Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (46)

Четиридесет и пета глава

Сърцето му се разтуптя, щом я видя.

Беше застанала на входа на бара, облечена в рокля с лилавите тонове на пролетта. Герданът с млечносивите стъклени мъниста бе на врата й, а косата й беше вдигната високо на главата, както вечерта, когато я бе видял за първи път.

Веднага скочи на крака и премина половината разстояние от помещението на бара, докато тя го забележи. Усмихна му се и забърза към него, а когато се доближиха един до друг, той усети лекия дъх на парфюма й — свеж, ухаещ на зеленина, на напечени от слънце летни поляни.

Нито един от двамата не проговори. Просто стояха и се гледаха в очите.

Той я хвана за ръката и я отведе към маса в отдалечен ъгъл, където бутилка Дом Периньон беше поставена в кофичка с лед, а цигарата му димеше в пепелник до чаша с качествено уиски.

Седнаха един срещу друг, той загаси цигарата си, вдигна глава и й се усмихна, а тя му отвърна със същото.

В известен смисъл той беше доволен, че масата е между тях. Тя служеше като бариера и не му даваше възможност да извърши нещо глупаво, като това да я вземе в прегръдките си, да я нацелува и да се изложи пред хората. Освен това искаше да я гледа, да изучава лицето й, да допълни образа, който живееше в съзнанието му от няколко седмици насам.

— В „Хедли“ пиеше шампанско, затова поръчах една бутилка — каза той. Докато говореше, усети колко е стегнато гърлото му и се удиви на себе си. Чувстваше се напрегнат още преди да реши да тръгне за Париж. А последният час, докато я чакаше да се преоблече и да слезе при него, направо бе непоносим. — Нямаш нищо против, нали? — продължи, опита се да се отпусне и направи знак на келнера да отвори бутилката.

— Благодаря, Майлс, изборът ти е добър — изрече тя. — Пия само бяло вино или шампанско, никога твърди напитки. Освен това шампанското е за празнични случаи, а днес все пак случаят е специален.

— Така ли?

— Абсолютно.

— Защо? — попита озадачен и леко се наклони над масата.

— Защото не излизам често на вечеря с известни английски политици… и то такива, които са прелетели над Ламанша, за да го направят.

Очите й гледаха закачливо, смехът просто извираше от тях и Майлс изведнъж се разсмя, като разбра, че тя се шегува, и си помисли: „Слава богу, има чувство за хумор“.

— Полетът си заслужаваше — отвърна Майлс и я изгледа одобрително — само заради гледката оттук, откъдето седя. Наистина е прекрасна.

— Благодаря.

Келнерът наля от шампанското. Майлс го опита и кимна, тогава келнерът напълни чашите. Майлс вдигна своята, чукна я леко о нейната и вдигна тост:

— За първата ни вечер заедно.

— Да… и за вечерята. Вероятно друга вечеря не ти е излизала по-скъпо, като прибавиш самолетния билет и стаята в хотела. Освен ако не го правиш често. В такъв случай за теб не е нещо необичайно.

Той я изгледа внимателно, питайки се дали не намеква за жени, но изразът й бе съвсем невинен.

В този миг смехът й затрептя помежду им, лек и весел.

Майлс се взря в танцуващите й сиви очи и също избухна в смях. Така градусът на напрежението спадна, макар и малко. Желаеше я от две седмици, толкова пъти си бе представял как се люби с нея, че вече почти бе останал без сили. Сега, когато най-накрая бяха заедно, тялото му се стегна от копнежа да я притежава. Имаше чувството, че ако веднага не се хвърлят в леглото, ще се пръсне, преди да е дошло утрото.

Кристина отпи от шампанското си, погледна го озадачено и попита:

— Майлс, какво щеше да направиш, ако тази вечер бях заета?

Той се облегна назад, извади цигара и запали, а ъгълчетата на яркосините му очи все още бяха свити от смеха.

— Трябва да ти призная, че съм мислил и за тази възможност.

Наведе се над масата и обясни:

— Щях да те поканя за утре или в неделя, а ако имаше ангажименти и за тези дни, щях да те поканя на обяд или пък в някой от тези дни да пийнем по нещо. В края на краищата сигурно щяхме да се срещнем на чай, на закуска или пък щяхме да се разходим с корабче или на… каквото и да е там. Разбираш ли, искам да те опозная по-добре, Кристина, а аз мога да бъда много упорит.

— Знам.

