Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (24)

Двадесет и трета глава

Винсънт Краутър седеше на игрището зад парка на „Мурфийлд Роуд“ и пушеше.

Вече не забелязваше красивия следобед на циганското лято и настроението му се беше изпарило. Беше потънал в мисълта как да изкара оттук нататък прехраната на двамата с Одра.

Предния ден беше прочел в йоркширския „Пост“, че има милион и деветстотин хиляди души безработни. „Плюс един, измърмори си той тихичко, след като и аз се присъединявам към тях.“ Мисълта, че остава без работа, все повече го вледеняваше от ужас. Трябваше все пак да отиде да се запише в Бюрото, тъй като нищо друго не му оставаше, докато беше на улицата.

Когато излезе от канцеларията на Варли, имаше чувството, че някой го е ритнал в корема и усещането не минаваше. Преди двайсет минути се бе разходил из парка с надеждата да проясни главата си и да обуздае връхлетелия го гняв, преди да се прибере. Но все още беше като замаян. Вярваше, че Фред Варли е отракан в бизнеса и не си беше представял, че ще банкрутира. „Тъкмо това показва, разсъждаваше той, че човек никога не може да бъде сигурен.“

Винсънт нямаше представа къде да търси да се закачи, по простата причина че никъде не предлагаха работа. Още по-малко пък знаеше как да поднесе тази ужасна новина на Одра.

„Какъв удар ще бъде за нея! — помисли си тъжно. — Тъкмо се беше посъвзела след смъртта на Алфи…“ Изсумтя и дръпна от цигарата си. Изведнъж я извади от устата си, изгледа я намръщено и си зададе въпроса колко ли време още ще може да купува любимия си Удбайнс. Както и бирата. А дали вече би могъл да залага на коне в събота следобед? Да, перспективата беше лоша. Беше отвратителна.

Винсънт потърка челото си с ръка и си спомни за парите, които имаше в йоркширската „Пени Банк“. Спестяванията му не бяха много. Щяха да им стигнат да вържат двата края не повече от месец. А онова, което би могъл да вземе като безработен, беше около лира на седмица за двамата, най-много шилинг или два повече. Очевидно веднага трябваше да намери някаква работа — каквато и да е, където и да е. Трябва да опита и на други места около Лийдс — в Брамли, Стенингли или Уъртли, или да стигне чак до Пъдзи и Фармли.

— Ето един джентълмен, който си почива! Да имах време и аз да седна на пейка и така да прекарам следобеда, и то по средата на седмицата…

Винсънт позна дълбокия глас на своя приятел и зет, обърна се и се взря в приятелското лице, наведено към него.

— Точно такъв съм, Майк — изрече горчиво. — Аз съм „джентълмен, който си почива“… от около половин час. Да, вече ще марширувам в редиците на безработните, както и колегите ми и половината от тази проклета страна.

Майк се отпусна тежко до приятеля си и го изгледа намръщено.

— Сигурен съм, че не се майтапиш, Винс. Не би го направил с нещо толкова сериозно. Боже мой! Мислех, че по тези места предприятието на Варли е единствената стабилна строителна фирма.

— И аз смятах така. Но старият Варли току-що ми съобщи новината, преди около половин час. Пълен банкрут.

Майк бавно поклати главата си и придоби отчаян израз.

— Положението е ужасно. Чух, че през последните месеци още три други компании са фалирали и бог знае как ще свърши всичко това. Но слушай, Винсънт, ти си квалифициран работник, сигурно скоро ще си намериш нещо…

— Няма никаква надежда! — прекъсна го Винсънт. — Дори Фред Варли ми предложи веднага да се запиша в Бюрото за безработни.

Майк замълча, сви се още повече в палтото си от туид и загрижено погледна най-добрия си приятел. Чудеше се дали би могъл да направи нещо, за да помогне на Винсънт да си намери работа. Съмнително.

Между двамата млади мъже настана кратко мълчание. Те се бяха сближили още от първия миг, откакто се запознаха, а през последните години бяха станали още по-близки. Майк беше по-млад от Винсънт, но единствено той разбираше необикновено комплицирания мъж, какъвто бе Винсънт Краутър.

Внезапно Винсънт възкликна:

— Как да съобщя на Одра?

— По същия начин, по който го каза и на мен — направо!

