Крис Картър
Смъртоносно обаждане (12)

12.

Двамата детективи мълчаливо изслушаха разказа на Таня за събитията. Прекъснаха я само няколко пъти, за да изяснят нещо или да се опитат да я успокоят в моментите, когато споменът ставаше толкова ярък в съзнанието й, че тя се доближаваше до истерия.

Докато им разказваше как е завършило обаждането, Таня отново трябваше да се пребори с чувството си за гадене. Тя посегна към пакета на масичката и с трепереща ръка сложи между устните си последната цигара, но въпреки съчетаното успокояващо въздействие на подсладената вода и никотина нервите й надделяха и отново избухна в сълзи.

Хънтър й даде още една хартиена кърпичка.

По време на двайсетте минути, през които Таня разказа подробностите за видеообаждането, Робърт внимателно следеше не само думите й, но и движенията на тялото и очите й, както и изражението на лицето й. Да, тя показа издайнически знаци — често повдигаше нервно ръка към лицето си и прибираше паднал кичур коса зад ухото си; неспокойно поклащаше глава всеки път, когато казваше нещо, което й беше трудно да повярва, и чоплеше ноктите си, но това бяха признаци на страх. Преживяването наистина я беше вцепенило от ужас.

Гарсия донесе още една чаша подсладена вода и този път Таня не се нуждаеше от подканяне и я изпи цялата на три големи глътки.

Когато изглеждаше достатъчно спокойна, Карлос й зададе първия въпрос.

— Ти ни каза, че когато убиецът е посегнал към телефона на госпожица Уорд, за да приключи обаждането, камерата неволно се е насочила нагоре и си видяла лицето му, така ли?

Таня пак си пое дълбоко въздух на пресекулки.

— Да, но не беше лице.

Гарсия се намръщи.

— Моля?

— Беше маска. Някаква извратена страшна маска.

Карлос хвърли бърз поглед на партньора си и после се премести до ръба на дивана.

— Знам, че ще ти бъде трудно, Таня, извини ме, че те карам да си припомняш онези образи, но спомняш ли си някакви детайли? Можеш ли да опишеш маската?

Тя се втренчи в очите му.

— Дали си я спомням? Няма да я забравя докато съм жива. — Таня допря показалеца на дясната си ръка до десния ъгъл на устните си. — Имаше голям отворен разрез от тази страна на лицето, от тук до тук. — Тя прокара пръст от устата по бузата си до дясното ухо. — Нещо като крива, ужасяваща усмивка на клоун. Виждаха се зъбите, но не бяха човешки, а огромни, остри и изцапани с кръв. По устата и брадичката му също беше размазана кръв. — Таня млъкна, за да си поеме дъх. Очевидно се бореше с образите, които й изпращаше паметта. — Другият ъгъл на устата не беше срязан, но беше увиснал и безформен.

Хънтър забеляза, че ръцете й отново се разтрепериха.

— И нямаше нос — добави тя. — Само остатък, сякаш беше отхапан или откъснат от лицето. И очите му бяха като на дявол.

— Като на дявол? — попита Гарсия. — Какво имаш предвид?

— Цветът им.

— Какъв беше цветът им?

— Бяха червени. И не само ирисът. — Таня посочи едното си око. — Целите бяха червени. Нямаше бяло. Приличаха на две пълни с кръв дупки.

Дишането й отново стана затруднено. Отне й момент да го нормализира.

— Останалата част от кожата на лицето му, включително главата — Таня жестикулираше, докато обясняваше, — беше грапава и пореста, сякаш е била обгорена. — Тя отново поклати нервно глава. — Вижте, знам, че беше маска, но беше най-зловещото нещо, което съм виждала. Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

Хънтър не се изненада. След като чу разказа й, той беше сигурен, че Таня се е чувствала точно така, както е искал убиецът — уязвима и ужасена.

— Тогава маската е била гумена, за цялата глава? — попита Карлос. — Не от онези с ластик, които се слагат само на лицето?

— Да, определено беше за цялата глава. Сигурна съм.

— Имаш ли нещо против да помолим някой от нашите художници да се свърже с теб? — попита Робърт и отново привлече вниманието й. — Една рисунка по твое описание може да помогне.

Таня въздъхна и пак придърпа халата по-плътно около тялото си — типичен знак, че се чувства уязвима.

— Не, разбира се.

Хънтър й благодари с усмивка и продължи:

— Освен това ти говореше за убиеца в мъжки род, но каза, че гласът е бил електронно изменен, за да звучи като демонски глас от филм на ужасите, нали?

Таня потвърди.

— Имаше ли нещо, което ясно показваше, че убиецът е мъж?

Тя се замисли.

— Маската беше едното. Колкото и да беше страшна, лицето беше мъжко, не женско. Както и раменете и формата на тялото. Твърде едро и силно, за да е женско. Който и да беше маниакът, беше облечен изцяло в черно и дрехите бяха прилепнали за тялото му. Не го видях целия, но доколкото забелязах, определено беше твърде мускулест за жена. — Таня придоби леко озадачен вид. — Жените способни ли са да извършат такова нещо? Такъв вид насилие?

— Някои, да — отговори Хънтър.

Озадачеността й се превърна в шок.

— От колко време бяхте приятелки с госпожица Уорд? — попита Гарсия.

— Ами… три години и половина. Запознахме се на курса по козметика в Академията за красота и веднага станахме най-добри приятелки.

— Пит гаджето на госпожица Уорд ли беше?

Таня леко повдигна вежди и погледна Карлос.

— Ти каза, че за момент по време на обаждането си помислила, че Карън и някой на име Пит си правят шега с теб. Кой е Пит? Гаджето на Карън?

— О, не. — Таня се усмихна и поклати глава. — Това е Пит Харис. Той не си пада по жени. Пит е гримьор и много добър наш приятел. Гримира актьори за филми и затова постоянно пътува. Последния път, когато го чух, беше в Европа и работеше на снимачната площадка с Том Круз или някакво друго голямо име. Помислих си, че се е върнал и двамата с Карън са решили да си направят с мен някаква извратена шега. Пит има много странно чувство за хумор, ако се досещате какво искам да кажа.

Гарсия записа нещо в тефтерчето си.

— Добре… Знаеш ли дали госпожица Уорд е имала романтична връзка с някого?

— О, това е много далеч от истината — отговори Таня с тон, който предполагаше, че предположението граничи с абсурдното. — Не и с всичкото… — Тя изведнъж млъкна и затаи дъх. — О, боже мой. — Очите й се отвориха широко, но не се фокусираха върху нищо определено. — Не се сетих за това. — Примигна веднъж. — Съвсем забравих.

Двамата детективи се спогледаха.

— За какво си забравила? — попита Карлос.

Погледът на Таня бавно се върна на детективите, които седяха срещу нея.

— За преследвача на Карън.