Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (37)

37
ПЕТТЕ ДРАКОНА

Ноември 1814 година

 

ПРЕДИ СЕДЕМ ГОДИНИ къщата на мистър Ласелс на „Брутън Стрийт“ се смяташе за една от най-хубавите в Лондон. Тя се отличаваше със съвършенство, постижимо само от много богат, много свободен човек, който посвещава голяма част от времето си на купуването на картини и скулптури и изразходва голяма част от умствената си енергия за подбиране на мебели и тапети. Вкусът му беше забележително изтънчен и той притежаваше таланта да съчетава цветовете по нови и неочаквани начини. Господарят на къщата имаше особена слабост към нюансите на синьото, сивото и онзи специфичен метален оттенък на бронзовото. Но той не беше сантиментално привързан към вещите си. Продаваше картини със същата честота, с която ги купуваше, и в дома му никога не цареше онзи хаос от натрупани платна, типичен за домовете на някои колекционери. Всяка от стаите в къщата на Ласелс беше украсена с умерен брой картини и предмети на изкуството, но този умерен брой включваше някои от най-красивите и забележителни творби в цял Лондон.

През последните седем години обаче съвършенството на тази къща помръкна. Цветовите съчетания бяха безупречни както винаги, но не се променяха. Мебелите бяха скъпи, но представляваха всичко най-ново в модата отпреди седем години. През това време колекцията на Ласелс не се попълни с нито една картина. За седем години в Лондон бяха пристигнали забележителни антични скулптури от Италия, Египет и Гърция, но те бяха изкупени от други джентълмени.

Нещо повече, всички признаци в къщата навеждаха на мисълта, че господарят й се е посветил на полезно занимание, накратко, че той работи. По всички маси и столове бяха пръснати доклади, ръкописи, писма и правителствени документи, а във всички стаи можеха да се видят броеве на „Приятелите на английската магия“.

Макар да демонстрираше презрение към всякакъв вид работа, през седемте години, откакто мистър Норел живееше в Лондон, Ласелс бе по-зает от всякога. След като по негово лично предложение назначиха лорд Портисхед за редактор на „Приятелите на английската магия“, начинът, по който Негова светлост изпълняваше редакторските си задължения, дразнеше Ласелс до степен на непоносимост. Лорд Портисхед се допитваше до мистър Норел по всички въпроси и прилежно следваше всички ненужни заръки на магьосника, в резултат на което списанието с всеки брой ставаше все по-скучно и по-неразбираемо. През есента на 1810 година Ласелс си издейства място на заместник-редактор. „Приятелите на английската магия“ имаше значителен брой абонати, така че работата не беше малко. Освен това Ласелс пишеше статик по съвременна магия за други вестници и списания, съветваше правителството по въпросите на магическата политика, почти ежедневно посещаваше мистър Норел, а в свободното си време изучаваше история и теория на магията.

На третия ден след посещението на Стрейндж при мисис Булуърт Ласелс седеше в библиотеката си и се трудеше усърдно над поредния брой на „Приятелите на английската магия“. Макар че минаваше обяд, той все още не беше намерил време да се избръсне и облече и стоеше по халат сред купчини книги, листа хартия, чинии с останки от закуската и чаши от кафе. Ласелс не можеше да намери едно писмо, което му трябваше, и отиде да го потърси. Когато влезе в гостната, той с изненада установи, че там седи някой.

— О! — възкликна Ласелс. — Това сте вие.

Измъченото създание, отпуснато в креслото до огъня, вдигна глава и каза:

— Изпратих прислужника да ви съобщи, че съм тук.

— А! — отвърна Ласелс и млъкна — очевидно не можеше да измисли какво да каже. Седна в креслото отсреща, подпря глава на ръката си и замислено погледна Дролайт.

Лицето на Дролайт беше бледо, очите му — хлътнали. Палтото му бе прашно, ботушите — лъснати надве-натри и дори ризата му не изглеждаше съвсем чиста.

