Крис Картър
Смъртоносно обаждане (68)

68.

Без да почука, капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета на Хънтър и Гарсия и влезе вътре. Двамата седяха зад бюрата си.

— И така — каза тя с раздразнен тон и стрелна с поглед детективите. — С какво разполагате? И дано ми кажете, че имате нещо добро, защото с втората жертва, Касандра Дженкинсън, изродите от медиите са надушили кръв и ако възникне нещо, което може да превърне историята в серийни убийства, те ще станат ненаситни вампири. А колонията е изгладняла.

Робърт се развесели от сравнението.

— Още не се е разчуло, че извършителят предава на живо убийствата чрез видеообаждане — продължи капитан Блейк. — Но всички знаем, че е само въпрос на време. От новото убийство снощи телефоните в нашата пресслужба прегряха. Всички искат да направим изявление.

Двамата детективи знаеха какво предстои.

— Публикувахте ли вече нещо? — попита Гарсия.

— Какво? — Барбара гневно се втренчи в него. — Шегуваш ли се, Карлос? Как да публикуваме нещо, когато никой освен вас двамата не знае какво става със случая?

Гарсия се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Мислех, че измишльотините са специалитетът на нашата пресслужба.

— А, шегички — отвърна капитан Блейк. От очите й сякаш хвърчаха искри. — Моментът е изключително подходящ.

— Какво искаш да знаеш, капитане? — попита със сериозен тон Хънтър и привлече вниманието й към себе си.

— Всичко, Робърт — отговори тя и погледна часовника си. — След два часа имам среща с шефа Брако и той ще очаква да бъде напълно информиран. Освен ако не искаш да отидеш вместо мен.

— Не, благодаря, капитане.

— И аз си помислих така. — Барбара си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Последния път, когато излязох от този кабинет, имаше една жертва и предположенията бяха за преследвач. Това ли е все още случаят?

— По-добре се настани удобно, капитане — рече Карлос.

Блейк взе сгъваемия стол, който беше подпрян на метален шкаф до вратата. Щом тя седна, двамата детективи започнаха да се редуват, за да й обяснят всичко, което се беше случило от последното обсъждане насам, включително новото им откритие в интернет преди няколко минути.

— Чакай малко. — Капитанът вдигна пръст, за да прекъсне Хънтър, който обясняваше резултатите от аутопсията на Касандра Дженкинсън. Той описваше екстравагантния начин, по който тя беше убита. — Тук пише, цитирам: „При силен травматичен удар — черепната кост се огъва във формата на удрящия инструмент“ — прочете Блейк от копието на доклада за аутопсията, което й бяха дали. — Предполагам, че това означава всякакъв удрящ инструмент?

— Да.

— И за да нанесе пирамидална фрактура, не е било необходимо убиецът да използва заострено длето?

— Не — отговори Хънтър. — Дори не е било необходимо изобщо да използва длето, капитане. Чукът е можел да свърши същата работа.

— Тогава защо е използвал длето? — попита тя.

— Защото проблемът с използването само на тъп инструмент е, че е много по-трудно да контролира и да прецени удара — обясни Хънтър. — И няма гаранция, че убиецът ще постигне желаното въздействие.

— Какво желано въздействие, Робърт? Смърт? Сигурна съм, че един удар с чук по главата би свършил работата безпроблемно.

— Не смърт, капитане — каза Хънтър и се облегна назад на стола си, — а кръв.

Блейк не изрече на глас въпроса. Тя погледна Робърт и леко поклати глава.

— Забравяш нещо, капитане.

— Какво?

