Крис Картър
Смъртоносно обаждане (64)

64.

Майкъл Уилямс — така се казваше водопроводчикът, когото Касандра беше повикала да поправи спуканата тръба в мокрото помещение преди два месеца. Въпреки че му беше платила в брой, вместо да използва една от кредитните си карти, тя беше поискала разписка. Касандра винаги беше много стриктна и организирана, когато ставаше въпрос за такива неща, особено след като разписката служеше и като гаранция за извършената работа.

Майкъл Уилямс работеше във фирма „Водопроводни инсталации без течове“ в Силмар, Сан Фернандо Вали. На господин Джей му беше необходимо само едно телефонно обаждане, за да научи домашния му адрес. Пътуването дотам му отне малко повече от половин час.

Уилямс живееше в малка едноетажна къща, която се намираше в средата на дискретна задънена улица, на няколко преки от водопроводната фирма. Имотът имаше такъв вид, сякаш беше занемарен от години. Моравата отпред бе обрасла с трева, засипана със сухи листа, паднали от дърветата наоколо, и осеяна с боклуци. Самата къща изглеждаше запусната и отчаяно се нуждаеше от ремонт. Някога яркият й жълт цвят бе загубил битката с калифорнийското слънце преди години и бе избледнял до пастелно кремаво, което напомни на господин Джей за вкиснато мляко. Входната врата, с овално прозорче с гравирано стъкло, беше мръсна и изцапана с мазни петна. Первазите на прозорците се лющеха и бяха прогнили. Нямаше алея за коли, но на улицата пред къщата беше паркиран черен микробус „Шевролет Марк 2“ с емблемата на водопроводната фирма, телефонния номер и уебадреса от двете страни.

Господин Джей се приближи до къщата, почука на вратата и зачака. Не приличаше на себе си. Беше си сложил черна перука с чуплива коса, подстригана на стъпала, която му придаваше вид на застаряваща рок звезда от деветдесетте години на миналия век. Бузите и гушата под брадичката му се бяха с увеличили един-два сантиметра и лицето му изглеждаше нездраво подпухнало. Прошарената му козя брадичка беше гъста, но добре оформена, а очите — светлосини. Фалшивият му нос имаше такъв вид, сякаш беше чупен най-малко два пъти.

Изминаха двайсетина секунди, без никой в къщата да отговори. Господин Джей пристъпи по-близо и доближи дясното си ухо на два-три сантиметра от вратата. Отвътре не се чуваха звуци. Той почука още веднъж, този път по-силно. След още двайсетина секунди съзря движение през прозорчето с гравирано стъкло.

— Чакай малко, по дяволите — извика отвътре хрипкав мъжки глас. — Идвам.

Господин Джей отстъпи крачка назад и изпука кокалчетата на пръстите на ръцете си.

На прага застана мъж, който изглеждаше горе-долу на неговите години. Беше с баскетболни гащета, стари маратонки и тясна синя тениска, която беше твърде малка за мускулестото му тяло. Силните му ръце бяха голи.

— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът и огледа господин Джей от главата до петите. Явно не беше в настроение.

С отварянето на вратата господин Джей долови миризма на готвено. Нещо пикантно и мазно.

— Господин Уилямс? Майкъл Уилямс? — попита той.

Мъжът се поколеба за момент.

— Кой иска да знае?

Господин Джей извади идеално фалшифицирана детективска значка от лосанджелиската полиция. Дори експерт трудно би забелязал разликата.

— Аз съм детектив Крейг Луис от лосанджелиската полиция. — Гласът на господин Джей също беше съвършено различен. Тонът му се бе повишил с половин октава и акцентът беше типичен за Северна Калифорния.

Щом чу тези думи и видя значката, поведението на Майкъл Уилямс леко се промени.

Господин Джей забеляза това.

— Питах се дали може да ви задам няколко въпроса.

За секунда Уилямс сякаш се замисли какъв да бъде следващият му ход.

— За какво става дума? — попита той.