— Намирам за крайно нелюбезно от ваша страна — заговори накрая Ласелс — да приемате пари, за да уреждате моето разорение, обезобразяване и докарване до лудост. И то от Мария Булуърт! Не проумявам защо ми е толкова ядосана! Вината за случилото се е толкова моя, колкото и нейна. Аз не съм я принуждавал да се омъжва за Булуърт. Просто й предоставих възможност да го напусне, когато вече не можеше да го понася. Вярно ли е, че е поискала от Стрейндж да ми докара проказа?

— О, възможно е — въздъхна Дролайт. — Наистина не знам. Нямаше никаква опасност да ви се случи каквото и да било. Седите си тук все така богат, здрав и доволен както винаги, а аз съм най-измъченият човек в Лондон. Не съм спал от три дни. Тази сутрин ръцете ми така трепереха, че едва успях да си вържа шалчето. Никой не знае колко мъчително е за мен да се появявам пред хората в този окаян вид. Не че някой ще ме погледне, така че какво значение има? Всички врати в Лондон са затворени за мен. Вашият дом е единственото място, където ме пуснаха да вляза — той помълча малко. — Може би не биваше да ви казвам това.

Ласелс сви рамене.

— Само едно не разбирам: как сте очаквали този толкова абсурден план да успее?

— Съвсем не беше абсурден! Напротив, бях много внимателен в подбора на… клиентите си. Мария Булуърт живее в пълно уединение. Гаткомб и Тантъни са пивовари! От Нотингамшир! Кой би могъл да предположи, че изобщо някога Стрейндж ще ги срещне?

— А мис Грей? Арабела Стрейндж се е запознала с нея в дома на лейди Уестби на „Бедфорд Скуеър“.

Дролайт въздъхна.

— Мис Грей беше осемнадесетгодишна и живееше с настойниците си в Уитби. Съгласно завещанието на баща си тя бе принудена да се съветва с тях за всичко до навършването на тридесет и шест години. Настойниците й мразеха Лондон и нямаха никакво желание да напускат Уитби. За жалост и двамата се простудиха и преди два месеца внезапно издъхнаха и своенравната девойка тутакси дойде да живее в столицата — Дролайт млъкна и облиза устни. — Норел много ли е ядосан?

— Никога не съм го виждал такъв — тихо отвърна Ласелс.

Дролайт се сви още повече в креслото си.

— Какво ще правят?

— Не знам. След като се разнесе слухът за малкото ви приключение, аз реших, че ще е най-добре известно време да не посещавам „Хановер Скуеър“. Чух от адмирал Съмърхейс, че Стрейндж възнамерявал да ви извика на дуел…

Дролайт ахна от ужас.

— …но Арабела не одобрява дуелирането, затова той бил принуден да се откаже.

— Мистър Норел няма право да ми се сърди! — неочаквано обяви Дролайт. — Той дължи всичко на мен! Можеше да прави колкото си иска магии, но ако не бях аз да го разведа и да го запозная с хората, никой нямаше да научи за него. Тогава му бях нужен, нужен съм му и сега!

— Мислите ли?

Тъмните очи на Дролайт се разшириха и той захапа единия си пръст с намерението да гризе нокътя си за утеха, но установи, че още е с ръкавици, и бързо го извади.

— Довечера ще намина пак. Тук ли ще бъдете?

— О, вероятно! Обещах на лейди Блесингтън да видя салона й, но се съмнявам, че ще отида. Много изоставаме с „Приятелите“. Норел постоянно ни тормози с противоречивите си напътствия.

— Толкова много работите! Бедният ми Ласелс! Това никак не ви подхожда! Какъв експлоататор е този старец!

Когато Дролайт си тръгна, Ласелс повика прислужника.

— Ще изляза след час, Емерсън. Кажи на Уолис да ми приготви дрехи… О, Емерсън! Мистър Дролайт изрази намерение да намине пак по-късно тази вечер. Когато дойде, не го пускай под никакъв предлог.

