Крис Картър
Смъртоносно обаждане (90)

90.

Хънтър стоеше пред голямо табло, разделено на дванайсет колонки. Всяка колонка започваше със снимка на човека, за когото се отнасяше. Имаше осем жени и четирима мъже. Под всяка снимка беше закачен лист с напечатана информация за обекта на снимката — име, адрес, възраст, телефонен номер и така нататък. Последната точка на всеки лист гласеше: „Въпроси, които да бъдат зададени“. Върху лицата на три от дванайсетте обекта бяха нарисувани червени кръстчета. Три лица, които вече бяха познати до болка на Робърт, но странното беше, че не принадлежаха на трите жертви на „телефонния убиец“.

Докато гледаше снимките, му се догади и стомахът го присви, защото разбра, че е прав.

Всички снимки на таблото бяха свалени от уебсайтовете на социални мрежи. Бяха абсолютно същите, които Робърт беше разглеждал в кабинета си.

— Как не съм забелязал досега?

Щрак.

Звукът от зареждане на полуавтоматичен пистолет се чу на няколко крачки зад него.

— На твое място бих хвърлил пистолета, детектив.

Когато Робърт позна мъжкия глас, мускулите му се напрегнаха и пръстът му се уви около спусъка на неговия „Хеклер и Кох Марк 23“.

— Наистина ли мислиш, че си достатъчно бърз? — попита убиецът, сякаш прочете мислите му.

Хънтър беше отличен стрелец и се движеше много бързо, но да се завърти и да стреля, преди куршумът на убиеца да го улучи, беше трик, който едва ли щеше да успее да изпълни.

— Хвърли пистолета, детектив — повтори убиецът с непроменен глас, — или ще ти пръсна черепа, и тъй като оръжието, което държа, е „Магнум 357“, с което съм сигурен, че си запознат, ще отнесе главата ти от раменете. Единственият начин, по който ще могат да те идентифицират, след като изстържат мозъка ти от стената, ще бъде по пръстови отпечатъци или ДНК.

— Ти го знаеш много добре, Ник — отговори Робърт. — В края на краищата, това е специалността ти, нали? Пръстови отпечатъци.

Никълъс Холдън, криминалистът експерт по пръстови отпечатъци от екипа на доктор Сюзан Слейтър, се усмихна.

— Е, след като си дошъл непоканен в моя сутерен, очевидно си се досетил кой съм. Заинтригуван съм как си го направил, защото знам, че не допуснах грешки, но скоро ще стигнем дотам. А сега хвърли оръжието или разговорът ще завърши много лошо, поне за теб.

Хънтър затвори очи и се прокле. Да влезе сам в сутерена беше грешка. Трябваше да се довери на тръпките си преди няколко минути. Трябваше да повика подкрепления. В сутерена имаше твърде много стелажи. Твърде много места, където да се скрие някой. Нямаше как да претърси и да обезопаси сам цялото помещение. Трябваше да доведе екип на специалните части.

Сега беше късно за това.

— Вдигни ръце и ги разпери широко, детектив. Оръжието ти да виси на левия ти показалец.

Твърде много стелажи в сутерена. Твърде много места, където да се скрие някой. Това важеше и за двамата. Щом Холдън можеше да се скрие зад тях, Хънтър също можеше… или поне така си мислеше.

Без да обръща глава, Робърт бързо погледна наляво и после надясно. Най-близкият стелаж до него беше вляво, но се намираше на два метра — твърде далеч, за да стигне до него, преди някой куршум да пръсне черепа му или да пробие дупка с големината на грейпфрут в гърба му.

— Още ли се чудиш дали си достатъчно бърз, детектив? — попита Холдън. — Защо не пробваш и ще разберем. Залагам на себе си. Искаш ли да се обзаложим?

Хънтър не отговори.

— Вдигни ръце и ги разпери широко, детектив — повтори Холдън. — Оръжието ти да виси на левия ти показалец. Направи го веднага.

Робърт знаеше, че няма друга възможност за избор, освен да се подчини. Той си пое дълбоко дъх и направи каквото му казаха.

— А сега го подхвърли наляво. Не го пускай, а го подхвърли, и го направи така, че да ти повярвам.

Хънтър не помръдна.

— Веднага, детектив.

Да ядосаш човек, който държи „Магнум 357“, е грешка във всеки въобразим сценарий. А да ядосаш сериен убиец, който държи „Магнум 357“ е направо глупаво.

Робърт врътна китка и пистолетът му излетя в стаята. Падна на пода на няколко крачки и се плъзна към картонен кашон до единия стелаж. Хънтър го проследи с поглед.

