Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (65)

65
ПЕПЕЛТА, ПЕРЛИТЕ, ОДЕЯЛОТО И ЦЕЛУВКАТА

Средата на февруари 1817 година

 

ДОКАТО ЛУКАС И ОСТАНАЛИТЕ се отдалечаваха от абатството Хъртфю, Стивън се обличаше в стаята си в горната част на къщата на „Харли Стрийт“. Лондон е град на екстравагантностите, но от всички чудни неща, които могат да се видят в него, безспорно най-невероятните се намираха в този момент в стаята на Стивън. Там беше пълно с ценни, редки и красиви предмети. Ако членовете на кабинета или господата, които ръководеха „Банк ъв Ингланд“, можеха някак да се сдобият с вещите в тази стая, нямаше да имат грижи до края на живота си. С парите от тях те биха могли да платят дълговете на Англия и да построят Лондон наново. Благодарение на джентълмена с коса като глухарче Стивън притежаваше кралски съкровища от неизвестни кралства и пищно бродирани роби, някога принадлежали на коптски свещеници. В саксиите на перваза му нямаше цветя, а кръстове с инкрустирани рубини и перли, изящни бижута и символи на отдавна несъществуващи военни ордени. В малкия му бюфет имаше парче от тавана на Сикстинската капела и частица от мощите на някакъв баски светец. Шапката на свети Кристофър висеше на гвоздей зад вратата, а насред стаята се издигаше мраморна статуя на Лоренцо ди Медичи от Микеланджело (доскоро стояла в гробницата на херцога във Флоренция).

Стивън се бръснеше пред малко огледало, подпряно на коляното на Лоренцо ди Медичи, когато зад рамото му изникна джентълменът с коса като глухарче.

— Магьосникът се е завърнал в Англия! — кресна той. — Миналата нощ го видях на Кралските пътища, обгърнат в мрака като в тайнствено наметало! Какво иска? Какво може да е намислил? О, това ще бъде краят ми, Стивън! Чувствам го! Той иска да ми навреди!

Стивън се вцепени. Джентълменът беше най-опасен в моменти на вълнение и безпокойство.

— Трябва да го убием! — възкликна джентълменът.

— Да го убием? О, не, сър!

— Защо не? Ще се отървем от него завинаги! Мога да вържа с магия ръцете, очите и езика му, а вие ще го пронижете в сърцето!

Стивън разсъждаваше бързо.

— Но завръщането му може да няма нищо общо с вас, сър — предположи той. — Помислете колко врагове има той в Англия — човешки врагове имам предвид. Може би се е върнал, за да продължи разпрата си с един от тях.

Джентълменът гледаше недоверчиво. Винаги му беше трудно да следи разсъждения, които нямаха пряка връзка с него.

— Не ми се струва много вероятно — заключи той.

— O, защо не? — продължи Стивън, почувствал твърда почва под краката си. — Вестниците и списанията по магия писаха ужасни неща за него. Носи се слух, че е убил жена си. Много хора вярват на това. Ако не беше сегашното му състояние, вече отдавна да са го арестували. И всички знаят, че другият магьосник е автор на тези лъжи и полуистини. Може би Стрейндж е дошъл да отмъсти на учителя си.

Няколко секунди джентълменът се взираше в Стивън. После избухна в смях и настроението му рязко се подобри.

— Няма от какво да се боим, Стивън! — обяви той със задоволство. — Магьосниците се карат помежду си и се мразят! Но са безсилни един без друг. Колко ме радва това! Колко съм щастлив, че имам вас за съветник! И по една случайност точно днес исках да ви направя чудесен подарък — нещо, което отдавна искате!

— Така ли, сър? — попита Стивън с въздишка. — Ще ми бъде много приятно.

— И все пак трябва да убием някого — отсече джентълменът, връщайки се към предишната тема на разговор. — Тази сутрин не бях на себе си от тревога и някой трябва да умре. Какво ще кажете за стария магьосник? О, почакайте! Това ще ядоса младия, а аз не искам да става така! А съпругът на лейди Поул? Той е висок и нагъл и се държи с вас като със слуга!

— Но аз съм слуга, сър.

— Или кралят на Англия! Да, това е отличен план! Да отидем веднага при краля на Англия. Вие ще го убиете и ще станете крал на негово място! Пазите ли държавата, короната и скиптъра, които ви дадох?

