Крис Картър
Смъртоносно обаждане (29)

29.

Господин Джей слезе от асансьора на петия етаж на хотела, в който беше отседнал, и спокойно тръгна по ярко осветения коридор към стаята си — 515. Докато прекрачваше прага, той сложи навън табелката с надпис „Моля, не ме безпокойте“ и заключи вратата. Във въздуха се носеше леко и много приятно ухание на жасмин и ванилия, благодарение на ароматерапията, която предлагаше хотелът.

Господин Джей остави куфарчето и сакото си върху луксозното голямо легло, изрита обувките си и отиде в банята, облицована с бели плочки. Пусна кранчето на умивалника, наведе се и започна да плиска лицето и врата си с леденостудена вода. Част от нея изпръска яката на ризата му и се стече по гърдите и гърба му, но той нямаше нищо против. Всъщност усещането за прохлада му беше приятно. Измина цяла минута, преди господин Джей да се изправи и да погледне отражението си в огледалото.

Изглеждаше много различен.

Той се втренчи в очите си, пое си дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. Няколко секунди по-късно стисна устни и бавно го издиша.

— Дишай — каза си наум господин Джей. — Дишай.

Той повтори процедурата още пет пъти и най-после спря водата.

Време беше да се върне към нормалния си вид.

Господин Джей вдигна лявата си ръка към лицето и с връхчетата на пръстите си дръпна надолу долния клепач на дясното си око. След това, използвайки палеца и показалеца на дясната си ръка, внимателно извади бебешкосините контактни лещи, които носеше от дванайсет часа. Извади лещата и от лявото си око, изхвърли и двете в тоалетната и пусна водата. Сега очите му бяха с естествения си цвят и господин Джей започна да сваля от лицето си фалшивите мустаци, козята брадичка и фалшивите зъби и ги остави настрана. През следващите шейсет секунди той отваря и затваря уста, за да раздвижи челюстите си, и търка брадичката и устните си, за да премахне мъчителното усещане.

Господин Джей отново заприличваше на себе си.

Последната стъпка беше внимателно да махне русата перука от главата си и да масажира скалпа си една минута.

Боже, колко добре се почувства.

В момента господин Джей можеше да мисли само за единственото друго нещо, от което се нуждаеше повече, отколкото от душ. Той се върна в спалнята, извади две малки бутилки уиски от минибара и ги изсипа в чаша — без лед и вода. Докато отпиваше от питието, господин Джей затвори очи и остави златистата течност да обгърне небцето му. Уискито не беше с добро качество, но алкохолът беше достатъчно силен. Той изпи още една глътка и остави чашата на нощното шкафче. Докато протягаше ръка към куфарчето си, господин Джей чу, че мобилният телефон звъни в джоба на сакото му. Мелодията беше от личен телефон, не от служебния. Той го взе, погледна екранчето и се намръщи. Обаждането беше от Касандра, но не беше обикновено, а искане за видеовръзка.

Господин Джей беше разговарял със съпругата си по видеовръзка само веднъж, преди единайсет месеца, за да изпробват това приложение на новия й телефон. На никого от двамата не му хареса много.

Вероятно се обажда да пита кога ще се върна у дома — помисли си той. — Но защо с видеообаждане? — Следващата мисъл, която му хрумна, го изпълни с облекчение: — Добре че махнах онези боклуци от лицето си.

Господин Джей вдигна телефона пред лицето си и прие обаждането, но когато изображението се материализира на екранчето, изражението му стана още по-озадачено. Виждаше само едната стена на дневната в дома им. Знаеше, че е тяхната дневна, защото позна стенния часовник и репродукцията на Гоген, която съпругата му беше купила преди няколко години.

— Ало? Кас? — извика той с несигурен глас. — Къде си? Наред ли е всичко?

Отговор не последва.

— Кас?

Мълчание.

— Скъпа, не знам дали ме чуваш, но не съм сигурен дали това нещо работи. Не те виждам и не те чувам.

Пак нямаше отговор, но камерата бавно се отмести надясно и най-после показа лицето на Касандра.

