Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (38)

Тридесет и седма глава

Артистичният талант не беше единственото, което Кристина бе наследила от Одра. Тя притежаваше и способността на майка си да работи много, физическата й издръжливост, упоритостта и решителността да успява в начинанията си.

Всички тези качества й свършиха работа през първите шест месеца, докато навлезе в бизнеса, и те бяха основни за изключителния й успех за сравнително кратък период от време.

Кристина с удоволствие откри, че бизнесът й се удава. Досега не й бе известно, че е притежавала такава склонност, а това бе нещо, което изигра голяма роля в издигането й до върха на световната мода.

Силата й се състоеше и в това, че тя имаше дарбата да превръща изкуството в мода. Нейните изключително добре ушити вечерни рокли, манта и жакети щяха да останат отличителният й белег и през цялата й кариера щяха да се търсят.

Един следобед Джейн й каза:

— Форчъни стана известна с плисираните си рокли, Шанел — с костюмите, Диор — с авангардния вид на дрехите, а Баленсиага — с перфектната кройка. Ти ще се прочуеш с пренасянето на изкуството в модата, с невероятните си рисунки върху коприна. Тези рокли скоро ще станат класически — също като вечерните рокли с мъниста на Поаре. Кристи, момичето ми, хората ще пазят дрехите ти години наред!

Кристина прие комплимента от страна на приятелката и партньорката си, знаейки, че думите й са от сърце. После възкликна и я допълни:

— Ще ме запомнят и със способността ми да работя по осемнайсет часа на ден, седмици и месеци наред.

— Да, вярно е — съгласи се Джейн усмихната. — Тези няколко месеца ти работи като истински роб, но, да си признаем, усилията ти не отидоха напразно. Затрупани сме с поръчки… — Джейн погледна Кристина развеселено. — Слушай, като стана дума за поръчки, не трябва ли да намерим още една шивачка?

Кристина кимна.

— Работи се по въпроса, мила приятелко. Елиз и Жермен вече разпитват сред приятелките си — французойки. Сигурна съм, че скоро ще намерят необходимия човек.

— Надявам се, иначе ще трябва ние да седнем зад шевната машина, да не говорим за ръчната работа. Само това ни липсва, след като рисуваме платовете!

Кристина й отвърна:

— Още не съм ти благодарила, че ми помогна с онези широки японски ръкави на двете блузи от шифон за мисис Болтън. — Изгледа развеселено приятелката си. — Намазала си си целия нос с розова боя, но нарисува най-красивите пеперуди в града.

Джейн се изкикоти и попипа носа си.

— Радвам се, че мога да помогна. Но бих искала да поема по-голяма част от бизнеса вместо теб. Повечето време се чувствам някак си безполезна…

— Не изглупявай, Джейн! Ти си неоценима. Ти движиш сметките, всъщност правиш от всичко по нещо. А освен това без теб не би имало бизнес. Да не забравяме петте ти хиляди лири.

— Това е добро капиталовложение, Краутър. Нали някой трябва да те поддържа? — Джейн дяволито обърна очи, а после влезе в малката кухничка до офиса.

Кристина скочи на крака и отиде до прозореца. Застана пред него, загледана в задния двор зад „фабриката“, както наричаше работилницата им. Откри я през август, малко след като завърши художествения отдел към Колежа по изкуствата. Бивш зеленчуков магазин плюс жилище, сградата се намираше в далечния край на „Кингс Роуд“. Освен че й искаха съвсем приличен наем, тя бе идеална за нуждите на Кристина по няколко причини.

През прозорците навлизаше достатъчно естествена светлина, което бе основно изискване за рисуването на платовете и ушиването на дрехите. Освен това пространството позволяваше разширения, тъй като жилищната част предлагаше стаи за допълнителна работна ръка, когато ставаше нужда.

