Крис Картър
Смъртоносно обаждане (11)

11.

Подобно на онова, което Хънтър и Гарсия бяха видели на външната врата на жилищния блок на Карън Уорд, мерките за сигурност на сградата на Таня Кейтлин също се състояха само от старомодна система с домофони.

Робърт натисна звънеца на апартамент 202 и беше посрещнат с абсолютно мълчание. Нямаше изщракване, нито изсъскване или сигнал. Нищо.

— Работи ли това нещо? — попита Карлос.

— Не съм сигурен, но няма да се изненадам, ако не работи.

Хънтър пристъпи към таблото, доближи дясното си ухо на няколко сантиметра от високоговорителя на домофона и опита пак. И този път не чу нищо, което да предполага, че системата работи добре. Отстъпи назад и огледа заключващия механизъм на вратата. В същия момент двамата чуха пращене и изщракване от малкия високоговорител, последвано от едва доловим женски глас:

— Да?

— Госпожица Кейтлин? — попита Хънтър. — Таня Кейтлин?

— Да.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Говорихме по-рано по телефона.

Изминаха няколко секунди мълчание, докато Таня се мъчеше да си спомни.

— Да, да, разбира се. — Гласът й звучеше уморено и пораженски. — Моля, влезте.

Пронизително бръмчене разтресе тежката врата и после я отключи с още по-силно изщракване. Детективите бутнаха вратата, която изскърца на пантите си.

— По дяволите — рече Гарсия. — Тази врата звучи така, сякаш я изтезават. Някой трябва да я смаже.

До всичките три етажа се стигаше само по бетонно стълбище, което водеше до дълги, тесни и слабо осветени коридори.

— Знаем ли нещо за нея? — попита Хънтър и врътна брадичка нагоре, докато се качваха по стъпалата за втория етаж.

— Съвсем малко — отговори Карлос и отгърна на последната страница на синята папка. — Таня Кейтлин, двайсет и три годишна, родена и израснала тук, в Лос Анджелис — Лейкуд. По-малката от две деца. Баща й е починал. Майка й страда от болестта на Алцхаймер и живее със сина си в Сан Диего. Също като жертвата, и госпожица Кейтлин няма криминално досие. Работи като козметичка в спа клуб „Дъбън“ в Торънс. Учила е в Академията за красота в Лос Анджелис по същото време като Карън Уорд. Завършили заедно и както знаеш, са живели в една къща в Саут Бей по време на стажа си.

— И двете ли са стажували на едно и също място?

— Не. Както ти казах, Карън Уорд е стажувала в Дневен спа център „Трилогия“, докато Академията е уредила госпожица Кейтлин да работи на място на име „Шест градуса“, също в Манхатън Бийч. И двата стажа продължили дванайсет месеца, но трудовата история на Таня Кейтлин е много по-кратка. — Гарсия вдигна показалеца на лявата си ръка. — Само едно работно място, където е и досега — спа клуб „Дъбън“.

— Откога живее тук?

— Малко повече от три години — отговори Карлос. — Преместила се, след като е напуснала къщата, която е споделяла с жертвата.

На всеки етаж имаше по десет апартамента. Жилището на Таня Кейтлин беше първата врата вдясно, когато се качиха по изтърканите стъпала. Кафява изтривалка пред номер 202 посрещаше посетителите с думите: СЪСЕДИТЕ ИМАТ ПО-ХУБАВИ НЕЩА.

Хънтър и Гарсия застанаха от двете страни на вратата. Това беше полицейски навик и те го правеха несъзнателно, без дори да се замислят. Нямаше звънец, затова Карлос почука силно два пъти на вратата. След десетина секунди тишина двамата чуха бавни и тежки стъпки, които се приближиха отвътре, но когато стигнаха до вратата, спряха и отново настъпи пълна тишина.

Хънтър и Гарсия си размениха погледи, изпълнени с любопитство.

Карлос повдигна рамене и понечи да почука още веднъж, когато вратата най-после се отключи с две шумни превъртания на ключа. След това бавно се отвори, доколкото позволяваше веригата.

Двамата детективи бяха принудени да сменят позицията си, за да могат поне отчасти да видят жената, която се беше показала през тясната пролука на открехнатата врата. Тя не запали лампата вътре и по-голямата част от фигурата й бе забулена в сянка. Хънтър и Гарсия само видяха, че е висока малко повече от метър и шейсет.

— Госпожице Кейтлин? — попита Робърт и наклони глава на една страна, за да я види от по-добър ъгъл, но не намери такъв.

Вместо отговор Таня Кейтлин си пое трудно дъх през запушения си нос, последван от унило кимане.

— Аз съм детектив Хънтър от отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. — Робърт показа служебните си документи. — Това е партньорът ми, детектив Гарсия.

Умореният й поглед се отмести от лицата им и се насочи към документите и после обратно. Тя кимна веднъж и откачи веригата на вратата.

— Моля, влезте — каза Таня Кейтлин, отвори широко вратата и отстъпи вдясно. Светлината от коридора навън я озари и най-сетне свали булото й от сянка.

Погледът на Хънтър се задържа на нея само няколко секунди. Таня Кейтлин беше олицетворение на нещастието. Дълбоки тъмни кръгове ограждаха подпухналите й очи, които обикновено бяха светлосини, но поради пълна липса на сън и безброй часове плач, сега бяха в светъл оттенък на черешовочервено. Русата й коса бе завързана на разрошена опашка, от която около лицето й бяха паднали няколко кичура. Възпаленият й нос бе зачервен като очите й, а кожата на челото и бузите й беше суха като устните й. Беше облечена в халат в черно и бяло и боса. Цялата миришеше на цигарен дим.

