Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (60)

60
БУРЯ И ЛЪЖИ

Февруари 1817 година

 

ЛЕЛЯ ГРЕЙСТИЙЛ беше наела къща в Падуа недалеч от пазара за плодове. Мястото беше удобно и струваше само осемдесет секини за тримесечие (което се равнява приблизително на 38 гвинеи). Леля Грейстийл беше много доволна от сделката. Но понякога се случва да действаме бързо и много решително и всичките ни колебания и съмнения да дойдат после, когато вече е късно. Така беше и в този случай: Флора и леля й живееха в къщата едва от седмица, когато леля Грейстийл започна да й намира недостатъци и да се пита дали изобщо е трябвало да я наема. Макар да беше стара и хубава, готическите й прозорци бяха доста малки, а на няколко от тях имаше каменни балкони — с други думи, къщата беше мрачна. Това едва ли би могло да представлява проблем по-рано, но точно сега Флора се нуждаеше от разтуха и леля й смяташе, че полумракът, колкото и да е живописен, може би не е подходящ за нея. Освен това в двора стояха няколко каменни дами, които с годините се бяха сдобили с воали и пелерини от бръшлян. Не би било преувеличено да се каже, че тези дами рискуваха да изчезнат напълно и всеки път, когато погледът на леля Грейстийл се спреше на тях, те й напомняха за горката съпруга на Джонатан Стрейндж, починала толкова млада и при толкова загадъчни обстоятелства и чиято злочеста съдба бе докарала съпруга й до лудост. Тя се надяваше тези меланхолични мисли да не спохождат и Флора.

Но сделката бе сключена и къщата беше наета, затова леля Грейстийл се зае да я направи колкото може по-светла и приветлива. Тя цял живот беше пестила свещите и маслото за лампи, но в стремежа си да повдигне духа на Флора сега реши да отхвърли всички съмнения за излишни разходи. На стълбището имаше особено мрачно място там, където едно стъпало се завърташе под непредсказуем ъгъл и за да не може никой да падне и да си счупи врата, леля Грейстийл настоя на полицата над стъпалото да се сложи лампа. Тази лампа гореше денонощно и беше причина за постоянни разправии с Бонифация, възрастна слугиня италианка, която вървеше заедно с къщата и която държеше на икономиите дори повече от леля Грейстийл.

Бонифация беше добра слугиня, но твърде склонна към критики и дълги обяснения за това защо нарежданията, които току-що са й дали, са погрешни или невъзможни за изпълнение. В работата й помагаше муден, изнурен млад човек на име Миникело, който посрещаше всяко нареждане с тихо сопнато мърморене на неразбираем диалект. Бонифация се отнасяше към Миникело с фамилиарно презрение, което караше леля Грейстийл да смята, че са роднини, но тепърва й предстоеше да научи повече подробности за това.

И така, подредбата на къщата, ежедневните препирни с Бонифация и всички открития, приятни и недотам приятни, съпътстващи всяко пребиваване в непознат град, изпълваха дните на леля Грейстийл с интересни занимания; но нейна основна и свята грижа беше да намира развлечения за Флора. Флора бе придобила навика да търси спокойствие и усамотение. Ако леля й я заговореше, тя отговаряше с готовност, но рядко се случваше сама да завърже разговор. Във Венеция Флора беше основният търсач на приключения, а сега просто се съгласяваше с всичко, което леля й предлагаше. Предпочиташе да се занимава с неща, които не изискват компания. Разхождаше се сама, четеше сама, седеше сама във всекидневната или на оскъдното слънце, което понякога надничаше в малкия двор към един часа на обяд. Беше по-затворена и потайна отпреди, сякаш някой — не непременно Джонатан Стрейндж — я бе разочаровал и тя бе решила занапред да бъде по-независима.

В първата седмица на февруари в Падуа се разрази силна буря. Това стана към обяд. Бурята се надигна внезапно от изток (откъм Венеция и морето). Старците, които се събираха в градските кафенета, казваха, че само миг преди това не е имало никакви признаци за буря. Но другите не обърнаха особено внимание: в края на краищата беше зима и можеше да се очаква, че ще има бури.