Магазинната част, където до неотдавна се продаваха зеленчуци, беше превърната в малка приемна. Тук клиентките можеха да почакат да им се вземе мярка или да им се направи проба. Цялата вътрешна част Кристина и Джейн бяха боядисали в бяло, с изключение на приемната, която бяха боядисали с бледосива перлена боя, а зад витрината бяха пуснали завеса от сива коприна. Така чакащите клиентки можеха да разчитат на уединение. Дълси им беше дала персийски килим, няколко стола, маса и лампа, останали от мебелировката на „Хедли Корт“, както и саксии с цветя. Момичетата бяха окачили свои картини по стените и по този начин приятният ефект се бе подсилил.

Всекидневната зад магазина бе превърната в общ офис, едната спалня беше пробна, а третата и най-голямата бе студиото, където Кристина работеше. Тъкмо там тя рисуваше платовете за вечерни рокли, а Джейн и няколко от състудентките им понякога й помагаха за ръкавите. Кристина не разрешаваше никой да й се бърка в дизайна на роклите и палтата.

Сега, докато се взираше през прозореца в сивия мартенски следобед на 1955-а, тя си мислеше за орнаментите на платовете. Обърна глава към Джейн и каза:

— Добре печелим с вечерните рокли, но смятам, че трябва да измисля и други видове облекло, да разширя асортимента.

— Очаквах да го кажеш… рисуването отнема много време, Кристи. Все пак ти трябва да продължиш с ръчно рисуваните рокли, те са твоят символ, но може би е необходимо да понамалиш бройката.

— Да, ще започна да правя костюми и рокли, каквито майка ти много харесва. Тя е добър критик и ще ни подскаже какво ще се продава.

— Вярно е, но като стана дума за мама, по-добре да те оставя — каза Джейн, като се изправи. — Много ще се ядоса, ако закъснея за срещата с нея и Грегъри Джонсън. Първо трябва да прескоча до вкъщи и да се преоблека. Краутър, няма ли да ми пожелаеш успех?

— Разбира се, но съм сигурна, че той ще хареса дизайна на костюмите ти… Те са фантастични.

Джейн й намигна хитро и грабна чантата и палтото си.

— Хубаво е, че този прочут човек ги харесва, нали? Слава на бога и на майка ми, която така поддържа членовете на семейството. — Джейн спря на вратата и добави: — И не стой до късно, партньорке, съвсем ще капнеш.

— Не се притеснявай за мен. Ще се видим по-късно.

Кристина се качи на горния етаж и запали мощните лампи, инсталирани в голямото студио, за да може да работи и вечер. Огледа плата, който бе рисувала сутринта, и остана доволна от свършеното.

Рисунката представляваше бели лилии върху черен шифон. Бе започнала да работи върху плата, преди да реши как ще изглежда роклята. Това смяташе да направи на другия ден. Тогава щеше да измисли и да скрои дрехата според нарисувания мотив. Често се случваше да го прави, а в други случаи измисляше роклята или палтото, скрояваше предницата и гърба и след това рисуваше цветята върху тях. Никога не си налагаше ограничения и оставяше изкуството да продиктува стила на дрехата. По тази причина всичките й рисувани рокли бяха различни.

Кристина погледна още няколко плата, после се върна в офиса на долния етаж и започна писмо до родителите си. Винаги им пишеше веднъж на седмица и им се обаждаше по телефона всяка неделя, без изключение.

Въздъхна и започна да изпълва страниците с лъжи: за картините, които продава, за живота си в обществото… лъжи за живота си изобщо. Налагаше й се да ги изсмуква от пръстите си, тъй като в момента нямаше никакъв личен живот. Последната й романтична история с неин състудент бе приключила безславно, както и останалите през последните няколко години.

Като подпря глава на ръката си, Кристина започна да се мъчи да измисли нещо вълнуващо, което да разкаже на майка си. Одра обичаше да слуша за блестящия й живот с Джейн и семейство Седжуик и за близостта й с други известни хора, с които се срещаше по партита.

Облегна се на стола, остави писалката и се замисли за Дълси Манвил, която се бе отнесла изключително гостоприемно с родителите й, дошли в Лондон по случай завършването. За няколко дни Джейн бе отишла да спи в апартамента на семейството си, за да могат Винсънт и Одра да останат при Кристина на „Уолтън стрийт“.