По същото време, когато се водеше този разговор, мистър Норел, мистър Стрейндж и Джон Чайлдърмас седяха в библиотеката на „Хановер Скуеър“ и обсъждаха измамата на Дролайт. Мистър Норел седеше мълчаливо и се взираше в огъня, докато Чайлдърмас разказваше на Стрейндж как е открил поредната жертва на Дролайт, възрастен джентълмен от Туикънхам на име Полгрейв, който платил на Дролайт двеста гвинеи, за да уреди мистър Стрейндж да удължи живота му с осемдесет години и да му върне младостта.

— Съмнявам се — продължи Чайлдърмас, — че изобщо някога ще узнаем колко души са платили на Дролайт с убеждението, че ви поръчват да направите черна магия. Мистър Тантъни и мис Грей са получили обещания за бъдещо издигане в йерархията на магьосниците, която по думите на Дролайт щяла съвсем скоро да се учреди и с която нямам претенциите да бъда съвсем наясно.

Стрейндж въздъхна.

— Не знам как ще успеем да убедим хората, че нямаме нищо общо с това. Трябва да направим нещо, но признавам, че нямам и най-малката представа какво.

Изведнъж мистър Норел се обади:

— През последните два дни мислих много сериозно по този въпрос — всъщност, бих казал, мислих единствено по него — и стигнах до извода, че трябва да възродим Петте дракона^[1].

За кратко се възцари мълчание, след което Стрейндж попита:

— Моля да ме извините, сър, но Петте дракона ли казахте?

Мистър Норел кимна.

— За мен е повече от ясно, че този злодей трябва да бъде съден от Петте дракона. Той е виновен в лъжемагия и зла умисъл. За щастие, старият средновековен закон не е отменен.

— Съгласно стария средновековен закон — отвърна Чайлдърмас с насмешка — в съда на Петте дракона трябва да заседават дванадесет магьосници. В Англия няма дванадесет магьосници. Много добре знаете, че няма толкова. Има двама.

— Можем да намерим други — каза мистър Норел.

Стрейндж и Чайлдърмас го погледнаха стъписани.

Мистър Норел има доблестта да се смути от факта, че противоречеше на всички твърдения, към които се бе придържал в продължение на седем години, но въпреки това продължи:

— Разполагаме с лорд Портисхед и с онзи мургав нисък мъж от Йорк, който не подписа договора с мен. Това прави двама, а смея да предположа — той погледна към Чайлдърмас, — че ако се разровите, че намерите още.

Чайлдърмас отвори уста — вероятно за да каже, че всички магьосници, които вече е намерил на мистър Норел, сега не са магьосници, след като мистър Норел е отнел книгите им или ги е разорил, или ги е накарал да подпишат пагубни договори, или по всякакъв друг начин ги е унищожил.

— Простете, мистър Норел — намеси се Стрейндж, — но когато казах, че трябва да направим нещо, имах предвид да поместим обява във вестника или нещо подобно. Много се съмнявам лорд Ливърпул и министрите да ни позволят заради един човек да възродим свод от закони, отмрели преди двеста години. А дори ако бъдат така любезни да ни го позволят, мисля, че под дванадесет магьосници се разбира дванадесет души, които практикуват магия. И лорд Портисхед, и Джон Сегундус са магьосници теоретици. Освен това по всяка вероятност Дролайт скоро ще бъде съден за измама, фалшификация, кражба и Бог знае още какво. Не виждам какво преимущество има съдът на Петте дракона пред общите съдилища.

— Правораздаването в общите съдилища е напълно непредсказуемо! Съдията няма да разбира нищо от магия. Тежестта на престъпленията, извършени от този човек, ще остане неясна за него. Говоря за престъпленията срещу английската магия, за престъпленията срещу мен. Съдът на Петте дракона е прочут със суровите си наказания. Смятам, че ще бъде най-сигурно, ако го обесят.

— Да го обесят!

— О, да. Аз държа да видя този човек увиснал на бесилото! Мислех, че това имате предвид — мистър Норел бързо примигна с малките си очички.