Първо задуха силен вятър. Този вятър не се спираше пред никакви врати и прозорци. Той намираше пролуки, за чието съществуване никой не подозираше, и духаше със същото ожесточение както извън домовете, така и вътре в тях. Флора и леля й седяха заедно в малката всекидневна на първия етаж. Изведнъж стъклата на прозорците задрънчаха, малкото кристали на полилея зазвъняха. После листата на писмото, което леля Грейстийл пишеше, се изплъзнаха изпод ръката й и се разлетяха из стаята. Отвън небето притъмня и стана черно като нощ, заваля оглушителен порой.

Бонифация и Миникело влязоха във всекидневната. Те дойдоха под предлог, че искат да чуят нарежданията на леля Грейстийл във връзка с бурята, но в действителност Бонифация искаше да се присъедини към възклицанията на господарката си, изразяващи учудването й от силата на вятъра и дъжда (получи се приятен дует, макар и на различни езици). Миникело дойде, за да прави компания на Бонифация. Той наблюдаваше навъсен бурята отвън, сякаш подозираше, че тя се е разразила нарочно, за да му отвори работа.

Леля Грейстийл, Бонифация и Миникело стояха на прозореца и видяха как първата светкавица превърна познатата гледка отвън в смущаващ готически пейзаж, изпълнен с бледо неземно сияние и неочаквани сенки. Последва гръм, от който цялата стая се разтресе. Бонифация замърмори молитви към Пресветата Дева и неколцина светци. Леля Грейстийл, която беше също толкова разтревожена, с радост би потърсила същата утеха, но в качеството си на член на общността на англиканската църква тя можеше единствено да възклицава „Мили Боже!“, „Честна дума!“ и „Бог да ни е на помощ!“ — все неща, които не носеха голяма утеха.

— Флора, скъпа! — извика леля Грейстийл с леко треперещ глас. — Надявам се, че не си уплашена. Бурята е много страшна.

Флора се приближи към прозореца, взе ръката на леля си и й каза, че сигурно бурята скоро ще свърши. Поредната светкавица озари града. Флора пусна ръката на леля си, отвори прозореца и бързо излезе на балкона.

— Флора! — извика леля Грейстийл.

Мис Грейстийл се беше надвесила над бездънния мрак, стиснала с две ръце парапета, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше роклята и, нито на вятъра, който развяваше косите й.

— Скъпа! Флора! Флора! Прибери се да не те вали дъждът!

Флора се обърна и каза нещо на леля си, но какво — никой не можа да чуе.

Миникело излезе на балкона и с учудваща ловкост (без нито за миг да изневерява на вродената си навъсеност) успя да прибере Флора вътре, използвайки големите си ръце, тъй както овчарите използват гегите си за прибиране на овцете.

— Не виждате ли? — възкликна Флора. — Там има някой! Там, в ъгъла! Не ви ли се вижда познат? Стори ми се, че… — тя внезапно млъкна и каквото и да и се бе сторило, не го каза.

— Е, скъпа, надявам се да грешиш. Жал ми е за всеки, който стои навън в такъв момент. Дано по-бързо намери подслон. О, Флора! Колко си мокра!

Бонифация донесе кърпи и двете с леля Грейстийл бързо се заеха да сушат роклята на Флора, като въртяха мис Грейстийл насам-натам, понякога едновременно в противоположни посоки. Едновременно с това те даваха нареждания на Миникело — леля Грейстийл на лош, но упорит италиански, Бонифация на припрян диалект. Нарежданията, подобно на въртенето на мис Грейстийл, вероятно си противоречаха, защото Миникело не правеше нищо, освен да ги гледа с недоумение.

Флора съсредоточено се взираше над сведените глави на двете жени към прозореца. Още една светкавица. Тя застина като наелектризирана, в следващия миг се отскубна от ръцете на леля си и на слугинята и побягна от стаята.