— А ако изпадне пак в такава жестока депресия, каквато беше досегашната? Като си спомня колко тежко се разболя след смъртта на Алфи, направо ми се разтреперват краката, Майк. Никога не съм виждал Одра толкова особена!

— Да, тя беше наистина зле — съгласи се Майк, — но много жени реагират по същия начин, когато загубят детето си, особено ако е първо. Излизат от релсите за известно време. За нея всичко това беше ужасно, след като досега се е простила с толкова близки…

— Бедната ми Одра…

— Слушай, Винс, хайде да се обзаложим. Твърдя, че тя има по-силен характер от мнозина други хора. Тя е борец, една истински решителна и упорита жена. Имам усещането, че ще приеме новината, без да мигне.

— Надявам се да си прав, Майк. — Винсънт стана от пейката. — Е, няма смисъл да отлагам. По-добре да се върна вкъщи и да й го съобщя.

— Още ли искаш да отидем на вариетето в събота вечер?

— Разбира се! Не виждам причина да променяме плановете си. Не бих искал да разочароваме Одра и Лорет.

* * *

В мига, в който пристъпи прага на дома си, Винсънт разбра, че нещо се е случило — нещо особено.

Грамофонът във всекидневната беше пуснат. Из цялата къща се носеше песента на Джилбърт и Съливан „Микадо“. Ваза с бели и жълти хризантеми беше поставена по средата на масата, покрита с дантелена покривка и сложена за вечеря с най-хубавия им сервиз. Винсънт се зачуди дали някой не е поканен на гости, но забеляза, че приборите са два. След миг зърна и бутилка червено вино, после подуши въздуха и усети откъм фурната да се носи миризмата на любимата му яхния с агнешко. Любопитството му вече бе събудено.

Тъкмо свали палтото и шапката си и ги закачи в гардероба, когато вратата към стълбата се отвори и Одра пристъпи в кухнята. Беше с хубавата си синя блуза, която така отиваше на очите й, и с тъмна пола. На лицето й грееше най-лъчезарната усмивка, каквато човек можеше да си представи.

— Колко си красива днес, скъпа — направи й той комплимент, полуусмихнат, оглеждайки я одобрително със зелените си очи. — Какво празнуваме? Да не би да си получила неочаквано наследство?

— Бих казала — даже две, в известен смисъл… — Тя се втурна, за да го целуне, после го изгледа особено, хвана го за ръката и го поведе към огнището. Грабна един плик от полицата над камината и го размаха пред очите му.

— Първо това! Писмо от адвокатите на леля Франсис, която е починала и ми е оставила нещичко в завещанието си. Ако смяташ, че ще е някой и друг сребърен предмет или онзи порцеланов чайник, който ми харесваше, лъжеш се! Петдесет лири, Винсънт! Не е ли чудесно от нейна страна?

— Чудесно е, разбира се! — каза той и вътрешно си отдъхна, защото малкото наследство на Одра идваше в най-подходящия момент. Тъкмо се канеше да й съобщи, че от днес е на улицата, за да свърши с неприятната работа, когато тя го превари.

Винсънт я притегли към себе си и се загледа в усмихнатото й лице. Очите й бяха изумително сини и тя цялата сияеше.

— Какво има момичето ми? Изглеждаш като котка, която току-що е изяла канарчето.

— Наистина се чувствам по този начин, скъпи! Тази сутрин ходих при доктор Столкли и той го потвърди: бременна съм втори месец, ще си имаме бебе… през май.

На Винсънт му се стори, че сърцето му ще изхвръкне от радост. Така се беше молил тя да забременее! И за двамата едно дете щеше да запълни ужасната празнота, която Алфи остави след себе си.

Винсънт я привлече още по-близо, притисна главата й към гърдите си и погали лъскавата й коса.

— Няма по-добра новина за мен от тази, любима. От месеци чаках да я чуя. Нищо чудно, че си толкова весела… Сега вече и на мен ми се отпусна душата.

— Знаех, че ще се зарадваш, Винсънт.

В отговор той обви ръце около тялото й. Реши да не разваля с лоши новини тази специална вечер, за която тя се беше подготвила така старателно. На другия ден щеше да й каже, че Варли е банкрутирал. И тогава нямаше да е късно.

Неочаквано Винсънт се почувства изпълнен с оптимизъм. Той щеше да си намери работа. Бебето беше знак за късмет.