Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (32)

Тридесет и първа глава

През следващите няколко години Одра Краутър разви такава дейност, че нямаше време да спре, освен да погледне за малко прекрасната си талантлива дъщеря.

Един ден обаче образът й в огледалото върху тоалетната масичка леко я стресна.

Беше топъл юлски ден на 1951 година и същия следобед Кристина завършваше с отличие Колежа по изкуствата в Лийдс. Това беше изключително важен момент в живота на дъщеря й, а така също в нейния и на Винсънт. И нищо чудно, че за тържеството Одра искаше да изглежда добре.

Наведе се към огледалото и започна да изследва лицето си.

Около очите й имаше няколко бръчици, а упоритостта и решителността й, които винаги се четяха върху лицето й, сега бяха по-изявени от всякога. Но освен тези малки несъвършенства, ако можеха да се нарекат така, както и няколкото бели косъма около слепоочията й, тя реши, че не изглежда съвсем зле за годините си.

Светлокестенявата й коса, подстригана късо, беше все още гъста и лъскава, тенът й беше все още безупречен, а ясносините й очи не бяха помътнели с годините.

„Запазих си и тънката фигура“, каза си тя, като се пресегна за крема за лице. Обикновено имаше време само да напудри носа си и да си сложи малко червило, преди да се отправи към болницата в Лийдс, където все още работеше. Но днес спокойно щеше да си обърне повече внимание и по тази причина бе взела гримовете на Кристина.

След като положи фон дьо тена, тя напудри лицето си и добави руж, който да подчертае високите й скули. После внимателно почерни миглите си и се начерви.

Доволна от направеното, Одра седна и се погледна. Хареса се. Гримът подчертаваше най-хубавите й черти. Лицето й вече изглеждаше по-свежо. Доволна от постигнатия ефект, тя среса косата си първо с четка, а после я заглади с гребен и най-накрая добави зад ушите си малко парфюм с мирис на гардения.

Одра стана и отиде до гардероба, откъдето извади тъмносинята рокля, която си бе ушила предишната седмица. Тази красива дреха бе същинско копие на една следобедна рокля на Кристиян Диор, която в началото на годината Одра бе видяла в списанието „Вог“.

След като сложи роклята върху леглото, извади елегантната си официална чанта и белите памучни ръкавици, малката сламена шапка с една-единствена бяла роза и тъмносините обувки, които бе купила предния ден.

Щом облече роклята и обу обувките, Одра отново седна пред тоалетната си масичка и сложи маркаситните обици, които Винсънт й бе подарил за Коледа, годежния пръстен на майка си и часовника. После отвори чекмеджето и извади кутията с перленото колие на Лорет. Отвори капака и се взря възхитена в красивото бижу. Перлите бяха с добро качество. Малко след края на войната Майк ги беше купил на Лорет от най-реномирания бижутериен магазин в Лийдс и зълва й много ги обичаше.

Одра въздъхна и изведнъж й се доплака за милата Лорет, която бе починала три години по-рано. Стана неочаквано и Одра още изживяваше загубата й. Близките им също не можеха да свикнат с нейното отсъствие. През пролетта на 1948 година Лорет изглеждаше съвсем добре, но през лятото се разболя и през ноември я погребаха. Беше рак. Одра благодареше на бога, че Лорет си отиде бързо и не страда много. Липсваше й. Без Лорет винаги щеше да чувства някаква празнина около себе си.

Потънала в спомените си, Одра бавно извади перлите и ги закачи на врата си. Отново се погледна в огледалото, попипа колието и се усмихна на себе си. Тъгата й постепенно се разсея. Лорет не би искала приятелката й да скърби за нея в ден като този. Може би защото тя винаги страшно се бе гордяла с Кристина.

Одра се изправи, взе ръкавиците си и чантата и слезе по стълбите. Остави нещата си на масата в антрето до телефона, погледна часовника и се замисли какво ли се е случило на Винсънт. Беше й казал, че ще се прибере в един и половина, а вече закъсняваше петнайсет минути.

Извън шока и мъката от смъртта на Лорет, последните няколко години бяха добри за семейство Краутър. Те не живееха вече на „Пот Лейн“. През 1949-а се преместиха в много по-голяма къща в Ъпър Армли, недалеч от Чарли Кейк Парк. Разполагаха с три спални, трапезария, всекидневна и голяма кухня, където, както обикновено, се събираха.

Одра обичаше дългия заден двор. Там беше засадила рози и делфиниуми, както и много други цветя. През лятото поляната, която се простираше до сенчестите дървета в дъното, се превръщаше в истински райски кът. На Одра й бе приятно да стои край цветята и зеленчуковата леха, която бе направила край високата ограда.

