Крис Картър
Смъртоносно обаждане (66)

66.

Ребрата на господин Джей го заболяха, сякаш бяха счупени. Ритникът в корема го беше изненадал. В момента на удара тялото му не беше точно отпуснато, но не беше и стегнато, не бе предвидил атаката, затова ритникът проникна с максимална сила.

— Трябваше да го очакваш, Джей — измърмори той, докато издърпваше чекмеджетата в спалнята на Майкъл Уилямс. — Какво си мислеше, по дяволите? Появяваш се без предупреждение, преструваш се на ченге и смяташ, че той ще те покани на понички и мляко?

Господин Джей надигна ризата си и погледна гърдите си. Вече бяха започнали да избиват синини.

Той беше проверил всяко чекмедже, кутия и пролука, които бе видял в дневната на Майкъл Уилямс. Не откри нищо, което да му подскаже къде е избягал Уилямс, но претърсването още не беше приключило. В кутия, пъхната под стара етажерка, господин Джей намери разписки, битови сметки и документи, свързани с „Водопроводни инсталации без течове“. Фирмата беше основана преди две години и половина и принадлежеше на самия Майкъл Уилямс. Доколкото разбра господин Джей, Уилямс беше и единственият служител.

Щом се убеди, че е погледнал абсолютно навсякъде в дневната, той продължи търсенето в спалнята. Стаята беше оскъдно обзаведена като дневната и миришеше на застояла пот и пържена храна.

Господин Джей започна със скрина до източната стена. Претърсването на дневната беше показало, че Майкъл Уилямс е изключително организиран човек. Всеки предмет, изглежда, си имаше определено място, но спалнята говореше, че Уилямс несъмнено страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Всяка дреха в чекмеджетата беше идеално сгъната, за да се оползотвори пространството максимално, но обсебеността не свършваше дотам. Дрехите бяха подредени и по цвят и вид.

Господин Джей разгъна и прегледа всичко, включително джобовете. Не откри нищо, нито дори къс хартия.

След това отвори малкия дървен гардероб, където намери сив костюм, който, изглежда, беше купен от благотворителен магазин, две бели ризи, закопчани догоре, вратовръзка на райета, чифт тежки работни ботуши и чифт черни обувки, които определено бяха виждали по-добри дни.

Господин Джей провери дрехите и после надникна над гардероба и под него, но пак не откри нищо.

Имаше само едно нощно шкафче, но там нещата започнаха да стават вълнуващи. В чекмеджето господин Джей намери пистолет „Берета 96 А1“, калибър .40. До оръжието имаше две кутии с патрони с метален кожух.

— Предполагам, че няма да намеря разрешително — каза той, взе пистолета и извади пълнителя с дванайсет патрона. Не липсваше нито един. Господин Джей доближи до носа си оръжието. Не миришеше на барут, а на смазка.

Той пъхна пистолета в колана на гърба си, коленичи и погледна под леглото. Там нямаше нищо друго освен тъмносив куфар. Господин Джей протегна ръка и го измъкна.

Куфарът беше от поликарбонат, с двупосочен цип, заключен с механизъм с трицифрена комбинация. Беше лек, сякаш бе празен, но тогава защо беше заключен?

Господин Джей извади джобното си ножче. Обикновено заключващият механизъм на куфара е по-скоро възпиращо средство, отколкото мярка за сигурност. Необходим е само един бърз замах с върха на нож и системата се разпада. На господин Джей му бяха нужни по-малко от три секунди за този механизъм.

Той дръпна ципа, отвори куфара и се намръщи. Вътре намери военна торба от дебел брезент. Ципът беше заключен със специален секретен катинар със защитена скоба. Нямаше как господин Джей да разбие катинара с джобно ножче, но можеше да среже ципа.

— Добре — каза си той. — Свършихме с игричките.

Господин Джей заби ножа в ципа, разтвори зъбците и погледна вътре.

— Копеле.