Крис Картър
Смъртоносно обаждане (57)

57.

След като се раздели с Хънтър и Гарсия, господин Джей се регистрира в евтин мотел в Портър Ранч, недалеч от дома му в Гранада Хилс, но това беше само в случай че полицаите проверят. Той дори не видя как изглежда стаята му. Веднага щом взе ключовете от кльощавия нощен дежурен, който миришеше на мас и печено сирене, се качи в колата си и отиде право в апартамента, който държеше в Торънс, Южен Лос Анджелис. Беше наел апартамента, за който не знаеше абсолютно никой, под фалшиво име преди няколко години и го плащаше в брой в началото на всяка година — винаги предварително за дванайсет месеца.

Господин Джей трябваше да проведе няколко телефонни разговора, но знаеше, че до сутринта няма да може да направи много. Чувстваше се изтощен и мозъкът му повтаряше, че най-добрата му възможност за избор е да се опита да презареди и да се отдаде на така необходимата почивка, макар и само за един-два часа, но сънят не дойде. Бъркотията в съзнанието му не го позволи. Всеки път, когато затвореше очи, той беше бомбардиран от образи на Касандра, обляна в кръв.

Господин Джей отиде в дневната и си наля щедра доза бърбън — достатъчно, за да поуспокои малко нервите си, но не толкова много, че да замъгли мислите му. Взе чашата, угаси лампите и се разположи на малкия диван срещу големия прозорец в източната стена. Гледката съвсем не беше зрелищна, но когато слънцето изгрееше, се виждаше част от Редондо Бийч и Тихия океан и само това имаше огромно успокояващо въздействие.

Господин Джей се втренчи в светлините на града, отпи малка глътка от питието си и остави силния алкохол с нюанси на сладък дъб и карамел да се задържи в устата му, докато започна да изгаря езика му и вътрешната страна на бузите. Едва тогава преглътна златистата течност. Обикновено тялото му веднага започваше да се затопля отвътре, но господин Джей се съмняваше дали това някога ще се случи отново. Имаше чувството, че душата му е смразена, и изпитваше само омраза, затъмнена от ненаситно желание за мъст.

Той се настани удобно на дивана и си припомни момента, в който беше влязъл в дома си и се срещна с двамата детективи, водещи разследването.

През годините пътищата на господин Джей се бяха кръстосвали с повече ченгета и детективи, отколкото приятели имаше. За него всички те бяха от един дол дренки, но в единия от двамата детективи имаше нещо, което го заинтригува. За разлика от другите детективи, които, изглежда, винаги бяха нервни и водеха битка без изгледи за успех със собствените си демони, този беше в другия край на спектъра. Нещо в спокойствието в очите му, в присъствието на духа и увереността, с която говореше, го открояваше от останалите. Господин Джей не беше сигурен дали това е добър знак, или не.

Той пак отпи от бърбъна, извади портфейла си и взе визитната картичка, която му беше дал детективът.

Робърт Хънтър, специална секция „Убийства“, Лосанджелиска полиция.

Господин Джей трябваше да помоли Брайън Колдрън да му изпрати пълното досие на детектив Хънтър.

Когато довърши второто си питие, ивици синя светлина бяха прорязали тъмното небе. Той остави чашата и погледна часовника си. Време беше за първото обаждане.

Господин Джей отиде в единствената спалня в апартамента, отвори гардероба и коленичи до тежкия сейф, който се отваряше с ключалка с биометричен пръстов отпечатък, поставена на мястото, където трябваше да са обувките му. Устройството сканира палеца му и господин Джей въведе шестцифрен код. Сейфът се отвори със слаб глух звук. Господин Джей взе един от няколкото нови мобилни телефона с предплатени карти и набра номер, който знаеше наизуст. Телефонният номер беше на човек, който работеше в същия картел като него, човек на върха, когото той познаваше само като Бръснача.

Телефонът иззвъня два пъти и после отговори плавен напевен глас.

— Бръснач, обажда се господин Джей.

— Господин Джей? — отвърна Бръснача със заинтригуван и любопитен тон. Той определено не очакваше да получи обаждане от господин Джей, още по-малко по това време на утрото. — Наред ли е всичко? Имаше ли проблеми във Фресно?

— Не. Във Фресно всичко мина гладко. Нямаше засечки.

— Радвам се да го чуя.

— Имам обаче друг проблем.

— Слушам.

— Трябва да се оттегля за известно време. — Тонът на господин Джей беше решителен, но спокоен. — В близко бъдеще не мога да приемам поръчки.

