Крис Картър
Смъртоносно обаждане (53)

53.

Домашният кабинет на господин Джей беше два пъти по-голям от кабинета на Хънтър и Гарсия в Главното управление на полицията и много по-подреден. Централно място несъмнено заемаше старинно махагоново писалище, поставено само на няколко крачки от еркерен прозорец. Тежките тъмни завеси бяха дръпнати. Пред писалището и малко вляво беше сложено кресло „Честърфийлд“ със странични облегалки за главата, а по-голямата част от пода бе покрита с ръчно тъкан персийски килим. На източната стена имаше голяма библиотека. Всяка лавица беше запълнена докрай от старателно подредени книги с твърди и с меки корици.

— Ще донеса още един стол — каза господин Джей, когато влязоха в стаята.

— Не е необходимо, господин Дженкинсън — отвърна Хънтър. — Мога да стоя прав, ако това не е проблем.

— Моля, настоявам. Ще ми отнеме само две секунди.

Щом господин Джей излезе от кабинета, Робърт смъкна качулката на предпазния си гащеризон, приближи се до библиотеката и разгледа книгите. Повечето бяха за бизнес и финанси. Имаше няколко и по право, счетоводство и архитектура.

Гарсия провери отсрещната стена, която беше украсена с фотографии в рамки и награди за постижения.

— Заповядайте. — Господин Джей влезе, носейки стол с висока облегалка. Сложи го до креслото и най-после седна зад писалището.

— Благодаря — отвърна Хънтър и взе стола.

Карлос се настани на креслото.

— Ще се опитаме да отнемем колкото е възможно по-малко от времето ви, господин Дженкинсън — каза той и извади смартфона си. — Имате ли нещо против, ако запишем разговора?

Господин Джей поклати глава. Време беше да пусне в действие план А.

Гарсия натисна бутона за запис и Хънтър започна:

— Господин Дженкинсън, знам, че ще ви е трудно да разкажете онова, което сте преживели, и моля за извинение, че ще ви накарам да го направите, но бихте ли ни разказали всичко, което си спомняте за видеообаждането на убиеца? Колкото по-подробен е разказът ви, толкова повече ще ни помогнете.

Господин Джей се вгледа в загорелите си от слънцето, набръчкани ръце, които бяха плътно стиснати върху писалището пред него. След няколко секунди мълчание той вдигна глава и погледна двамата детективи. През следващите двайсетина минути им разказа за видеообаждането само това, което искаше, но с големи подробности. Хънтър и Гарсия го прекъсваха от време на време, за да изяснят някои неща, но през повечето време го оставиха да разкаже историята си, без да се намесват. Щом стигна до момента, когато убиецът го попита за датата на сватбата му, той млъкна и отново се втренчи в ръцете си, които трепереха. Смутено ги премести на коленете си и застана абсолютно неподвижно.

Хънтър и Гарсия зачакаха.

С треперещ глас господин Джей им каза, че се опитал, но не могъл да си спомни. И после, без да съзнава, прошепна:

— Много съжалявам.

Детективите не казаха нищо. Знаеха, че думите не са предназначени за тях, а за Касандра. Вината вече се беше загнездила и разпространила до всяко кътче на тялото на господин Джей. Каквито и психически увреждания да му беше нанесло видеообаждането, вината, че не е знаел отговора на този проклет въпрос, щеше да ги направи още по-тежки.

И тогава господин Джей най-после осъзна, че седми март е рожденият ден на сина му. Ето защо датата проблясваше толкова ярко в паметта му, когато го попитаха кога е била сватбата му.

И изведнъж сякаш от паметта му се смъкна черно було, датата на сватбата се появи пред очите му ярка като дневна светлина.

Десети април. Той и Касандра се бяха оженили на десети април.

Господин Джей затвори очи и отметна глава назад, сякаш го бяха наръгали в стомаха с огнена кама.

Защо? — Той мълчаливо прокле себе си, паметта си, мозъка си и цялото си същество. — Защо не се сетих по-рано?