— Мистър Норел — каза Стрейндж, — аз съм също толкова ядосан на този човек, колкото и вие. Той е безпринципен. Той е измамник. Той е носител на всичко, което презирам. Но не искам да ставам причина за ничия смърт. Аз съм бил на Пиренейския полуостров, сър. Видял съм достатъчно мъртви хора.

— Но само преди два дни вие искахте да го извикате на дуел!

Стрейндж стрелна мистър Норел с гневен поглед.

— Това е друго!

— Така или иначе — продължи мистър Норел, — Дролайт е също толкова виновен, колкото и вие!

— Аз? — извика Стрейндж смаян. — Защо? Какво съм направил?

— О, много добре знаете какво имам предвид! Откъде, за Бога, ви хрумна да тръгнете по Кралските пътища? Сам и без никаква подготовка! Едва ли сте смятали, че ще одобря подобно необмислено начинание! Вашите действия могат да навредят на магията не по-малко от действията на онзи човек. Всъщност може би дори повече! Хората никога не са имали добро мнение за Кристофър Дролайт. Никой не се учудва, че той се е проявил като злодей. Но всички ви познават като мой ученик! Вие сте вторият магьосник на страната! Хората ще си помислят, че одобрявам действията ви. Ще си кажат, че това е част от плана ми за възраждане на английската магия!

Стрейндж погледна втренчено учителя си.

— Бог ми е свидетел, мистър Норел, че не бих искал да се чувствате компрометиран от което и да било мое действие. Уверявам ви, че никога не съм имал подобни намерения. Но това може лесно да се поправи. Ако вие и аз се разделим, сър, тогава всеки от нас ще може да действа независимо. Светът ще съди за нас поотделно, без да свързва единия с другия.

Мистър Норел остана потресен. Той погледна Стрейндж, сведе очи и тихо промърмори, че не е имал предвид това. Надявал се мистър Стрейндж да разбира, че не е имал предвид това. Мистър Норел се изкашля.

— Разчитам мистър Стрейндж да прояви снизхождение към гнева ми. Разчитам мистър Стрейндж да е достатъчно загрижен за бъдещето на английската магия, за да пренебрегне моята раздразнителност. Той знае колко важно е да говорим и да действаме заедно за благото на английската магия. Твърде рано е да я излагаме на люлеенето на насрещни ветрове. Ако мистър Стрейндж и аз започнем да си противоречим по важни магически въпроси, не вярвам, че английската магия ще оцелее.

Мълчание.

Стрейндж стана от стола си и сковано се поклони на мистър Норел.

Следващите няколко минути бяха неловки. Мистър Норел като че ли искаше да каже нещо, но не можеше да намери подходяща тема.

По случайност новата книга на лорд Портисхед „Есе върху чудното възраждане на английската магия“ току-що бе пристигнала от печатницата и стоеше съвсем наблизо на малка масичка. Мистър Норел я взе.

— Каква прекрасна творба! И колко предан на каузата ни е лорд Портисхед! След такава криза човек не е склонен да се доверява на никого, но ми се струва, че винаги можем да имаме доверие на лорд Портисхед!

Той подаде книгата на Стрейндж. Стрейндж прелисти страниците замислен.

— Виждам, че е направил всичко както му казахме. Две глави с нападки срещу Краля Гарван и нито дума за феи. Доколкото си спомням, в първоначалния му ръкопис имаше дълго описание на магиите на Краля.

— Да, точно така — каза мистър Норел. — Преди да внесете поправките си, книгата беше безполезна. Дори по-лошо — опасна! Но дългите часове, които прекарахте в работа с Негова светлост, се оказаха плодотворни! Много съм доволен от резултата.

Когато Лукас влезе да поднесе чая, двамата магьосници отново беседваха както обикновено (макар че Стрейндж беше по-мълчалив от друг път). Неразбирателството помежду им изглеждаше изгладено.

На излизане Стрейндж попита дали може да вземе книгата на лорд Портисхед.

— Разбира се! — възкликна мистър Норел. — Задръжте я! Аз имам още няколко екземпляра.

