Крис Картър
Смъртоносно обаждане (40)

40.

Хънтър насочи вниманието си към човека, който стоеше пред него, и се намръщи, но несигурността във втренчения му поглед продължи само за част от секундата и после се замени с израз на пълна изненада, който жената пред него изтълкува погрешно.

— О, много съжалявам — каза тя, без да може да прикрие смущението си. — Не ме помниш, нали? — В тона й прозвуча разочарование.

— Разбира се, че те помня — отвърна Хънтър и остави питието си на масата. — Денонощната читалня в Калифорнийския университет. — Той разрови паметта си за името й. — Трейси, нали? Трейси Адамс.

Разочарованието й се замени с престорено свенлива усмивка.

— Косата ти е различна — добави Робърт. — Затова не те познах веднага.

Чупливата й червена коса беше прибрана зад ушите с две малки шноли и разкриваше елегантни обици с черепи с мънички черни камъчета вместо очи. Останалата коса падаше свободно на раменете й и обрамчваше много привлекателно сърцевидно лице с изразителни зелени очи зад старомодните очила „котешки очи“, но разликата беше в бретона й. Този път, вместо да се извива над челото й и да образува лимба, бретонът падаше естествено над лицето й и закриваше отчасти лявото й око.

— Извинявай, че се натрапвам — каза Трейси. Държанието й все още показваше леко неудобство. — Седях до бара, когато видях, че салонната управителка те води към масата ти. — Тя леко повдигна рамене. — Реших да дойда да ти кажа здравей.

— Изобщо не се натрапваш. — Погледът на Хънтър се отмести за миг към бара. — Радвам се, че дойде.

Той не искаше да прозвучи твърде напорист и бързо прецени обстановката. Никой край бара не гледаше с очакване към тях. Пък и Трейси държеше в ръка питието си и това предполагаше, че никой не я чака на бара или на някоя маса. Робърт посочи свободното място срещу себе си.

— Искаш ли да седнеш?

Трейси се поколеба за момент.

— Сигурен ли си? Наистина не искам да се натрапвам.

— Не се натрапваш — увери я Хънтър. — За мен ще бъде удоволствие.

Свенливата усмивка се завърна на устните й и тя най-после прие и кимна.

— В такъв случай, добре. Благодаря.

Трейси седна, остави питието си на масата и кимна към чашата на Хънтър, припомняйки момента, когато се запознаха до автомата за кафе.

— Трябва да отбележа, че това изглежда много по-привлекателно от „Карамел фрапучино делукс“.

Робърт се усмихна.

— Съгласен съм. Вероятно и по-здравословно.

— Е, какво пиеш? Изборът тук е зашеметяващ.

— Да, със сигурност — отговори Хънтър и погледна чашата си. — Шотландско уиски. „Килкоман“. „Карамел ечемик делукс“.

Трейси се засмя.

— От коя година?

Въпросът изненада Хънтър.

— 2010.

Тя направи гримаса, която изразяваше смайване.

— Страхотен избор. Те са много традиционна дестилерия. Ако не греша, мисля, че са единствените, които правят всичко на място. Целият процес, от отглеждането на ечемика до дестилирането, малцуването, бутилирането и отлежаването, се извършва там.

Робърт се помъчи да не се намръщи, но беше искрено заинтригуван. Жените общо взето не обичат шотландско уиски и това съвсем не бе изненадващо. Уискито несъмнено е придобит вкус, който отначало нахлува върху небцето и изкарва въздуха от белите дробове. Хънтър знаеше това много добре. Номерът беше да упорстваш, да продължаваш да опитваш и да го пиеш на малки глътки, докато един ден най-после го оцениш. Жените обикновено не бяха толкова търпеливи с питиетата. Те или ги харесваха от първата глътка, или не ги харесваха.

— Изглежда знаеш много за уискито. — Робърт не зададе въпроса, но той мълчаливо се понесе във въздуха, молейки за отговор.

— Баща ми беше шотландец, от Хайлендс — обясни Трейси и отпи от питието си. — Затова бях запозната с уискито от много ранна възраст. Той потапял биберона ми в уиски, когато съм била бебе, за да заспя. След това, от четиригодишна нататък, ми разрешаваше да пийна малка глътка от неговото уиски по специални поводи, например Коледа и Нова година. Ако беше при мен, дядо ми правеше същото. На мама това изобщо не й харесваше и непрекъснато го повтаряше на баща ми, но на него не му пукаше. Извръщаше се и казваше: „Нека девойчето опита мъничко, жено. Хубаво е за него“ — имитира го тя.