Те нямаха време да се запитат накъде е тръгнала. През следващия половин час се водеха ожесточени домашни битки: Миникело се опитваше да затвори капаците на прозорците, Бонифация се препъваше в тъмното и търсеше свещи, леля Грейстийл се ядосваше, защото бе открила, че италианската дума, която беше използвала за „капаци“, всъщност означаваше „пергамент“. Всеки на свой ред губеше търпение. Положението не се подобри, когато всички камбани в града забиха едновременно заради поверието, че камбаните (свещени предмети) пропъждат бури и гръмотевици (които безспорно са дело на дявола).

Най-накрая къщата беше подсигурена — или почти. Леля Грейстийл остави Бонифация и Миникело да довършат работата и тъй като бе забравила, че е видяла Флора да излиза от всекидневната, отиде да й занесе свещ. Флора не беше в стаята, но леля й забеляза, че Миникело още не е затворил всички капаци на прозорците.

Тя изкачи стъпалата до стаята на племенницата си — Флора не беше там. Нямаше я и в трапезарията, и в стаята на леля й, и в малкия салон, който понякога използваха след вечеря. Последва оглед на кухнята, вестибюла и стаята на градинаря — мис Грейстийл не беше на нито едно от тези места.

Леля Грейстийл започна сериозно да се безпокои. Злобно гласче й нашепваше, че каквато и загадъчна съдба да е сполетяла съпругата на Джонатан Стрейндж, всичко е започнало от внезапното изчезване на мисис Стрейндж по време на буря.

„Но тогава е валял сняг, не дъжд“ — каза си леля Грейстийл. Докато обикаляше къщата в търсене на Флора, тя упорито си повтаряше: „Сняг, не дъжд. Сняг, не дъжд.“ После си помисли: „Може изобщо да не е излизала от всекидневната. Там е толкова тъмно, а Флора е толкова тиха, че може да не съм я видяла.“

Леля Грейстийл се върна във всекидневната. Поредната светкавица придаде на стаята свръхестествен облик. Стените станаха мъртвешки бледи, мебелите и останалите предмети станаха сиви, сякаш бяха от камък. Тя с ужас осъзна, че в стаята наистина има още някой — жена, но не Флора: жена в тъмна старомодна рокля със свещник в ръка, жена, чието лице беше изцяло в сянка и чертите й не можеха да се видят.

Леля Грейстийл се вцепени.

В стаята отекна гръм, после — непрогледна тъмнина, прорязана от два пламъка. Но кой знае защо, пламъкът от свещта на непознатата жена не хвърляше никаква светлина. Още по-необяснимо беше това, че стаята някак загадъчно се бе разширила: жената и свещта й изглеждаха странно далечни.

Леля Грейстийл извика:

— Кой е там?

Никой не отговори.

„Разбира се — помисли си тя, — жената е италианка. Трябва да я попитам на италиански. Може да се е объркала от бурята и неволно да е влязла в чужда къща.“ Но колкото и да се опитваше, в момента не можеше да си спомни нито дума на италиански.

Нова светкавица. Ето: жената стоеше неподвижно с лице към леля Грейстийл. „Това е духът на съпругата на Джонатан Стрейндж!“ — помисли си леля Грейстийл. Пристъпи напред и непознатата направи същото. Изведнъж я осени прозрение: „Това е огледало! О! Колко глупаво! Колко глупаво от моя страна! Да се страхувам от собственото си отражение!“ Тя изпита такова облекчение, че за малко да се разсмее на глас, но после се сепна — не беше глупаво да се страхува, никак не беше глупаво: на това място преди нямаше огледало.

Следващата светкавица й даде възможност да види огледалото. То беше грозно и твърде голямо за тази стая: леля Грейстийл беше сигурна, че го вижда за пръв път в живота си.

Тя бързо излезе от стаята. Стори й се, че далеч от ужасното огледало ще може да разсъждава по-трезво. Докато изкачваше стъпалата, дочу звуци, които като че ли идваха от стаята на мис Грейстийл, затова отвори вратата и надзърна вътре.

Там седеше Флора. Беше запалила оставените свещи и събличаше роклята си. Роклята беше съвсем мокра. Фустите и чорапите й бяха в същото състояние. Обувките й се въргаляха на пода до леглото: и те бяха прогизнали и съсипани от дъжда.

