Крис Картър
Смъртоносно обаждане (14)

14.

Въпреки подозренията на Хънтър и Гарсия въз основа на уликите, които бяха открили в апартамента на Карън Уорд, думата „преследвач“ отекна в ушите им като бомба, която се взриви в затворено помещение.

— Някой е следил Карън Уорд? — попита Карлос и недоверчиво погледна партньора си.

— О, боже мой — промълви Таня и закри с ръка устата си. Тя, изглежда, не чу въпроса на Гарсия. — Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че дори не си помислих за това.

— Таня? — извика Карлос и леко наклони глава наляво, за да улови погледа й, но не успя. Тя се беше втренчила в някаква произволна точка върху килима. — Таня? — отново опита той.

Никаква реакция.

— Госпожице Кейтлин? — настоя Гарсия, този път по-твърдо.

— Извинете. За какво говорехме?

— Карън Уорд казвала ли ти е, че някой я е дебнал?

— Ммм… да. — Таня все още изглеждаше малко втрещена. — Да, разбира се, каза ми. Ние бяхме най-добри приятелки. Но не мога да повярвам, че дори…

— Ще ни разкажеш ли за това? — прекъсна я Карлос.

Тя въздъхна тежко.

— Мога да ви разкажа онова, което знам. — Намести се на фотьойла, като този път се дръпна назад и сложи глава на облегалката. — Мисля, че всичко започна преди по-малко от година, след като Карън си намери работа в „Бърк Уилямс“, много престижен козметичен салон в Санта Моника. Тя беше страхотна козметичка. Умна, с широки познания, внимателна към детайлите. Много добра в работата си и изключително мил човек. Всичките й клиенти я обожаваха, затова не беше изненада, че успя да си намери толкова бързо такава желана работа.

— И това е станало, когато се е преместила от Алхамбра в Мар Виста — каза Хънтър, припомняйки си информацията, която беше прочел в папката на Гарсия.

— Да — отвърна Таня. — Много хубав малък апартамент.

— Споделяше ли го с някого?

— Не, живееше сама.

— Добре — рече Карлос. — Какво се случи, след като госпожица Уорд започна работа в „Бърк Уилямс“?

Таня кръстоса крака и почеса лявото си коляно.

— Мисля, че два месеца след като постъпи в „Бърк Уилямс“, Карън започна да получава онези откачени писма.

— Писма?

Тя кимна.

— Да. На хартия — не текстови съобщения, нито имейли или гласови съобщения. Бележки на обикновен лист хартия — без име, подпис или адрес, нищо.

— Тя позна ли почерка? — попита Гарсия.

— О, не, забравих да кажа, че писмата не бяха написани на ръка. — Таня отмести поглед от празния пакет от цигари на масичката за кафе и въздъхна разочаровано. — Бяха сглобени от букви и думи, изрязани от списания и вестници, като онези чудати бележки за откуп в старите филми.

На Хънтър това му се видя странно и особено тревожно.

— Ти каза „писма“. Имаше ли повече от едно?

— Да. Мисля, че Карън получи две или три през няколкото месеца, докато работеше в „Бърк Уилямс“, но бяха достатъчно, за да я уплашат.

— Това ли беше причината да реши да напусне „Бърк Уилямс“ толкова скоро? — попита Робърт.

Таня пак кимна енергично.

— Карън наистина много се уплаши от тези писма.

— Не ги ли занесе в полицията? — попита Карлос. — Не подаде ли оплакване? Не започнаха ли разследване?

Таня свали преметнатия си крак.

— Казах й да го направи. Дори предложих да отида с нея.

— Отидохте ли в полицията?

— Не, тя не искаше.

Изненадата на Гарсия беше осезаема.

— Защо?

Таня повдигна рамене.

— Карън смяташе, че полицията няма да може да направи много, тъй като писмата са напълно анонимни. Страхуваше се, че само ще й зададат няколко въпроса и после няма да се занимават. Не виждаше как това ще й помогне да престане да се страхува, нито как ще гарантира, че няма да получи още писма. Бележките много я уплашиха. Тя не спеше добре. Мислеше, че ако се премести и смени работата си, всичко ще бъде наред и писмата ще спрат.