За изненада на Хънтър шотландският акцент на Трейси беше безупречен и страхотно чувствен.

— На шестнайсетия ми рожден ден — продължи тя — татко ми наля първата ми пълна чашка шотландско уиски. — Трейси млъкна. Явно изпита потребност да поясни. — Бил ли си в Шотландия?

Робърт поклати глава. Сега беше негов ред да се почувства малко неловко.

— Не, за съжаление. Не съм бил извън Щатите.

Трейси отново го погледна изненадано.

— Трябва да отидеш. Шотландия е изумително място, особено Хайлендс, но тъй като не си ходил там, може би не знаеш, че по закон пъбовете, баровете и ресторантите трябва да използват мерителна чаша. Не наливат свободно като тук, затова, като казвам чашка, имам предвид ей толкова. — Тя посочи към чашата си. Количеството беше по-малко от половината уиски, което бяха донесли на Хънтър.

— Еха.

— Но както казах, от четиригодишна нататък баща ми разрешаваше само малка глътка от неговото уиски и това беше всичко. Обясняваше ми за носа, небцето и финала, затова когато на шестнайсет вече имах своя чаша, можех да различавам аромати и скрити нюанси. Шотландското уиски е любимото ми питие. — Трейси замълча и направи измъчена физиономия. — Отегчих те, нали?

— Ни най-малко. — Хънтър поклати глава. Истината беше, че той намираше Трейси за много харизматична. Много предразполагаща. — Интересна история.

Тя се засмя.

— Тогава мога да кажа, че не познаваш много хора с шотландско потекло. Те гледат много сериозно на уискито и започват да обучават децата си отрано.

— И има резултат — отбеляза Робърт, — защото, както казах, изглежда си много наясно по въпроса. Затова ми е любопитно. След като си познавач, ти какво пиеш? — Той кимна към чашата й.

Трейси не отговори веднага.

Хънтър не можа да разбере дали е за ефект, или не.

Тя го погледна и отвърна:

— Същото като теб — „Килкоман“, от 2010 година.

Този път Робърт не можа да скрие намръщването си.

— Шегуваш се.

— Не. — Трейси бутна чашата си към него. — Ето, опитай го.

Хънтър се втренчи в нея за секунда, а после взе чашата и я поднесе към носа си. Докато вдишваше изпаренията, изражението му стана още по-любопитно.

Трейси чакаше.

Робърт отпи малка глътка и погледът му се стрелна към нея.

Тя се усмихна.

— За секунда те заблудих, нали? Тук сервират повече от триста вида уиски и би било изумително съвпадение.

Хънтър върна чашата й на масата и я побутна към нея.

— Да. И наистина ме заблуди за секунда. Е, какво е? „Балвени“? — Той повдигна рамене. — Може би „Карибиан Каск“ или „Дабълуд“?

Трейси отново остана смаяна от познанията му.

— Много добре. Четиринайсетгодишно „Балвени Карибиан Каск“ — потвърди тя. — Говориш за мен, но и ти, изглежда, си познавач.

Хънтър се подсмихна.

— Не съвсем. Имам една бутилка у дома, затова ароматът ми е познат.

Към масата се приближи висок сервитьор с кръгъл сребърен поднос.

— Заповядайте. Чийзбургер и пържени картофи.

— За мен — каза Робърт. — Благодаря.

Сервитьорът сложи чинията на масата пред него.

— Да ви донеса ли още нещо — кетчуп, горчица, още едно питие?

— Не, благодаря. Това е достатъчно.

Сервитьорът погледна Трейси.

— Аз още съм на уиски — каза тя и вдигна чашата си. — Благодаря.

— Да ви е сладко. — Сервитьорът отново се обърна към Хънтър. — Ако се нуждаете от нещо, повикайте ме. Казвам се Макс.

Той тръгна и Робърт погледна Трейси.

— Моля те, вземи си картофки. Има достатъчно, за да се нахранят четирима души.

— Да, това наистина са много пържени картофки — съгласи се тя. — Но не, благодаря, вече ядох.

— Моля те, вземи си поне едно-две.

Трейси се втренчи в него за момент. Хънтър още не беше докоснал храната.

— Стесняваш ли се да ядеш пред други хора? — предпазливо попита тя.

Той също я погледна.

— Не. Съвсем не. — Взе солта и поръси пържените картофи.

Трейси продължи да го гледа изпитателно. Той пак не докосна храната.