Флора погледна леля си със смесица от вина, смущение, дързост и други чувства, които по-трудно се поддаваха на определение.

— Нищо! Нищо! — извика тя.

Това вероятно беше отговор на въпрос, който Флора очакваше да й бъде зададен, но леля й каза само:

— О, скъпа! Къде беше? Как ти хрумна да излезеш в такова време?

— Аз… Излязох да купя коприна за бродиране.

Като видя стъписването на леля си, Флора добави колебливо:

— Не мислех, че дъждът ще трае толкова дълго.

— Е, скъпа, трябва да призная, че постъпката ти ми се струва доста необмислена, но сигурно много си се уплашила, след като си плакала!

— Плакала? Не, не! Грешите, лельо! Не съм плакала. От дъжда е.

— Но ти и сега… — леля Грейстийл млъкна. Искаше да каже: „Ти и сега плачеш“, но Флора тръсна глава и се обърна. По някаква причина беше вързала шала си на вързоп и леля й неволно си помисли, че ако не го бе направила, шалът щеше поне донякъде да я предпази от дъжда и сега тя нямаше да е толкова мокра. Флора извади от вързопа малко шише, до половината пълно с кехлибареножълта течност. Отвори едно чекмедже и прибра шишето вътре.

— Флора! Случи се нещо много странно. Не знам точно как да ти го кажа, но има едно огледало…

— Да, знам — побърза да каже Флора. — То е мое.

— Твое? — леля Грейстийл се стъписа още повече. Последва пауза от няколко секунди. — Откъде си го купила? — попита тя, като не можа да измисли нищо друго.

— Не помня точно. Може сега да са го доставили.

— Но кой ще доставя каквото и да било посред буря! И дори ако някому хрумне да направи подобно безразсъдно нещо, ще почука на вратата, няма да се промъква по такъв странен загадъчен начин!

Флора не намери какво да отговори на тези разумни възражения.

Леля Грейстийл не съжаляваше, че разговорът не е продължил. Беше й дошло до гуша от бури, ужасии и огледала на неочаквани места. Въпросът за произхода на огледалото вече бе разрешен, затова тя предпочете да отложи за по-късно другия въпрос — за начина, по който се е появило. Леля Грейстийл с радост се захвана с по-прозаични неща като роклята и обувките на Флора, вероятността тя да се разболее и необходимостта незабавно да се изсуши, да си сложи пеньоара, да седне край огъня във всекидневната и да хапне нещо горещо.

Когато се настаниха във всекидневната, леля Грейстийл каза:

— Виж, бурята почти премина! Като че ли отива към крайбрежието. Колко странно! Мислех, че от тази посока е дошла. Сигурно коприната ти за бродерия е съсипана от дъжда, както и всичко останало.

— Каква коприна за бродерия? — попита Флора, но после си спомни. — О! Така и не стигнах до магазина. Както сама казахте, идеята ми беше неразумна.

— Е, можем да излезем по-късно и да купим каквото ти е нужно. Толкова ми е жал за горките продавачи на пазара! Сигурно всичко на сергиите им е съсипано. Бонифация ти приготвя овесената каша, скъпа. Не помня дали й казах да използва днешното мляко.

— И аз не помня, лельо.

— По-добре да отида да й кажа.

— Аз ще отида, лельо — каза Флора и понечи да стане.

Но леля й не искаше и да чуе. Флора трябваше да остане на мястото си край огъня с крака на столчето.

Небето беше започнало да просветлява. На път за кухнята леля Грейстийл се спря пред огледалото. Беше много голямо и натруфено — точно като онези огледала, които се изработваха на остров Мурано във венецианската лагуна.

— Признавам, че не съм очаквала да харесаш подобно огледало, Флора. Има твърде много завъртулки, къдрички и стъклени цветя. Обикновено предпочиташ простите неща.

Флора въздъхна и каза, че вероятно откакто е в Италия, е придобила вкус към пищните и сложни неща.

— Скъпо ли е? — попита леля Грейстийл. — Изглежда ми скъпо.

— Не. Съвсем не беше скъпо.