— Убиецът предава убийствата на живо по видеовръзка, затова, както и да го погледнеш, не може да отречеш, че той по принцип прави шоу. Няма значение дали има публика от един или от милиони. За него пак е шоу. И играта му изисква да се случат две главни неща, така че шоуто да се развие както иска той. — Хънтър вдигна показалеца на дясната си ръка. — Първо, човекът от другия край на линията трябва да се паникьоса, защото това играе пряко в полза на убиеца и го зарежда с енергия. Дава му сили. — Робърт млъкна, за да си поеме дъх. — Използвайки само чука, щеше да го постигне много по-трудно, ако изобщо успееше да го постигне.

— Искаш да кажеш, че ако убиецът беше решил да удари с чук по главата Касандра Дженкинсън, съпругът й е нямало да се паникьоса? Докато гледа на живо чрез видеообаждане?

— Сигурно би се паникьосал, но това лесно е можело да се обърне срещу второто изискване на убиеца.

— И какво е то?

— Да се „забавлява“. — Хънтър изписа кавички във въздуха с пръстите си. — Освен това убиецът иска жертвите му да останат живи най-малко за два грешни отговора, защото така изпитва удоволствие, капитане. За него измъчването и убиването на жертвите не са достатъчни. Той се нуждае от повече, защото садизмът му далеч надминава убиването. Убиецът се нуждае от пълното отчаяние на човека, който гледа. Той иска да го накара да изгуби ума си и да се почувства виновен.

Капитан Блейк мълчеше и разсъждаваше върху думите на Хънтър. Той й помогна:

— Играта, въпреки че звучи лесна — въпрос и отговор, е много добре обмислена, капитане, и старателно разчетена да изкара от равновесие човека, който отговаря на въпросите.

Този път Барбара се облегна назад на стола.

— Ще трябва да ми кажеш малко повече от това, Робърт, ако искаш поне да се опитам да следя мислите в сюрреалистичния ти мозък. За какво говориш, по дяволите?

— Добре. — Хънтър стана и се приближи до таблото със снимките. — В играта на убиеца са скрити някои елементарни, но много ефикасни психологически елементи.

— Например? — попита капитан Блейк и се обърна към таблото.

— Първото, което прави той, след като вземе за заложник жертвата, е да се обади на човека, който ще стане участник в играта му. Някой много близък на жертвата. Някой със силна емоционална връзка с нея — най-добра приятелка или съпруг. — Хънтър посочи на таблото снимките на Таня Кейтлин и господин Дженкинсън. — Първият му трик е, че използва телефона на жертвата, за да направи обаждането, и това внася първия психологически елемент — изненада.

Барбара присви очи, докато разсъждаваше върху думите на Хънтър.

— Човекът отговаря на обаждането, като си мисли, че ще говори с най-добрата си приятелка или със съпругата си, и наистина остава с това убеждение, защото според двамата свидетели първият образ, който виждат, е увеличено изображение на потенциалната жертва. Предимно очите й, но камерата се отдалечава…

— И изненада — съгласи се капитан Блейк, защото разбра за какво говори Хънтър.

— И докато камерата продължава да се отдалечава — добави Хънтър, — изненадата незабавно е последвана от следващите два психологически елемента — объркване и шок. — Той даде на капитана малко време. В очите й видя, че тя е направила връзката, и продължи: — След това идва обяснението какво ще се случи и правилата на извратената игра с въпроси. И наред с това има два нови елемента. Първо, съмнение, защото тогава умът започва да се пита: „Реално ли е това? Сънувам ли тези щуротии?“. Второ, въведение към страха — защото ако се окаже реално, тогава животът на най-добрата ти приятелка или на съпругата ти… е в твоите ръце.

Капитан Блейк кръстоса крака. Изразът в очите й ясно показваше, че нещата бяха започнали да се изясняват в съзнанието й.