— Дръж ръцете си нагоре и широко разперени, детектив — каза Холдън. — Спуснеш ли ги, оставаш без глава. Ясно ли е?

— Кристално.

Последва дълго мълчание и Хънтър се запита дали Холдън ще го застреля в гръб. Какво имаше да губи? Той вече беше убил трима души и според неговото „табло на смъртта“ му оставаха още девет. Добавянето на Робърт към този списък нямаше да има никакво значение.

— Признай, детектив… — най-после наруши тишината Холдън и Хънтър разбра, че той се е придвижил малко вляво от него. — Смаян си от работата ми, нали?

Робърт не видя, но Холдън кимна към таблото.

— Не съм сигурен дали бих употребил думата „смаян“, Ник. — Въпреки че сърцето му блъскаше силно в гърдите, Хънтър успя да запази спокойствие. — По-скоро… ми се догади.

Мълчанието, което последва, беше тягостно и Хънтър се запита дали току-що не е подписал смъртната си присъда с избора си на думи.

— Защото не разбираш, детектив.

Този път Робърт вложи повече мисъл в отговора си.

— Какво има да разбирам, Ник?

Хънтър използва малкото име на Холдън по една елементарна причина — опитваше се да вложи подсъзнателно послание в изреченията си, да внуши на подсъзнанието му да го приеме като приятел, не като враг. Докато говореше, оглеждаше таблото пред себе си. Колкото повече го гледаше, толкова повече неща му се изясняваха.

— Ти… наказваш невинни хора, като убиваш техен близък човек. Някого, когото те обичат.

Трите познати лица с червени кръстчета не принадлежаха на трите жертви на убиеца, а на хората, на които той се беше обадил — Таня Кейтлин, Джон Дженкинсън и Ерика Барнс. Те бяха истинските мишени на „телефонния убиец“.

— Невинни? — иронично попита Холдън. — Видя ли снимките най-отгоре на всяка колонка?

— Да — призна Хънтър.

— Не видя ли какво правят? — Гласът на Холдън все още беше спокоен, но Робърт долови, че в тона му започва да се прокрадва гняв.

— Видях.

Злополуката, за която Хънтър бе прочел в кабинета си, беше връзката между Холдън и мишените му… жертвите му. Това беше причината за изтезанията и за всичките му убийства.

Катастрофата беше станала преди три години и половина в Ланкастър, северен Лос Анджелис. В два часа след полунощ на магистралата „Сиера“, която свързва Лос Анджелис с Мохаве, син „Форд Фюжън“, движещ се на юг, бе пресякъл в платното в северна посока и се беше сблъскал челно с бял „Сатурн S“. Двамата пътници във форда, двойка на двайсет и няколко години, бяха загинали мигновено. В сатурна бе пътувало четиричленно семейство: Никълъс Холдън, съпругата му от десет години Дора и двете им дъщери, деветгодишната Джули и Меган, на седем и половина. Никълъс Холдън беше единственият оцелял от този трагичен сблъсък.

Хънтър безпроблемно бе получил достъп до доклада на отдел „Разследвания на автомобилни катастрофи“. Заключението на разследващите детективи беше, че катастрофата се е случила, защото шофьорката на форда е отклонила вниманието си от пътя. Причината за това според шофьора на друга кола била, че тя използвала мобилния си телефон, за да си направи селфи с гаджето си, докато автомобилът се движел с висока скорост.

Това беше повтарящата се тема във всички снимки на таблото на Холдън — селфи, заснето с приятели или семейството, докато обектът шофира.

На снимката на Таня Кейтлин, същата, която намери Робърт, докато търсеше в социалните мрежи, тя и Карън Уорд се усмихваха широко, докато Таня държеше мобилния си телефон на една ръка разстояние. Размазването, което се виждаше през стъклото вляво, не оставяше съмнение, че снимката е заснета в кола, която се движи.

Господин Дженкинсън беше направил подобна снимка. Съпругата му Касандра седеше до него на предната седалка и се усмихваше. Синът им Патрик им правеше „заешки уши“ с пръстите си от задната седалка.

Ерика Барнс и сестра й, доктор Гуен Барнс, кривяха лица в смешни гримаси, докато Ерика шофираше и снимаше.

— Знаеш ли, че една от всеки четири катастрофи в САЩ става в резултат на това, че шофьорът използва мобилен телефон? — Тонът на Холдън стана по-гневен. — Една от всеки четири, детектив.