Въпреки всички възражения на Стрейндж и Чайлдърмас мистър Норел не можеше лесно да се откаже от плана си за възраждането на съда на Петте дракона. Колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че никога няма да намери покой, ако в Англия не заработи истински съд по магическо право. Струваше му се, че каквато и присъда да получи Дролайт от всеки друг съд, тя няма да го задоволи. Затова същия ден изпрати Чайлдърмас в дома на лорд Ливърпул с молба към Негова светлост да му отдели няколко минути. Лорд Ливърпул отговори, че ще приеме мистър Норел на другия ден.

В уречения час мистър Норел влезе при премиер-министъра и му изложи плана си. Когато свърши, лорд Ливърпул се намръщи.

— Но магическото право отдавна не се прилага в Англия — каза Негова светлост. — Нямаме адвокати, подготвени да практикуват в такъв съд. Кой ще поема делата? Кой ще съди?

— А! — възкликна мистър Норел и извади дебела връзка листа. — Радвам се, че Ваша светлост задава толкова уместни въпроси. Изготвил съм документ, който описва работата на съда на Петте дракона. За жалост, в познанията ни за това има много пропуски, но аз съм предложил начини, по които можем да възстановим изгубеното. Използвал съм за модел духовните съдилища на Дружеството на юристите цивилисти. Както Ваша светлост ще види, предстои ни много работа.

Лорд Ливърпул погледна листата хартия.

— Твърде много работа, мистър Норел — отсече той.

— О, но тя е необходима, уверявам ви! Крайно необходима! Как иначе ще уреждаме магически въпроси? Как ще се предпазваме срещу зли магьосници и техните слуги?

— Какви зли магьосници? Магьосниците сте само вие и мистър Стрейндж.

— Е, така е, но…

— В настоящия момент чувствате ли се зъл, мистър Норел? Има ли наложителна причина британското правителство да учредява отделен правораздавателен орган, който да контролира злите ви наклонности?

— Не, аз…

— Или може би мистър Стрейндж проявява силна склонност да убива, мами и краде?

— Не, но…

— В такъв случай ни остава само този мистър Дролайт, който, доколкото мога да съдя, дори не е магьосник.

— Но престъпленията му са от магически характер. Според английското законодателство той трябва да бъде изправен пред съда на Петте дракона — това е мястото за него. Ето наименованията на престъпленията му — мистър Норел сложи още един списък пред премиер-министъра. — Лъжемагия, зла умисъл и недобросъвестна педагогика. Никой общ съд не е компетентен да се произнесе по тях.

— Несъмнено. Но както вече отбелязах, няма кой да разглежда делата.

— Ако Ваша светлост погледне на страница четиридесет и втора от бележките ми, там предлагам да наемем съдии, адвокати и следователи от Дружеството на юристите цивилисти. На тях ще мога да обясня принципите на тавматургичното право — ще отнеме не повече от седмица. Освен това мога да им заема слугата си Джон Чайлдърмас за времето, докато трае процесът. Той е много образован човек и лесно ще им обясни къде грешат.

— Какво? Съдиите и адвокатите ще получават наставления за работата си от ищеца и неговия слуга! В никакъв случай! Правосъдието не допуска подобно нещо!

Мистър Норел примигна.

— Но как иначе мога да бъда сигурен, че няма да се появи друг магьосник, който да оспори авторитета ми и да ми се противопостави?

— Мистър Норел, в задълженията на съда — на никой съд — не влиза налагането на нечие мнение над останалите! Нито в магията, нито в която и да било друга област на живота. Ако другите магьосници мислят различно от вас, вие трябва да се борите с тях. Трябва да докажете превъзходството на твърденията си, тъй както аз правя в политиката. Трябва да спорите, да публикувате и да практикувате магията си и да се научите да живеете като мен — в обстановка на непрекъсната критика, опозиция и цензура. Това, сър, е английският начин на живот.

— Но…

— Съжалявам, мистър Норел. Няма да слушам повече. Това е краят на разговора ни. Правителството на Великобритания ви е много благодарно. Делата ви са от неоценима полза за страната. Всички знаят колко високо ви ценим, но това, което искате, е невъзможно.

