Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (21)

Двадесета глава

През един януарски ден на смрачаване Одра и Лорет вървяха бавно по „Пот Лейн“.

Беше първата седмица на 1930 година — началото на ново десетилетие.

Двете млади жени бяха изпълнени с добро настроение и по-щастливи от всякога. Независимо от влошаващото се положение в Англия и световната икономическа криза, тяхното бъдеще изглеждаше сигурно.

Одра беше доволна от живота си с Винсънт. Освен това имаха Алфи, скъпото им бебе, което с всеки изминал ден ставаше все по-хубаво и бе радостта в живота им. Винсънт продължаваше да работи при мистър Варли, но вече с по-голяма заплата и най-после успяха да изплатят дълговете си.

Лорет бе обхваната от необикновено чувство на еуфория. Окончателно беше хлътнала по Майк Лесли, а и той по нея. Съвсем наскоро двамата се бяха сгодили и планираха да се оженят през лятото.

Въпреки че Майк все още следваше медицина в университета в Лийдс, негов чичо ерген неотдавна бе починал и му бе оставил скромно наследство. Тези неочаквани средства му дадоха възможност да ускори датата за сватбата. Още преди да стане пълноправен доктор в края на годината, Майк щеше да има възможност да издържа жена си. Главата на Лорет бе изпълнена с мисли за сватбата, за чеиза й, за това, че трябва да си намерят къща в Ъпър Армли, където искаха да живеят.

Малко по-рано двете млади жени бяха отпразнували годежа на Лорет. По този случай Одра покани зълва си на обяд. Тъй като двете се отбиха само в Кафенето на Бети в Лийдс, тя реши, че са й останали достатъчно пари, за да си направи удоволствието да почерпи Лорет „като хората“, и я помъкна към едно ориенталско заведение в „Хартс“.

След обяда се разходиха из елегантния универсален магазин, като играха любимата си игра на потенциални купувачки. Повъртяха се пред изключителните рокли в бутика, възклицаваха пред палтата от лисици, бобър и хермелин в отдела за кожи, пробваха шикозни шапки, пръскаха се със скъпи френски парфюми. Общо взето се порадваха на безобидните си фантазии в краткото си бягство от всекидневието.

По-късно отидоха на пазара на Къркгейт, както правеха винаги в събота следобед.

— Отново на земята — отбеляза Лорет злъчно, докато вървяха покрай щандовете с продукти, търсейки да купят нещо.

— Как само ни гледат… — измърмори Одра, като взе глава карфиол. — По-скоро бих казала, че ни душат. След всичките парфюми, които изляхме върху себе си, вероятно миришем на китайски бардак, както би казал Винсънт.

Кикотейки се като безгрижни ученички, двете се смесиха с тълпата от купувачи и след като напазаруваха, се качиха на трамвая за Ъпър Армли.

Докато вървяха в спускащия се здрач към къщата, те трепереха от студения вятър, който беше излязъл. През седмицата беше валяло много и във въздуха се носеше миризмата на есенни листа. Беше влажно, падаше мъгла и това бе сигнал, че пак ще вали.

— Мокрите листа са хлъзгави — предупреди Одра. — Внимавай къде стъпваш, Лорет.

— Знам, знам. О, Одра, благодаря ти за прекрасния ден и за обяда, и за това, че се пошляхме из „Хартс“. Сега ми се пие чаша силен чай. Изведнъж се почувствах скапана.

— И аз май съм така — призна Одра. — Никога не съм виждала пазара толкова претъпкан с хора.

— И на мен тълпите ми дойдоха много… Радвам се, че тази вечер няма да ходим на танци. Не бих издържала дълго.

— О, нещастните ми крака… — оплака се Одра, докато се тътреха по плочите към къщата.

Преди да стигнат края на пътеката, вратата се отвори и Маги застана на фона на светлината отвътре, като се взираше в тъмнината.

— Одра? Лорет?