Хънтър знаеше статистиката, но не каза нищо. Ръцете му започнаха да се уморяват.

— В онази нощ загубих цялото си семейство — продължи Холдън. — Съпругата ми, която беше на трийсет и шест, и двете ми дъщери. Голямата беше на девет, а малката — на седем. Всичките умряха, защото някаква тъпачка беше решила да си прави селфи, докато кара по магистрала, за да го качи на проклетата си страница във Фейсбук. Честно ли е това?

Още едно парче от загадката се подреди на мястото си — уебсайтовете на социалните мрежи. Затова Холдън се ровеше в тях.

— В онази нощ аз също загубих живота си, детектив — каза той. Гласът му вече не беше гневен. — В един момент имах всичко, за което да живея — красива съпруга и две прелестни дъщери, а в следващия… всичко изчезна. Животът ми остана без смисъл. Сърцето ми вече няма за какво да бие.

Отново последва тягостно мълчание.

— След катастрофата — продължи Холдън — прекарах шест месеца в болница, а после още една година, като само… съществувах… вегетирах в този свят. Правех всичко машинално, без да влагам мисъл. За мен животът се превърна във вакуум.

По посоката, от която идваше гласът, Хънтър забеляза, че Холдън пак се е придвижил, този път малко надясно.

— Въпреки психотерапията нищо не можа да спре разрушителните мисли, които ме измъчваха всеки ден. Не към другите, а към мен. Без семейството си сякаш вече не принадлежах на този свят. Но не е ли ирония животът, детектив? Когато най-после бях на път да се предам на разрушителните мисли, когато най-сетне реших, че вече не мога да вегетирам, станах свидетел на нещо, което промени живота ми. Докато седях в едно кафене и се чудех по кой път да тръгна, видях как една кола блъсна майка с дете на пешеходна пътека. Произшествието се случи, защото шофьорът се разсея. Искаш ли да отгатнеш защо?

Не беше необходимо Хънтър да отговаря.

— Точно така. Той говореше по шибания си мобилен телефон. — Холдън произнесе последното изречение с толкова много гняв, че Робърт си помисли, че ще натисне спусъка. — Майката оцеля, но детето умря. Шофьорът не спря да им помогне.

Последва дълго мълчание.

— Онова, което видях в онзи ден, и начинът, по който ме накара да се почувствам, запали нещо ново в мен. — Гласът на Холдън отново звучеше безчувствено. — И тогава прозрях, че наистина трябва да престана да вегетирам. Не за да сложа край на всичко това, а за да започна да живея отново. Най-после бях намерил нещо, за което да живея.

— И започна да планираш — каза Хънтър, който искаше да запълни празнотите.

— Да, започнах да планирам — потвърди Холдън. — Да се върна на работа беше лесно. Психотерапевтката ме караше да го направя от месеци. Все повтаряше, че най-доброто за мен е да правя нещо и да поддържам зает мозъка си. Седенето вкъщи по цял ден несъмнено принуждаваше ума ми да блуждае, а в състоянието, в което бях, това не беше хубаво. Вероятно щях да се ровя в спомени за катастрофата или по-лошо, да натрупвам разрушителни мисли, което, без тя да знае, правех от погребението на семейството си. Затова, когато най-после се съгласих и й казах, че е права и че заетостта и връщането на работа ще ми се отразят добре, психотерапевтката одобри идеята с широка усмивка. И след това започна истинската работа.

— Намирането на жертвите ти — каза Робърт, без да откъсва очи от таблото пред себе си.

— Точно така. Започнах да преглеждам уебсайтове на социални мрежи, търсейки някой, който е качил селфи, заснето в движещо се превозно средство. — Холдън се засмя. — Ще се изненадаш какво качват хората на страниците си, детектив, от снимките им. Можеш лесно да намериш всякаква лична информация за тях, за приятелите им, за семействата им, всичко. Можеш да научиш какво харесват, какво не харесват, предпочитанията им, къде ще ходят в определен ден и по кое време, какво знаят, какво не знаят и какво би трябвало да знаят, но не знаят. — Холдън пак се засмя оживено. — Сайтовете на социалните мрежи са като свободен пазар на информация за хора. Информация, която те самите безплатно качват там, за да я видят други.

— Истинската ти мишена е бил човекът, който е правил селфито — отбеляза Хънтър. — Хората, на които си се обаждал, не онези, които си убил.

— Разбира се — призна Холдън. — Убиването им би било твърде лесно. Не това беше смисълът на упражнението.

Упражнение — помисли си Робърт. — Така ли гледа на убийствата си Холдън?