Господин Джей довърши разказа си, без да погледне детективите. Не им каза за истеричния смях на демона.

— Може ли да ви попитам колко време бяхте във Фресно? — обади се Хънтър, след като господин Джей приключи.

— Заминах в четвъртък сутринта.

— А преди това кога отсъствахте последния път?

Господин Джей се замисли и умишлено, но съвсем леко вдигна очи нагоре и надясно. Знаеше, че двамата детективи го наблюдават внимателно, особено изражението на лицето му и движенията на очите. В учебниците по психология на поведението пишеше, че ако очите помръднат нагоре и наляво, субектът се опитва да получи достъп до визуалния си конструктивен кортекс. С други думи, опитва се да създаде мисловен образ, който не е там. Ако очите се придвижат нагоре и надясно, субектът търси в паметта си визуално запаметени неща — спомени, които действително съществуват.

— Преди три седмици и половина — искрено отговори той с уморен и пораженски глас. — Трябваше да летя до Чикаго за два дни.

— Пак ли по работа?

— Точно така.

Хънтър записа информацията в тефтерчето си.

— Освен вас и съпругата ви, някой друг има ли ключ за къщата?

Господин Джей леко повдигна рамене.

— Синът ми.

— И никой друг? Може би някоя чистачка?

— Не. Касандра чистеше сама, веднъж седмично — обясни господин Джей. — Казваше, че това я успокоява. Използваме фирма за почистване на басейна в задния двор, но те нямат ключ.

— А вие, съпругата или синът ви губили ли сте ключовете си напоследък? — настоя Робърт. — Знаете ли?

— Доколкото знам, не. Аз лично никога не съм губил ключовете си. Мисля, че и Касандра не ги е губила. А пък Патрик, ако ги е губил, не ми е казвал, но ще го попитам, когато говоря с него.

Хънтър кимна.

— Ще ви бъдем признателни.

Господин Джей не каза нищо, защото не искаше детективите в кабинета му да заподозрат колко много знае за полицейските разпити, но въпросите, които му задаваха, можеше да означават само едно — те не бяха открили следи от влизане с взлом в къщата. Нямаха представа как е влязъл убиецът на съпругата му.

— Казахте, че извършителят е използвал чук и длето. Сигурен ли сте, че беше длето, а не гвоздей? — попита Хънтър и най-сетне придвижи по-нататък темата.

— Беше зидарско длето със заострен връх — уверено отговори господин Джей. — Не гвоздей. Сигурен съм. Но чукът беше обикновен, с разцеп за вадене на гвоздеи в единия край.

— От къщата ли беше? Може би го е намерил в някое чекмедже?

Господин Джей отново поклати глава.

— Не, нито чукът, нито длетото са от дома ми. Убиецът сигурно ги е донесъл. — Той погледна изпитателно двамата детективи. — Доколкото разбирам от въпросите ви, не сте намерили нищо.

— Не — призна Хънтър. — Къщата и околността бяха претърсени, но не открихме нищо. Сутринта ще разширим търсенето до съседните улици.

Погледът на господин Джей беше напълно лишен от увереност.

— Ами телефонът на Касандра? — попита той. — Онзи психопат ми се обади от нейния телефон. Намерихте ли го?

— Да — отговори Гарсия. — Намерихме го в микровълновата фурна в кухнята. — Той поклати глава. — Безполезен е. Дори криминалистите няма да могат да извлекат нищо от него.

Господин Джей се направи на глупав.

— Не можете ли да се свържете с мобилния й оператор и да ги помолите за електронно копие на обаждането?

— Няма да имат — отвърна Хънтър.

— Защо?

Робърт му даде обяснението, което господин Джей вече знаеше.

— Намерихме черен лаптоп „Асус“ върху плота в кухнята — обади се Карлос. — На съпругата ви ли беше?

Господин Джей кимна.

— Да, беше на Касандра.

— Казахте, че извършителят е носел маска — рече Гарсия, връщайки темата на видеообаждането.