— Предполагаше ли, че писмата може да са от някого от клиентите й в „Бърк Уилямс“? — попита Хънтър, докато записваше нещо в тефтерчето си.

— Попитах я — потвърди Таня, — но истината беше, че тя не знаеше какво да мисли. Не проумяваше защо изобщо ги получава. Тогава Карън току-що беше започнала работа в „Бърк Уилямс“. Освен това ми каза, че по онова време всичките й клиенти били жени. Пък и както казах, тя беше най-милият човек, когото може да срещнеш. Всички я обичаха. Защо някой клиент би искал да направи такова нещо на човек като Карън?

— Ти каза, че госпожица Уорд не се е срещала романтично с никого? — попита Карлос.

— Не.

— Знаеш ли кога за последен път е имала връзка с някого? — настоя той.

Таня отмести поглед встрани за момент и се замисли.

— Преди повече от една година — отговори тя. — Карън приключваше стажа си в „Трилогия“. Но не беше нищо сериозно.

— Защо?

Таня повдигна рамене.

— Карън излезе няколко пъти с момчето, с което се запозна тогава. Той не беше американец. Беше някъде от Европа — Швеция или Швейцария, или нещо такова, но никой от двамата не търсеше сериозна връзка. Най-важното за Карън беше да придобие колкото може повече опит в „Трилогия“, за да си намери хубава работа. Мисля, че името на момчето беше Лиъм, или нещо подобно. Той учеше музика някъде. Завърши и се върна в Европа, преди Карън да приключи стажа си.

Гарсия кимна.

— И никой друг през последните месеци? Госпожица Уорд е била много привлекателна млада жена.

— Не знам за друг — отвърна Таня. — Да, прав сте. Когато ходехме заедно в барове и клубове, обикновено някой опитваше късмета си, но тя не проявяваше интерес. Не съм я виждала да взима телефонния номер на някого, нито да дава своя.

— Карън показвала ли ти е някое от писмата?

Хънтър видя, че Таня стисна челюсти.

— Да… — отговори тя. — Веднъж ми показа едното.

— Спомняш ли си какво пишеше?

Таня отново погледна празния пакет от цигари на масичката за кафе. Пак ставаше нервна. Сложи лакти на облегалките за ръце на фотьойла и се замисли. Споменът я накара да потрепери неспокойно.

— Пишеше нещо от сорта, че ще я докосва и ще я накара да пищи и да усети вкуса на собствения си страх. Аз… не си спомням точните думи, но писмото уплаши и мен, особено заради изрязаните букви. Затова й казах, че трябва да го занесе в полицията.

Робърт продължаваше да наблюдава внимателно Таня. Тя отново се тресеше от нерви.

— Ти каза, че госпожица Уорд мислела, че ако се премести и смени работата си, всичко ще бъде наред и писмата ще спрат.

— Да, точно така.

— И стана ли така?

Таня поклати глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Отначало тя си помисли, че писмата са спрели. Живееше на новото място в Лонг Бийч повече от месец и всичко изглеждаше чудесно. Новата й работа в „Тру Бюти“ също вървеше добре. Карън започна да се отпуска, но после една вечер преди няколко седмици ми се обади, изпаднала в паника, и каза, че пак е получила писмо.

— Показа ли ти го? — попита Гарсия. — Писмото, което е получила, след като се е преместила в Лонг Бийч?

— Не, само ми каза за него по телефона.

— Каза ли ти какво пише? Спомняш ли си?

— Не. Попитах я, но тя не ми каза. Отговори, че било като другите.

— Споменавала ли е как е получавала писмата? — настоя Робърт. — В пощенската й кутия ли са били пускани… или пъхнати под вратата?

Таня кимна, но този път движението беше нервно и боязливо.

— Предишните писма бяха оставени под вратата, не в пощенската й кутия, но не и онова, което получи, след като се премести в Лонг Бийч. — Тя млъкна, сякаш се нуждаеше от време, за да проумее онова, което ще каже. — Бележката, която получи Карън в Лонг Бийч… е била оставена върху леглото й. Под възглавницата.