Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (68)

68
„ДА“

Февруари 1817 година

 

СВЕТЛАТА ТОЧКА в сребърния съд с вода примигна и угасна.

— Какво? — извика Стрейндж. — Какво стана? Бързо, мистър Норел!

Норел плесна по повърхността на водата, прокара наново линиите светлина и прошепна няколко думи, но водата в съда остана тъмна и неподвижна.

— Отиде си — каза той.

Стрейндж затвори очи.

— Много странно — продължи Норел учуден. — Какво според вас е търсил в Йоркшир?

— O! — възкликна Стрейндж. — Предполагам, че е дошъл да ме подлуди! — той нададе възглас, в който се смесваха гняв и самосъжаление. — Защо не иска да дойде при мен? След всичко, което направих, защо не желае дори да ме погледне? Да говори с мен?

— Той е древен магьосник и древен крал — отсече Норел. — Такива особи трудно могат да се заинтригуват.

— Всички магьосници жадуват да смаят учителите си. Аз със сигурност смаях вас. Исках да направя същото и с него.

— Но нали истинската ви цел беше да освободите мисис Стрейндж от магията? — напомни му Норел.

— Да, да. Така е — ядосано отвърна Стрейндж. — Разбира се. Само че… — той не довърши мисълта си.

В последвалото мълчание Норел промърмори замислен:

— Споменахте, че магьосниците жадуват да смаят учителите си. Това ми напомня за нещо, станало през 1156 година…

Стрейндж въздъхна.

— През тази година Джон Ъскглас се разболял от странна болест — случвало му се от време на време. Когато оздравял, вдигнал празненство в дома си в Нюкасъл. Крале и кралици му поднасяли невиждано скъпи и великолепни дарове — злато, рубини, слонова кост, редки подправки. Магьосници му подарявали вълшебни предмети — облаци откриватели, пеещи дървета, ключове към тайнствени врати и така нататък, — един от друг по-невероятни. Кралят благодарял на всички с еднаква сдържаност. Накрая дошъл ред на магьосника Томас Годблес. Ръцете му били празни. Не носел подарък. Вдигнал глава и казал: „Господарю, поднасям ви дърветата и хълмовете. Поднасям ви вятъра и дъжда.“ Кралете и кралиците, знатните велможи, дамите и другите магьосници останали поразени от дързостта му. За тях това било равносилно на нищо. Но за пръв път след болестта си кралят се усмихнал.

Стрейндж се замисли.

— Е — каза той, — боя се, че аз съм сред кралете и кралиците. Нищо не разбирам. Къде прочетохте тази легенда?

— В „Напътствия“ на Беласис. На младини изучавах „Напътствията“ с голямо прилежание и тази история ми се струваше особено интригуваща. Стигнах до извода, че Годблес е убедил по някакъв начин дърветата, хълмовете и така нататък да приветстват Джон Ъскглас, своего рода да се покланят пред него. Радвах се, че съм разгадал нещо, останало неясно за Беласис, но повече не се замислих над това: нямах полза от такава магия. Години по-късно попаднах на едно заклинание в „Езика на птиците“ на Ланчестър. Ланчестър го е преписал от стара книга, отдавна изгубена. Той признава, че не знае за какво служи, но аз мисля, че това е заклинанието, използвано от Годблес — или е много сходно с него. Ако сериозно възнамерявате да говорите с Джон Ъскглас, защо не го изпробваме сега? Защо не помолим Англия да го приветства?

— Какво ще постигнем с това? — попита Стрейндж.

— Какво ще постигнем ли? Нищо! Поне не директно. Но така ще напомним на Джон Ъскглас за връзките му с Англия. И ще бъде знак за нашето уважение, а това несъмнено е в съзвучие с поведението, което един крал изисква от поданиците си.

Стрейндж сви рамене.

— Е, аз не мога да предложа нищо по-добро. Къде е „Езикът на птиците“?

Той се огледа из стаята. Всички книги лежаха така, както бяха паднали след краткотрайното си превръщане в гарвани.

— Колко книги има тук? — попита Стрейндж.

— Четири-пет хиляди — отговори Норел.

Магьосниците взеха по една свещ и започнаха да търсят.

 

Джентълменът с коса като глухарче бързо крачеше по пътеката, която водеше към село Стеъркрос. Стивън вървеше и се препъваше след него по пътя си от една смърт към друга.

