Крис Картър
Смъртоносно обаждане (41)

41.

Детектив Джулиан Уеб взе ключовете от ръцете на доктор Гуен Барнс и отключи предната врата на едноетажната й къща в Мидсити, мултикултурен и гъсто населен квартал в Централен Лос Анджелис. Бялата врата с декоративно гравирано стъкло се отвори с малко зловещо изскърцване.

В края на разговора в полицейския участък Уеб каза на доктор Барнс, че предвид обстоятелствата, всичко, което може да направи, е да занесе писмото и гривната в лабораторията по криминалистика, за да ги изследват за пръстови отпечатъци.

— Не се обиждайте, детектив — каза тя, видимо разочарована, — но и двамата знаем какви са шансовете. Те няма да открият други отпечатъци освен моите. Кой си прави целия този труд и забравя да си сложи ръкавици?

— Ще се изненадате, докторе.

— А може ли да ги анализират за ДНК?

Уеб се изненада.

— Защо, докторе? Мислите ли, че човекът, който е взел гривната ви, може да я е носил няколко часа, преди да я остави върху колата ви?

Той не беше сигурен дали думите му бяха изречени с ироничен тон, но съдейки по погледа, който му хвърли доктор Барнс, явно беше така.

— Не, детектив. — Тонът й съответстваше на неговия. — Ами ако след като я е взел от дома ми, той я е сложил в джоба си, в чанта или някъде другаде, където гривната може да е влязла в допир с нещо друго, което съдържа неговата ДНК?

Изражението на Уеб стана още по-озадачено. Той искрено се съмняваше, че доктор Барнс е обмислила добре думите си.

— Имате предвид пренасяне на ДНК? Също така познато като замърсяване с ДНК? Това е защитен аргумент, докторе, не уличаващ.

Детективът беше прав. Гуен не беше обмислила добре въпроса си и отчаянието й заплашваше да надмине страха й, но й оставаше да опита още един последен аспект.

— Добре, ами домът ми? Може ли да го претърсите за пръстови отпечатъци и ДНК? Там има по-голяма вероятност да откриете нещо, нали?

Уеб я погледна с изпълнени със съжаление очи.

— Не мога да обоснова искане за екип криминалисти, докторе, нито дори за един криминалист. Не е извършен обир. Не липсва нищо, защото гривната е у вас, пък и вие признахте, че не сте забелязали следи от влизане с взлом. Шефът ми няма да подпише искането, защото всъщност не е било извършено престъпление.

Отчаянието не надмина страха й, но със сигурност се изравни с него. Гуен Барнс нямаше представа какво да направи. Чувстваше се напълно изтощена, но мисълта да се върне в дома си сама изпълваше със страх сърцето й.

Нещо в доктор Барнс трогна Уеб. Вероятно харизматичността й. Или може би искреността, с която тя изричаше всяка дума. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че иска да й помогне.

Доктор Барнс беше нервна и се страхуваше да се върне в пустия си дом. Уеб я беше попитал дали има къде другаде да пренощува — при приятелка или член на семейството например.

Мисълта вече беше минала през ума на Гуен. Дори й хрумна да се обади на сестра си Ерика, която живееше с приятеля си в другия край на града. Можеше да пренощува там, но не се спогаждаше с приятеля на Ерика. Сети се и за най-добрата си приятелка Нанси Морган, но накрая реши да не се обажда на никого. Искаше да се чувства в безопасност в собствения си дом.

Уеб разбираше логиката й, затова предвид обстоятелствата, направи възможно най-доброто — предложи да я изпрати до дома й и внимателно да провери къщата.

Зловещият звук, който издаде външната врата, би придал злокобна атмосфера на тъмната предна стая, ако не беше фактът, че в нея се разнасяше ухание на рози и летни горски плодове.

— Електрическият ключ за осветлението е вдясно — каза доктор Барнс, която стоеше на верандата на няколко крачки зад Уеб.

За момент, може би за да накара доктор Барнс да се почувства малко повече в безопасност, детективът едва не извади оръжието си, когато запали лампата и влезе в къщата. Ръката му се плъзна към пистолета, но той се спря, защото се почувства глупаво. Дневната беше сравнително просторна и обзаведена с несъмнено женски усет. Имаше пухкави възглавници на дивана, ароматни свещи в свещници, килими, които те подканваха да легнеш и да заспиш върху тях, вази, пълни с рози и дъхав алисум, а стените… стените бяха с цвят на праскова.

Уеб отиде в средата на стаята и спря до морскосиния фотьойл. Въпреки недоверието му очите му изключително внимателно обходиха помещението.

Доктор Барнс стоеше на прага.

Детективът провери всеки от шестте прозореца в дневната. Всичките бяха заключени. Върна се при външната врата и огледа ключалката. Нямаше следи от влизане с взлом. Доволен, той кимна към коридора, който водеше по-навътре в къщата.

