Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (23)

Двадесет и втора глава

Беше златен ден в края на октомври, един от онези топли дни на циганското лято, които често се случват, малко преди да настъпи студената зима. Небето беше бледосиньо и лъчисто, а вятърът — лек и приятен.

„Какъв прекрасен следобед, мислеше си Винсънт и сърцето му се изпълни с радост. Дано продължи така до уикенда.“ Като зави по главната улица, той ускори крачка и чу, че часовникът на църковната кула удари три. Беше се упътил към кантората „Х. Е. Варли и син — строители“ и не искаше да закъснява за срещата си със своя работодател.

Беше четвъртък. Една много тежка седмица почти свършваше. Винсънт безмилостно беше пришпорвал хората си да завършат сградата на предачницата на Пинфолд и се надяваше до обяд на другия ден работата да е приключена. Сигурно затова Фред Варли искаше да го види — да го поздрави и да му каже, че ще има добра премия за него и за работниците му.

При мисълта за малко повече допълнителни средства Винсънт закрачи по-бодро. Докосна шапката си и усмихнато кимна на съпругата на викария, която пресичаше улицата. Само след няколко секунди влезе в канцеларията на кантората и поздрави Морийн — секретарката.

— Здравей, скъпа. Мистър Варли е пратил да ме повикат.

— Добър ден, Винсънт — отвърна Морийн и кимна с глава към вратата. — Можеш да влезеш, той те чака.

Фред Варли говореше по телефона, но щом Винсънт се появи на прага, веднага прекъсна разговора.

— Ето те и теб, момче, влез и седни.

— Благодаря, мистър Варли. — Винсънт седна на стола, обърнат към бюрото, и продължи: — Обектът на Пинфолд ще бъде завършен утре по обяд. Момчетата се справиха добре и знам, че ще бъдете доволен, когато видите склада.

— Сигурен съм. Ти си добър работник и добър майстор, всъщност най-добрият, който съм имал. — Фред Варли се изкашля. — Точно затова ми е толкова трудно да ти кажа… Страхувам се, че имам лоши новини за теб, Винсънт. Налага се да затворя предприятието.

Винсънт се втренчи в него невярващо.

— Да затворите ли? Да затворите „Варли“?

— Да, от утре.

— Боже мой! Не разбирам — започна Винсънт, но след това спря, като преглътна възраженията си.

— Налага се да банкрутирам, нямам друг изход — бе отговорът.

— Но защо? През последните месеци имахме толкова много работа…

— Така е, момко — прекъсна го Фред Варли. — Но някои от тези негодници още не са ни платили и нямам никаква представа кога ще го направят. Много дълго вече работя на кредит, Винсънт, и съм толкова задлъжнял на банката, че не смея да тегля още пари. Съмнявам се дали ще ми дадат нещо. Ипотекиран съм до гуша. — Поклати глава и завърши унило: — Няма как, трябва да покрия загубите си и има само един начин — да затворя предприятието.

Винсънт седеше като пребит на стола си. Той мислеше и за другите мъже, които щяха да бъдат изхвърлени на улицата още на другия ден. Всички бяха женени, с изключение на Били Джонсън — помощник-водопроводчика.

— Естествено, аз сам ще съобщя на хората — каза Варли. — Утре. Няма да оставя тази работа на теб. Ще успея да ви платя за тази седмица, но само толкова. Нямам пари за никакви обезщетения, никакви премии. Съжалявам, че ти го казвам — добави мистър Варли. — Винсънт, ако бях на твое място, веднага щом си прибера трудовата книжка, бих отишъл в Бюрото за безработни. Колкото по-рано се запишеш, толкова по-добре, за да започнеш да получаваш помощи.

Винсънт мрачно кимна.

— Надявам се, че ще успея да се справя с тази каша — отбеляза Фред Варли и се изправи, очевидно искайки да сложи край на трудния разговор. — А нещата в страната трябва да се оправят. Рецесията не може да продължи вечно. В недалечно бъдеще смятам да започна наново, та искам да ти кажа… Когато отново отворя предприятието, за теб винаги ще има работа, Винсънт. Надявам се, че ще се върнеш при мен.

Винсънт се изправи.

— Да, бих дошъл. Вие се отнесохте честно с мен. Наистина съжалявам, че бизнесът ви е пропаднал.

— Е, момче, и аз. Още повече съжалявам заради теб и другите мъже. Представям си колко ще ви бъде трудно.

— До утре, мистър Варли.

— Довиждане.