Крис Картър
Смъртоносно обаждане (94)

94.

На другия ден, 8:24 ч.

Малкото, невзрачно кафене се намираше на Чатсуърт стрийт, притиснато между търговска къща за автомобили и китайски ресторант. Заведението не беше голямо, но кафето беше свястно, обслужването добро и палачинките с боровинки бяха божествени. Господин Джей току-що бе изял последната от трите си палачинки, поръсени с кленов сироп, когато усети, че някой се приближава зад гърба му и спира на две крачки от масата. Той изви врат и видя детектив Хънтър.

— Детектив? — попита господин Джей с озадачено изражение.

— Господин Дженкинсън — каза Робърт. — Съжалявам, че прекъсвам закуската ви.

— О, не, ни най-малко. Приключих. — Господин Джей отмести чинията си настрана. — Моля, седнете. — Той посочи свободния стол срещу себе си.

— Благодаря — отговори Хънтър и седна.

Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг.

— Да ви поръчам ли кафе, детектив? Кафето тук е превъзходно.

— Не, благодаря.

Господин Джей се вгледа изпитателно в Хънтър, но изражението на детектива не издаваше нищо.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

Робърт се замисли за момент и после кимна.

— Всъщност дойдох по официална работа.

— Добре. — Актьорската игра на господин Джей отново беше безупречна. Интересът, който той вложи в гласа си, беше идеално балансиран. — Каква… официална работа?

— Дошъл съм да ви уведомя за ново развитие в разследването на убийството на съпругата ви.

Господин Джей се намръщи.

— Ново развитие? Какво? — Интересът му се засили.

— Както знаете — започна Хънтър, — Никълъс Холдън беше затворен в психиатрична клиника, докато чака съдебния процес.

— Да. — Господин Джей сложи лакти на масата и преплете пръсти. — Моля ви, не ми казвайте, че извратенякът е избягал.

— Не, не е избягал.

Господин Джей въздъхна облекчено.

— Но няма и да бъде съден — добави Хънтър.

— Какво? Какво, по дяволите, искате да кажете, детектив? Как така няма да го съдят? — Гневът, интонацията на гласа, широко отворените очи — всичко беше изпълнено безукорно.

Хънтър се вгледа изпитателно в лицето на господин Джей.

— Няма да го съдят, защото е бил убит в килията си късно снощи.

— Убит?

— Точно така.

Господин Джей се престори, че размишлява върху думите му.

— Как може да сте толкова сигурен, детектив? Откъде знаете, че проклетият страхливец не е избрал лесния начин да свърши със себе си?

— Не е било самоубийство — увери го Робърт.

— Защо мислите така?

— Защото кожата му е била одрана от лицето и сърцето му е било изрязано от гърдите и оставено на пода — обясни Хънтър. — Плъхове са се угощавали с него, когато са го намерили в ранните часове на утрото.

— Плъхове?

Робърт кимна.

— Никой няма представа как са влезли в килията му. Клиниката никога не е имала проблем с плъхове. Смята се, че ги е донесъл убиецът.

— Донесъл е плъхове?

Хънтър кимна.

Господин Джей се облегна назад на стола си с шокирано изражение на лицето. Очите му безцелно се стрелкаха насам-натам.

Робърт го гледа мълчаливо няколко секунди и после стана.

— Помислих си, че ще искате да знаете — каза той. — Реших, че е по-добре да го чуете от мен, отколкото да го прочетете във вестниците или да го видите по сутрешните новини.

Хънтър се обърна да тръгне.

— Детектив — повика го господин Джей.

Робърт се обърна с лице към него.

— Какво ще стане сега? Вие ли ще търсите убиеца?

— Не — поклати глава Хънтър. — Холдън вече е бил гост на калифорнийската наказателна система. Престъплението е станало на територията на тяхна институция. Те имат свои вътрешни следователи за такива престъпления.

— И още едно последно нещо, преди да тръгнете. — Господин Джей отново спря Хънтър. — Как го открихте? Не ми казахте как разбрахте кой е убиецът?

Робърт се втренчи в очите му. Няколко секунди никой от тях не мигна.

— Очите му — отговори накрая той. — В очите на убиеца винаги има нещо, което го издава. — Леко намигна на господин Джей. — Пазете се, господин Дженкинсън.

Хънтър се обърна и излезе от кафенето.