Последва кратко мълчание, изпълнено с размисъл.

— Колко дълго означава „известно време“?

Господин Джей очакваше този въпрос.

— В момента — за неопределено време.

Този път мълчанието беше много по-дълго.

— За какво всъщност става дума, господин Джей? — Гласът на Бръснача остана непроменен. — Обаждаш се да ми кажеш, че се оттегляш? Ти по-добре от всеки друг знаеш, че в този бизнес оттеглянето идва по много грозен и окончателен начин.

Господин Джей не каза нищо.

— Заради Фресно ли е? Случи ли се нещо, което не ми казваш?

— Не, Бръснач, не е заради Фресно.

— Тогава говори направо, Джей, защото в момента искането ти звучи като измъкване, все едно минаваш от другата страна, а знаеш, че не гледаме с добро око на такива неща.

Господин Джей беше мислил дълго и усилено по въпроса. Имаше пълно доверие на малцина в този свят. В цяла Калифорния Бръснача беше единственият. Той му разказа достатъчно, за да може Бръснача да оцени решението му.

— Чакай малко — рече Бръснача, след като господин Джей приключи. Този път звучеше страшно изненадан. — Занасяш ли ме, Джей? В този ранен час?

Господин Джей си представи как Бръснача клати обръснатата си лъщяща глава, както правеше винаги когато откриеше, че са го измамили. Причината за огромната изненада на Бръснача се дължеше на факта, че господин Джей никога не се шегуваше.

— Бих дал всичко това да е шега, Бръснач. — Той изрече думите спокойно, но изпълнен с тъга.

Отново последва дълго мълчание.

— Казваш, че някой е нахлул в дома ти и не само е убил жена ти, но и те е накарал да гледаш чрез видеообаждане?

— Да.

Господин Джей сякаш чу как Бръснача превключи на по-бърза скорост на мислене.

— Шибана работа. Няма друг начин да се изразя. И твърдиш, че това не е отмъщение за твоя поръчка? Да не би онзи… маскиран изрод да е успял някак да те проследи?

— Не е отмъщение — решително потвърди господин Джей. — Който и да беше, нямаше представа кой съм, нито за кого работя.

— Откъде си сигурен?

Господин Джей си припомни мисълта си отпреди няколко часа, когато разговорът с детективите от полицията най-сетне приключи.

Да, той знаеше точно каква беше грешката му, или по-точно — грешката на детективите. Сега разбра защо нещо не се връзваше в разпита. Защо не остана с впечатлението, че е заподозрян за убийството на съпругата си, при положение че би трябвало да бъде.

Онова, което издаде двамата детективи, не беше някой от въпросите им или нещо, което казаха. Напротив, беше нещо, което остана неизказано. Незададен въпрос.

След като господин Джей описа маската на убиеца, трябваше да го попитат дали би разговарял с полицейски художник, за да съставят заедно портрет по описание. Това беше единственият логичен развой на разпита, но те не го попитаха.

Защо?

Не му повярваха?

Нямаше причина да не му вярват.

И тогава господин Джей си спомни погледа на детектив Гарсия към детектив Хънтър. Беше леко отместване на очите, което продължи само секунда. Господин Джей го видя, но умореният му и покрусен мозък не можа да го изтълкува правилно. Това беше неговата грешка.

Погледът между детективите изразяваше потвърждение, не съмнение, сякаш описанието му на маската съвпадаше с нещо, което те очакваха. И това можеше да означава само едно — те вече знаеха за маската и за убиеца и единствената възможна причина за това беше, че той е убивал и преди.

— Повярвай ми, Бръснач, сигурен съм. Не беше заради мен или някоя от поръчките, които съм изпълнил.

Увереността в думите му накара Бръснача да се въздържи от повече въпроси. За момент той се постави на мястото на господин Джей. Бръснача също имаше съпруга и две дъщери, които обожаваше. Дори мисълта за подобен сценарий с тях го накара да се разтрепери от гняв.

— Аз… искрено съжалявам за загубата ти, приятелю.

Господин Джей не отговори.

Бръснача разбра, че това не е измъкване. Ако ролите им бяха разменени, той би направил абсолютно същото.

— Знаеш ли как да го намериш?

— Още не, но ще разбера.

— Не се съмнявам, приятелю. Направи каквото трябва… и Джей?

— Да.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, нали? Ако ти трябва нещо, каквото и да е, обади ми се. Имам връзки навсякъде в тази шибана страна. Копелето няма да се измъкне.

— Благодаря.

Господин Джей затвори и строши телефона с предплатена карта.