Крис Картър
Смъртоносно обаждане (87)

87.

Подсъзнателният спомен може да бъде отключен и изстрелян обратно в съзнанието почти от всичко — образ, звук, миризма, място, име… И именно това се случваше в главата на Хънтър. Когато се наведе и посегна към разпилените листове на пода, очите му се спряха на доклад от лабораторията и нещо най-отгоре на страницата отвори пряк път до спомена, който търсеше. Наистина беше детайл, който очите му бяха забелязали, но умът бе изхвърлил като несъществен, изпращайки го в подсъзнанието, но сега Робърт знаеше, че не е видял този детайл на снимка.

Споменът, който търсеше, не се промъкна обратно в съзнанието му, както се надяваше, а се блъсна в него като грозна влакова катастрофа. В един момент той не разполагаше с нищо, а в следващия… се появиха очите, кръвният съсирек и лицето.

— Не може да бъде — измърмори Робърт, докато се съпротивляваше на спомена, който му казваше, че е бил близо до убиеца, че го е гледал в очите и че двамата са дишали един и същ въздух.

Той заряза докладите и снимките на пода и взе синя папка, която беше сложена вляво от екрана на компютъра. Не след дълго намери онова, което търсеше.

Погледна уголеменото изображение на монитора и отново се втренчи в очите на убиеца. Споменът в главата му се сблъска с разума, но Хънтър много добре знаеше, че пътищата на разума и насилственото убийство рядко се кръстосват. Все пак само споменът не беше достатъчен. Трябваше му повече информация, при това незабавно.

Той минимизира програмата за разглеждане на изображения и отвори друго приложение. Докато се зареждаше на екрана, Робърт написа името, което взе от синята папка, и натисна Enter. След няколко секунди на екрана се появиха основните данни за човека, включително портретна снимка.

Нямаше кръвен съсирек.

Хънтър увеличи снимката.

Съсирекът не беше там, но Робърт знаеше, че такова нещо може да се появи в окото по всяко време и по ред причини. Човек трябваше да претърпи някаква травма, която да накара крехките кръвоносни съдове под тъканта, покриваща бялото на окото, да се спукат.

Снимката, която гледаше Хънтър, беше правена преди седем години. Кръвният съсирек можеше да се е появил по някое време след това.

Въпреки че знаеше всичко това, Робърт започна да изпитва съмнения. Толкова ли отчаяно искаше някоя улика, че мозъкът му беше подхвърлил фантазия, маскирана като спомен?

Знаеше, че е твърде вероятно, но защо този човек? И защо споменът беше толкова ярък в паметта му?

Той минимизира портретната снимка, върна се на личното досие на човека и започна да преглежда информацията на страниците — име, адрес, място на раждане, семейно положение и така нататък, но едва когато стигна до третата страница, нещо го накара да затаи дъх. Нещо за произшествие.

— Чакай малко… Какво?

Хънтър се върна в началото на страницата и я прочете отново, този път по-бавно. Информацията беше оскъдна, но му предостави два важни детайла, които можеше да използва в по-прецизно търсене. Заинтригуван, той направи точно това.

Файлът, който откри търсенето, не беше много дълъг, но информацията и снимките, които съдържаше, шокираха Робърт по две причини. Първо, опустошителната тъга, която променя живота. И второ, ако Хънтър беше прав за убиеца, това сигурно беше причината за действията му.

Изведнъж, докато четеше файла за втори път, Робърт си спомни две снимки, които беше видял, докато преглеждаше сайта на една от социалните мрежи този следобед.

В гърлото му заседна буца.

— Будалкате ме — промълви той. Вече се съмняваше в смахнатата теория, която току-що се бе оформила в главата му.

Бързо презареди търсачката и отново влезе в уебсайта на социалната мрежа. Този път знаеше точно чии страници да търси. Вече не търсеше на сляпо.

Отне му около пет минути да намери първата снимка и когато я видя, имаше чувството, че стените на кабинета започват да го притискат.

— Не може да бъде.

Стъписан се премести на друг профил и снимките там. Превъртя изображенията, докато намери онова, което търсеше.

— О, боже мой!

Двете снимки, въпреки че бяха от различни уебстраници и принадлежаха на двама души, които не се познаваха, бяха на една и съща тема.

— Това е лудост.

Сърцето му заблъска като басов барабан, но Хънтър все още не беше приключил. Жертвите бяха три. Трима души. Трябваше да провери три различни страници на социални мрежи.

— Дано да грешиш, Робърт — каза си той, докато пишеше третото и последно име в търсачката. — Дано да грешиш.

Страницата се зареди и Хънтър отиде право на снимките. Очите му започнаха да оглеждат миниатюрните изображения като лъв, който търси плячка — четиридесет, шейсет, сто снимки. Нищо. Не беше там. Сто и десет, сто и двайсет. Не. Теорията му наистина беше смахната…

— Не може да бъде. — Стените сякаш го притиснаха още по-силно. Пръстът му се отмести от колелцето на компютърната мишка и очите му се втренчиха в една снимка. — Не, не, не.

Той я увеличи.

Там беше — фотография на абсолютно същата тема като предишните две, които току-що беше видял.

Хънтър стана и започна да крачи из стаята. Почувства, че мускулите му се напрягат и че го заболява главата.

Часовникът на стената показваше 01:54.

Мозъкът му беше уморен. Всъщност изтощен. В момента единственото му желание беше да си отиде вкъщи и да поспи, но едва ли щеше да може.

Той спря пред таблото със снимките и дълго ги гледа. Жертвите, свидетелите на видеообажданията и жестокостта на местопрестъпленията. Навсякъде имаше липсващи парчета и Хънтър знаеше, че няма да ги открие, като крачи из кабинета или седи зад бюрото.

Той се замисли какво да направи.

Импровизирай, Робърт — каза глас дълбоко в главата му. — Импровизирай.