Крис Картър
Смъртоносно обаждане (77)

77.

— Ерика? — извика Хънтър и свали качулката на предпазния гащеризон. — Ерика Барнс?

Жена, която изглеждаше на около трийсет и пет години, ожесточено се съпротивляваше на двама полицаи, които я влачеха по моравата пред къщата. Дългата й права черна коса беше прибрана на разрошен кок отгоре на главата. Тъмнокафявите й очи бяха изпълнени със сълзи и малкият й чип нос беше порозовял от плач. Щом чу името си, обезумялата от мъка жена бързо отскубна ръката си от хватката на единия полицай и погледна Хънтър. Изражението на лицето й представляваше комбинация от отчаяние и скръб.

— Пуснете ме! — изкрещя тя на полицаите и се опита да освободи другата си ръка. — Тя е моя сестра. — Гласът й беше изпълнен с болка.

Хънтър стигна до тях за нула време.

— Съжалявам, детектив — каза сержант Прадо със смутен вид. — Не знам как е успяла да се промъкне през лентата.

— Всичко е наред, сержант. — Робърт сложи ръка на рамото му и твърдо, но тактично го избута встрани от крехката жена. — Аз ще поема оттук.

Сержант Прадо пусна Ерика. Другият полицай направи същото.

— Сигурен ли сте, детектив?

— Да, сигурен съм — уверено отговори Хънтър.

— Сестра ми… Къде е сестра ми? — извика Ерика, опитвайки се да погледне покрай Робърт.

Той сложи ръце на раменете й и внимателно я задържа.

— Ерика, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция — каза тихо и спокойно.

Тя изви тяло в опит да се отскубне от него.

— Гуен… къде е Гуен? — Ерика се помъчи да тръгне към къщата.

Хънтър препречи пътя й. Очите им се срещнаха и той леко, но красноречиво поклати глава.

— Много съжалявам, Ерика.

Тя продължи да го гледа в очите.

— Не… не… не… не…

С всяка дума удряше Робърт в гърдите със свит юмрук. Той държеше ръцете си отпуснати до тялото, без да се отбранява, позволявайки й да изкара чувствата си на него. Когато ръцете й най-после изгубиха сили, Хънтър нежно я прегърна, сложи главата й на рамото си и я обърна, за да не гледа към къщата. Ерика се бори само две секунди и след това се отпусна в обятията му.

— Не може да е истина. Не може. — Тя отново избухна в сълзи.

Робърт я държа в прегръдката си цяла минута.

— Ерика — каза накрая той. — Може ли да те наричам с малкото ти име?

Тя се отдръпна от него, вдигна ръка към лицето си и избърса с длан течащия си нос.

Хънтър смъкна ципа на предпазния си гащеризон, бръкна в джоба си и извади хартиена носна кърпичка.

— Вземи.

Ерика се поколеба за момент, а после взе кърпичката и се изсекна.

— Благодаря.

Робърт й даде цялото пакетче.

— Вземи го. Имам още в колата.

Тя изглеждаше объркана. Очите й не можеха да се съсредоточат върху нищо.

— Искаш ли да седнем някъде? — попита Хънтър и кимна към улицата.

Ерика го последва до колата му. Докато минаваха покрай един униформен полицай, Робърт го помоли да им донесе чаша подсладена вода.

Седнаха в буика на Хънтър и мълчаха няколко минути. Ерика не можеше да престане да трепери и да плаче. Робърт й даде колкото време й беше необходимо. Знаеше, че каквото и да каже, няма да намали болката, която тя преживява в момента. Понякога мълчанието беше най-добрата реакция.

Полицаят донесе чашата подсладена вода.

— Вземи, Ерика, изпий я — каза Хънтър. — Ще те накара да се почувстваш малко по-добре. Обещавам ти.

Тя изпи почти всичката вода на няколко големи глътки.

— Не разбирам — каза и погледна Хънтър. Гласът й трепереше, но не толкова, както преди няколко минути. — Как може да е истина онова телефонно обаждане? Как може онова чудовище да е реално?

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? За чудовището?

Ерика изпи остатъка от водата.

— Не знам. Не знам какво да кажа. Вече не съм сигурна кое е реално и кое не е.

Робърт зачака, оставяйки я тя да диктува темпото.

— Бях вкъщи сама — започна Ерика, — правех си пуканки…

През следващите двайсетина минути тя му разказа всичко, което си спомняше. Когато стигна до въпросите, които й бяха зададени, и фобията си от гробища, отново я завладя паника.

Хънтър помоли полицая за още една чаша подсладена вода.

След още пет минути Ерика се успокои и каза на Робърт какво е направила.