— Но законите на Великобритания не позволяват… — понечи да възрази Стивън.

— Законите на Великобритания! Пфу! Каква безсмислица! Надявах се досега да сте разбрали, че законите на Великобритания са чисто и просто свидетелство за капризите и приумиците на човечеството. Съгласно древните закони, на които се подчинява моят народ, крал става този, който убие предишния крал.

— Но, сър! Спомнете си колко харесахте стария джентълмен, когато се запознахте с него!

— Хм… Така е. Но по толкова важен въпрос аз съм готов да пренебрегна личните си симпатии. Затруднението идва оттам, че ние имаме твърде много врагове, Стивън! В Англия има твърде много зли хора! Сетих се! Ще попитам някого от съюзниците си кой е най-големият ни враг. Трябва да внимаваме. Да проявим съобразителност. Да формулираме въпроса си съвсем точно^[1]. Ще помоля Северния вятър и Зората да ни отведат незабавно при онзи човек в Англия, чието съществуване представлява най-голяма заплаха за мен! И после ще го убием, който и да е той. Сигурно забелязвате, Стивън, че говоря само за себе си, но аз считам вашата и моята съдба за така тясно свързани, че между тях няма никаква разлика. Което е опасно за мен, е опасно и за вас! Сега вземете короната, държавата и скиптъра си и кажете сбогом на местата, свързани с робския ви живот! Може да се окаже, че ги виждате за последен път!

— Но… — понечи да каже Стивън.

Беше късно. Джентълменът вдигна дългите си бели ръце и изящно ги размаха.

Стивън очакваше да застанат пред единия или другия магьосник, може би и пред двамата. Вместо това той и джентълменът се озоваха сред обширно пусто тресавище, покрито със сняг. Снегът продължаваше да вали. От едната страна земята се сливаше с надвисналото сиво небе, от другата страна се откриваше замъглен изглед към далечни бели хълмове. Сред целия този пуст пейзаж стърчеше едно-единствено дърво — крива глогина — недалеч от мястото, където се намираха. Стивън си помисли, че гледката много му напомня тресавището край Стеъркрос Хол.

— Е, това е много странно! — отбеляза джентълменът. — Не виждам никого, а вие?

— Не, сър-отвърна Стивън с облекчение. — Никого. Да се връщаме в Лондон.

— Не разбирам… О, почакайте! Там има някой!

На половин миля от тях се виждаше нещо като път или мост. По него бавно се движеха кон и каруца. Когато наближи глогината, каруцата спря и от нея слезе човек. Той с усилие закрачи през тресавището към тях.

— Отлично! — възкликна джентълменът. — Сега ще видим най-злия и най-могъщия си враг! Сложете короната на главата си, Стивън! Нека врагът потрепери пред властта и величието ни! Прекрасно! Вдигнете скиптъра! Да, да! Хванете държавата, ето така! Колко сте красив! Колко сте величествен! А сега, Стивън, тъй като разполагаме с още малко време преди идването му… — джентълменът се загледа в дребния силует в далечината, който бавно напредваше през заснеженото тресавище. — Имам да ви кажа нещо. Коя дата сме днес?

— Петнадесети февруари, сър. Денят на свети Антоний.

— Ха! Какъв отегчителен светец! Е, в бъдеще народът на Англия ще има по-добър повод за празнуване на петнадесети февруари от живота на монах, който пази хората от дъжд и намира изгубените им напръстници!^[2]

— Наистина ли, сър? И какъв ще е той?

— Името на Стивън Блек!

— Моля?

— Нали ви казах, Стивън, че ще намеря истинското ви име?

— Какво? Значи майка ми наистина ми е дала име!

— Да, така е! Точно както предполагах — което не е изненада за никого, защото аз рядко греша. Тя ви е дала име на своя език. Име, което често е чувала сред народа си като момиче. Дала ви е име, но не го е казала на нито една жива душа. Дори не го е прошепнала в детското ви ушенце. Не е имала време, защото смъртта я е споходила внезапно и я е заварила неподготвена.

