Крис Картър
Смъртоносно обаждане (33)

33.

— Слушаш ли ме, Джон? Ако ме слушаш, гледай екрана.

Стомахът на господин Джей се сви, когато чу непоколебимата решителност в дигитално изменения глас. Очите му бяха втренчени в Касандра и изпълнени със съмнение, гняв и страх. В нейните очи обаче той съзря и нещо друго освен уплаха. Нещо, което беше виждал много пъти преди това, но никога в очите на съпругата си. Беше го виждал в очите на хората, които премахваше — отчаяние, породено от пълна безнадеждност.

Касандра, миличка. Моля те, чуй ме. Всичко ще бъде наред. Ще реша проблема. Обещавам ти, любов моя. Ще умра, преди да позволя да ти се случи нещо лошо.

Сега обаче тя беше осъзнала, че това не е вярно. Какво можеше да направи господин Джей? Как можеше да остане верен на обещанието си? Как можеше да попречи да й се случи нещо лошо? Как можеше да я защити, когато беше на стотици километри от нея?

Объркването на Касандра беше неизмеримо. Тя никога не беше виждала съпруга си толкова безчувствен. Никога не го беше чувала да говори толкова студено. Това не беше господин Джей, когото познаваше. Не беше човекът, за когото се беше омъжила. Касандра се беше омъжила за бизнес консултант, който имаше малка фирма.

Аз работя за най-могъщия синдикат в Лос Анджелис и цяла Калифорния. Синдикат, който не спазва никакви закони. Има си свои закони. Ролята ми в този синдикат е много специфична. Може да се каже, че аз съм „последната правоприлагаща сила“ на техните правила — последната инстанция в тяхната верига за решаване на проблеми. Всъщност аз съм „краят на веригата“. Ако дойда при теб, аз ще бъда последният човек, когото ще видиш.

За какво говореше той, по дяволите? Вярно ли беше нещо от това? Ако блъфираше, за да се опита да уплаши и прогони човека в дома й, изглежда, не успяваше.

— Гледай екрана — заповяда демонът.

Изведнъж, светкавично като шамара, който беше получила по-рано Касандра, господин Джей видя, че вдясно от съпругата му се появи ръка с ръкавица и я наръга във врата. Тялото й се разтресе силно, първо от удара и после от болка. Устата й се отвори, готова за неизбежния писък, но парализираните й гласни струни успяха да издадат само сподавен вик, който микрофонът на мобилния телефон не улови.

— Неееее! — изкрещя господин Джей.

Все още с телефона в ръка, той скочи на крака и загуби равновесие, но бързо го възвърна, като се хвана за леглото. Възелът в стомаха му се превърна в бездънна яма, която заплаши да го погълне.

Очите на Касандра, които все още бяха приковани в неговите, се разфокусираха. Животът отстъпваше пред вцепенението.

Когато ръката с ръкавица се отдръпна, господин Джей осъзна какво всъщност се е случило. Според ъгъла на наръгването, от югуларната вена на Касиди трябваше да бликне кръв с толкова силно налягане, че да я изстреля из стаята. Господин Джей знаеше това много добре, но видя само мъничко петно там, където кожата й беше прободена с игла на спринцовка.

— Успокой се, Джон — каза демонският глас със спокоен и зловещ тон. — Жена ти не е мъртва. Все още. Инжектирах й нещо, което ще вкочани по-голямата част на тялото й, но няма да повлияе на мозъка и нервната й система. Слуховият и зрителният кортекс също няма да бъдат засегнати. Знаеш какво означава това, нали? — Този път човекът, който беше с Касандра, направи пауза, за да постигне драматичен ефект. — Въпреки че тялото й ще бъде временно парализирано, тя ще може да чува, да вижда и да чувства абсолютно всичко. Нали така?

Очите на Касандра трепкаха безцелно няколко секунди и после отново се втренчиха. Озадачеността в тях се превърна първо в борбеност, после в безутешност и накрая в неподправен ужас, когато тя осъзна, че вече не контролира тялото си.

Господин Джей прочете израза в очите й като отворена книга и сърцето му се сви за втори път.

— И така, както се опитвах да ти обясня, преди да ме прекъснеш, Джон, ето какви са правилата.

Тялото на господин Джей се разтрепери от комбинация от гняв и нещо, което не беше изпитвал много отдавна — страх. Той беше говорил сериозно — имаше ли дори малък шанс, щеше да даде живота си за съпругата си, без да се колебае.

— Вземи мен — настоя господин Джей, сдържайки гнева си и опитвайки се да говори спокойно. — Ще дойда при теб — със завързани ръце и очи… както поискаш. Само ми кажи къде и ще бъда там. Ще се разменим. Ще пуснеш съпругата ми и ще вземеш мен. И после прави каквото искаш. Ако това ти доставя удоволствие, може да ме нараняваш до насита, преди да ме убиеш. Няма да се съпротивлявам. Обещавам. Само я пусни.