— Всичко е наред — каза тя с успокояващ тон. — Не се притеснявай. Това състояние е много по-често срещано, отколкото очакваш. Десет-дванайсет процента от американците се стесняват или изпитват неудобство да се хранят пред други. Знаеш ли го?

— Ами ти преподаваш психология — отговори Хънтър, — затова вярвам, че си права, но не се стеснявам, нито изпитвам неудобство да се храня пред други хора. Помислих си, че ще е разхищение, защото наистина няма да мога да изям всичките тези пържени картофи. — Той най-после взе чийзбургера и отхапа един залък.

Мълчание.

Робърт се престори, че не забеляза озадаченото изражение на Трейси.

— И сега се връщаме на началното положение — каза най-после тя. — Дължиш ми обяснение.

— Така ли? — попита Хънтър, след като престана да дъвче.

— Е, всъщност не ми дължиш нищо, но много бих искала да знам как разбра.

Робърт се престори, че не схваща какво го питат.

— Хайде. Когато се запознахме в Калифорнийския университет, разговаряхме около две минути пред читалнята. Аз не се издадох с нищо, но ти знаеше, че съм преподавателка.

Хънтър пак отхапа от чийзбургера.

— Знам, че не си го разбрал по книгите, които бях взела тогава, защото нито една от тях не беше научна или по предмета, който преподавам. Въпреки това обаче преди малко ти разкри, че също така знаеш, че преподавам психология. Как?

Робърт си взе няколко пържени картофки.

— Очевидно, съдейки по телефонното обаждане, което получи онази нощ, разбрах, че ти си детектив от отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция.

Хънтър я погледна.

— Проверих в интернет — обясни Трейси. — Добре, специалността ти е да разбираш разни неща. Поне вече не се стряскам толкова от това.

— Стряскаш се?

— Ами срещаш абсолютно непознат посред нощ и след няколко минути той ти казва неща за теб, които няма как да знае. Особено в голям град като Лос Анджелис. Може да си ме дебнал тайно.

Думата „дебнал“ задейства мозъка на Хънтър. Той остави чийзбургера.

— Имаш ли проблеми с преследвач? — Тонът му беше толкова натежал от безпокойство, че Трейси се изненада.

— Какво…? Не. Не става дума за това. Само дадох пример.

Робърт не каза нищо.

— Истината е, че ти си прав — продължи тя. — Наистина съм преподавател по психология и като такъв, много бих искала да разбера мисловния процес зад умозаключението ти. Какво ме издаде? Как сглоби картинката?

Хънтър сложи в устата си още картофки.

— Сигурна ли си, че не искаш?

Трейси въздъхна.

— Ще отговориш ли на въпроса ми, ако си взема?

— Разбира се.

Тя грабна няколко пържени картофчета и ги потопи в доматения сос, сервиран с тях.

— Както ти казах и преди — най-после отвърна Робърт, — елементарно наблюдение.

— Да, така е — съгласи се Трейси. — И аз отговорих, че не мога да разбера, въпреки че безброй пъти разиграх наум всичко, което си спомням за сцената. Никоя от книгите, които бях взела онази нощ, не беше научна, нито на някаква тема, свързана с психологията. Не си бях сложила баджа, затова как разбра, че съм преподавателка по психология в Калифорнийския университет?

Хънтър се накани да отговори, когато усети, че мобилният телефон вибрира в джоба му. Той го извади и погледна екранчето.

— Дай ми минутка — каза, стана и доближи телефона до ухото си. — Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“. — Заслуша се няколко секунди и после недоверчиво попита: — Какво? Сигурна ли си? — Той погледна часовника си — 23:03. — Добре, добре. Тръгвам.

— Не може да бъде — измърмори Трейси. — Пак ли?

— Ужасно съжалявам — каза Робърт. Изражението му показваше озадаченост и недоверчивост. — Трябва да тръгвам.

Трейси не знаеше какво да каже. Само го гледаше изненадано.

Той извади портфейла си и остави няколко банкноти на масата. Насочи се към изхода, но после спря и се обърна към Трейси.

— Знам, че ще прозвучи странно, но… може ли да ти се обадя някой път?

Тя не очакваше това.

— Хмм… да, разбира се. Ще ми бъде приятно.

Хънтър й намигна и продължи да върви.

— Почакай — извика Трейси, бързо надраска телефонния си номер на салфетка и стана. — Ще помогне, ако имаш номера ми, не мислиш ли?

— Да, определено ще помогне — отвърна Робърт, взе салфетката и след секунда излезе.