В съзнанието на Стивън изплува картина: тъмният задушен трюм на кораба, майка му, измъчена от родилни болки, заобиколена от непознати, той като новородено бебе в скута й. Дали изобщо е знаела езика на останалите хора на кораба? Стивън нямаше как да разбере. Колко ли самотна се е чувствала? В този миг той беше готов да пожертва всичко, за да отиде при нея и да я утеши, но между тях лежаха дългите години на живота му. Стивън почувства как в сърцето му се надига нова омраза към англичаните. Само преди минути с цената на големи усилия той убеждаваше джентълмена да не убива Стрейндж, но какво го беше грижа дали един англичанин ще умре? Какво го беше грижа за съдбата на който и да било представител на този студен, безчувствен народ?

Стивън с въздишка пропъди тези мисли и откри, че джентълменът продължава да говори.

— …много поучителна история, която демонстрира в съвършенство всички онези качества, с които се славя, а именно саможертва, дружеска преданост, благородна целеустременост, проницателност, изобретателност и смелост.

— Моля?

— Историята за това как открих името ви, Стивън, която се готвя да ви разкажа! Знайте, че майка ви е издъхнала в трюма на кораба „Пенлоу“^[3], плаващ от Ямайка за Ливърпул. След като е издъхнала — добави джентълменът с делови тон — английските моряци са я разсъблекли и са я хвърлили в морето.

— Ах! — ужаси се Стивън.

— Както можете да си представите, това направи задачата по откриването на името ви неимоверно трудна. Тридесет-четиридесет години по-късно от майка ви бяха останали четири неща: виковете й при раждането, просмукали се в гредите на кораба; костите й — единствените останки от тялото, след като плътта и меките части са били изядени от рибите…

— Ах! — отново възкликна Стивън.

— …роклята й от розов памучен плат, станала притежание на един от моряците, и целувката, която капитанът на кораба откраднал от нея два дни преди смъртта й. А сега — продължи да разказва джентълменът с видимо задоволство — ще видите колко умно и изобретателно проследих пътя на всяка останка по света, за да ги събера и чрез тях да открия славното ви име! „Пенлоу“ хвърлил котва в Ливърпул, където злият дядо на дваж по-злия съпруг на лейди Поул слязъл заедно със слугата си, който държал в ръцете си невръстната ви особа. При следващото си пътуване с крайна цел Лейт, Шотландия „Пенлоу“ попаднал в буря и се разбил. Множеството отломки от корпуса му се разпилели по скалистия бряг, включително гредите, попили виковете на майка ви. Един бедняк ги събрал за покрив и стени на къщата си. Лесно намерих тази къща. Тя се издигаше на ветровит нос над бурното море. В нея в крайна мизерия и теснотия живееха няколко поколения от семейството на бедняка. Трябва да знаете, Стивън, че дървото е упорито и горделиво по природа: то не разказва с готовност каквото знае дори на приятелите си. Винаги е по-лесно да се говори с пепелта от дървото, отколкото със самото дърво. Затова изгорих до основи къщата на бедняка, сложих пепелта в бутилка и продължих пътя си.

— Изгорихте ли я, сър? Дано никой не е пострадал!

— Е, само няколко души. Здравите млади мъже успяха навреме да се спасят от пожара, но старите и слаби членове на семейството, жените и децата намериха смъртта си в пламъците.

— O!

— След това проследих историята на костите. Както вече споменах, майка ви била хвърлена в океана и там поради движението на водите и натрапчивата намеса на рибите тялото се превърнало в кости, костите — в прах, а една колония от миди скоро превърнала праха в няколко шепи чудно красиви перли. След време перлите били събрани и продадени на парижки бижутер, който направил огърлица от пет съвършени наниза. Той продал огърлицата на красива френска контеса. Няколко години по-късно контесата била обезглавена и бижутата, роклите и личните й вещи станали собственост на един революционер. Този зъл човек съвсем доскоро беше кмет на малко градче в долината на Лоара. Нощем той изчакваше всички слуги да си легнат и в уединението на спалнята си слагаше бижута, рокли и други ценни предмети на контесата и в този вид крачеше напред-назад пред голямо огледало. Една нощ аз го издебнах — трябва да кажа, че злодеят изглеждаше много нелепо. Удуших го на място, като използвах перлената огърлица.

— O! — ужаси се Стивън.