— Така ли? Откъде?

— От онова, което през последните години съм чела по вестниците за теб. Струва ми се, че се славиш с упоритост и решителност… Не оставяш торите на мира и непрекъснато ги държиш нащрек.

Майлс се облегна на стола си и огледа внимателно лицето й.

— Онова, което ти казах в „Хедли“ е съвсем вярно — снимките, които съм виждал по вестниците и списанията, определено не те представят в правилна светлина. На тях изглеждаш много по-възрастна. На колко години си, Кристина?

— През май ще навърша двайсет и пет.

Той се изненада. Представяше си, че е двайсет и седем-осем годишна. Не че така изглеждаше, но като вземеше човек предвид огромния й успех в света на висшата мода, сдържаните й маниери и предпазливостта й, всички тези неща предполагаха зрялост. Двайсет и пет. Съвсем млада — почти момиче.

— Аз съм много по-голям от теб — на трийсет и осем.

— Четирийсет.

Кристина се взря в него с дяволит поглед, а той отметна глава и избухна в смях.

— Пример за малко мъжка суета, нали? Всъщност откъде знаеш истинската ми възраст? Не си спомням да са писали по вестниците.

Тя беше ходила в библиотеката и бе намерила името му в справочник за политически личности. Но нямаше никакво намерение да му съобщава това и да гъделичка самолюбието му.

— Сигурно Джейн ми е казала — излъга.

— Но да, разбира се. Сестра ми е много близка с Дълси. Трябва да го знаеш, след като Дълси е запознала Сюзън с теб и й е показала великолепните ти дрехи. — Сипа още вино в чашите. — Ти направи блестяща кариера като моден дизайнер и стана твърде известна, при това за изключително кратък срок. Възхищавам се от умни жени, които знаят какво искат… Искам да науча всичко за теб и как постигаш нещата в живота си, Кристина. Ще ми разкажеш ли?

— Ако наистина те интересува.

— Бъди сигурна в това.

Тя му разказа накратко за детството си в Йоркшир, за запознанството си с Джейн в Колежа по изкуствата, а също и за решението си да стане моделиерка. Но не му разкри истинската причина за бягството си от рисуването. Остави го с впечатлението, че дизайнерството е било голямата й мечта.

След петнайсетина минути приключи.

— Е, това е всичко, с две думи. — Вдигна чашата си и отпи голяма глътка шампанско.

— Наистина си изгряла като метеорит. — В погледа му се четеше искрено възхищение. Приятно му бе да слуша нейния мелодичен глас. Изведнъж се почувства по-спокоен. Вероятно защото знаеше, че е негова пленница за следващите няколко часа, а през това време биха могли да се случат много неща.

Кристина настоятелно го подкани:

— Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си. — Онова, което бе прочела в справочника, бе твърде малко, а тя искаше да знае колкото се може повече за него.

— Няма нищо вълнуващо за разказване — започна Майлс и сви рамене. — От Лондон съм. Израснах там и в Съфък. Завърших право в „Итън“, Оксфорд, после известно време практикувах като адвокат. Но предпочетох политиката. Спечелих първите избори на двайсет и седем годишна възраст. Станах член на парламента и успях да запазя избирателите си в Манчестър. Родителите ми още са живи. Слава богу, имам една сестра. Нямам хобита, всъщност нищо не ме интересува особено много, освен политиката. Обичам я и тя всъщност е моят живот. — Загаси цигарата си и вдигна чашата. — Това е биографията ми накратко. Доста прозаично звучи, нали?

Той като че прочете мислите й, приближи глава до нейната и прибави още един щрих към краткия си разказ:

— Между другото — разделен съм с жена си.

— Известно ми е.

— Джейн ли ти каза?

— Не, прочетох го в колоната на Уилям Хикъри в „Дейли Експрес“.

— Но това беше преди две години. — Изгледа я учудено. — Не е ли странно? И двамата сме чели много един за друг и сме го запомнили. — Спря и устните му се извиха в шеговита усмивка. — Смяташ ли, че това означава нещо?

— Определено — и двамата имаме отлична памет за глупостите, които четем в клюкарските колонки.

Майлс се захили. С тази категорична констатация тя му хареса още повече. Пресегна се и нежно обхвана ръката й в шепите си:

— Смятам, че е нещо повече от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно. — Направи знак на келнера и бръкна във вътрешния си джоб за портфейла си. — Може би е време да излезем в градината. Нямам намерение да изгубим масата си.