Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (61)

61
ДЪРВОТО ГОВОРИ НА КАМЪКА, КАМЪКЪТ ГОВОРИ НА ВОДАТА

Януари — февруари 1817 година

 

КОГАТО МИСТЪР НОРЕЛ унищожи книгата на Стрейндж, общественото мнение в Англия се настрои срещу него и в подкрепа на Стрейндж. Правеха се сравнения — публично и тайно — между двамата магьосници. Стрейндж беше открит, смел и енергичен, докато потайността като че ли бе алфата и омегата на нрава на мистър Норел. Никой не беше забравил как докато Стрейндж воюваше на Пиренейския полуостров, Норел изкупи всички книги по магия от библиотеката на херцога на Роксбърг, за да не може никой друг да ги прочете. Но в средата на януари вестниците бълваха свидетелства за лудостта на Стрейндж, описания на черната кула и предположения относно естеството на магията, която го държи затворен в нея. Оказа се, че англичанин на име Листър се намирал в град Местре на италианското крайбрежие в деня, когато Стрейндж напуснал Венеция и отишъл в Падуа. Мистър Листър станал свидетел на преместването на кулата от мрак през морето и описал това в писмо до Англия; три седмици по-късно в няколко лондонски вестника се появиха описания на безшумното плъзгане на кулата по повърхността на водата. В разстояние на няколко кратки месеца в очите на сънародниците си Стрейндж се превърна в символ на злото, в прокълнато създание, лишено от всичко човешко.

Но внезапното му изпадане в немилост не се отрази благотворно на мистър Норел. Той не получаваше нови поръчки от правителството и — което беше по-лошо — изгуби поръчките от други места. В началото на януари главата на катедралата „Сейнт Пол“ се бе обърнал към мистър Норел с молба да открие гроба на една млада жена. Братът на жената искал да издигне нов паметник на всички членове на семейството си. Това изисквало ковчегът на жената да се премести, но управителите на катедралата със смущение установили, че гробът й е записан погрешно и не могат да го открият. Мистър Норел ги увери, че няма да е никак трудно да го намери. Трябва само да му съобщят името на младата жена и още една-две подробности — и той ще направи магията. Но от катедралата не му изпратиха името на жената. Вместо това мистър Норел получи тромаво писмо, в което след множество заплетени извинения главата на катедралата го уведомяваше за това как наскоро е осъзнал, че е неуместно духовенството да ползва услугите на магьосници.

Ласелс и Норел бяха единодушни, че положението е тревожно.

— Трудно ще бъде да се продължи възраждането на английската магия, ако не се правят нови магии — отбеляза Ласелс. — В този момент на криза е наложително постоянно да напомняме на публиката за вас и за постиженията ви.

Той изпрати няколко статии във вестниците и заклейми Стрейндж във всички списания за магия. Освен това направи преглед на магическите постижения на мистър Норел за десет години и предложи някои подобрения. Реши да отиде с мистър Норел в Брайтън, за да огледат магическата стена, която Норел и Стрейндж бяха издигнали по британското крайбрежие. Тази стена беше основното занимание на мистър Норел през последните две години и беше струвала на правителството солидна сума пари.

Един особено студен и ветровит февруарски ден двамата стояха на брега в Брайтън и съзерцаваха безличната сива морска шир.

— Невидима е — каза Ласелс.

— Да, невидима! — енергично се съгласи мистър Норел. — Но това не я прави по-малко ефикасна! Тя предпазва скалите от изветряне, домовете на хората от буря, добитъка от удавяне и ще спре всички врагове на Британия, които направят опит да акостират.

— Но не можете ли да сложите фарове на равни интервали, за да напомнят на хората, че тук има магическа стена? Горящи пламъци, загадъчно надвиснали над водната повърхност? Стълбове от морска вода? Нещо такова?

— O! — възкликна мистър Норел, — Разбира се! Мога да създам магическите илюзии, които споменахте. Няма да е трудно да се направи, но трябва да разберете, че те ще бъдат чисто и просто украшения. По никакъв начин няма да засилят магията. Няма да имат практически ефект.

— Ефектът от тях — строго заговори Ласелс — е постоянно да напомнят за делата на великия мистър Норел. Те ще покажат на британския народ, че вие все още сте защитник на страната, че неотстъпно бдите над тях, докато те са улисани в работата си. Това ще струва колкото десет-двадесет статии в списанията.

— Наистина ли? — попита мистър Норел. Той обеща за в бъдеще да не забравя за потребността магията да буди хорското въображение.

