Крис Картър
Смъртоносно обаждане (44)

44.

Къщата на Касандра Дженкинсън беше не по-малко красива отвътре. През външната врата се влизаше в просторно преддверие с поразителен кристален полилей на тавана. Голямо огледало в рамка в готически стил заемаше по-голямата част от стената вляво. Вдясно имаше правоъгълна масичка с двоен пиедестал, върху която беше поставена модернистична скулптура от усукана неръждаема стомана. Овалният, ръчно изработен турски килим на пода пред тях изпълваше с цвят помещението. На пръв поглед нищо не изглеждаше разместено.

Никълъс Холдън, същият експерт по пръстови отпечатъци, който беше работил на първото местопрестъпление, внимателно претърсваше за отпечатъци ключалката на вратата и я разглеждаше.

— Някакви следи от влизане с взлом? — попита Хънтър и се наведе да види по-отблизо.

Холдън поклати глава.

— Нищо очевидно. Нито вратата, нито ключалката са насилени по някакъв начин.

— Шперц? — попита Гарсия.

— Малко вероятно. Точно това гледах, но ключалката е с пет лоста. Трудно се намират в Щатите и това е изненадващо, защото са изключително стабилни. Благодарение на петте лоста, отварянето с шперц е чудовищна задача. Необходими са подходящи инструменти и много време, за да я отвориш.

— Колко време? — настоя Карлос.

Холдън повдигна рамене.

— Трудно е да се каже, но вероятно много повече, отколкото някой нападател е готов да загуби на предната веранда на къща, която се вижда отвсякъде.

Никоя от къщите на Фландърс стрийт не беше защитена с порта или ограда. Човек, застанал или коленичил пред вратата на семейство Дженкинсън, лесно можеше да бъде забелязан от повечето съседни къщи.

— Току-що започнах тук — добави Холдън, — но вече открих отпечатъци от двама души. Едните са на жена, вероятно на жертвата, а вторите несъмнено са мъжки. Големи ръце.

Детективите му благодариха, отвориха следващата врата и влязоха в стая, окъпана в ярка светлина от два мощни прожектора, поставени от криминалистите.

Дневната на две нива, в която се озоваха, беше поразителна, с висока камина от тъмен гранит и лакиран дъсчен под. Беше богато обзаведена със старинни мебели, произведения на изкуството и голям персийски килим, който й придаваше екзотична атмосфера. Ако полилеят в преддверието беше изумителен, този в средата на тавана на дневната беше внушителен, с десет електрически крушки с формата на свещи, оградени със стотици висулки от кристални мъниста, които се спускаха като искрящи дъждовни капки. Всичката тази красота и покой обаче бяха разбити от ужаса, който сега заемаше централното място в стаята.

Единият от шестте стола около масата за хранене срещу камината беше преместен близо до стена, на която бяха окачени няколко оригинални картини в рамки. На стола, с коса, лице и тяло, облени в кръв, седеше гола жена с широко отворени очи и уста, изкривена в замръзнал писък, който сигурно не беше стигнал до никого освен до чудовището, което я беше осакатило.

— Детективи — поздрави ги доктор Сюзан Слейтър и кимна. Тя стоеше зад стола с жертвата.

Хънтър и Гарсия не отговориха. Заинтригуваните им погледи бяха приковани в ужасените очи на мъртвата жена. Доктор Слейтър не се обиди.

— Не е каквото очаквахте, нали? — попита тя.

Робърт беше потънал в дълбок размисъл като шахматист, който анализира неочакван ход на противника, опитвайки се да разбере срещу какво е изправен.

— Не съм сигурен какво очаквах — най-после отговори той и след това отвърна на поздрава й: — Здравей, докторе.

Карлос направи същото.

Тя им даде още няколко секунди. Кичур руса коса падна изпод качулката на предпазния й гащеризон. Доктор Слейтър спокойно го прибра.

— Колко сигурни сте, че извършителят е същият като отпреди три нощи? — попита тя.

Детективите много добре разбираха защо доктор Слейтър задава този въпрос. Съдейки само по местопрестъплението, всеки би си помислил, че методът на действие и почеркът на убиеца предполагат друго.