Последва пълно мълчание.

И в същия момент съвсем нова теория сякаш зашлеви в лицето господин Джей.

— За пари ли става дума? — попита той, съмнявайки се в собствените си думи. — Пари ли искаш?

Пак мълчание.

— Имам близо четири милиона долара в международна банкова сметка. Ако изтегля още ресурси, вероятно ще събера още един милион. Това са пет милиона долара. Всичките са твои. Мога да ти ги прехвърля до последния цент. Ти само трябва да…

— Не ме слушаш, Джон — отново го прекъсна демонът. — Има само един начин да помогнеш на жена си и това е, като отговориш правилно и на двата ми въпроса. Ако ме прекъснеш още веднъж, ще го приема за грешен отговор. Всеки път, когато ми кажеш грешен отговор, жена ти ще бъде наказвана. Разбираш ли какво ти казвам?

Касандра замоли с поглед съпруга си.

— Да или не, Джон? Никой друг отговор няма да свърши работа. Кажеш ли друг отговор освен „да“ или „не“, ще започна да я наказвам.

Господин Джей стисна в юмрук пръстите на дясната си ръка и цялото му същество се разтрепери от неописуем гняв. Никога през живота си не се беше чувствал толкова безпомощен. Накрая каза отговора, който искаше да чуе демонският глас.

— Да.

— Сега най-после си на правилния път — отговори сатанинският глас и обясни правилата. — Просто е, нали? И дори не си помисляй да се обаждаш на полицията. Уверявам те, че те няма да пристигнат тук навреме.

Устата на господин Джей пресъхна като пустиня.

— И така, слушай, Джон, защото животът на жена ти зависи от това.

Последва изпълнена с напрежение пауза.

— Къде е родена Касандра?

Господин Джей присви очи срещу екранчето. Правилно ли беше чул? Сериозно ли говореше този психопат? Що за тъп въпрос беше този, че да зависи от него човешки живот?

— Това някаква шибана шега ли е? — попита той. Кръвта му кипеше във вените.

— Имаш пет секунди. — Електронно измененият глас изобщо не прозвуча шеговито.

Въпреки че Касандра не можеше да се движи и това се отнасяше и за изражението на лицето й, изразът в очите й се промени като този на съпруга й — първо от ужас в объркване.

Какво? Това ли е въпросът? Не може да е истина. Какво става, по дяволите? Това сигурно е някаква извратена шега.

След това объркването се замени с надежда. Господин Джей беше ходил в града, където беше родена, толкова много пъти, че името сигурно се беше запечатало в паметта му. Нямаше как да сбърка.

— … четири… три…

— Касандра е родена в Санта Ана — отговори господин Джей. — Ориндж Каунти, Калифорния… Какво е това, мамка му?

Погледът в очите на Касандра омекна, когато отново се напълниха със сълзи — този път на радост.

— Правилно, Джон. Поздравления. Виждаш ли? Не е толкова трудно, нали? Сега трябва само да ми кажеш още един правилен отговор и ти и жена ти пак ще бъдете двойка, макар да имам чувството, че ще трябва да обясняваш много неща. — Отново последва кратко мълчание. — Но нека да не избързваме със заключенията. Още един правилен отговор.

През цялото време господин Джей не откъсваше поглед от Касандра. Към надеждата в очите й се присъединиха опасения, а гневът в неговите очи се замени с отказ да повярва.

— Годишнината от сватбата ви, Джон. Кога е? — попита гласът.

Щом Касандра чу въпроса, изразът в очите й отново се промени — този път от опасения към пълна паника.

Колкото и да обожаваше съпругата си, през последните седем години господин Джей съвсем беше забравил за годишнината от сватбата им. Касандра му беше напомнила три пъти, но когато той не си я спомни за четвърти път, не видя смисъл да му я напомня повече. Но не го обвиняваше. Знаеше, че пропуските в паметта му започнаха след нейния период на депресия, за който господин Джей не знаеше нищо, тъй като тя се стараеше да го крие от него и всички други. Докато Касандра, водена от състоянието си, се дистанцираше от господин Джей, а той правеше същото, но по свой начин, една от последиците беше, че забрави годишнината от сватбата им.

Отчаянието във втренчения поглед на Касандра беше отражение на цялостното поведение на господин Джей. За пръв път, откакто лицето на съпругата му изпълни екранчето на мобилния му телефон, той отмести очи от нея и сякаш търсеше нещо, погледна първо наляво и после надясно.

— Имаш пет секунди… Четири…

Господин Джей погледна към тавана. Знаеше датата. Разбира се, че знаеше датата на собствената си сватба. Трябваше само да разрови паметта си.

— Три…

Той си пое дъх много по-обезпокоено, отколкото мислеше.

— Две…

Очите му се върнаха на екрана и видяха, че по лицето на съпругата му отново се стичат сълзи. В тях нямаше радост.

— Седми март — най-после изтърси господин Джей. — Оженихме се на седми март. Годината беше 1996.