— Взех перлите, оставих жалкото му тяло да се свлече на земята и отминах. После се заех да търся хубавата розова рокля на майка ви. Морякът, сдобил се с нея, я пазил година-две, но случайно попаднал в мизерен студен хан на източния бряг на Америка на име „Гробът на гайдаря“. Там той срещнал висока стройна жена и в опит да я предразположи й подарил роклята. Роклята не й станала (вашата майка, Стивън, имала приятно закръглена женска фигура), но тя харесала цвета, затова я разрязала и използвала парчетата заедно с други парцали за направата на одеяло. Историята на тази жена не е много интересна: тя се омъжвала няколко пъти и погребала всичките си съпрузи, и когато я намерих, беше вече стара и грохнала. Дръпнах одеялото от леглото й, докато спеше.

— Нали не я убихте, сър? — попита тревожно Стивън.

— Не, Стивън. Защо да го правя? Нощта беше студена, навън имаше сняг, дебел четири стъпки, бушуваше северен вятър. Може да е умряла от студ, не знам. И ето че стигнахме до целувката, която капитанът откраднал от майка ви.

— Убихте ли го, сър?

— Не, Стивън, макар че непременно бих го направил, за да го накажа за обидата, която злодеят е нанесъл на почитаемата ви майка, но още преди двадесет и девет години са го обесили в град Валета. За наш късмет преди смъртта си той е целунал много други млади жени и добродетелността и силата на майчината ви целувка се е предала на тях. Затова трябваше само да ги намеря и да извлека каквото е останало от нея.

— И как го направихте, сър? — попита Стивън, макар да се боеше, че знае отговора.

— O! Лесно е, когато жените са мъртви.

— Толкова мъртви хора — и само заради името ми — въздъхна Стивън.

— На драго сърце бих убил двойно повече — не, сто пъти повече, сто хиляди пъти повече! Толкова голяма е обичта ми към вас, Стивън. С пепелта, която съдържа виковете на майка ви, перлите, които са костите й, одеялото, запазило останките от роклята й, и магическия извлек на целувката й успях да открия името ви — което сега в качеството си на ваш най-искрен приятел и най-благороден покровител ще… О, ето го нашия враг! Веднага щом го убием, ще разкрия пред вас името ви. Пазете се, Стивън! Възможно е да има магическа битка. Смея да отбележа, че има вероятност да приема различни форми — на базилиск, на окървавен череп и кости, на огнен дъжд и така нататък. Може да поискате да се отдалечите!

Непознатият се приближи. Той беше кожа и кости, с изнурено лице и очи на ястреб. Палтото и ризата му бяха окъсани, а ботушите — изтъркани и пробити.

— Ха! — възкликна джентълменът. — Не съм бил по-смаян през живота си! Виждали ли сте някога този човек, Стивън?

— Да, сър. Трябва да призная, че съм го виждал. Това е човекът, за когото ви разказах. Странно обезобразеният мъж, който ми каза онова пророчество. Името му е Винкулус.

— Добър ден, кралю! — обърна се Винкулус към Стивън. — Не ви ли казах, че часът ви скоро ще удари? И ето че удари! Дъждът ще направи врата за вас, та да минете! Скалите ще направят трон за вас, та да седнете! — той огледа иконома със странно задоволство, сякаш лично му беше връчил короната, държавата и скиптъра.

Стивън каза на джентълмена:

— Може би почитаемите духове, към които сте се обърнали за помощ, са сгрешили, сър. Може би не са ни довели при когото трябва.

— Напълно вероятно — съгласи се джентълменът. — Този скитник едва ли може да бъде заплаха за някого. Особено за мен. Но след като Северният вятър и Зората са си направили труда да ни го посочат, би било крайно непочтително от наша страна, ако не го убием.

Винкулус изглеждаше необяснимо равнодушен към тази идея. Той се разсмя.

— Опитай, да видим дали ще успееш, фейо! Ще откриеш, че никак не е лесно да ме убиеш!

— Наистина ли? — учуди се джентълменът. — Трябва да призная, че нищо на света не ми се струва по-лесно! Но, виждаш ли, аз съм много сръчен в убиването на всякакви създания! Обезглавявал съм дракони, потапял съм армии и съм убеждавал земетръси и бури да поглъщат цели градове! Ти си нищо и никакъв човек. И си сам — като всички останали хора. Аз съм заобиколен от стари приятели и съюзници. Какво оръжие имаш срещу тях, измамнико?