Измамата на Дролайт скоро стана обществено достояние и точно както Стрейндж бе предсказал, хората хвърлиха част от вината върху двамата магьосници. В края на краищата, Дролайт беше близък приятел на единия от тях. Това стана любима тема на карикатуристите и във вестниците се появиха няколко унищожителни карикатури. Едно произведение на Джордж Крукшанк показваше как мистър Норел изнася реч пред група свои почитатели за благородството на английската магия, докато в задната стаичка Стрейндж диктува подобие на ценоразпис на прислужника си и той го записва с тебешир върху черна дъска: „Убийство на познат — двадесет гвинеи. Убийство на близък приятел — четиридесет гвинеи. Убийство на роднина — сто гвинеи. Убийство на съпруг/съпруга — четиристотин гвинеи“. На друга карикатура от Роуландсън бе изобразена модно облечена дама, която води по улицата пудел на каишка. Един познат я среща и възкликва: „Ах, мисис Фаулкс, какво сладко малко кученце!“ „Да — отговаря мисис Фаулкс, — това е мистър Фаулкс. Платих на мистър Стрейндж и мистър Норел петдесет гвинеи, за да направят съпруга ми покорен и ето резултата.“

Без съмнение карикатурите и злостните статии във вестниците нанесоха значителна вреда на английската магия. Сега на нея се гледаше по коренно различен начин — не като на средство за защита на страната, а като на инструмент на злобните и завистливите.

А какво стана с хората, които Дролайт беше измамил? Как се отнесоха те към всичко това? Разбира се, мистър Полгрейв — старият, болен и кисел човек, който се надяваше да живее вечно — се закани да съди Дролайт за измама и щеше да го стори, ако на следващия ден ненадейно не издъхна. Децата и наследниците му (които го мразеха) бяха по-скоро доволни да научат, че последните му дни са били изпълнени с тревога, нещастие и разочарование. Дролайт нямаше причини да се страхува от мис Грей и мисис Булуърт. Приятелите и роднините на мис Грей не й позволиха да се забърка във вулгарен съдебен спор, а желанието за мъст на мисис Булуърт бе толкова отблъскващо, че тя самата беше не по-малко виновна от Дролайт и не бе в състояние да му навреди. Оставаха само Гаткомб и Тантъни, пивоварите от Нотингамшир. Като практичен и делови човек мистър Гаткомб се интересуваше главно от това как да си върне парите и изпрати съдии-изпълнители в Лондон да ги приберат. За нещастие Дролайт не беше в състояние да удовлетвори желанието на мистър Гаткомб за нещо толкова прозаично, защото отдавна бе похарчил парите.

И ето че стигаме до пълния провал на Дролайт, защото едва избегнал бесилото, на облачното небе на съществуванието му разпери черни криле неговата Немезида. Той не беше богат, всъщност точно обратното. Живееше предимно на кредит и от заеми, които вземаше от приятели. Понякога припечелваше от хазартни игри, но най-често окуражаваше глупави млади господа да играят и когато губеха (както неизбежно ставаше), той ги хващаше подръка, омайваше ги с приказки и ги отвеждаше при този или онзи познат лихвар.

„Честно казано, не мога да ви препоръчам никой друг лихвар — казваше Дролайт със загрижен тон, — те вземат огромни лихви! Но мистър Бъзард не е такъв човек. Той е мил стар джентълмен. Мистър Бъзард не може да понесе мисълта, че някой се лишава от удоволствия, когато той е в състояние да му предостави необходимите средства, за да се забавлява. Наистина мисля, че за него заемането на дребни суми е по-скоро благотворителност, отколкото делово начинание!“ За малката си, но важна роля във въвличането на млади мъже в дългове, пороци и разорение Дролайт получаваше комисиона от лихварите — най-често четири процента от лихвата за първата година на мъже с неблагороден произход, шест процента за синовете на виконти или баронети и десет процента за синовете на графове и херцози.