— Ние сме — отговори Одра и изведнъж забърза напред. Беше усетила особената нотка в гласа на четиринайсетгодишното момиче. — Всичко наред ли е?

— Алфи — напрегнато изрече Маги, отвори вратата по-широко и отстъпи, за да ги пусне да влязат. — Мисля, че направо е зле, Одра.

Одра остави пазарските си чанти на пода и се втурна в стаята, без дори да си свали палтото. Наведе се над люлката в ъгъла на кухнята и тревожно се взря в Алфи.

Веднага забеляза, че бебето не е добре. Очите му блестяха и явно го тресеше. Свали ръкавиците си и докосна с пръст зачервената му бузка. Веднага се обезпокои. Но Одра нямаше навика да се паникьосва — първо поради опита си като медицинска сестра, и второ, тя помнеше думите на Маргарет Ленъкс, че има дар да помага на пациентите си. Чувстваше се уверена, че може да лекува сама детето си, когато е болно.

Одра се стегна, свали палтото си, хвърли го на един стол и забърза към умивалника, за да измие ръцете си.

Пътьом се обърна към Лорет.

— Моля те, извади термометъра от медицинската ми чанта, която е в шкафа до килера. Махни нещата за чай от масата и сложи там чиста пелена. Искам да прегледам Алфи на светлина и да го охладя малко. Донеси кошничката с тоалетните му принадлежности и намокри една пелена.

— Веднага. — Лорет се завъртя из кухнята и направи всичко, което й поръча Одра.

След като изми и подсуши ръцете си, Одра изплакна термометъра в студена вода, постави го на кухненската маса и отиде да вземе детето. Внимателно го вдигна от люлката и го занесе до масата. Там свали жилетката му и ританките, фланелката и пелените. Всяко нейно движение бе внимателно и пълно с нежност.

Премери температурата на Алфи, погледна Лорет и поклати глава.

— Четирийсет градуса, но не се изненадвам, тъй като много гори. Моля те, подай ми пелената.

— Какво мислиш, че му има? — Лорет загрижено отнесе намокрената кърпа на Одра.

— Не знам. Може да е някоя детска болест — заушка, шарка, скарлатина. От друга страна, не виждам обрив… — Одра изстуди добре пълничките краченца, а после ги напудри. Когато отново започна да облича бебето, каза на Лорет, без да вдига очи: — Но четирийсет градуса е страшно много. Чудя се дали да не му дам нещо против температура. Не, по-добре да извикам доктор.

— Със сигурност ще трябва. — Лорет погледна часовника. — Ако Майк беше тук, той щеше да прегледа Алфи. Не мога да разбера защо се забавиха с Винсънт.

— Мога да изтичам за доктор Столкли — предложи Маги с писклив разтревожен глас.

— Ще трябва да го направиш, миличка — изрече Одра, като вдигна Алфи на ръце и го отнесе обратно в люлката. Обърна се към Маги и каза: — Преди да тръгнеш, разкажи ми всичко — как се държа Алфи следобеда, по кое време ти разбра, че не е добре, и симптомите, които си забелязала. Всичко.

Маги от часове наред се била разтревожила. Страхувала се обаче да заведе Алфи на доктор, за да не му стане по пътя още по-зле. Поради същата причина се страхувала да го остави сам, докато изтича да повика лекар. Сега момичето беше готово да се разплаче с глас.

— Винсънт и Майк отидоха на футболния мач около един часа. Веднага след това Алфи започна да плаче и рева много дълго. Беше много лош, какъвто никога не е бил. Защото той е много добричък. Непрекъснато ходех при него да видя дали не е по-добре или дали не се е напишкал. Но пелената му беше суха. Малко по-късно, около три, видях, че много взе да се зачервява. Тук беше адски топло, затова го пренесох във всекидневната, за да се поохлади. Там постояхме малко, гушках го, пеех му, а той започна да повръща много странно.

— Опиши ми как повръщаше — прекъсна я Одра, сковавайки се от ужас.

— Много ми е трудно, не знам как — завайка се Маги, като забеляза внезапната промяна във вида на снаха си.