— Шибан страхливец — отговори господин Джей. — Достатъчно мъж, за да нахлуе в дома ми и да убие беззащитна жена. И да ми се обади по видеовръзка, за да видя как си играе на господ. Но не достатъчно мъж, за да покаже лицето си. — Едната от вените на челото му заплашваше да се пръсне.

— Можете ли да опишете маската?

Описанието на маската на убиеца на господин Джей беше същото като онова, което им беше дала Таня Кейтлин преди два дни.

Гарсия погледна партньора си, но не каза нищо.

— Освен това споменахте, че убиецът ви е казал, че обаждането до полицията ще е загуба на време, така ли?

— Да. Той каза, че полицаите няма да пристигнат навреме.

Двамата детективи се спогледаха. Пак се налагаше да проверят записите на телефон 911 за фалшиви обаждания, но Хънтър и Гарсия бяха сигурни, че убиецът е използвал същата тактика като преди.

Робърт реши да доближи разпита до първата жертва.

— Знаете ли дали съпругата ви е познавала жена на име Карън Уорд? — попита той.

Господин Джей присви очи и повтори името два пъти.

Хънтър го наблюдаваше внимателно.

— Името не ми говори нищо, но Касандра познаваше много хора, които аз не съм виждал. Хора от фитнеса, от благотворителните магазини, в които работеше доброволно, от групите за поддръжка, на които ходеше. Кръгът й от приятели беше много по-голям от моя. — Господин Джей прикова Хънтър със сериозен поглед. — Защо? Коя е тя?

— Все още не знаем — излъга Хънтър. — Името й беше на визитна картичка, която намерихме навън на улицата.

— Къде? — попита господин Джей, който очевидно му повярва. — На улицата пред къщата ми? Или в двора?

Робърт трябваше да разсъждава бързо.

— Това е причината да питам. Намерихме я малко по-нататък на улицата. Вероятно не е важно, но ще попитаме във всяка къща наоколо.

Господин Джей не можа да разбере дали това е лъжа или не, но веднага запамети името. Щеше да помоли Брайън Колдрън да провери коя е тази жена.

Хънтър побърза да смени темата.

— Споменахте за групи за поддръжка във връзка със съпругата ви.

— Преди няколко години Касандра загуби майка си от недиагностицирано сърдечно заболяване — обясни господин Джей. — Групите за поддръжка й помогнаха много по онова време, но и тя обича да помага на другите. — Той млъкна, осъзнавайки грешката си. Болката му беше осезаема. — Обичаше да помага на другите — поправи се господин Джей. — Затова от време на време ходеше на сеанси с групи за поддръжка за хора, изгубили от болест близки, които са обичали. Опитваше се да им помогне по някакъв начин. Такава си беше.

— Знаете ли подробности за групите за поддръжка? — попита Хънтър. — Имена? Места, където са се събирали? Нещо друго?

— Не, но мога да се обадя на някои нейни приятелки и да разбера.

— Много ще ви бъдем благодарни — отвърна Хънтър, въпреки че щеше да изпрати екип да проучи въпроса.

— Съпругата ви използваше ли сайтове на социални мрежи? — попита Гарсия.

— Не го ли правят всички в днешно време?

— Да, вярно е — съгласи се Карлос. — Споменавала ли е да са я тормозили тролове или да са й изпращали неуместни съобщения или нещо подобно?

Господин Джей вдигна ръка и с палеца и показалеца си потърка уморените си очи.

— Не — отговори той. — Никога. Но тя ги използваше само за да поддържа връзка със стари приятелки от Санта Ана. Не прекарваше онлайн повечето си време, както правят повечето хлапета в днешно време, например синът ми.

— А вие, господин Дженкинсън? — попита Гарсия. — Имате ли страница в някоя социална мрежа?

— Да. Фирмата ми също има бизнес уебстраница.

Хънтър знаеше, че следващият му въпрос ще прозвучи малко странно.

— Въпросът за датата на сватбата ви, господин Дженкинсън…

Господин Джей се втренчи в него и Робърт видя опустошителна болка в очите му.