За него Англия беше изпълнена само с беди и нещастия. Самите очертания на дърветата му приличаха на застинали писъци. На един клон висяха няколко сухи листа, които се люлееха на вятъра — като Винкулус на глогината. На пътеката се въргаляше труп на заек, разкъсан от лисица — като лейди Поул, която джентълменът скоро щеше да убие.

Смърт след смърт, неволя след неволя — и Стивън не можеше да направи нищо, за да ги предотврати.

 

В Стеъркрос Хол лейди Поул седеше на масата във всекидневната си и ожесточено пишеше. Масата беше осеяна с гъсто изписани листа хартия. На вратата се почука и в стаята влезе мистър Сегундус.

— Моля за извинение! — каза той. — Може ли да попитам нещо? На сър Уолтър ли пишете?

Тя поклати глава.

— Това са писма до лорд Ливърпул и до редактора на „Таймс“!

— Така ли? — попита мистър Сегундус. — Е, всъщност и аз току-що написах едно писмо — до сър Уолтър, — но съм сигурен, че нищо не би го зарадвало повече от това да прочете един-два реда, написани лично от вас, колкото да го уверите, че сте добре и вече не сте омагьосана.

— Но и вашето писмо ще свърши тази работа. Извинете, мистър Сегундус, но докато скъпата ми мисис Стрейндж и бедният Стивън продължават да бъдат във властта на онзи зъл дух, не мога да мисля за нищо друго! Трябва незабавно да изпратите тези писма! И след като ги свърша, ще пиша до архиепископа на Кентърбъри и до принц-регента!

— Не мислите ли, че може би сър Уолтър е човекът, комуто приляга да се обърне към тези високопоставени господа? Със сигурност…

— Не, нищо подобно! — възкликна лейди Поул възмутена. — Нямам навика да моля хората да правят за мен неща, които съм в състояние да направя сама. И не възнамерявам в рамките на един час да сменя омагьосаната безпомощност с друг вид безпомощност! Впрочем сър Уолтър не би могъл да обясни така добре като мен истинската чудовищност на извършеното от мистър Норел!

В този миг в стаята влезе Чарлс, прислужникът на мистър Сегундус, за да съобщи, че в селото става нещо странно. Високият чернокож мъж, довел Нейно благородие в Стеъркрос, се е появил със сребърна диадема на главата и в компанията на някакъв джентълмен с коса като глухарче и яркозелен сюртук.

— Стивън! Стивън и злият дух! — извика лейди Поул. — Бързо, мистър Сегундус! Съберете всичките си сили! На вас разчитаме да го победите! Освободете Стивън, тъй както освободихте мен!

— Да победя фея! — възкликна ужасен мистър Сегундус. — О, не! Не мога. Нужен ви е много по-велик магьосник…

— Глупости! — кресна лейди Поул с блеснали очи. — Спомнете си какво ви каза Чайлдърмас. Годините ви на учение са ви подготвили! Трябва само да опитате!

— Но аз не знам… — безпомощно възрази мистър Сегундус.

Нямаше значение какво знае и какво — не. Лейди Поул вече беше излязла от стаята и тъй като се считаше длъжен да я пази, той бе принуден да се втурне след нея.

 

В Хъртфю двамата магьосници намериха „Езика на птиците“ — тя беше на масата, разгърната на страницата, където бе отпечатано древното заклинание. Но проблемът с назоваването на Джон Ъскглас оставаше нерешен. Норел седеше надвесен над сребърния съд с вода и правеше магии за установяване на местонахождение. Вече беше изпробвал всички имена и произвища, за които можаха да се сетят, и магията не разпознаваше нито едно от тях. Водата в сребърния съд оставаше тъмна и непроницаема. — Какво е името му на езика на феите? — попита Стрейндж.

— Изгубено е — отвърна Норел.

— Опитахме ли с „Краля на Севера“?

— Да.

— Хм — Стрейндж помисли малко и каза: — Какво беше онова странно прозвище, което споменахте? С което е наричал сам себе си? Роб или нещо такова?

— Роб без име?

— Да. Опитайте с него.

Норел го погледна с колебание, но направи магията, като търсеше роб без име. Веднага се появи синкава светлинка. Норел продължи да чертае линии и робът без име се оказа в Йоркшир — приблизително на същото място, където по-рано се бе появил Джон Ъскглас.

— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Всичките ни тревоги са били напразни. Той е още тук…

— Не мисля, че това е същият човек — прекъсна го Норел. — Изглежда ми различен.

— Мистър Норел, моля ви, не бъдете капризен! Кой друг може да бъде? Колко безименни роби има според вас в Йоркшир?

Въпросът беше толкова логичен, че мистър Норел престана да възразява.

— А сега да направим магията — каза Стрейндж, взе книгата и започна да чете заклинанието. Той се обърна към английските дървета, към английските хълмове, към слънцето, водата, птиците, земята и камъните. Обърна се последователно към всички и ги призова да се покорят на роба без име.

 

Стивън и джентълменът стигнаха до коларския мост, който водеше към Стеъркрос Хол.

В селото беше тихо, почти не се мяркаха хора. Пред една врата момиче в тънка рокля и вълнен шал изливаше мляко от дървено ведро в корито за сирене. По пътеката край къщата се зададе мъж с гамаши и широкопола шапка; след него тичаше куче. Когато мъжът и кучето заобиколиха ъгъла на къщата, той и момичето се усмихнаха един на друг, а кучето радостно залая. Тази проста домашна сцена друг път би развеселила Стивън, но сега само го накара да изтръпне: той нямаше да се изненада, ако мъжът посегнеше да удари момичето или да го удуши.

Джентълменът вече вървеше по моста. Стивън го последва и…

И всичко се промени. Слънцето надникна иззад един облак и грейна над замръзналите дървета, заблестяха стотици слънчеви зайчета. Светът се превърна в своеобразна мозайка или лабиринт. Стивън си спомни за поверието, че не бива да се прекрачват линиите на каменните плочи. Изведнъж всичко придоби смисъл. Стивън не смееше да направи и крачка. Струваше му се, че ако го стори — ако например стъпи върху тази сянка или онова слънчево петно, — светът ще се промени завинаги.

„Почакайте! — тревожно си мислеше той. — Не съм готов за това! Не съм го обмислил. Не знам какво да правя!“

Но беше твърде късно. Стивън погледна нагоре.

Голите клони на дърветата бяха писмена на фона на небето и макар че не искаше, той успя да ги разчете. Видя, че това е въпрос, зададен му от дърветата.

— Да — отговори Стивън.

Възрастта и мъдростта им му принадлежаха.

Оттатък дърветата имаше висок заснежен хребет, подобен на черта, прокарана по небето. Сянката му падаше синкава на снега отдолу. Тя беше символ на целия студ и коравосърдечие на света. Сянката нарече Стивън крал, когото дълго е чакала. Само една дума от него — и щеше да се спусне и да смаже враговете му. Тя зададе на Стивън въпрос.

— Да — отговори й Стивън.

Силата и суровостта й му принадлежаха.

Черният поток под коларския мост пропя въпроса си.

— Да — отвърна Стивън.

Земята заговори…

— Да — каза той.

Враните, свраките, дроздовете и чинките се обадиха…

— Да — отговори той.

Камъните заговориха…

— Да — каза Стивън. — Да. Да. Да.

Сега цяла Англия лежеше на черната му длан. Всички англичани зависеха от неговата милост. Той можеше да отмъсти за всяка обида. Всяко оскърбление към бедната му майка можеше да бъде заплатено хилядократно. Цяла Англия можеше за миг да рухне. Той можеше да срути къщите над главите на обитателите им. Да заповяда на хълмовете и долините да се затворят като усти. Да призове стадо кентаври, да угаси звездите, да свали луната от небето. За миг. За миг. За миг.

В този миг откъм Стеъркрос Хол дотичаха лейди Поул и мистър Сегундус. Лейди Поул впери изпепеляващ поглед в джентълмена. Горкият мистър Сегундус беше смаян и объркан.

Джентълменът се обърна към Стивън и каза нещо. Стивън не можа да го чуе: хълмовете и дърветата говореха на твърде висок глас. Но каза:

— Да.

Джентълменът весело се засмя и вдигна ръце да омагьоса лейди Поул. Стивън затвори очи и каза нещо на камъните на моста.

— Да — отвърнаха камъните. Мостът се надигна като буен кон и хвърли джентълмена в потока.