Новината за позора на Дролайт се разнесе из целия град. Шивачи, шапкари и ръкавичари, на които той беше задлъжнял, се разтревожиха и започнаха да искат парите си. Дългове, които Дролайт убедено вярваше, че може да уреди след четири-пет години, изведнъж излязоха на дневен ред и станаха неотложни. На вратата му започнаха да чукат мъже с груби лица и с тояги в ръце. Няколко души го посъветваха незабавно да замине за чужбина, но той не можеше да повярва, че приятелите му са го изоставили. Дролайт очакваше мистър Норел да отстъпи, мислеше, че Ласелс, неговият близък приятел Ласелс, ще му помогне. Той изпрати до двамата почтителни писма с молба за незабавен заем от четиристотин гвинеи. Но мистър Норел не отговори, а Ласелс му писа само, че има принцип никога да не дава пари назаем. Във вторник сутринта Дролайт беше арестуван за дългове, а в петък вече бе затворник в „Кингс Бенч“.

 

Една вечер към края на ноември, близо седмица след описаните събития, Стрейндж и Арабела седяха в салона на „Сохо Скуеър“. Арабела пишеше писмо, а Стрейндж разсеяно ровеше в косата си и гледаше втренчено пред себе си. Изведнъж той стана и излезе от стаята.

Час по-късно се върна с дузина изписани листа хартия.

Арабела вдигна глава.

— Мислех, че вече си написал статията за „Приятелите на английската магия“ — каза тя.

— Това не е статията за „Дриятелите на английската магия“. Това е рецензия на книгата на Портисхед.

Арабела се намръщи.

— Не можеш да правиш рецензия на книга, в чието написване лично си участвал.

— Мисля, че мога. При определени обстоятелства.

— Наистина ли? И какви са тези обстоятелства?

— Ако съм на мнение, че това е ужасна книга, която има за цел да заблуди британската аудитория.

Арабела го погледна изненадано.

— Джонатан! — възкликна тя накрая.

— Книгата наистина е ужасна.

Той й подаде купчината листа и тя започна да ги чете. Часовникът над камината удари девет и Джеръми поднесе чай. След като приключи с четенето, Арабела въздъхна.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Вероятно да я публикувам.

— А какво ще стане с горкия лорд Портисхед? Ако е написал погрешни неща в книгата си, то несъмнено някой би трябвало да му го каже. Но ти знаеш много добре, че той ги е написал по твое настояване. Негова светлост ще се почувства използван.

— Да, точно така! Цялата тази работа е порочна от начало до край — безгрижно отбеляза Стрейндж, отпи от чая си и отхапа от препечената филийка. — Но не това е най-важното. Трябва ли да позволя уважението ми към Портисхед да попречи на желанието ми да кажа истината? Не мисля. А ти?

— Но защо точно ти трябва да я кажеш? — попита Арабела със загрижен вид. — Бедният човек, толкова ще го заболи, че нападките идват от теб!

Стрейндж се намръщи.

— Разбира се, че трябва да дойдат от мен. От кого другиго? Хайде. Обещавам ти, че при първия удобен случай ще му поднеса извиненията си.

Арабела нямаше друг избор, освен да се примири.

Междувременно Стрейндж се замисли къде да изпрати рецензията си. Изборът му падна върху мистър Джефри, издателя на „Единбург Ривю“. Трябва да се има предвид, че „Единбург Ривю“ беше радикално издание, подкрепящо политическата реформа, еманципацията на католици и евреи и ред други неща, които мистър Норел не одобряваше. Като последица от това през последните години мистър Джефри виждаше как в конкурентните издания излизат статии и очерци за възраждането на английската магия, докато той, бедният, не получаваше подобни материали. Естествено беше да се зарадва на рецензията на Стрейндж. Мистър Джефри ни най-малко не се смути от нейното поразително и революционно съдържание, тъй като точно този род неща му допадаха най-много. Той незабавно написа на Стрейндж писмо, в което го увери, че ще публикува рецензията при първа възможност, а два дни по-късно магьосникът получи като подарък от него шотландски пудинг.