— Е, и това е добре, нали?

Леля Грейстийл слезе по стълбите към кухнята. Чувстваше се значително успокоена и уверена, че поредицата от тревоги и страхове, с които бе изпълнен денят, е свършила. Но жестоко се заблуждаваше.

В кухнята освен Бонифация и Миникело имаше двама души, които леля Грейстийл не беше виждала никога досега. Бонифация не приготвяше овесената каша за Флора. Дори не беше извадила овеса и млякото от килера.

Щом видя господарката си, Бонифация я дръпна за ръката и я обсипа с припрян порой от думи на своя диалект. Говореше за бурята — поне това беше ясно — и казваше, че е дело на дявола, но повече от това леля Грейстийл не можа да разбере. За нейно огромно учудване Миникело се зае да й обяснява. На много сносен вариант на английския език той каза:

— Магьосник енглиз прави. Магьосник енглиз прави темпеста.

— Моля?

С честата намеса на Бонифация и на двамата мъже Миникело съобщи на господарката, че по време на бурята няколко души погледнали нагоре и видели процеп в черните облаци. Но това, което зърнали през процепа, ги смаяло и ужасило: не било ясен лазур, както очаквали, а черно нощно небе, пълно със звезди. Бурята съвсем не била естествено явление, а имала за цел да скрие приближаването на черния стълб на Стрейндж.

Тази новина скоро се разнесе из целия град и силно разтревожи жителите му. Дотогава се смяташе, че стълбът от тъмнина е ограничен в рамките на Венеция, която за жителите на Падуа бе естествената сцена на всякакви ужаси. Сега беше ясно, че Стрейндж стои във Венеция поради личен избор, а не поради това, че е омагьосан. Всеки град в Италия, всеки град в света можеше внезапно да бъде споходен от вечния мрак. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но за леля Грейстийл бе още по-лошо: към страха й от Стрейндж се прибавяше неприятното убеждение, че Флора я е излъгала. Тя се чудеше дали е възможно племенницата й да е излъгала, защото е омагьосана, или защото привързаността й към Стрейндж я е накарала да пренебрегне принципите си. Леля Грейстийл не знаеше кое от двете е по-страшно.

Тя писа до брат си във Венеция, като го молеше да дойде. Междувременно реши да не говори за случилото се. През останалата част от деня леля Грейстийл внимателно наблюдаваше Флора. Мис Грейстийл се държеше както обикновено с изключение на това, че от време на време в отношението й към леля й се долавяха признаци на разкаяние, макар да нямаше причина за това.

Към пладне на следващия ден — няколко часа преди писмото на леля Грейстийл да стигне до Венеция — пристигнаха доктор Грейстийл и Франк. Те казаха, че когато Стрейндж е напуснал енорията „Санта Мария Дзобениго“ и е тръгнал към сушата, това не е останало скрито за никого във Венеция. От различни части на града се виждало как стълбът на мрака се мести над морето. Повърхността му заискрила и от стълба заизлизали кръгове и спирали мрак, които после се прибирали, сякаш целият стълб бил направен от черни пламъци. Как се придвижвал Стрейндж по водата, дали пътувал с лодка или прекосявал морето с помощта на магия — никой не знаел. Бурята, чрез която се опитал да скрие приближаването си, се надигнала едва когато стигнал Стра, градче на осем мили от Падуа.

— Казвам ти, Луиза — заключи доктор Грейстийл, — занапред няма да разговарям с него при никакви обстоятелства. Всички са бягали от него. От Местре до Стра той не е видял нито една жива душа — само безлюдни улици и изоставени поля. Отсега нататък светът за него ще бъде пустиня.

Само допреди малко леля Грейстийл мислеше за Стрейндж с недотам топли чувства, но картината, която брат й обрисува, беше толкова страшна, че в очите й блеснаха сълзи.

— И къде е той сега? — попита тя съчувствено.

— Върнал се е в стаята си в „Санта Мария Дзобениго“ — каза доктор Грейстийл. — Всичко е като преди. Щом научихме, че е идвал в Падуа, веднага предположих каква е била целта на посещението му. Дойдохме веднага щом можахме. Как е Флора?