Стивън каза нещо на потока.

— Да — отвърна потокът. Той стисна джентълмена в желязна хватка и бързо го понесе.

Стивън осъзнаваше, че лейди Поул му говори, че се опитва да го улови за ръката, виждаше бледото смаяно лице на мистър Сегундус, който казваше нещо, но нямаше време да им отвърне. Не знаеше колко време светът ще бъде в негово подчинение. Той скочи от моста и се втурна по брега.

Дърветата сякаш го поздравяваха, докато минаваше покрай тях, говореха за стари съюзи и му напомняха за отминали времена. Слънцето го наричаше крал и изразяваше радостта си от това, че го вижда. Той нямаше време да им каже, че не е човекът, за когото го смятат.

Стигна до място, където бреговете на потока се издигаха стръмно нагоре, а отстрани в тресавището имаше дълбок дол — място, откъдето се вадеха воденични камъни. Навсякъде из дола бяха разпилени големи кръгли камънаци, всеки с големината на половин човешки бой.

Водата на повърхността на потока, стиснал в себе си джентълмена, съскаше и бълбукаше. Стивън коленичи на един плосък камък и се надвеси над водата.

— Съжалявам — каза той. — Знам, че намеренията ви бяха добри. Косата на джентълмена приличаше на гнездо сребристи змии в тъмната вода. Лицето му беше ужасна гледка. В гнева и омразата си той бе започнал да губи приликата си с хората: очите му се раздалечиха, на лицето му поникна козина, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.

В главата на Стивън се обади глас: „Ако ме убиеш, никога няма да узнаеш името си!“

— Аз съм роб без име — отвърна Стивън. — Винаги съм бил такъв и днес не желая да бъда нищо повече.

Той каза нещо на камъните. Те се вдигнаха във въздуха и се стовариха върху джентълмена. Стивън заговори на скалите: те направиха същото. Джентълменът беше невъобразимо стар, но много силен. Дълго след като плътта и костите му трябваше да са се разпаднали, Стивън чувстваше, че малкото останало от феята се бори да се възстанови. Затова се обърна към каменните склонове на дола и поиска от тях да му помогнат. Пръст и скали се надигнаха и се струпаха върху купчината камъни, докато се образува хълм, висок колкото околните хълмове.

Години наред Стивън бе живял с чувството, че между него и света се издига прашна стъклена преграда. В мига, когато у джентълмена угасна и последната искрица живот, стъклото се счупи. Стивън остана без дъх.

Но съюзниците и слугите му започваха да се съмняват. Хълмовете и дърветата си задаваха въпроси. Те започваха да разбират, че той не е човекът, за когото са го смятали — че всичката му слава е слава назаем.

Стивън почувства как се отдръпват един по един. Когато и последният му съюзник го напусна, той падна на земята опустошен и безчувствен.

 

В Падуа семейство Грейстийл вече бяха закусили и седяха в малката всекидневна на първия етаж. Тази сутрин настроението им не беше добро. Не можеха да се спогодят. Доктор Грейстийл беше започнал да пуши лула вкъщи — нещо, на което Флора и леля Грейстийл категорично се противопоставяха. Леля Грейстийл се мъчеше да го разубеди, но доктор Грейстийл държеше на своето. Пушенето на лула беше едно от любимите му занимания и той смяташе, че има право на някои капризи, след като вече изобщо не излизат. Леля Грейстийл настояваше брат й да пуши лулата си навън. Доктор Грейстийл отвръщаше, че не може, защото навън вали, а в дъжд се пуши трудно — тютюнът се навлажнява.

И така, той пушеше лулата си, леля Грейстийл кашляше, а Флора, която имаше склонността винаги да търси вината у себе си, страдалчески поглеждаше ту единия, ту другия. Това продължаваше вече час, когато доктор Грейстийл случайно вдигна глава и възкликна смаян:

— Главата ми е черна! Съвсем черна!

— Какво очакваш, като пушиш лула? — отбеляза сестра му.

— Татко — обади се Флора и побърза да остави бродерията си, — какво имаш предвид?

Доктор Грейстийл се взираше в огледалото — същото онова огледало, появило се загадъчно в деня, който се бе превърнал в нощ с идването на Стрейндж в Падуа. Флора застана зад стола на баща си, за да види същото, което вижда той. Учуденият й възглас накара леля Грейстийл да се присъедини към тях.

