Крис Картър
Смъртоносно обаждане (37)

37.

С внушителната си колекция от триста и няколко бутилки бърбън, ръжено и малцово шотландско уиски, „Севън Гранд“ беше един от най-добрите барове в цял Лос Анджелис за любителите на уискито.

Хънтър слезе от таксито точно пред номер 542 на Западна седма улица. Вятърът, повяващ от крайбрежието, се беше засилил значително и нощният въздух беше придобил лек мирис на влажна пръст, известявайки, че дъждът е неизбежен. Робърт вдигна яката на якето, бутна вратата и се качи на втория етаж, където се намираше уиски барът.

— Здравейте и добър вечер. — Високата метър шейсет и осем салонна управителка с кестенява коса посрещна Хънтър с насърчителна усмивка до остъклената врата на „Севън Гранд“. — Ще вечеряте ли при нас, или ще желаете само питие? — Тя говореше с очарователен шотландски акцент.

— Вероятно и двете.

Салонната управителка беше близо тринайсет сантиметра по-ниска от Хънтър и наклони глава настрана, опитвайки се да погледне зад него. Нямаше друг.

— Сам ли сте?

— Това е историята на живота ми — пошегува се Робърт и кимна.

Усмивката й стана по-сияйна. Тя взе две менюта.

— Моля, последвайте ме.

Салонната управителка го поведе по малкия коридор в преддверието, който беше украсен с тапети на карета и препарирани животни. Минаха покрай билярдната зала и бара вдясно и продължиха към оживения ресторант. Звукът на шумни разговори се смесваше неравномерно със забързания ритъм на електросуинг, който се разнасяше от тонколоните.

— Идвали ли сте при нас и преди?

— Да, бил съм тук няколко пъти, предимно само в бара, но мина доста време от последния път.

— Тъкмо щях да кажа, че не си спомням да съм ви виждала, а работя тук от осем месеца.

— Не ви обвинявам — отвърна Хънтър. — Нямам особено запомнящо се лице.

Тя спря, обърна се и го погледна.

— Не бих казала — отново се усмихна. — Напротив, имате поразително лице, с добри очи. Хората запомнят това.

— Благодаря — усмихна се и Робърт.

Те тръгнаха покрай голяма маса, където осем млади мъже със скъпи, прилепнали по телата костюми, изглежда, си правеха купон.

— Хей, ти, секси девойче — каза единият, обръщайки се към салонната управителка с най-лошия шотландски акцент, който беше чувал Хънтър. Освен това младият мъж явно беше прекалил с пиенето. — Искаме още къркане, но не от тази шотландска помия. Нуждаем се от още една бутилка от хубавия, стар американски бърбън — в стил Тенеси, чуваш ли? Момците тук са жадни.

Приятелите му избухнаха в силен смях.

— Няма проблем, господине — учтиво отговори салонната управителка. — Веднага ще изпратя още една бутилка на масата ви.

— Тъй вярно — каза младият мъж, застана пред нея и препречи пътя й. — Мисля, че ще е по-добре ти да я донесеш, девойче. — Той извади банкноти по пет долара от портфейла си и ги размаха пред лицето й.

— Съжалявам, господине — отвърна тя и отстъпи крачка назад, но запази вежливия си тон. — В момента не мога да приемам поръчки, защото настанявам клиент. Ако изчакате един момент, ще изпратя сметката заедно с бутилката или може да платите общо накрая.

— Сигурен съм, че клиентът може сам да си намери маса, нали, момко? — Мъжът сложи ръка на рамото на Хънтър и я остави там.

Робърт погледна първо ръката на дясното си рамо и после пияния млад мъж. Когато мъжът съзря израза в очите му, усмивката му помръкна и ръката му бързо се спусна отстрани на тялото му. Салонната управителка видя това и прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Младият мъж обаче още не беше приключил. Той отново насочи вниманието си към нея и обгърна с ръка раменете й.

— Трябва да дойдеш да купонясваш с нас, девойче. Ние ще ти покажем какво е наистина да си прекараш добре, не можем ли, човеци?

— Тъй вярно — едновременно отговориха другите и отново се заляха от смях.

Хънтър се приготви да се намеси, когато салонната управителка се дръпна от прегръдката на мъжа и сама ги постави на място.

— Три неща — спокойно каза тя и започна да отброява на пръсти. — Първо, „човеци“ е дума, която в този контекст се употребява главно в Англия, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия. — Тя сви първия си пръст. — Второ, не се употребява в звателен падеж. „Не можем ли, човеци?“ е безсмислен израз и показва невежеството ви по английска граматика. Трябваше да се придържате към „момци“. И трето, не купонясвам с малки момченца.

