Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (41)

Четиридесета глава

Кристина стоеше във фоайето, което свързваше двете приемни. Погледна надясно, после наляво.

Двете стаи бяха съвършено еднакви — с гълъбовосиви стени и подобни килими, бели камини, френски кристални полилеи, аплици и старинни венециански огледала.

Стаите красиво се преливаха една в друга, точно както тя бе желала. Харесваше й хладното спокойно усещане, което се получаваше от светлосивия цвят в съчетание с бялото. Основната гама нарочно не бе нарушавана от друг цвят. Кристина не желаеше нещо да отклонява вниманието от дрехите й или да им пречи. В тези две стаи даже нямаше цветя — те бяха сложени само в антрето на къщата на „Брутън стрийт“.

Като се обърна, Кристина погледна белите цветя, красящи специална масичка стил Луи XVI в антрето. На това място те чудесно допълваха общия интериор.

Влезе първо в по-голямата от двете стаи и се огледа за кой ли път, за да провери всяка подробност.

Една пътека разделяше стаята на две и от двете й страни бяха подредени позлатени столове. Кристина усети нарастващото си вълнение, чувството на възбуда. След по-малко от час нейната първа колекция от висшата мода щеше да бъде представена на света.

— Мадмоазел…

Завеждащата магазина бе застанала на вратата, водеща към съблекалните в дъното, където манекенките се подготвяха за шоуто.

— Жизел?

— Дойдох да ви пожелая бон шанс, мадмоазел — каза французойката, сърдечно усмихната.

— Благодаря, Жизел — отвърна Кристина и се вгледа напрегнато в нея. — Всичко в колекцията е наред, нали?

Жената сложи пръсти върху устните си и ги целуна, а после духна целувката във въздуха.

— Не наред, мадмоазел, а върховно, направо върховно! Навремето винаги казвах на мосю Балмен, че когато в работилницата цари въодушевление, ще има гръм сред публиката… — Тя направи пауза, махна с ръка към редовете със столове и добави убедено: — И при Кристина има въодушевление в шивачниците, така че бъдете сигурна, ще получите аплодисменти.

Една млада помощничка при обличането подаде глава през вратата в дъното на стаята.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, мис Кристина, но викат мадам Ру.

— Извинете ме, мадмоазел.

Кристина отиде до камината и застана с гръб към нея. Огледа цялата стая от антрето до съседната стая, очите й проследиха едната пътека, после другата. Представи си как манекенките вървят, завъртат се, спират, позират, представяйки дрехите в най-добрата им светлина. Тя обичаше всички дрехи, измислени от нея, и горещо се молеше и другите да ги харесат. Зададе си въпроса как е смогнала да завърши колекцията си за толкова кратък срок, но не можа да намери обяснение. „Тежък труд, пот и сълзи“, си каза тихичко, като си спомни знаменателните думи на Уинстън Чърчил, изречени по време на войната, когато тя все още беше дете.

Завъртя се и се огледа във венецианското огледало над камината. Мислеше, че изглежда уморена и затова си бе сложила повече руж от обикновено. Но той като че бе попил в кожата й. Пак беше бледа. Сигурно се дължеше на черния костюм, който като че ли бе дръпнал цвета от лицето й. Винаги й трябваше повече грим, когато носеше черно.

Кристина отстъпи, леко килна глава настрани и огледа костюма: прекрасно скроен и ушит, семпъл и елегантен. Единственото му украшение беше бяла гардения, закачена към рамото й — тя бе избрала бялата гардения за своя търговска марка.

Кристина вдигна ръка и поглади косата си.

В този миг видя отраженията им в огледалото. Бяха застанали на прага и се оглеждаха нерешително.

За част от секундата си помисли, че е игра на въображението й. Но не беше. Обърна се бавно и отвори уста, за да каже нещо. Не можа. Просто стоеше и гледаше, без да мръдне.

Майка й направи няколко крачки напред и после изведнъж спря.

— Дойдохме, защото не можехме да останем настрана… Не и в ден като днешния.

— Мамо…

— Кристи, скъпа…

Двете жени едновременно тръгнаха една към друга. Срещнаха се по средата на пътеката.

Одра погледна Кристина и ясносините й очи се изпълниха със сълзи.

— Толкова ми липсваше…

Кристина протегна ръце и притисна майка си така, сякаш нямаше намерение да я пусне.

— Мамо, толкова ми липсваше! Никога няма да разбереш колко много ми липсваше…

Винсънт отиде при тях, прегърна ги и двете и така тримата малко си поплакаха, после се разсмяха.

— Толкова се радвам, че дойдохте! За мен това, че сте тук, означава изключително много. — Думите й заглъхнаха, тя се взря в лицето на Одра и попита умоляващо: — Прости ли ми, мамо?

— Няма какво да ти прощавам, Кристи — отвърна нежно Одра. — Бях ти много сърдита, бях разтревожена и безкрайно обидена. Но сега разбирам, че не съм била права да те откъсвам от пътя, който си избрала. Чичо ти Майк неотдавна ни каза на нас с баща ти, че е трябвало да направиш онова, което си решила. — Може би съм успяла да ти предоставя по-добри условия, но животът си е твой. Щом го осъзнах, разбрах, че трябва да се помирим, милото ми момиче.

Кристина се наведе и целуна Одра по бузата.

— Днес ще бъде най-хубавият ден за мен, щом вие с татко сте тук.

Като се обърна към Винсънт, тя хвана ръката му, притисна я и целуна и него.

— Щастлива съм, че я доведе, татко, а също, че дойде и ти. И двамата ви обичам много.

— Ние също те обичаме, Кристи, а когато поканата ти пристигна с писмото, казах на майка ти, че не бива да пропускаме този важен ден в живота ти.