Там, където трябваше да бъде отражението на главата на доктор Грейстийл, в огледалото имаше тъмно петно, което се движеше и променяше формата си. То постепенно се уголемяваше, докато накрая заприлича на фигура, бягаща по дълъг коридор право към тях. Фигурата се приближаваше и след малко те видяха, че това е жена. Докато тичаше, тя няколко пъти се обърна да погледне назад, сякаш се боеше, че някой я преследва.

— Какво я е уплашило, за да бяга така? — зачуди се леля Грейстийл. — Ланселот, виждаш ли нещо? Някой гони ли я? О, бедната дама! Ланселот, нищо ли не можеш да направиш?

Доктор Грейстийл се приближи към огледалото, сложи ръка върху него и натисна, но повърхността беше твърда и гладка като на всяко друго огледало. Той се поколеба за момент, сякаш се двоумеше дали да не приложи повече сила.

— Внимавай, татко! — извика уплашено Флора. — Да не го счупиш!

Жената в огледалото се приближаваше. Изведнъж се озова точно зад повърхността му и Грейстийл различиха сложната бродерия и украсата от мъниста на роклята й. Тя стъпи на рамката като на стъпало. Повърхността на огледалото омекна, стана като гъст облак или мъгла. Флора побърза да побутне един стол до стената, за да може дамата да слезе по-лесно. Три чифта ръце посегнаха да я уловят и да я издърпат по-надалеч от нещото, което я бе уплашило.

Жената изглеждаше на тридесет или на тридесет и две. Беше облечена в рокля с цвят на есен, задъхана, с коси, разпилени от тичането. Тя тревожно огледа непознатата стая, непознатите лица, непознатата обстановка и попита:

— Това Феерия ли е?

— Не, мадам — отговори Флора.

— Англия ли е?

— Не, мадам — по лицето на Флора потекоха сълзи. Тя сложи ръка на гърдите си в опит да се овладее. — Тук е Падуа. Италия. Името ми е Флора Грейстийл. Това име ви е непознато, но аз ви чаках тук по желание на съпруга ви. Обещах му, че ще ви посрещна.

— Джонатан тук ли е?

— Не, мадам.

— Вие сте Арабела Стрейндж! — стъписа се доктор Грейстийл.

— Да — каза жената.

— О, скъпа! — извика леля Грейстийл и с една ръка закри устата си, а другата притисна към сърцето си. — О, скъпа! — двете й ръце обгърнаха раменете на Арабела. — О, скъпа! — възкликна тя за трети път, избухна в сълзи и прегърна мисис Стрейндж.

 

Стивън се опомни. Лежеше на замръзналата земя в тясна долчинка. Слънцето се бе скрило зад облак. Въздухът беше сив и студен. От едната страна на долчинката се издигаше стена от камъни и пръст — като зловеща гробница. Стената беше заприщила потока, но водата се процеждаше през нея и се разливаше по земята. Короната, скиптърът и държавата се въргаляха в кални локви. Стивън бързо стана.

В далечината чу някой да вика:

— Стивън! Стивън!

Помисли си, че е лейди Поул.

— Аз отхвърлих името на пленничеството си — каза той. — То вече не е мое. Взе короната, скиптъра и държавата и тръгна.

Нямаше представа накъде отива. Беше убил джентълмена и беше му позволил да убие Винкулус. Не можеше вече да се върне у дома — ако това изобщо беше негов дом. Какво биха казали английски съдия и английски съдебни заседатели за чернокож мъж, убил двама души? Стивън беше приключил с Англия и Англия беше приключила с него. Той продължи напред.

След известно време му се стори, че пейзажът вече не изглежда толкова английски, колкото преди. Дърветата, които го заобикаляха, бяха огромни и древни, с клони, дваж по-дебели от човек и със странни, фантастични форми. Макар че беше зима и храстите бяха голи, тук-таме все още цъфтяха рози — кървавочервени и снежнобели.

Англия беше зад него. Той не съжаляваше. Не поглеждаше назад. Вървеше все напред.

Стигна продълговат нисък хълм, в средата на който имаше отвор. Той приличаше по-скоро на уста, отколкото на врата, но не изглеждаше зловещ. Там, точно на входа, стоеше някой и го очакваше.