Смехът и виковете станаха още по-силни и всички на масата започнаха да се подиграват на приятеля си. Никой от тях, изглежда, не съзнаваше, че забележката е насочена към цялата група.

— Стилът ти ми харесва — отбеляза Хънтър, когато най-после минаха покрай досадната пияна компания. — Но не мисля, че някой от тях знае какво означава „звателен падеж“.

— Вероятно не — засмя се салонната управителка. — Изглеждат тъпи.

— И пияни — добави Робърт.

— Градски момчета от финансовия район — каза тя и погледна през рамо Хънтър. — Тук има най-малко една група от тях всяка вечер в седмицата, защото финансовият район е зад ъгъла. И винаги са едни и същи — твърде богати, твърде млади и тъй като имат толкова много пари, че не знаят какво да ги правят, мислят, че могат да се държат както си искат. И в Глазгоу има много такива. Наричаме ги „лайнари“.

— Уместно — усмихна се Робърт.

— Почакайте… — Салонната управителка спря, когато най-после стигнаха до малка квадратна маса в дъното на просторния и препълнен ресторант. — Не работите във финансовия сектор, нали? — Тя изглеждаше искрено смутена.

Хънтър инстинктивно се огледа — черни джинси, черни обувки, синя риза и тънко черно кожено яке.

— Имам ли вид на работещ във финансовия сектор? — малко обезпокоено попита той.

— Не, съвсем не — отговори салонната управителка. — Но ако съм научила нещо за Лос Анджелис, е, че външният вид тук почти винаги е измамен.

— Да, вярно е — съгласи се Робърт. — И не, не работя във финансовия сектор.

— Олекна ми. За момент излязох от кожата на професионалист. — Тя погледна свободната маса, пред която стояха. — Заповядайте. В момента това е единствената свободна маса. Освен ако не искате да седнете до бара.

— Не. Тук е идеално. Благодаря.

— Удоволствието е мое. — Салонната управителка изчака Хънтър да седне и после сложи две менюта на масата пред него. — След малко при вас ще дойде сервитьор. А в това време, тъй като сте били тук и преди, желаете ли да ви донеса нещо от бара?

— Да, би било чудесно, благодаря. Сервирате ли все още „Килкоман“?

Тя кимна по начин, който показа на Робърт, че одобрява избора му.

„Килкоман“ беше една от малкото спиртоварни в цяла Шотландия, които все още приготвяха малца по традиционния начин, връщаха уискито към корените му и на свой ред създаваха изумителни видове.

— Да, разбира се. Имате ли предвид някое определено? Имаме няколко вида.

— Да, сингъл малц, ако има.

Лявата й вежда леко се повдигна нагоре.

— Има. Лед?

— Не. — Хънтър поклати глава. — Само малко вода, моля.

Този път салонната управителка не прикри одобрението си.

— Американец, който не само знае да избира уиски, но и как да го пие. Не се срещат много такива.

Робърт се намръщи.

— Наистина ли? Дори в голям уиски бар като този?

Тя се засмя.

— Ще се изненадате. Дори не знаят как се пише уиски. А занапред нещата ще стават още по-лоши. — Салонната управителка кимна към масата на „градските момчета“. — Разбирате ли какво имам предвид?

Хънтър се усмихна.

— Да, предполагам, че сте права.

— Веднага се връщам с питието ви.

Тя тръгна към главния бар, а Хънтър прелисти менюто с ястията.

— Заповядайте — каза салонната управителка само след минута и сложи на масата му чаша уиски и миниатюрна каничка вода. — „Килкоман“ от 2010 година, сингъл малц.

— Благодаря — отговори Робърт и затвори менюто.

— Избрахте ли си нещо?

Той кимна.

— В такъв случай, след като вече съм тук, мога да взема поръчката ви.

Хънтър си поръча чийзбургер и пържени картофи.

— Веднага ще ви ги донесат — отвърна салонната управителка, замисли се за момент и после протегна ръка. — Между другото, казвам се Линзи.

— Робърт — отговори Хънтър и стисна ръката й. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен. — Думите й бяха последвани от съвсем леко, но очарователно намигане.

Линзи тръгна криволичейки между масите, като внимаваше да избегне „градските момчета“. Хънтър взе чашата и я поднесе към носа си. Ароматът на торфен пушек на златистата течност го накара да се усмихне. Той вдигна каничката, сипа няколко капки вода в уискито и най-после отпи. Първо се усещаше лек, сладък вкус на ванилия, а след това — по-траен меден аромат на жарава — идеалната комбинация за малцово уиски. Робърт затвори очи и се наслади на мига — може би малко по-дълго, отколкото трябваше, защото не забеляза човека, който застана пред масата му.

— Дължиш ми обяснение.