— Спомняте ли си някой да ви е задавал същия въпрос наскоро, може би тази година? Може би докато сте били някъде с приятели, на вечеря, на празненство или с някого, с когото работите, на питие в бар… или другаде?

Въпросът наистина се стори странен на господин Джей.

— Не. Не си спомням да са ме питали за деня на сватбата ми много отдавна. — Той поклати глава. — Дори не знам откога.

— А спомняте ли си кой ви попита?

Погледът на господин Джей стана унесен за момент, а после — тъжен.

— Касандра. Така ми го напомняше, защото забравях всяка година. Изчакваше до късно вечерта и точно преди да си легнем, питаше нещо невинно като: „Знаеш ли коя дата е днес?“. И тогава разбирах, че страшно съм се издънил, и беше твърде късно да измисля някакво оправдание. По-рано не беше така — добави той, сякаш почувства необходимост да се защити пред двамата детективи. Изразът в очите му стана още по-тъжен и се превърна в копнеж по онова отдавна отминало време. — Помнех датата всяка година, купувах й подаръци, цветя, водех я на вечеря… Не знам какво се случи и как и защо започнах да забравям датата, но от няколко години Касандра се отказа да ми я напомня. Предполагам, решила е, че вече няма смисъл да го прави.

Хънтър не каза нищо. Чакаше господин Джей да напрегне още паметта си.

— Сещате ли се за някого, който по някаква причина би искал да стори зло на съпругата ви? — попита накрая той.

Господин Джей се облегна назад на стола и сложи лакти на облегалките за ръце. Погледът му се отмести към снимката в рамка на писалището.

— Касандра беше изключително добра душа — отговори той със задавен глас. — И не го казвам само защото беше моя съпруга. Попитайте всички, които я познаваха. Тя беше отзивчив и любящ човек. Учтива с всеки. Скромна. Проявяваше разбиране. Великодушна. Помагаше. Едва ли е ядосала някого през живота си.

— А сещате ли се за някого, който би сторил зло на съпругата ви… може би за да отмъсти на вас?

Актьорското майсторство на господин Джей беше безупречно. Той добави идеална доза шок към думите и изражението си.

— Да отмъсти на мен? За какво? Аз съм обикновен бизнес консултант, детектив. Нямам дългове. Не играя хазарт. Нямам зъб на никого и доколкото знам, никой ми няма зъб. Ние бяхме обикновено семейство и водехме обикновен живот.

— Никога ли не сте получавали заплахи от някакво естество? — попита Хънтър.

— Заплахи? — Господин Джей отново придоби изненадан вид, достоен за „Оскар“.

— Да. С имейли, телефонни обаждания, текстови съобщения, писма?

— Не. Никога.

— Ами съпругата ви? Споменавала ли е да е била заплашвана? Нещо за… писма или телефонни обаждания, които е получила? Да е споменавала, че може би я следят?

Въпросът отново изненада господин Джей и този път реакцията му беше неподправена.

— Да я следят? — Устата му остана полуотворена, а очите му се стрелнаха от единия детектив към другия.

— Казвала ли ви е за писма, които е получила от някого, който й досажда или я тормози?

— Писма от преследвач? Не. Никога. За какво говорите, детектив?

Хънтър погледна Гарсия, който тихо стана и се отправи към вратата.

Господин Джей го проследи с искрено озадачен поглед, докато Карлос излезе от кабинета, и после пак насочи очи към Хънтър.

— Какво става, детектив?

— Сигурен ли сте, че не си спомняте съпругата ви да е споменавала, че някой я тормози? — настоя Хънтър. — Че не е получавала странни бележки?

— Тормозена? Странни бележки? Не. Никога. — Господин Джей беше категоричен. — Нямам представа за какво говорите, детектив.

— Мислите ли, че тя би ви казала?

Господин Джей повдигна вежди в недоумение.

— Че мисли, че някой я следи? Че е получила заплашителна бележка или съобщение?

— Да. Мислите ли, че съпругата ви би ви казала?

— Да, определено щеше да ми каже — отговори господин Джей с абсолютна увереност. — Защо да не ми каже?

В същия момент Гарсия се върна в стаята.