Крис Картър
Смъртоносно обаждане (70)

70.

Ерика Барнс сложи пликчето с пуканки в микровълновата фурна, настрои таймера на две минути и половина и натисна бутона „Старт“. Докато чакаше пуканките да станат, тя си наля голяма чаша вино.

Пуканки и червено вино — така се бореше Ерика с мрачното си настроение в неделя вечерта. Не че страдаше особено много. Не мразеше работата и хората, с които работеше, бяха… „поносими“, така да се каже. Освен това не се страхуваше от сутрините в понеделник. Нямаше проблем да става рано и рядко започваше седмицата в „кисело“ настроение, но все пак в неделните вечери имаше нещо, което винаги я натъжаваше.

Неделните вечери бяха и за игра на покер с приятели, когато Тревър, гаджето й от две години, с когото живееше Ерика в едностайния си апартамент, обикновено губеше по сто и петдесет долара, максималния залог, който му беше позволен. Вярно, от време на време печелеше по малко, но тези неделни нощи бяха редки, меко казано.

В тази неделна вечер обаче имаше нещо, което развълнува Ерика. Сестра й, доктор Гуен Барнс, щеше да ходи на среща. Самата мисъл накара Ерика да се усмихне. Гуен много отдавна не се беше срещала с никого и Ерика смяташе, че е крайно време сестра й да се върне в играта.

Двете бяха разговаряли за малко по телефона по-рано през деня. Гуен спомена, че е срещнала някого, който изглежда свестен, и че по-късно днес ще ходят да пият кафе. Непосредствената реакция на Ерика беше да обсипе сестра си с въпроси: „Кой е той? Къде се запознахте? Как се срещнахте?“. Гуен обаче гладко избегна въпросите, като й каза, че закъснява за нещо и че пак ще й се обади след срещата.

Ерика чу, че първата пуканка изпука след трийсет и пет секунди. Тя остави чашата с виното на плота и се наведе по-близо до микровълновата фурна. В указанията на пакета пишеше две минути и половина, но като повечето хора Ерика предпочиташе да слуша времето между пуканията. Станеше ли по-дълго от две секунди, време беше да я изключи.

Тя изсипа пуканките в голяма купа, взе чашата с виното и отиде в дневната. Включи телевизора и седна на дивана.

— Е, добре — каза на пуканките. — Нека намерим нещо за гледане, а?

Преди да започне да щрака каналите, Ерика взе мобилния си телефон, направи снимка на чашата вино и купата с пуканки и веднага я качи на страницата си в социалната мрежа, а след това смени телефона с дистанционното на телевизора.

Повторение на старо шоу… Повторение на старо шоу… Повторение на старо шоу…

— Будалкате ли ме?

Истинските съпруги отнякъде си… Истинските съпрузи отнякъде си… Биг Брадър.

— Не може да бъде. Още ли дават тази тъпотия? Гледат ли я хората?

Романтична комедия.

— Предполагам, че това ще свърши работа.

Ерика остави дистанционното до себе си, отпи от виното и си взе шепа пуканки. Тъкмо се беше настанила удобно с купата пуканки върху кръстосаните си крака, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Типично — измърмори тя и го взе.

Видеообаждане от сестра й.

Странно, помисли си Ерика. Двете не разговаряха често по видеовръзката. Ерика погледна часовника си — 22:12 — и прие обаждането.

— Хей, сестро — каза тя, докато образът се материализираше на екрана. — Много бързо мина срещата. Наред ли беше всичко?

Ерика виждаше само очите на Гуен.

— Твърде близо си до телефона. Какво правиш? Да не би да ослепя? Дръпни се малко назад. — Тя пъхна още една шепа пуканки в устата си.

— Здравей, Ерика.

Гласът, който Ерика чу от високоговорителя на телефона си, беше плашещо плътен и забавен във времето. Тя се намръщи.