„Познавам това място — помисли си Стивън. — Това е «Изгубена надежда»! Но как е възможно?“

Не само къщата се беше превърнала в хълм, а всичко като че ли бе претърпяло революция. В гората витаеше дъх на свежест, на невинност. Дърветата вече не плашеха пътника. Между клоните им надничаше ведро зимно небе в леденосин цвят. Тук-таме грееше чистата светлина на звездите, но Стивън не можеше да си спомни дали това са утринни или вечерни звезди. Той се огледа за кости и ръждясали доспехи — зловещи свидетелства за кръвожадния нрав на джентълмена. За свое учудване видя, че ги има навсякъде: под краката му, под възлестите корени на дърветата, в заплетените шипки и къпини. Но те се намираха в далеч по-напреднал стадий на разложение отпреди, бяха покрити с мъх, проядени от ръжда и се превръщаха в прах. След малко от тях нямаше да остане нищо.

Силуетът в отвора му се стори познат: посрещачът бе редовен участник в баловете и процесииите в „Изгубена надежда“. Но и той се беше променил, чертите му бяха станали повече като на фея, очите му искряха по-силно, веждите му бяха по-гъсти. Косата му бе ситно къдрава — като вълната на малко агне или млада папрат напролет, — а лицето му беше покрито с лек мъх. Той изглеждаше по-стар и същевременно по-невинен.

— Добре дошъл! — провикна се посрещачът.

— Това наистина ли е „Изгубена надежда“? — попита човекът, наричан някога Стивън Блек.

— Да, дядо.

— Нещо не разбирам. „Изгубена надежда“ беше голяма къща. Това е… — той се замисли. — Не знам как да го нарека.

— Това е бръф, дядо! Така се казва светът под хълма. „Изгубена надежда“ се променя! Предишният крал е мъртъв. Пристига новият крал! И с пристигането му светът се отърсва от скръбта. Греховете на предишния крал се изпаряват като утринна роса! Светът придобива характера на новия крал. Добродетелите му променят облика на гората и на хълма!

— Новият крал ли? — човекът, доскоро наричан Стивън Блек, сведе поглед към ръцете си. В едната беше скиптърът, в другата — държавата.

Феята му се усмихна, сякаш се чудеше на недоумението му.

— Промяната, която донесе, далеч надхвърля всичко сторено от теб в Англия.

Те минаха през отвора и се озоваха в голяма зала. Новият крал седна на древен трон. Край него се събра тълпа народ. Някои лица му бяха познати, други — не, но той предположи, че е така, защото никога по-рано не ги е виждал в истинския им облик. Кралят дълго мълча.

— Тази къща — произнесе той накрая — е разхвърляна и мръсна. Обитателите й са прекарвали дните си в безделие, запълвайки ги с безсмислени забавления и чествания на минали злини, които не заслужават да се помнят, камо ли да се празнуват. Често съм бил свидетел на подобни неща и съм съжалявал за това. С времето аз ще поправя всички тези грешки^[1].

 

В мига, в който магията подейства, над Хъртфю се изви силен вятър. В мрака се хлопаха врати, в черни стаи се ветрееха черни пердета, черни листа хартия се надигаха от черни маси и се впускаха в танц. Камбана, останала от някогашното абатство и отдавна забравена, биеше неистово в малката си камбанария над обора.

В библиотеката огледалата и циферблатите на часовниците започнаха да показват видения. Вятърът развя пердетата и в прозорците също се появиха видения. Те се сменяха начесто, твърде бързо, за да може човек да ги разгледа. Мистър Норел зърна няколко неща, които му се сториха познати: счупената клонка джел в библиотеката на „Хановер Скуеър“, гарван, излитащ от катедралата „Сейнт Пол“, за миг сякаш въплътил Гарвана в полет, голямото черно легло в странноприемницата в Уансфорд. Но други не му говореха нищо: крива глогина, мъж, разпнат насред гъст храсталак, груба стена от камъни в тясна долчинка, бутилка без запушалка, носеща се по вълните.