Флора седеше в гостната. Тя очакваше баща си — дори като че ли изпитваше облекчение, че този разговор най-после ще се състои. Доктор Грейстийл не успя да зададе и един въпрос, когато дъщеря му избухна в сълзи и занарежда признанието си. Това беше изповед на едно натежало сърце. Сълзите се стичаха обилно по лицето й и тя призна, че се е срещнала със Стрейндж. Видяла го на улицата пред къщата, знаела, че чака нея, затова побягнала навън.

— Ще ти кажа всичко, обещавам — каза Флора. — Но не сега. Не съм направила нищо лошо. Искам да кажа… — тя се изчерви. — С изключение на лъжите, които наприказвах на леля и за които дълбоко се разкайвам. Но тези тайни не са мои, за да ви ги казвам.

— Но защо изобщо трябва да има тайни, Флора? — попита баща й. — Това не ти ли подсказва, че нещо не е наред? Хората с почтени намерения нямат тайни. Те действат открито.

— Да, сигурно… О, но това не важи за магьосниците! Мистър Стрейндж има врагове — онзи ужасен старец в Лондон и много други освен него! Но не бива да ми се караш, че съм постъпила зле. Положих толкова усилия да постъпя правилно и мисля, че го направих! Разбираш ли, има един вид магия, която той практикува и която го унищожава — и вчера аз го убедих да се откаже от нея! Той ми обеща да я изостави завинаги.

— Но… Флора! — възкликна баща й натъжен. — Това ме безпокои повече от всичко останало. Фактът, че смяташ, че си в правото си да изискваш обещания от него — това е нещо, което се нуждае от обяснение. Сигурно го разбираш. Скъпа, сгодена ли си за него?

— Не, татко! — Флора отново избухна в сълзи.

Наложи се леля й дълго да я утешава, за да я успокои. Когато отново бе в състояние да говори, мис Грейстийл каза:

— Няма никакъв годеж. Вярно е, че някога бях привързана към него. Но това приключи. Не бива да ме подозираш! Настоях да ми даде обещание в името на нашето приятелство. И в името на съпругата си. Той мисли, че прави всичко това заради нея, но аз знам, че тя не би искала съпругът й да се занимава с нещо толкова пагубно за здравето и разсъдъка си — независимо от целта, независимо от обстоятелствата! Тя вече не е в състояние да го напъства в действията му, затова на мен се падна да говоря от нейно име.

Доктор Грейстийл мълчеше.

— Флора — каза той след няколко минути, — скъпа, забравяш, че често го навестявах. Той не е в състояние да спазва обещания. Дори няма да помни какво обещание е дал.

— O, ще помни! Аз направих така, че да запомни!

Поредният порой от сълзи показа, че Флора не се е освободила окончателно от любовта си, както твърди. Но тя каза достатъчно, за да разсее донякъде тревогите на баща си и леля си. Те не се съмняваха, че чувствата й към Джонатан Стрейндж рано или късно ще охладнеят. Както каза леля Грейстийл същата вечер, Флора не е от момичетата, способни да копнеят години наред по невъзможна любов — твърде разумна е.

Сега, когато отново бяха заедно, доктор Грейстийл и сестра му бързаха да продължат пътешествието си. Леля Грейстийл искаше да отидат в Рим и да разгледат древните сгради и предмети на изкуството, за които бяха чували, че са забележителни. Но Флора вече не се интересуваше от исторически останки и изкуство. Тя каза, че се чувства най-добре в Падуа. През повечето време не излизаше от къщата, освен когато бе абсолютно наложително. Когато предлагаха да излязат на разходка или да посетят някоя църква с ренесансов олтар, тя отказваше да придружи баща си и леля си. Оплакваше се, че вали или че улиците са мокри, което беше вярно: тази зима в Падуа валя много дъжд, но никога по-рано не беше изтъквала дъжда като пречка.