— Сестро, твърде близо си до телефона. Гласът ти се изкривява. Дръпни се назад, жено. Какво те прихваща?

Едва тогава Ерика забеляза колко зачервени са очите на сестра й. Гуен, изглежда, беше плакала.

— Гуен, наред ли е всичко? — Тонът на Ерика стана зловещо сериозен. — Какво става? Какво не е наред?

Сестра й примигна, но не отговори.

— Гуен, какво става, по дяволите? Вече ме плашиш. Кажи нещо, моля те.

Най-после камерата започна да се отдалечава, но неизвестно защо спря, преди да покаже цялото лице на Гуен. Ерика се намръщи. Не виждаше ушите на сестра си. Всъщност не виждаше нищо извън ъгълчетата на очите й. Сега беше сигурна, че Гуен е плакала.

— Гуен? Какво става, мамка му? Защо си плакала? И защо звукът е прецакан?

Мълчание.

— Говори, сестро.

— Нищо му няма на звука — обади се отново изкривеният глас. Звучеше като демонски глас от евтин филм на ужасите. — И сестра ти не може да отговори, защото не й е разрешено да говори. Стори ли го, ще умре.

Ерика знаеше, че Гуен има необикновено чувство за хумор, но сега не ставаше въпрос за това. Тя беше психиатър и никога не си играеше по този начин с чувствата на хората.

— Какво? — Гласът на Ерика потрепери. — Кой си ти?

— Аз съм никой. Но ти можеш да бъдеш някой. Можеш да бъдеш героиня за сестра си. Трябва само да ми кажеш два правилни отговора и всичко ще свърши.

Ерика поклати глава.

— Какво? Какви въпроси? Какви ги дрънкаш?

— Ще видиш.

— Не, няма да видя — ядоса се Ерика. — Ще се обадя на ченгетата.

— Наистина ли мислиш, че ченгетата ще стигнат до къщата на сестра ти, преди да я накълцам на парчета? — попита демонът.

Изведнъж на екрана се появи ръка с ръкавица, която държеше кухненски нож. Върхът беше само на няколко милиметра от лявото око на доктор Барнс.

— Ще започна, като избода очите й — продължи демонът. — След това ще отрежа носа й. — Върхът на ножа се придвижи до носа на Гуен. — А после ще разрежа устата й чак до ушите и ще я оставя тук да й изтече кръвта и ченгетата да я намерят умряла. Ще ти хареса ли това, Ерика?

Очите на Гуен се изпълниха с отчаяние и паника, когато се помъчиха да се съсредоточат върху ножа. Устата й се отвори, подготвяйки се за писък, но страхът заглуши гласа й.

— О, боже мой! — Сърцето на Ерика сякаш запълзя към гърлото й. Очите й се напълниха със сълзи. — Гуен.

— По-добре слушай внимателно, Ерика, защото няма да обяснявам два пъти. Готова ли си? — Без да дочака отговор, демонът обясни правилата на играта. — Това е. Лесно е, нали? Трябва само да отговориш. Е… да започваме ли?

Ерика се разтрепери толкова силно, че се наложи да хване телефона с две ръце.

— Започваме. Първият въпрос. — За да повиши напрежението, демонът добави дълга пауза. Когато отново заговори, изричаше думите бавно и натъртено. — Какъв беше последният постинг, който качи на страницата си в социалната мрежа?

Ерика инстинктивно дръпна назад глава няколко сантиметра. Не повярва на ушите си.

— Какво? Моят последен постинг? Какво е това? Сериозно ли говориш?

Устните на Гуен започнаха да треперят.

— Да — отговори демонът. — Говоря напълно сериозно. Ти актуализираш страницата си по няколко пъти на ден с безполезна информация за твоя живот, която не интересува никого, нали, Ерика?

Ерика остана озадачена.

— Ето защо искам да знам за какво беше последният ти абсолютно безполезен постинг. Ти го качи преди по-малко от пет минути, спомняш ли си? Добави и снимка. — Отново последва мълчание, този път много по-кратко от предишното. — Имаш пет секунди.