— Защото още преди да започне играта с въпроси, капитане — продължи Хънтър, — в разстояние на две минути или по-малко умовете на свидетелите са бомбардирани с дъжд от дезориентиращи елементи — изненада, объркване, шок, съмнение и достатъчно страх, за да ги накара да се съмняват във всичко. Насред всичко това, докато свидетелите все още се опитват да разберат дали сънуват или не, дали са въвлечени в сложна шега или не, убиецът ги замерва с първия въпрос. Изключително лесен въпрос. Нещо, на което той знае, че те ще отговорят правилно. — Хънтър посочи въпросите на дъската: „Колко приятели във Фейсбук имаш?“ и „Къде е родена Касандра?“. — Първият въпрос е много хитър, защото по принцип постига две неща, капитане. Първо, връща комбинацията от страх и съмнение, защото свидетелите не могат да повярват, че играта е реална. Не и с такива лесни въпроси. Затова започват да си мислят, че всичко това е шега. И второ, това им вдъхва фалшиво чувство на сигурност, защото щом ще им задават такива въпроси, тогава давай тъпата игра. — Хънтър направи знак „хайде“ с двете си ръце и после млъкна за ефект. — И това фалшиво чувство на сигурност се разраства у свидетелите, защото в края на краищата, те са успели петдесет процента. Спомняш ли си правилата на играта? Два правилни отговора и играта свършва. Приятелката или съпругата ти е свободна. И тук убиецът показва колко е умен.

Капитан Блейк прибра кичур коса от лицето си.

— Дотогава той вече е разстроил мисловния им процес, без те да съзнават, и им е вдъхнал фалшиво чувство на сигурност, но козът все още предстои.

— Коз? — попита Барбара.

— Не им е казал какви са последиците от грешен отговор — обади се Гарсия.

Хънтър посочи партньора си, сякаш беше дал отговора на въпроса за произхода на вселената.

— Те нямат представа какво ще се случи, ако дадат грешен отговор, капитане. И след първия лесен въпрос играта звучи глупаво. Убиецът им задава втория въпрос. Въпросът. — Хънтър отново посочи въпросите на таблото. — Нещо, което убиецът е проучил. Нещо, което е открил, че те би трябвало да сгрешат, но все пак е само „би трябвало“.

— Как така само „би трябвало“?

— Замисли се, капитане. Убиецът не е решил да тръгне да убива от днес за утре. Той е планирал убийствата от известно време. И е много, много търпелив, защото процесът е дълъг. Той започва, като избира жертвата, някой, когото дразни с послания, доколкото ни е известно, от месеци. След това избира човека, който ще отговаря в играта с въпросите. Някой близък на жертвата. Накрая проучва какъв въпрос да му зададе, защото номерът е въпросът да звучи лесно, но да е труден.

— Да — кимна капитан Блейк.

— Ако сме прави, че убиецът разбира какъв въпрос да зададе, като внимателно чете уебсайтовете на социалните мрежи — продължи Хънтър, — а аз мисля, че сме прави, постингите са качени там от месеци. Но дори ако грешим за уебсайтовете на социалните мрежи, колко време мислиш, че ще мине от намирането на въпроса, който да зададе, и самото убийство, когато действително зададе въпроса?

Барбара замислено се почеса по челото.

— Дни, седмици, месеци…? — предположи Робърт. — В това време свидетелите може да научат отговора на онзи лесен въпрос.

Хънтър отново даде на капитан Блейк няколко секунди да си помисли.

— В утрото на убийството — продължи той — Таня Кейтлин може по някаква причина да реши да запомни наизуст номера на най-добрата си приятелка. Джон Дженкинсън може да реши, че тази година отново ще бъде романтичен съпруг и ще изненада жена си, като запомни годишнината от сватбата им, занесе й цветя, заведе я на почивка… каквото и да е. Убиецът няма реална гаранция, че те наистина ще отговорят грешно, капитане. Най-доброто, което той може да направи, е да зададе въпрос, на който те би трябвало да дадат грешен отговор.

Капитан Блейк не каза нищо.

— Ето защо убиецът подсилва шансовете си с още един хитър трик — поде Гарсия. — И двата му втори въпроса съдържат или поредица от цифри, или дата. Доказан факт е, че най-трудно се запомнят поредици от цифри, формули и дати.