— Знаеш ли, детектив, наистина много ми се иска да бях умрял в катастрофата, но се заклещих. Знаеш ли това?

Хънтър не го знаеше. Това не се споменаваше в докладите, които беше прочел.

— Не можах да се освободя от седалката. — Холдън отново млъкна — дълго и напрегнато. Когато заговори гласът му беше изпълнен с тъга. — Съпругата ми и голямата ми дъщеря не загинаха мигновено. Отне им пет минути. Наложи се да ги гледам как умират пред очите ми, без да мога да направя абсолютно нищо. Бях там, толкова близо, но не можех да помръдна. Не можех да стигна до тях.

Още едно парче от ребуса дойде на мястото си — причината за видеообажданията. Холдън искаше мишените му да гледат как страдат любимите им хора и как умират, също както той беше гледал как умира семейството му. Искаше да се чувстват безсилни, също както той се беше чувствал в онази нощ.

— Всяка нощ чувам гласа на дъщеря си, детектив. „Моля те, помогни ми, татко… Моля те, помогни на мама.“ — Гласът на Холдън стана дрезгав. — Виждам лицата им всеки път, щом затворя очи. Разбираш ли какви разрушителни чувства произлизат от това да си безпомощен, детектив?

Хънтър не отговори.

— РАЗБИРАШ ЛИ?

Робърт кимна.

Вина.

Намести се още едно парче от загадката — причината за играта с въпроси. Холдън искаше не само да накара мишените си да гледат как любимите им хора страдат от болка, преди да умрат, както той беше гледал съпругата и дъщеря си. Холдън искаше и да им вдъхне фалшиво чувство на сила, вярата, че могат да спасят живота на близките си, за да изпитат после безпомощност като него. Оттам идваше истинската болка и унищожението на душата — от вината. Идваше мисълта, че са можели да променят нещата, ако са знаели отговора на един лесен въпрос — отговор, който би трябвало да знаят. Холдън искаше вината да бъде постоянна част от живота на мишените му, така както беше в неговия.

Хънтър не беше сигурен още колко дълго ще може да държи ръцете си вдигнати. Болката в раменете бе започнала да го заслепява. Нуждаеше се от план. Трябваше да измисли нещо, при това бързо.

— Искаш ли да знаеш как умряха, детектив? — попита Холдън. — Семейството ми?

Карай го да продължава да говори — помисли си Робърт. — Карай го да продължава да говори.

— Как?

— Джули, голямата ми дъщеря, седеше зад съпругата ми. При удара тя беше изстреляна напред като куршум и въпреки че беше с предпазен колан, главата й се удари в седалката пред нея. — Последва кратко мълчание. — Знаеш ли какво е пирамидална фрактура, детектив?

Хънтър затвори очи, когато и последното парче от ребуса дойде на мястото си. Методите за убиване на Холдън.

— Да… знам.

— Мъничкото й черепче беше пълно с тях. Мозъкът й беше пробит тринайсет пъти. — Холдън се закашля, сякаш в гърлото му заседна нещо.

Вниманието на Робърт се изостри.

— Меган — продължи Холдън, — малката ми дъщеря, седеше зад мен. Лицето и черепът й бяха смазани от седалката ми — като менгеме. Ударът от сблъсъка беше толкова силен, че седалката ми се откъсна от релсите и полетя назад към нея. Тя нямаше шанс.

Мускулите на раменете на Хънтър вече агонизираха, твърде уморени, за да държат ръцете му нагоре още дълго, но логиката му казваше, че и ръцете на Холдън са уморени.

Разговаряха вече близо осем минути. Полуавтоматичният пистолет „Магнум 357“ тежеше един килограм и сто и трийсет грама и след осем минути беше добавил значително усилие към мускулите на ръката и рамото му, докато държеше на прицел Хънтър.

— Съпругата ми Дора страда най-много. — Холдън отново направи пауза, сякаш трябваше да си вдъхне сили, за да обясни: — При сблъсъка предното стъкло се пръсна в колата и посипа и двама ни, но тъй като моята седалка се откъсна от релсите и полетя назад, Дора пое силата на удара. Лицето й беше разкъсано от стъклата. Пет минути кръвта й изтича и после тя умря. Не можех да направя нищо, освен да я гледам… да пищя… и да плача… но не можех да стигна до нея. Нито до моите момиченца.

Холдън изрече последните думи с много болка и със задавен глас. Хънтър не го виждаше, но не се съмняваше, че очите му са пълни със сълзи.

Насълзени очи, уморени ръце. Сега или никога.