Те прекараха нощта в таверната „Старият кораб“, а на другата сутрин се върнаха в Лондон. Мистър Норел не понасяше дългите пътувания. Макар че каретата му беше превъзходно произведение на каретното изкуство и бе снабдена с прекрасни железни пружини и седалки с мека тапицерия, той усещаше всяка бабуна и дупка на пътя. Само след половин час мистър Норел започваше да страда от болки в гърба и главата и чувство за гадене в стомаха. Но тази сутрин той почти не мислеше за гърба си и за стомаха си. Още щом потеглиха от „Стария кораб“, мистър Норел беше странно нервен, измъчваха го неочаквани мисли и смътни страхове.

През стъклото на каретата той видя множество черни птици — дали гарвани или врани, не можеше да определи — и със сърцето си на магьосник почувства, че това означава нещо. Те се рееха и кръжаха в бледото зимно небе, разперваха криле като черни ръце и заприличваха на живи символи на гарвана в полет, знамето на Джон Ъскглас. Мистър Норел попита Ласелс дали според него птиците са повече от обикновено, но Ласелс отвърна, че не знае. Следващото нещо, което тревожеше магьосника, бяха големите студени локви навсякъде, където погледнеше. Докато каретата се движеше през полето, всяка локва приличаше на сребристо огледало за безцветното студено небе. За магьосника няма голяма разлика между огледало и врата. Сякаш Англия изтъняваше пред очите му. Струваше му се, че може да влезе през което и да било от тези огледала врати и да се озове в един от световете, някога граничили с Англия. Още по-лошо: хрумна му, че други хора могат да го направят. Пейзажът на Съсекс започна неприятно да му напомня за английския пейзаж, описан в древната балада:

Земята ни е твърде плитка,

сякаш на небето издълбана,

и трепери като водна капка,

Кралят Гарван когато минава.^[1]

За пръв път в живота си мистър Норел започваше да чувства, че може би в Англия има твърде много магия.

Когато пристигнаха на „Хановер Скуеър“, мистър Норел и Ласелс отидоха право в библиотеката. Там седеше Чайлдърмас. На бюрото пред него имаше купчина писма и той четеше едно от тях. Когато мистър Норел влезе, Чайлдърмас вдигна глава.

— Добре, че се върнахте! Прочетете това.

— Защо? Какво е то?

— Писмо от човек на име Тракуеър. Млад мъж в Нотингамшир е спасил живота на дете с помощта на магия и Тракуеър го е видял с очите си.

— Хайде, мистър Чайлдърмас! — каза Ласелс с въздишка. — Мислех, че отдавна сте се научили да не занимавате господаря си с безсмислици — той погледна купчината отворени писма. На едно от тях имаше голям гербов печат. Ласелс го изучаваше няколко секунди, преди да осъзнае, че познава добре този печат. Той грабна писмото.

— Мистър Норел! Имаме писмо от лорд Ливърпул!

— Най-после! — възкликна мистър Норел. — Какво пише?

Ласелс прегледа набързо писмото.

— Само че ни моли да дойдем във „Файф Хаус“ по най-бързия начин! — той започна да разсъждава. — Може би заради йоанитите. Трябваше да поискат помощ от вас още преди години. Радвам се, че Ливърпул най-после го е осъзнал. А вие — обърна се Ласелс към Чайлдърмас — луд ли сте? Или играете някаква своя игра? Дрънкате врели-некипели за някакви измислени магии, докато писмото от премиер-министъра на Англия стои непрочетено на бюрото ви!

— Лорд Ливърпул може да почака — каза Чайлдърмас на мистър Норел. — Повярвайте ми, трябва да се запознаете със съдържанието на това писмо!

Ласелс нетърпеливо изсумтя.

Мистър Норел гледаше ту единия, ту другия. Беше съвсем безпомощен. Години наред бе разчитал и на двамата и техните спорове (които ставаха все по-чести) безкрайно го объркваха. Той можеше да стои така с часове, неспособен да избере между двамата, но Чайлдърмас реши въпроса, като го грабна за ръката и го отведе в малкото преддверие, през което се излизаше от библиотеката. Той затвори с трясък вратата и се облегна на нея.

— Изслушайте ме. Тази магия е направена в голяма къща в Нотингамшир. Възрастните разговаряли в гостната, слугите били заети и едно момиченце излязло на двора. Покатерило се на високия зид, който ограждал задния двор, и тръгнало по него. Но зидът бил заледен, то се подхлъзнало и паднало върху покрива на оранжерията. Стъкленият покрив се счупил и парчета стъкло се забили в детето. Един слуга го чул да вика. На десет мили околовръст нямало хирург. Един от гостите, млад мъж на име Джоузеф Абни, спасил момиченцето с магия. Той извадил от него парчетата стъкло и оправил натрошените кости с Възстановяване и поправяне на Мартин Пейл^[2], а кръвотечението спрял с магия, която според него е Ръката на Тейло^[3].