Леля й и баща й бяха търпеливи, макар че за доктор Грейстийл това бе малко трудно. Той не беше дошъл в Италия, за да седи затворен в къща, наполовина по-тясна от собствения му уютен дом в Уилтшир. В отсъствие на Флора той мърмореше, че и в Уилтшир може да се бродира и да се четат романи (любимите занимания на мис Грейстийл напоследък), при това много по-евтино, но леля Грейстийл го смъмряше и го караше да замълчи. Ако това беше начинът Флора да се утеши в скръбта си по Стрейндж, трябваше да я оставят на мира.

Флора предложи една-единствена разходка и тя бе от много необичаен характер. Седмица след пристигането на доктор Грейстийл в Падуа тя заяви, че има голямо желание да пътува по море.

Попитаха я какво пътуване по море има предвид. Нямаше причина да не отидат до Рим или до Неапол по море.

Но тя нямаше предвид далечно пътуване. Не желаеше да напуска Падуа. Не, просто искаше да излезе с яхта или друг вид лодка в морето. Само за час-два, може би дори за по-малко. Но искаше да тръгнат веднага. На другия ден Грейстийл тръгнаха към малко рибарско селище.

Селото не можеше да се похвали с разположение, пейзажи, архитектура или история — всъщност то не се отличаваше с почти нищо забележително, освен с близостта си до Падуа. Доктор Грейстийл разпита хората в малката винарна и в дома на свещеника и някой му препоръча двама здрави момци, които биха се съгласили да ги повозят с лодка. Мъжете нямаха нищо против да вземат парите на доктор Грейстийл, но бяха принудени да изтъкнат, че в морето няма нищо за гледане — там няма какво да се види дори в хубаво време. А времето не беше хубаво, валеше дъжд — достатъчно силен, за да направи екскурзията в морето неприятна, но не достатъчно силен, за да разсее плътната сива мъгла.

— Скъпа, сигурна ли си, че искаш това? — попита леля Грейстийл. — Мястото не е интересно, а лодката мирише на риба.

— Съвсем сигурна съм, лельо — отвърна Флора, качи се в лодката и се настани в единия и край.

Леля й и баща й я последваха. Рибарите в недоумение отплаваха. Когато стигнаха място, откъдето се виждаше единствено люлееща се сива вода, оградена от стени гъста сива мъгла, мъжете погледнаха въпросително към доктор Грейстийл. Той на свой ред се обърна към Флора.

Флора изобщо не забеляза, че я гледат. Тя седеше в замислена поза, облегната на единия борд на лодката и протегнала дясната си ръка над водата.

— Ето го пак! — кресна доктор Грейстийл.

— Кое? — попита с раздразнение леля Грейстийл.

— Мирисът на котки и плесен! Мирише като в стаята на онази старица. Старицата от Канареджо. Има ли котка на борда?

Въпросът беше абсурден. Откъдето и да погледнеше човек, всяко кътче от рибарската лодка се виждаше: нямаше котка.

— Какво има, скъпа? — попита леля Грейстийл. Нещо в позата на Флора я смущаваше. — Лошо ли ти е?

— Не, лельо — отвърна Флора, изправи се и нагласи чадъра си. — Добре съм. Можем вече да се връщаме, ако желаете.

За миг леля Грейстийл зърна малко шише сред вълните — шише без запушалка. То бързо потъна във водата и се изгуби.

Тази странна разходка беше последният път, когато Флора изяви желание да излезе навън. Понякога леля Грейстийл се мъчеше да я убеди да седне на стол до прозореца, за да вижда какво става на улицата. На италианските улици винаги става нещо интересно. Но Флора беше особено привързана към един стол в тъмния ъгъл под призрачното огледало и разви чудатия навик да сравнява отражението на стаята в огледалото със самата стая. Случваше се например изведнъж да се заинтригува от шал, метнат на облегалката на някой стол, да погледне отражението му в огледалото и да каже:

— В огледалото този шал изглежда различен.

— Така ли? — питаше учудено леля Грейстийл.

— Да. В огледалото изглежда кафяв, а в действителност е син. Не мислите ли?

— Сигурно си права, скъпа, но на мен ми изглежда съвсем еднакъв.

— Не — отвръщаше Флора с въздишка, — вие сте права.