— Опитай се.

Маги мъчително преглътна и напрегна ума си, за да намери точните думи.

— Повърна най-неочаквано. Като че ли някой го тупна по гърба и всичко изхвръкна. Обаче преди това не му се повдигаше или нещо такова.

„Метателно повръщане, помисли си Одра и страхът я жегна. О, боже! Менингит. Не може да бъде!“ Одра застина, като знаеше, че трябва да се държи, да бъде абсолютно спокойна и с ясно съзнание. Заради бебето си не бива да позволява на чувствата да замъгляват съжденията й.

Одра се обърна към люлката и се втренчи в Алфи. Изглеждаше съвсем отпуснат и беше зачервен както преди.

— Бягай при доктора, Маги! — нареди й Одра. — Кажи му, че Алфи е болен и че трябва незабавно да дойде.

Маги се втурна и грабна палтото си от гардероба.

— Какво мислиш, че му има на малкия Алфи, Одра? Много ли е сериозно?

— Не съм сигурна, но повръщането и високата температура ме безпокоят.

— Ще кажа на доктора и за двете — обеща Маги, отправяйки се към вратата. — Ще тичам по целия път и ще стигна бързо.

Щом останаха сами, Лорет я запита тревожно:

— Одра, бледа си като платно. Какво му е на детето? Сигурно имаш някаква представа?

— Не съм сигурна, не съм — отвърна Одра, опитвайки се да говори спокойно, като не смееше да изрече името на тази ужасна болест. Когато работеше като медицинска сестра в болницата „Фивър“, беше виждала как две деца умират от нея. Беше мъчително да се гледат мъките им.

Лорет се изправи.

— Но ти изглеждаш ужасно, ще ти направя чай. — Бързо отиде до мивката, за да напълни чайника, доволна, че намери с какво да се занимава. Само Майк да беше тук! Снаха й вярваше на преценките му.

Одра бавно изправи гръб на стола. Беше запомнила голямо количество медицинска информация. Веднага си представи страницата от учебника, където пишеше за менингита. Втренчи се пред себе си невиждащо и си припомни съвсем ясно всяка дума, сякаш някой държеше книгата пред нея. „Менингит: остро възпаление на ципата на мозъка и на гръбначния мозък. В тежките случаи по кожата се явяват големи петна от зачервяване. Симптоми: силно главоболие, висока температура, често пъти схващане на врата и гърба, гърчове. Силно повръщане, известно като метателно, тъй като повръщаното се изхвърля на разстояние. При най-тежките случаи — делириум, кома.“

Одра пак скочи на крака и бързо отиде до люлката. Огледа Алфи, търсейки признаци на симптомите, които вече ясно си спомняше. Но не забеляза нищо необикновено. Детето беше зачервено, но не трепереше и нямаше гърчове, нито пък вратът му беше скован. По тялото му нямаше никакъв обрив.

Въздъхна с облекчение. Разбира се, че не е менингит. Какво би могло да бъде? Сигурно Алфи е настинал или в най-лошия случай се е разболял от инфлуенца. „Но високата температура, какво ще кажеш за високата му температура?“ — нашепваше й натрапчиво тих глас.

Алфи се разплака и тя веднага забрави мисълта си. Отиде до люлката и го взе оттам.

— Няма, любимото ми, няма мъничкото ми — шепнеше тя, като го притискаше нежно към гърдите си. Поглади с трепереща ръка тъмната му главица и гърба. Алфи изведнъж спря да плаче и се сгуши в нея. Одра сновеше из стаята, успокояваше го, говореше му тихо. Бе изпълнена с такава любов към детето си, че й се струваше, че сърцето й ще се пръсне.

Напред-назад пред огъня. Напред-назад… Като в клетка. „Моля те, Господи, направи така, че нищо да не се случи на детето ми. Закриляй малкия ми Алфи!“, тихо нареждаше тя, повтаряйки думите отново и отново, докато чакаше да дойде лекарят.