— Всички други стаи ли са натам? — попита Уеб.

— Всички освен кухнята — отговори Гуен и посочи врата вдясно.

— Тогава ще погледна първо в кухнята — каза детективът и тръгна натам.

Доктор Барнс най-после влезе в дневната и затвори вратата.

Кухнята беше малка и нямаше къде да се скрие човек, ако не се броеше хладилникът или шкафът под умивалника. Уеб надникна и в двата. Никой не се спотайваше там.

— Добре, да видим останалата част от къщата — каза той.

— Стаята за гости е първата вдясно — обясни доктор Барнс, докато прекосяваха дневната и отиваха в коридора. — Първата врата вляво е банята. Вратата в дъното на коридора е моята спалня.

Уеб старателно провери всяка стая и погледна в гардеробите и зад завесата на душа. Нямаше никого.

— Добре — повтори той, когато се изправи, след като надзърна под леглото на доктор Барнс. Това беше последното място, което трябваше да огледа. — В къщата няма никого, докторе.

Гуен най-после влезе в спалнята и погледна детектива със смесица от благодарност и неудобство. Чувстваше се толкова изтощена психически, че започваше да се съмнява в собствените си мисли.

— Благодаря — рече тя, тъй като не знаеше какво друго да каже. Беше сигурна, че детектив Уеб смята всичко това за огромна загуба на време, но виждаше, че той е отзивчив и всеотдаен полицай. Уеб можеше да приключи разговора в участъка за пет минути, но не го направи, и доктор Барнс смяташе, че знае защо.

Той беше съзрял страха в очите й. Беше забелязал безпокойството в движенията й и въпреки онова, което мислеше, и че беше зает, пак й отдели цялото си внимание. Прие я сериозно. Постъпи така, както тя постъпваше с пациентите си — изслуша проблемите й, колкото и налудничаво да звучаха, и направи всичко възможно да й помогне. Фактът, че я придружи до дома й, за да я накара да се почувства малко повече в безопасност, беше ясен знак за това.

Уеб се приближи до двойните остъклени врати, през които се излизаше в задния двор. Бяха заключени. След това отиде до големия прозорец в източната стена, който също беше заключен, и накрая се обърна към доктор Барнс.

— Навсякъде е заключено, докторе, но трябва да бъда откровен с вас. Не искам да ви плаша или нещо подобно, но ключалките ви не са с кой знае какво качество. — Той вдигна ръце, за да я успокои. — Не ме разбирайте погрешно, добри са, но може да бъдат разбити.

— Нали не искате да ме изплашите с това изказване?

Уеб продължи да стои с вдигнати ръце.

— Звучи по-лошо, отколкото е в действителност. Опитвам се само да кажа, че ако наистина се притеснявате за сигурността на къщата си, може да помислите да си сложите по-хубави ключалки.

— Казвате, че тези може да бъдат разбити? — разтревожено попита Гуен.

— Е, не от всеки. — Той отново се помъчи да я успокои. — Човек трябва да знае как и да има необходимите инструменти.

— Но някой може да го е направил, нали? Някой може да е отворил някой прозорец от външната страна или дори вратата?

— Технически, да, но с необходимите познания и инструменти може да бъдат разбити и сейфове.

Доктор Барнс се замисли върху думите му. Детективът беше прав. Тя реагираше прекалено емоционално, но въпреки това реши да смени всички ключалки и може би да инсталира аларма в къщата. Тя кимна и попита:

— Може ли да ви предложа кафе?

Уеб погледна часовника си. Беше късно. Твърде късно. Трябваше да тръгва.

— С удоволствие бих изпил едно, но трябва да се върна в участъка.

— Сигурен ли сте? — настоя Гуен. — Ще ми отнеме само няколко минути. Пих кафето в участъка. Имаше такъв вкус, сякаш беше прецедено през мръсен памперс.

Уеб се засмя.

— Може би защото вероятно е било така. Мисля, че никой не знае кой прави кафето там. И сигурно никой не иска да знае.

Доктор Барнс се усмихна.

Детективът пак погледна часовника си.

— Може ли да отложа за друг път кафето? — попита той. — Например утре? Ще проверя как сте и дали всичко е наред.

Гуен се усмихна по-широко и кимна.

— Разбира се. Утре звучи чудесно.

— Шест часът добре ли е?

Доктор Барнс беше свободна през целия ден.

— Да.

— Хубаво. — Уеб тръгна към вратата. — Тогава ще се видим утре.

Детектив Джулиан Уеб излезе от дома на доктор Гуен Барнс и се качи в полицейската кола без опознавателни знаци. Усмихна се, докато включваше двигателя. Беше много по-лесно, отколкото си представяше.