Барбара не можеше да оспори това. И на нея й беше трудно да запомня дати и телефонни номера. А формули? Това определено беше невъзможно.

— И така — продължи Карлос, — да се върнем там, където бяхме: убиецът им отправя втория въпрос веднага след като им вдъхне фалшиво чувство на сигурност. Двамата свидетели ни казаха, че при втория въпрос първото, което са направили, не било да потърсят отговора в паметта си. — Гарсия поклати глава. — Не. Те се запитали: „Какво? Какво искаш да кажеш? Чакай малко…“ и така нататък.

— Голяма грешка — поясни Хънтър. — Когато започнали да разравят паметта си за отговор, вече били изминали три или четири от секундите, които им е дал убиецът. И са го знаели, защото той ги отброявал и така засилвал напрежението. Тук има още един елемент — дори да си спомнят числата и датите… — Робърт посочи главата си — те може да ги объркат.

— Паника — каза капитан Блейк.

— Почти, но още не — възрази Хънтър. — Тук настъпва тревожност, изнервеност и може би малко страх. Затова, преди убиецът да отброй до нула, те изтърсват грешен отговор, или защото наистина не знаят правилния — в случая на Таня Кейтлин — или защото времето им изтича и тревожността ги кара да объркат датите — в случая на Джон Дженкинсън. — Хънтър се отдалечи от таблото със снимките. — С това убиецът най-после им показва коза си. — Той кимна на капитан Блейк. — Сега вече настъпва паника. И затова извършителят използва заострено длето вместо само чук.

— Ударът е твърде мек — отбеляза Барбара и загадката най-после й се изясни. — Жертвата щеше да бъде с подутина на главата. Нямаше да има пирамидална фрактура. При прекалено силен удар жертвата би умряла твърде скоро или щеше да бъде повалена в безсъзнание със сътресение на мозъка.

— Точно така — съгласи се Робърт. — Нито единият от двата случая не би устроил убиеца, защото той е искал с първия удар да се случат две неща. Първо, извършителят е искал Касандра Дженкинсън да изпитва болка, но да остане в съзнание. Второ, искал е да предизвика паника дълбоко в сърцето на съпруга й и впоследствие в мозъка му. А какъв по-добър начин от това да го накара да гледа как кръвта на жена му изтича?

Капитан Блейк затвори очи за момент и поклати глава.

— Лек удар с тъп инструмент не би причинил пробиване на дупка в скалпа й — добави Хънтър. — За тази цел му е бил необходим много по-силен удар и контролирането му би представлявало проблем.

— Веднага щом по лицето на жертвата е потекла кръв — допълни Гарсия, — играта е свършила, капитане. Дори ако отговорът е бил на езика на свидетеля, той не е бил в състояние да го изрече, защото последният психологически елемент е най-пагубният от всички.

Барбара мислеше, че паниката е последният елемент, и се намръщи озадачено.

— Вина — обясни Хънтър. — В този момент Джон Дженкинсън е разбрал, че каквото и да става, не е шега и причината съпругата му да кърви, да изпитва болка и да умира… е той. Защото не може да си спомни датата на сватбата им. Когато отброяването на петте секунди започнало отново, в мозъка му царял пълен хаос. За по-малко от пет минути той преминал през изненада, объркване, шок, съмнение, паника, ужасяващ страх и накрая съсипваща душата вина. Добави към това факта, че Джон Дженкинсън е гледал как измъчват съпругата му в собствения им дом, без да може да стори нищо, за да го спре, и датите и числата в ума му вече са се объркали. Планът в никакъв случай не е безотказен, но е много хитър, защото е наклонил везните в полза на убиеца.

— И господин Дженкинсън ще изпитва вина до края на живота си — отбеляза капитан Блейк.

Потвърждението дойде под формата на мълчание от страна на двамата детективи.