Ерика примигна веднъж. Два пъти. Три пъти. За нея в това нямаше абсолютно никаква логика.

— Четири… три…

— Хмм… Качих снимка на пуканките и виното ми и написах, че се настанявам удобно да гледам телевизия в неделната вечер.

Демонът спря да брои.

Мълчание.

Ерика зачака.

Все още тишина.

За момент Ерика се усъмни в отговора си.

— Не е ли правилно?

— Ха-ха-ха-ха-ха! — Демонът се изкикоти с такъв гърлен смях, че тя усети как кръвта й се смрази във вените. — Да. — Той най-после прие отговора. — Разбира се, че е правилно, но ти за секунда се усъмни в себе си, нали?

Ерика изпита огромно облекчение.

Ужасените очи на Гуен се придвижиха надясно и останаха там няколко секунди. От тях се търкулнаха няколко сълзи, но Ерика беше толкова объркана и смутена, че пропусна да забележи нещо много странно. Сълзите не се търкулнаха надолу по лицето на сестра й, а настрани.

— Втори въпрос. Отговориш ли правилно, всичко ще свърши. Ти и сестра ти печелите. Но ако дадеш грешен отговор… — Демонът не довърши изречението.

Ерика трудно си пое дъх през стиснати зъби.

— Годишнината от смъртта на майка ти, Ерика? Кога е?

— Какво? — В ума и сърцето на Ерика избухна страх. — На майка ми?

Този път демонът не обясни и не повтори въпроса, а направо започна да брои.

— Пет… четири…

Лицето на Гуен се разтрепери и след секунда тя се разрида неудържимо.

Всяка година на датата на смъртта на майка им Гуен носеше цветя на гроба й. Ерика се беше опитала да се присъедини към нея още при първото й посещение. Тогава Гуен беше на четиринайсет, а тя на тринайсет, но не можа да стигне до гроба. На входа на мемориалния парк „Дом на покой“ на булевард „Уитиър“ Ерика се вцепени.

— Хайде, Ерика — подкани я Гуен. — Да вървим.

Ерика не беше в състояние да говори, само поклати глава.

— Ерика, хайде. — Гуен я хвана за ръката и я задърпа, но Ерика стоеше сковано и неподвижно като статуя. Мускулите й сякаш бяха парализирани. И тогава Гуен забеляза, че сестра й трепери силно и лицето й е изпотено и лепкаво. След няколко секунди Ерика започна да се задъхва. — Ерика, какво има?

Ерика беше онемяла. Очите й трескаво се стрелкаха наляво-надясно, без да могат да се съсредоточат върху нищо, сякаш всеки момент щеше да получи пристъп.

Тя не можа да мине през портите. Наложи се да изчака от другата страна на булеварда, докато Гуен каза една-две молитви и сложи цветята, които бяха донесли, на гроба на майка им. Едва много по-късно те откриха, че погребението на майка им е било толкова травмиращо преживяване за Ерика, че беше развила койметрофобия — страх от гробища. Тя помнеше майка си, но състоянието й я беше накарало да забрави всичко, свързано със смъртта й.

— Три…

Дишането на Ерика се учести и затрудни.

— Две…

Тя се помъчи да мисли.

— Една… Времето изтече, Ерика.

— Не… Моля те… Аз… не знам отговора. Страдам от…

— Казах ти правилата — прекъсна я демонът. — Ако не отговориш, сестра ти ще бъде наказана.

— Не… моля те…

— И запомни, че ако отместиш поглед, тя отново ще бъде наказана. Трябва да гледаш. А сега нека да се позабавляваме.

Образът на смартфона най-после се разшири хоризонтално и й позволи да види какво има встрани от ъгълчетата на очите на сестра й…

И онова, което видя Ерика, изпълни сърцето й с ужасяващ страх и паника.