— Моля, влезте — повтори тя и ги покани в дневна, която беше обзаведена пестеливо, но с много вкус. Завесите на цветя на балконските врати бяха дръпнати плътно, оставяйки в стаята да проникне само слаба струя светлина, колкото да не тъне в мрак. Таня посочи към синия диван и двата фотьойла в същия цвят до източната стена. На стъклената масичка за кафе между тях имаше почти празен пакет цигари, а до него — буркан от кисели краставички, който служеше за пепелник. Фасовете вътре бяха изпушени до филтъра. В двата срещуположни края на дневната горяха големи ароматизирани свещи. Нежното им ухание на ванилия и горски плодове беше напълно неутрализирано от миризмата на тютюнев пушек.

Хънтър и Гарсия последваха Таня в дневната, но я изчакаха тя да седне първа. Таня се настани на единия фотьойл, онзи най-близо до балкона. Двамата детективи седнаха на дивана срещу нея.

Тя уви халата по-плътно около себе си, сякаш я беше обезпокоил внезапен порив на студен вятър. За няколко секунди, изглежда, се почувства неудобно в първоначалната си поза на самия ръб на фотьойла. Премести се наляво и после надясно и се дръпна назад няколко сантиметра, като през цялото време беше свела очи към коленете си. Накрая седна в средата на възглавницата, със скован гръб и на разстояние от облегалката, прегърбени напред рамене, преплетени пръсти и ръце, пъхнати между коленете.

— Госпожице Кейтлин — започна Хънтър, — съзнаваме колко ви е трудно и ви благодарим, че ни приехте, и за времето, което ни отделяте. Ще бъдем колкото може по-кратки.

Таня не каза нищо и не вдигна глава.

— Разбрахме, че вие и Карън Уорд сте били най-добри приятелки.

Тя кимна леко и отново си пое дълбоко дъх.

И после избухна в сълзи.

Хънтър и Гарсия бяха присъствали на същата ситуация повече пъти, отколкото можеха да си спомнят. Най-добре беше да й дадат няколко минути да се овладее.

Робърт стана и отиде в кухнята. След малко се върна с чаша подсладена вода.

— Вземете — каза той на Таня. — Пийнете. Ще се почувствате малко по-добре.

Тя беше закрила с ръце лицето си. Плачът й се беше превърнал в ридания.

Двамата детективи зачакаха.

— Не разбирам… Просто не… — промълви Таня, докато хлипаше.

— Хайде, госпожице Кейтлин — опита отново Хънтър. — Само няколко глътки. Наистина ще се почувствате по-добре.

След като пак си пое дълбоко дъх няколко пъти, Таня най-после спусна ръце от лицето си. Погледът й намери Хънтър и тя посегна към водата.

— Благодаря.

Робърт й се усмихна съчувствено.

Таня изпи съвсем малка глътка и понечи да остави чашата на масичката за кафе. Гарсия се премести напред на мястото си.

— Още малко, госпожице Кейтлин — подкани я той. — Ще ви помогне, обещавам.

Тя се поколеба, но накрая отстъпи и отново поднесе чашата към устните си. Този път отпи три нормални глътки.

— Моля, наричайте ме Таня — каза и остави чашата. — Да, Карън и аз бяхме най-добри приятелки.

Преди да се върне на мястото си, Хънтър й даде хартиена кърпичка.

Таня пак му благодари и допря единия край на кърпичката до ъгълчето на окото си. Погледът й се отмести към пакета цигари на масичката и може би заради скръбта си тя почувства необходимост да обясни.

— Не съм запалвала повече от две години. — Усмихна се неспокойно. — Това беше пакетът ми за извънредни ситуации. — Ъгълчетата на устните й се извиха леко, но не достатъчно, за да се разтеглят в усмивка. — Вие пушите ли?

— Не — едновременно отговориха двамата детективи.

— А пушили ли сте някога?

Карлос поклати глава.

— Много отдавна — отговори Робърт.

— Много бивши пушачи, които познавам, държат пакет за извънредни ситуации скрит някъде, в случай че нервите им не издържат по една или друга причина. На няколко пъти през последните две години за малко не отворих пакета, но устоях… до снощи. — Таня отмести поглед встрани за момент. — Не трябва да пуша тук вътре и ако можех да понеса ярката светлина навън, щях да пуша на балкона, но… — Тя остави изречението недовършено и поклати глава. — Странно е, че всичко вкусно и всичко, което те кара да се чувстваш добре, е вредно, нали?

Хънтър отново й се усмихна. Подсладената вода започваше да оказва въздействие. Таня прокара език по сухите си устни, погледна детективите и каза:

— Готова съм.

— Таня — рече Хънтър със спокоен и уверен глас и я погледна в очите. — Знам, че ще бъде трудно, затова, моля те, изчакай, колкото искаш, докато се поуспокоиш, но би ли ни разказала за видеообаждането, което си получила снощи, с колкото повече подробности можеш да си спомниш?

Тя отново насочи очи към масичката за кафе и взе чашата с подсладената вода. Двете големи глътки бяха последвани от напрегнато мълчание, след това погледът й стана далечен и се фокусира някъде в празното пространство.

— Добре — най-после каза Таня.

Хънтър и Гарсия извадиха тефтерчетата си.

Тя започна да разказва историята от момента, в който бе излязла изпод душа.