— В момента не сме много сигурни — отговори Гарсия.

— И аз така си помислих — каза доктор Слейтър. — И точно затова попитах, защото и аз имам съмнения. Да се свържат двете убийства само въз основа на уликите от двете местопрестъпления… — тя бързо огледа дневната, — би било твърде пресилено. Освен факта, че и тази жертва е била поставена да седи на трапезен стол. — Доктор Слейтър го посочи. — Методът на действие на убиеца е много различен от предишния път. — Тя пристъпи напред. — Нека да ви покажа.

Хънтър и Гарсия се приближиха.

— Сигурно помните, че жертвата отпреди два дни беше завързана за стола за глезените и торса, с неподвижни ръце, но пак достатъчно свободна, за да бъде блъсната напред и надолу.

Детективите кимнаха.

— Първата главна разлика е, че тази жертва изобщо не е била завързана за стола. — Доктор Слейтър привлече вниманието им към китките и глезените на Касандра и ивицата кожа под гърдите. — Няма следи от охлузвания или търкане. Нищо. Ще трябва да изчакате токсикологичния анализ, за да разберете дали е била упоена, но много ще се изненадам, ако не е била.

— Парализиращ агент? — попита Гарсия.

— Да, и това е втората разлика в метода на действие на убиеца. Вероятно помните, че токсикологичният анализ на първата жертва беше отрицателен по всички показатели. — Тя преплете пръсти, за да намести латексовите си ръкавици. — Третата основна разлика е, че тук няма разкъсвания, драскотини или каквито и да било следи, които да предполагат, че устата на тази жена е била запушена преди смъртта като на първата жертва. — Доктор Слейтър посочи устата на Касандра.

Хънтър заобиколи, застана до нея от лявата страна на жертвата и мълчаливо огледа трупа. С изключение на малка драскотина в десния ъгъл на устата, нямаше други видими рани, повърхностни или по-дълбоки, никъде по торса, ръцете, краката и лицето. Той се наведе да види по-отблизо драскотината, но му беше трудно да не обърне внимание на израза, обезсмъртен в очите на мъртвата жена — пълен, абсолютен страх.

— Четвърто — продължи с преценката си доктор Слейтър — и несъмнено най-очевидното противоречие в двата метода на действие е използването на съвсем друг начин на убийство. — Тя погледна детективите пред себе си. — Съдейки по изненаданите ви изражения, когато влязохте тук, предполагам, че също като мен сте очаквали да видите още една жертва с осакатено лице. — Доктор Слейтър прие мълчанието им за „да“. — Би било разбираемо, ако този път убиецът не беше използвал натрошени стъкла, но аз поне очаквах да видя още една гротескно обезобразена жертва. — Тя замълча и отново привлече вниманието им към голата жена на стола. — Както виждате, въпреки че е обляно в кръв, единственото нараняване на лицето й е тази мъничка драскотина в десния ъгъл на устата. — Тя посочи, докато говореше. — Драскотината е прясна, затова предполагам, че вероятно е нанесена със силен шамар или за да я накара да млъкне, или за да докаже убиецът решителността си.

Въпреки всичката кръв чертите на лицето на Касандра бяха ясно разпознаваеми — малкият нос, високите скули, пълните устни и заоблената брадичка. Тя несъмнено е била много привлекателна жена.

Хънтър вече беше забелязал, че русата коса на жертвата е сплъстена от кръв, с най-гъста концентрация отгоре на главата. Това показваше, че кръвта е изтекла оттам.

— Кръвта очевидно е изтекла от главата — каза той. — Но не виждам големи порязвания или рани, нанесени с тъп предмет.

— И мен ме озадачава същото — съгласи се доктор Слейтър, — защото, изглежда, не е била ударена по главата с тъп или остър инструмент. Както ти каза, няма видими порязвания по скалпа, нито вдлъбнатини по черепа.

Робърт отново огледа главата на Касандра и въпреки че не видя нищо през гъстата съсирена кръв и косата, в съзнанието му започна да се оформя образ.

— Малки дупки — каза той.

Доктор Слейтър проследи погледа му и кимна, смаяна от умозаключението му.

— Той я е убил, като е пробил малки дупки в черепа й.