Веднага след като се демобилизира, Винсънт започна партньорско съдружие с Фред Варли и сина му Хари. След като години наред само бе говорил за това, най-после се записа и във вечерен университет в Лийдс, за да следва архитектура. Вече не работеше на открито по строежите, а въртеше бизнес с Фред, като предимно той правеше плановете. „Варли и Краутър“ беше скромна фирма, но имаше достатъчно работа с местните проекти за строежи. Така че Винсънт печелеше прилично и вече бе в състояние да издържа семейството си. А парите, които Одра получаваше от болницата, отиваха в банката за образованието и дрехите на Кристина.

Войната бе променила Винсънт Краутър.

Бурният характер и неспокойният му темперамент улегнаха след смъртта и разрухата, които бе наблюдавал във флота. Все още обичаше в края на седмицата да ходи в кръчмата и продължаваше да залага на коне, но вече не се занимаваше с романтични любовни флиртове.

Не че отношенията му с Одра се бяха променили, но след двайсет и три години съвместен живот двамата бяха привикнали един с друг. Бракът им се развиваше успешно и нещо реално ги свързваше — огромната любов към дъщеря им.

Докато напълни чайника и го отнесе до масата, Одра си мислеше за Кристина и за дрехите, които трябваше да й ушие. Оставаха само десет дни, докато тръгнат за Лондон и настанят Кристина в малкия апартамент студио. Е, щеше да има време да й ушие поне още една рокля, а останалите дрехи за колежа щеше да й изпрати по пощата.

— Съжалявам, че закъснях — каза Винсънт, втурвайки се през задната врата. — Имаше страхотно движение след Пъдзи, струваше ми се, че никога няма да стигна… — Спря и я огледа внимателно. — Какво си направила със себе си, Одра?

— Нищо не съм направила — леко му се сопна тя, чудейки се защо гласът му прозвуча така, сякаш не я одобряваше.

Той наклони глава на една страна и я загледа замислено.

— Има нещо особено, може би новата ти рокля…

— За бога, от грима е! Сложих си от фон дьо тена и ружа на Кристи.

— Така кажи, скъпа. Определено ми харесва. Много си хубава така. Би трябвало по-често да носиш грим.

Одра се засмя леко и отвърна очи. Под този негов изучаващ поглед й стана неудобно. От години Винсънт не я бе разглеждал така внимателно.

— Сега най-сетне искаш ли чаша чай? Или по-късно, след като смениш ризата и костюма си?

— По-късно. Няма да се бавя.

Одра остана до кухненската маса и се загледа след него, мислейки си колко е хубав.

През годините Винсънт почти не се бе променил, възрастта изобщо не му личеше. Предишния месец бе отпразнувал четирийсет и четвъртия си рожден ден, но изглеждаше с години по-млад. На главата му нямаше нито един бял косъм, а лицето му бе запазило хлапашкия си израз. Гладката кожа на бузите и челото, както и свежият тен подчертаваха младежкия му вид.

Одра седна на един стол, докато той се върне, и се замисли за това дали напоследък бе имал любовни връзки. Преди години предполагаше, че се вижда с други жени, макар че никога около него не е имало клюки, нито пък тя бе разполагала с доказателства. Но понякога отношенията им бяха обтегнати и тогава бе почти сигурна, че той намира утеха в по-приятни прегръдки от нейните.

Въздъхна дълбоко и поклати глава, леко раздразнена от себе си. Този ден й идваха странни мисли. Първо — за малко да се разплаче, като се сети за Лорет, а сега започна да разсъждава върху недоказани простъпки на Винсънт. Като че ли всичко това вече имаше някакво значение…

— Идвам за чая, Одра! — извика Винсънт, влизайки в кухнята. — Нямаме време за губене.

Седна срещу нея и се пресегна за чайника.

— Всичко наред ли е с Кристи?

— Да. Излезе по обяд и каза, че трябвало да провери някои неща в галерията на колежа — в изложбата, предполагам. Нали знаеш как трепери над картините си и каква е перфекционистка? При нея всичко трябва да бъде наред.

— Като при майка й — отвърна той и се засмя. — Хайде да си взимаме нещата и да тръгваме. Не бива да изпускаме церемонията, ти я чакаш от двайсет години.

— Абсолютно си прав — усмихна се Одра. — Но и ти я чакаш толкова, колкото мен.

По-късно, по пътя към града, Одра неочаквано сложи ръка върху коляното на Винсънт и го стисна.

Той я погледна въпросително с ъгълчето на окото си.

— Сигурна съм, че един ден Кристина ще стане известна като другите двама възпитаници на Колежа по изкуствата в Лийдс — Барбара Хейуърт и Хенри Мур.

Винсънт кимна. Какъв смисъл имаше да спори с нея? Що се отнасяше до дъщеря им, тя винаги беше права.