— Това е нелепо! — отсече мистър Норел. — Ръката на Тейло е изгубена преди стотици години, а Възстановяване и поправяне на Пейл е изключително трудна процедура. Този младеж трябва да учи с години…

— Да, знам, но той признава, че почти не е учил. Не е знаел дори наименованията на магиите, а какво остава за изпълнението им! Но Тракуеър казва, че младежът направил магиите уверено, без никакво колебание. Тракуеър и другите присъстващи го питали какво прави — бащата на детето бил много разтревожен, като видял, че Абни му прави магии, — но младежът като чели изобщо не ги чувал. Накрая сякаш се събудил от сън. Казал само: „Дървото говори на камъка, камъкът говори на водата.“ Очевидно смятал, че дърветата и небето са му казали какво да направи.

— Нелепи мистификации!

— Може би. Но аз не мисля така. Откакто пристигнахме в Лондон, стотици хора са ни писали за това как могат да правят магии и са се заблуждавали. Но това е друго. Това е истина. Мога да се обзаложа. Впрочем има и други писма от хора, които са опитвали да правят магии — и са постигнали резултат. Но това, което не разбирам, е…

В този момент вратата, на която Чайлдърмас се беше облегнал, се затресе с всичка сила. Последва удар, Чайлдърмас отхвърча и се блъсна в мистър Норел. Вратата се отвори и зад нея се оказаха Лукас и кочияшът Дейви.

— O! — изненада се Лукас. — Моля за извинение, сър. Не знаех, че сте тук. Мистър Ласелс каза, че вратата е заяла и ние с Дейви се опитахме да я отворим. Каретата е готова да ви откара при лорд Ливърпул, сър.

— Хайде, мистър Норел! — провикна се Ласелс от библиотеката. — Лорд Ливърпул ни очаква!

Мистър Норел хвърли тревожен поглед към Чайлдърмас и излезе. Пътуването към „Файф Хаус“ не беше приятно за мистър Норел: Ласелс бе натрупал доста злоба към Чайлдърмас и нямаше търпение да я излее.

— Извинете, че го казвам, мистър Норел — започна той, — но можете да вините единствено себе си. Понякога ни се струва благородно да дадем известна независимост на умен слуга, но накрая неизбежно се разкайваме за това. Този злодей е станал толкова безочлив, че счита за редно да ви противоречи и да обижда приятелите ви. Баща ми бичуваше слугите и за по-малко — за далеч по-малко, уверявам ви. И аз бих искал — о, как бих искал… — Ласелс нервно се намести на възглавниците. След малко продължи с по-спокоен тон: — Съветвам ви да помислите, сър, дали наистина се нуждаете от него толкова, колкото ви се струва. Чудя се до каква степен симпатизира на Стрейндж. Защото това е основният въпрос, нали? — той погледна през стъклото към безличните сиви сгради. — Пристигнахме. Мистър Норел, моля ви, не забравяйте какво ви казах. Колкото и трудна да е магията, която Негова светлост ще поиска, не умувайте много. Дългите обяснения няма да направят задачата по-лесна.

Мистър Норел и Ласелс завариха лорд Ливърпул в своя кабинет. Той стоеше до масата, на която вършеше повечето си дела. С него беше секретарят на вътрешните работи лорд Сидмаут. Двамата важно изгледаха мистър Норел.

Лорд Ливърпул каза:

— Тук имам писма от управителите на Линкълншир, Йоркшир, Съмърсет, Корнуол, Уоруикшир и Кумбрия… (Ласелс едва се сдържа да не ахне при мисълта за задачата и парите, за които предстоеше да стане дума.) Всички се оплакват от магиите, които стават напоследък в тези графства!

Мистър Норел бързо примигна.

— Моля?

Ласелс побърза да се намеси:

— Мистър Норел не знае нищо за никакви магии по тези места.

Лорд Ливърпул го изгледа хладно, сякаш не му вярваше. На масата имаше купчина листа. Негова светлост извади произволно един лист хартия.

— Преди четири дни в град Стамфърд — каза той — дъщеря на квакер си говорела с приятелка. Момичетата чули шум и разбрали, че по-малките им братя подслушват на вратата. Те се ядосали и подгонили момчетата из градината. Там се уловили за ръце и произнесли заклинание. Ушите на момчетата се отделили от главите им и отлетели. Едва след като тържествено обещали никога вече да не правят така, ушите им се вдигнали от розовите храсти, на които били кацнали, и се върнали на главите им.

Мистър Норел бе по-озадачен от всякога.

— Разбира се, много съжалявам, че тези невъзпитани млади дами са се захванали да изучават магия. Бих казал, че съм категорично против това представители на женския пол изобщо да изучават магия. Но не виждам защо…

— Мистър Норел — каза лорд Ливърпул, — тези момичета са тринадесетгодишни. Родителите им упорито твърдят, че децата не са виждали магически текст през живота си. В Стамфърд няма нито магьосници, нито магически книги.