Семейство Седжуик организираха грандиозно парти за двете с Джейн по случай дипломирането им. Дълси беше изумена, когато видя баща й и Кристина още си спомняше реакцията й:

— Можеше да ме предупредиш, Кристи, че баща ти толкова много прилича на Робърт Тейлър. Боже мой, ако беше актьор, лицето му щеше да му донесе цяло състояние! — По-късно същата вечер, когато повтори думите й пред родителите си, баща й се смя от сърце, а майка й май се подразни. Тя винаги ужасно бе ревнувала.

„Когато съм с тях двамата, помисли си Кристина, винаги съм се чувствала като на увеселително влакче. Или се хващат за гушите, или се прегръщат.“ Обля я вълна от обич към родителите й. Винаги се бе опитвала да се държи добре с тях и в известен смисъл да балансира, като се стремеше да не взима страна, за да не обиди когото и да е от тях!

Беше девет часът, когато Кристина най-после приключи с писмото си, излезе от „фабриката“ и тръгна по „Кингс Роуд“ по посока на апартамента си. Докато вървеше с бързи крачки, продължи да мисли за майка си. Беше успяла да убеди Одра да не й изпраща пари повече и твърдо настоя пред нея, че работите й вече се продават добре. Но все още се тревожеше, понеже Одра не бе престанала да работи в болницата в Лийдс.

— Не ме слуша, момичето ми — беше се оплакал баща й, когато през коледната ваканция тя го обвини, че не може да й надделее. — Майка ти винаги е била своенравна и аз съм последният, който би могъл да я промени.

Одра не бе послушала и нея, така че най-накрая Кристина се принуди да остави въпроса на този етап.

„Е, поне съм доволна, че запазва парите, които печели, за себе си“, помисли си тя, докато пускаше писмото в пощата. За нея все пак бе някакво облекчение да знае, че майка й не работи вече само за да я издържа.

Откакто Кристина се отказа от пейзажите си, тя не разсъждаваше вече върху тази си стъпка. Смяташе, че решението й е неотменимо и не съжаляваше, че го е взела. Да си пробие път в света на висшата мода и да застане на върха й — това бе най-стимулиращата сила в живота й. Кристина смяташе, че само като спечели пари, и то много, би могла да заплати огромния дълг, който имаше към майка си, обграждайки я с удобства и лукс. Надяваше се скоро да го постигне.

Сега, докато бързаше по „Слоун стрийт“, настръхнала от мартенския вятър, Кристина си мислеше за голямата поръчка, която бе получила от актрисата Миранда Фаулър. След три месеца звездата щеше да пътува за Ню Йорк, за да играе в постановка на Бродуей, и беше поискала от Кристина да й ушие колкото се може повече вечерни рокли.

„Как ще ги свърша навреме?“, недоумяваше Кристина, докато влизаше в апартамента на „Уолтън стрийт“. Направи си сандвич, сипа си чаша мляко и започна да нахвърля първите скици.

 

 

През следващата седмица вдъхновението като че се изливаше от ръцете й.

Скоро скицникът й се изпълни с първите модели от бъдещия гардероб на Миранда Фаулър. Идеите й идваха без никакво усилие. Богатото й въображение просто бълваше форми, стилове, цветове, цветя, материи, бродерии… След десет дни избра най-добрите от първоначалните си идеи и скици, завърши рисунките и започна да подбира платовете, които щеше да използва.

Различни видове шифони, сатени, брокати, крепове и жоржети се въртяха в главата й и от тях й се виеше свят. В крайна сметка се спря на коприна, шифон и жоржет за официалните рокли, тежък сатен за вечерните костюми и брокат за двата жакета, които актрисата щеше да носи върху копринени панталони.

Преди Миранда Фаулър да дойде, за да й вземат мерки, тя одобри моделите и материите. Кристина й обясни, че ако ще трябва да й подготви пълен гардероб от вечерни дрехи, не е необходимо всички да са рисувани. Новата клиентка намери, че това е приемливо.