Винкулус вирна мръсната си брада в израз на дълбоко презрение.

— Книга! — заяви той.

Това беше доста странно изявление. Стивън неволно си помисли, че ако Винкулус наистина притежаваше книга, щеше да направи добре, ако я продаде и си купи палто.

Джентълменът се обърна и погледна втренчено линията на хълмовете в далечината.

— O! — възкликна той с ярост, сякаш го бяха зашлевили. — Откраднаха я от мен! Крадци! Крадци! Английски крадци!

— Какво са откраднали, сър?

— Лейди Поул! Някой развали магията ми!

— Магията на англичаните, фейо! — провикна се Винкулус. — Магията на англичаните се връща!

— Виждате ли наглостта им, Стивън? — кресна джентълменът, завъртя се и изпепели с поглед Винкулус. — Виждате ли коварството на враговете ми? Стивън, донесете ми въже!

— Въже ли, сър? Убеден съм, че на мили околовръст няма въже. Нека…

— Няма въже, фейо! — злорадстваше Винкулус.

Но въздухът над главите им се раздвижи. Падащият сняг започна да се сплита ведно и се спусна като змия към Стивън. Изведнъж в ръката му падна парче здраво въже.

— Ето! — възкликна победоносно джентълменът. — Вижте, Стивън! Там има дърво! Едно-единствено дърво в цялата пуста шир, и то точно където ни трябва! С Англия винаги сме били приятели. Тя винаги ми е служила вярно. Преметнете въжето през някой клон и нека обесим този измамник!

Стивън се поколеба — не знаеше как да предотврати тази нова беда. Въжето в ръката му сякаш загуби търпение, подскочи и се раздели на две равни половини. Едната запълзя по земята към Винкулус и здраво се омота около него, другата бързо се върза на безупречна примка и се преметна през едии клон.

Джентълменът беше много възторжен, настроението му рязко се подобри от перспективата да обеси някого.

— Танцуваш ли, измамнико? — извика той на Винкулус. — Ще ти покажа някои нови стъпки!

Всичко заприлича на кошмар. Събитията ставаха бързо и неусетно и Стивън все не намираше подходящия момент да се намеси и подходящите думи, които да каже. Колкото до Винкулус, той се държа странно през цялата екзекуция. Като че ли не разбираше какво става с него. Не каза нито дума повече, само издаваше възгласи на досада, сякаш някой го дразнеше и го изваждаше от равновесие.

Без никакво видимо усилие джентълменът вдигна Винкулус и го сложи под примката. Примката сама се нахлузи на врата му и рязко го дръпна нагоре; в същото време въжето около тялото му се разхлаби и падна на земята.

Винкулус безполезно риташе във въздуха, тялото му се мяташе и се въртеше. При всичките му хвалби за това колко е труден за убиване вратът му се прекърши с неочаквана лекота — изпращяването му звучно отекна из пустото тресавище. Той мръдна още веднъж-дваж и издъхна.

Забравил за омразата си към всички англичани, Стивън закри лицето си с ръце и зарида.

Джентълменът затанцува и запя като дете, което изпитва голяма радост, а когато свърши, каза с небрежен тон:

— Какво разочарование! Той изобщо не се съпротивляваше. Чудя се кой беше този скитник.

— Както ви казах, сър — отвърна Стивън, докато бършеше очите си, — той е човекът, който ми съобщи онова пророчество. Тялото му е странно обезобразено. Цялото е в букви.

Джентълменът свали палтото, ризата и шалчето на Винкулус.

— Да, ето! — възкликна той, не особено учуден. Драсна с нокът по едно кръгче на дясното му рамо, за да провери дали ще се изтрие. Като видя, че не се изтрива, загуби всякакъв интерес. — А сега да направим магия на лейди Поул.

— Магия ли, сър? — ужаси се Стивън. — Но защо ни е да го правим?

— O, за да умре след месец-два. Това е традиция — освен всичко друго. Рядко хората, освободили се от магия, живеят дълго, особено след като аз съм ги омагьосал! Лейди Поул не е далеч, а и магьосниците трябва да се научат, че не бива да ни се противопоставят! Да вървим, Стивън!