После изведнъж всички видения изчезнаха, с изключение на едно. То изпълваше средния от високите прозорци на библиотеката, но какво изобразяваше — мистър Норел нямаше представа. Видението представляваше голям, съвършено кръгъл черен камък, излъскан до почти невъзможен блясък, сложен в тънък обков от неодялан камък и качен на нещо, което приличаше на черен хълм. Мистър Норел реши, че това е хълм, защото цялата растителност бе сякаш изгорена и овъглена; само че този склон беше черен не като въглен, а като мокра коприна или добре лъсната кожа. Изведнъж камъкът направи нещо — трепна или се завъртя. Движението бе твърде бързо, за да се определи точно, но мистър Норел остана с мъчителното усещане, че камъкът е мигнал. Вятърът утихна. Камбаната над обора спря да бие. Мистър Норел въздъхна с облекчение, доволен, че всичко е свършило. Стрейндж стоеше потънал в дълбок размисъл със скръстени ръце и поглед, забит в пода.

— Какво разбрахте от това? — попита го мистър Норел. — Последното беше най-ужасно. За миг ми се стори, че е око.

— Беше око — каза Стрейндж.

— Но чие би могло да бъде? На някое страховито чудовище, предполагам! Много зловещо!

— Наистина беше чудовищно — съгласи се Стрейндж. — Но не в смисъла, който вие влагате. Това беше око на гарван.

— Око на гарван! Но то запълни целия прозорец!

— Да. Или гарванът е бил огромен, или…

— Или какво? — полита с треперещ глас мистър Норел.

Стрейндж се изсмя рязко и безрадостно.

— Или ние сме били смехотворно малки! Не е ли забавно човек да се види през очите на другите? Казах, че искам Джон Ъскглас да ме погледне и мисля, че той го направи. Или поне някой от слугите му го направи. И в този момент ние с вас станахме по-малки от гарваново око и вероятно също толкова незначителни. Като стана дума за Джон Ъскглас, знаем ли къде е сега?

Мистър Норел се надвеси над сребърното блюдо и се залови за работа. След пет минути напрегнато взиране възкликна:

— Мистър Стрейндж! Няма и помен от Джон Ъскглас — абсолютно никъде. Но аз потърсих лейди Поул и мисис Стрейндж. Лейди Поул е в Йоркшир, а мисис Стрейндж — в Италия. Вече не са във Феерия. И двете са свободни!

Последва мълчание. Стрейндж рязко обърна гръб на Норел.

— Това е повече от необяснимо — продължи мистър Норел учуден. — Постигнахме всичко, което искахме, но как стана — нямам представа. Мога само да предположа, че Джон Ъскглас е видял какво не е наред, протегнал е ръка и го е оправил! За съжаление услужливостта му не е стигнала дотам да ни освободи от мрака. Магията остава.

Мистър Норел млъкна. Значи такава беше съдбата му — съдба, изпълнена със страх, ужас и отчаяние! Той търпеливо зачака да попадне в плен на всички тези мрачни емоции, но беше принуден да заключи, че не изпитва нищо подобно. Всъщност това, което сега му се струваше ужасно, бяха дългите години, прекарани в Лондон, далеч от библиотеката му, в работа на повикване за министри и адмирали. Чудеше се как го е преживял.

— Радвам се, че не разпознах гарвановото око — бодро отбеляза той. — Иначе мисля, че щях доста да се уплаша!

— Наистина, сър — отвърна Стрейндж с дрезгав глас. — Имахте късмет! А аз мисля, че се излекувах от желанието някой да ме гледа! Отсега нататък Джон Ъскглас може да ме пренебрегва колкото си иска.

— O, да! — съгласи се мистър Норел. — Знаете ли, мистър Стрейндж, трябва да се отървете от навика си да искате разни неща. Това е опасен навик за магьосник! — и той се впусна да разказва дълга и недотам интересна история за един магьосник, живял през XIV век в Ланкашир, който често си пожелавал безсмислени неща и причинявал постоянни неудобства на хората в родното си село, като превръщал кравите в облаци и тенджерите в кораби или карал съселяните си да говорят с цветове вместо с думи — и други подобни признаци на магически хаос.

Отначало Стрейндж му отвръщаше едносрично и наслуки. Но постепенно започна да се заслушва и да говори по обичайния си начин.

Мистър Норел имаше много дарби, но проникването в душите на хората не беше една от тях. Стрейндж не говореше за връщането на съпругата си, затова мистър Норел реши, че това не го е развълнувало особено.