Кристина работеше непрекъснато, докато двете шивачки французойки шиеха неуморно, за да завършат гардероба на известната музикална комедийна актриса. Няколко седмици, след като започна работата върху дрехите, Кристина нае още една французойка — приятелка на Жермен, на име Люси Джеймс. Люси дойде с високи препоръки. Освен че отлично шиеше на ръка, тя се славеше и като сръчна кроячка, тъй като преди войната и преди да се омъжи за англичанин през 1938 година, бе работила в салона на Баленсиага. По-рано Люси бе прекарала известно време и при мистър Майкъл — моделиер, който имаше салон на „Карлос Плейс“. Не след дълго Кристина разбра, че Люси е истинска находка. Тя щеше да поеме кроенето на част от дрехите и така Кристина би могла да се посвети изцяло на рисуването.

Всички полагаха огромни усилия, за да приготвят дрехите за определената от Миранда дата. Приключиха дори малко по-рано. Една топла вечер към края на май Кристина заведе Джейн на горния етаж, за да хвърли поглед на готовите тоалети.

След като включи прожекторите и студиото се изпълни със светлина, тя дръпна завесата пред закачалките и извика:

— Откривам… тра-та-та-та! Преди да ти покажа всяка една от тези елегантни и изключителни дрехи, искам да ти заявя следното: когато Миранда Фаулър ми плати, най-накрая ще мога да ти върна петте хиляди лири. Какво ще кажеш, Джейни?

— Това е чудесно, но няма защо да бързаш — отвърна Джейн и миг след това се захласна в красивите дрехи — истински творения на изкуството.

Когато двете момичета се върнаха в студиото, Кристина каза:

— Тази вечер имам намерение да изведа на вечеря моите прекрасни три работнички, тъй като специално искам да ги почерпя за всичко, което изработиха на ръка. Защо не дойдеш с нас, Джейни? Ти си част от семейството.

— Много мило от твоя страна, но съм адски изтощена. Много работа имах върху онези костюми за пиесата, а все още ми виси на главата проблемът с тези проклети къдрици. Отпускат се, а ако се колосат, ще протъркат вратовете на актьорите. О, боже, защо майка ми иска да играе Елизабет Тюдор?

Кристина се разсмя на нейната емоционалност.

— Може би ако дойдеш с нас, това ще ти подейства по-добре — няма да мислиш за къдриците.

Джейн поклати глава.

— Абсурд. Ще поработя, ще си направя сандвич с пържени яйца и ще си легна рано. — Погледна намусено Кристина и сбърчи нос в гримаса на недоволство. — Много романтичен живот водим напоследък, какво ще кажеш?

— Когато забогатеем и станем известни, ще наваксаме.

— Щом казваш… — захили се Джейн. — И, чуй ме, Краутър, моля те не тропай и не тракай, като се върнеш довечера. Наистина имам намерение да си легна рано.

— Утре ще можеш да се наспиш — събота е.

— Няма начин. — Джейн взе куфарчето си. — Приятно прекарване, мила.

 

 

Малко след единайсет часа същата вечер Кристина се връщаше по „Уолтън стрийт“, след като бе вечеряла с трите си шивачки.

Изведнъж се почувства страшно уморена.

През последните месеци работи много и за пръв път от дълго време се бе отпуснала. Хубавата храна в ресторанта „Волът на покрива“ и червеното вино бяха оказали успокоителен ефект върху нервите й. Нямаше търпение да се съблече и да си легне.

Джейн й бе казала, че има намерение да си легне рано и Кристина не можа да разбере защо всички лампи във всекидневната светят. Когато спря пред къщата, тя вдигна очи нагоре и се намръщи.

„Сигурно е забравила да изгаси“, каза си, отключи външната врата и започна да катери стръмните стъпала.

Застанала на входа, Кристина търсеше ключа си, когато внезапно вратата се отвори.

Изненадана, тя подскочи и изгледа втрещено Джейн.

— Честна дума, стресна ме… — започна и спря, тъй като Джейн я хвана за ръката.

— Родителите ти са тук. Майка ти е направо бясна… Не отделя очи от картините ти по стените.

— О, Господи! Колко съм загубена…