Господин Джей почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки. Нещо не беше наред.

Касандра седеше на трапезен стол. Косата й беше завързана на опашка. Главата й беше наведена и закриваше част от лицето, но онова, което видя господин Джей, го накара да се разтрепери. Съпругата му беше плакала, при това от известно време, ако се съдеше по зачервения й нос и размазания грим, който се стичаше чак до брадичката.

В емоционално отношение Касандра беше най-силната жена, която господин Джей познаваше. Не се разплакваше лесно. Той я беше виждал да плаче само веднъж, когато майка й почина преди осем години.

— Касандра, скъпа, какво става? Добре ли си? Защо плачеш? — В гласа му прозвуча искрено безпокойство.

Тя си пое дълбоко дъх през запушения си нос, но не каза нищо.

— Кас, кажи нещо, за бога. Започваш да ме плашиш. — Господин Джей обърна телефона си наляво и надясно, сякаш проверяваше нещо. — Мамка му. Включен ли е звукът на това нещо? Не знам дали боравя правилно с видеото, скъпа.

— Всичко е наред със звука, Джон.

Гласът, който се разнесе от малките високоговорители на мобилния телефон на господин Джей, накара тялото му да се вцепени. Беше дигитално изменен, за да звучи плътно и дрезгаво, но твърде плътно за човешки глас.

— Какво? Кой си ти? И какъв е този демонски глас? Какво става, по дяволите?

— Става това, че се хванах на бас със съпругата ти — отговори гласът.

Объркването на господин Джей се засили.

— Какво? Това някаква шега ли е?

— О! Определено не. Гарантирам ти, че всичко е абсолютно реално, Джон.

— Кой си ти?

— Няма значение. Но това има. Вдигни глава.

Заповедта беше отправена към Касандра.

Треперейки, тя се подчини.

Касандра повдигна брадичка и когато видя съпруга си на екранчето, по лицето й отново потекоха сълзи. Сърцето на господин Джей се сви. Той съсредоточи вниманието си върху очите й и в тях съзря нещо, което никога не беше виждал — безнадеждност и силен страх. Господин Джей разбра, че онова, което се случва, не е шега.

— Касандра, какво става? Кой е в къщата с теб?

Устните й отново потрепериха, но тя само поклати глава.

— Не й е позволено да говори, Джон — съобщи гласът. — Първо трябва да й разреша.

Въпреки тези думи Касандра извика през сълзи, но от устата й излезе само шепот.

— Джон, моля те.

ПЛЯС.

Непознатият зашлеви Касандра през лицето толкова бързо, че господин Джей изобщо не видя движението. Главата й неестествено се изви наляво от силата на шамара. Кожата на дясната й буза веднага се зачерви и от гърлото й се изтръгна изпълнен с болка писък на агония, последван от отчаяно ридание.

За секунда и от чиста изненада, сърцето на господин Джей излезе от ритъм. Очите му се отвориха широко. Не можеше да повярва.

— Мамка му! Копеле!

— Казах ти да не говориш, докато не ти разреша, нали? — спокойно рече гласът. — Не го прави отново.

Касандра бавно обърна глава и пак погледна в екранчето на мобилния си телефон. Силната плесница беше разцепила десния ъгъл на устата й и по брадичката й се стичаше тънка струйка кръв. Страхът в очите й се беше превърнал в ужас.

Във вените на господин Джей като тъмна лавина премина гняв, който се разля във всички посоки, докато цялото му тяло се разтрепери.

— Касандра, миличка — каза той. — Моля те, чуй ме. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Засега прави каквото той ти казва. Ще реша проблема. Обещавам ти, любов моя. Ще умра, преди да позволя да ти се случи нещо лошо.

Касандра преглътна сухо и по лицето й потекоха още сълзи. Тя примигна веднъж и леко кимна, за да покаже, че не само е разбрала, но и че му се доверява.

Господин Джей затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато след секунда ги отвори, той сякаш се беше превърнал в съвсем друг човек, когото Касандра не беше виждала дотогава.