— Мисля, че ще е по-добре, ако разговаряме вътре — отвърна господин Джей.

Двамата се втренчиха изпитателно един в друг.

— Разбира се — отговори Майкъл Уилямс и се дръпна встрани.

Господин Джей пристъпи напред, но точно когато щеше да влезе в къщата, Уилямс вдигна десния си крак и го ритна в корема толкова силно, че ударът повдигна господин Джей от земята и го запрати, препъвайки се, най-малко два метра назад. Когато се стовари върху обраслата морава, господин Джей чу, че вратата се затръшна.

— Копеле… — Той се закашля трескаво, докато се опитваше да си поеме дъх. Ритникът беше изкарал въздуха от дробовете му. Помъчи се да стане, но болката го принуди отново да седне за няколко секунди. Той допря дясната си ръка до стомаха и стисна очи. Най-после можеше да диша.

— Копеле — повтори господин Джей, изправи се и хукна към вратата.

Беше заключена.

Господин Джей нададе изпълнен с отчаяние вик. Отстъпи назад и използвайки всичката сила на мускулите си, се хвърли с рамото напред към вратата, която обаче само изтрака.

— Мамка му!

Той пак отстъпи назад и този път ритна дръжката на вратата с десния си крак. Вратата отново се разтресе, но пак не се отвори. Господин Джей опита отново. Нищо. Още веднъж. Остана малко. Още един удар и този път вложи всичко от себе си. Ако не успееше, щеше да използва пистолета си.

ТРЯС!

Вратата най-после се отвори. Рамката се напука и във въздуха се разхвърчаха трески.

Господин Джей влезе предпазливо в къщата и извади своя „Зиг Зауер Р226 Легион“ от кобура на кръста си. Пистолетът имаше заглушител.

Той се озова в оскъдно обзаведена дневна.

Там нямаше никого.

Господин Джей погледна наляво и после надясно.

Нищо.

— Майкъл? — извика той със силен и гневен глас и огледа стаята.

Никой не отговори.

— Майкъл? Хайде, нека поговорим.

Тишина.

Насреща имаше затворена врата. Кухнята, помисли си господин Джей. Коридорът вдясно щеше да го отведе по-навътре в къщата. И там нямаше никого.

Господин Джей реши да опита вратата на кухнята. Ако тръгнеше към коридора, това означаваше, че ще бъде с гръб към затворената врата. Идеята не беше добра. Той прекоси стаята и долепи гръб до стената до вратата. Накани се да натисне дръжката, но в същия момент чу форсиране на мотоциклет. Не дойде от предната част на къщата, а отзад, през кухнята.

— Копеле. — Господин Джей натисна дръжката, но вратата беше заключена.

Нямаше време да я разбива с ритници. Той отстъпи назад и насочи пистолета си към ключалката. Разнесе се едва доловимо „пфът“ и ключалката се взриви. Вратата се отвори.

Кухнята беше малка и миришеше така, сякаш Майкъл Уилямс беше пържил сланина в гъша мас. Задната врата беше широко отворена и господин Джей влезе точно навреме, за да види как мотоциклетът изчезва през странична врата в оградата на задния двор. Той стреля два пъти, но беше късно. Куршумите се забиха в дървената ограда.

Господин Джей се обърна и се втурна обратно в къщата. Стигна до дневната и се приготви да побегне към колата си, когато съзнанието му се освободи от гнева и той отново започна да разсъждава ясно.

Какъв е смисълът да го гоня — запита се. — Той е с мотоциклет и ще мине напряко през малки алеи и задни улички. В момента може да е на три, четири, може би пет преки кой знае в коя посока. Да го търся с кола е доста тъпа идея. — Господин Джей огледа дневната. — Най-добрият ти шанс да го намериш е тук. Нещо тук ще го издаде.

Той се приближи до външната врата и надникна навън, за да провери дали някой е видял какво се случи. След това спокойно затвори вратата и започна да претърсва дома на Майкъл Уилямс.