Мистър Норел отвори уста да каже нещо, но осъзна, че няма какво, затова си замълча.

Ласелс се обади:

— Това е много странно. Какво обяснение са дали момичетата?

— Казали на родителите си, че погледнали надолу и видели заклинанието изписано със сиви камъчета на пътеката. Момичетата смятат, че камъните са им казали какво да направят. Други хора отишли да огледат пътеката и там наистина имало сиви камъчета, но те не били подредени в символи или загадъчни писмена. Просто били разпилени на пътеката.

— И казвате, че има други случаи на магии на други места извън Стамфърд? — попита мистър Норел.

— Много други случаи на много други места — предимно на север и почти всички в рамките на две седмици. В Йоркшир са се отворили седемнадесет пътеки към Феерия. Разбира се, пътеките съществуват още от царуването на Краля Гарван, но векове наред не са водили наникъде и местните жители са ги оставили да обраснат с трева. Сега изведнъж пътищата са се разчистили сами. Тревите ги няма и хората твърдят, че в другия им край се виждат странни неща — места, невиждани от никого досега.

— Дали някой… — мистър Норел млъкна и облиза устни. — Дали някой е тръгнал по тях?

— Още не — отвърна лорд Ливърпул. — Но предполагам, че това е само въпрос на време.

Лорд Сидмаут от няколко минути се опитваше да каже нещо.

— По-лошо от това няма! — възкликна той развълнуван. — Едно е да промениш Испания с магия, мистър Норел, но това е Англия! Изведнъж се оказва, че граничим с места, за които никой нищо не знае — за които никой не е чувал! Трудно ми е да опиша чувствата си от подобно стечение на обстоятелствата. Това не е предателство — мисля, че няма дума, която да опише стореното от вас!

— Но аз не съм сторил нищо! — възрази мистър Норел отчаян. — Защо да го правя? Аз ненавиждам пътищата на феите! Казвал съм го по много поводи — той се обърна към лорд Ливърпул: — Моля ви, Ваша светлост, спомнете си. Давал ли съм ви някога основание да смятате, че одобрявам феите или тяхната магия? Нима не съм ги цензурирал и осъждал при всяка възможност?

Това беше първото изказване на мистър Норел, което като че ли накара премиер-министъра да омекне. Негова светлост леко наклони глава.

— Но щом не сте го направили вие, тогава кой?

Този въпрос явно засегна болно място в душата на мистър Норел. Той стоеше с ококорени очи, ту отваряше, ту затваряше уста, неспособен да отговори.

Ласелс обаче се владееше до съвършенство. Той нямаше ни най-малка представа чия е магията, не го и интересуваше. Но знаеше точно какъв отговор би защитил най-добре неговите интереси и тези на мистър Норел.

— Честно казано, учудвам се, че Ваша светлост изобщо задава този въпрос — хладнокръвно отбеляза той. — Мисля, че злината на магията издава извършителя й: това е Стрейндж.

— Стрейндж! — лорд Ливърпул примигна. — Но Стрейндж е във Венеция!

— Мистър Норел смята, че Стрейндж вече не е господар на собствените си желания — каза Ласелс. — Той е правил всякакви видове зла магия, общувал е със създания, които са врагове на Великобритания, на християнството, на човешкия род! Тази катастрофа може да е някакъв негов експеримент, завършил с непредвидени последствия. А може и да го е направил нарочно. Мисля, че е съвсем редно да напомня на Ваша светлост, че мистър Норел неколкократно предупреждаваше правителството за голямата опасност, която грози страната в резултат на настоящите занимания на Стрейндж. Изпратихме множество съобщения до Ваша светлост, но не получихме отговор. За наше щастие мистър Норел продължава да бъде такъв, какъвто винаги е бил: бдителен, решителен и твърд — докато говореше, погледът на Ласелс се спря на мистър Норел, който в този момент беше живо олицетворение на смут, поражение и безсилие.

Лорд Ливърпул се обърна към магьосника.

— И вие ли смятате така, сър?

Мистър Норел беше потънал в размисъл и мърмореше под носа си:

— Това е мое дело. Това е мое дело.

Макар да говореше на себе си, думите му прозвучаха достатъчно силно, за да могат всички в стаята да ги чуят.

Очите на Ласелс се разшириха, но той веднага се овладя.

— Естествено е да се чувствате по този начин, сър, но много скоро ще разберете, че това е много далеч от истината. Когато се съгласихте да преподавате магия на мистър Стрейндж, не можехте да знаете, че всичко ще свърши така. Никой не можеше да знае.

Лорд Ливърпул изглеждаше видимо ядосан от този опит мистър Норел да бъде представен като жертва. От години мистър Норел държеше хората да го смятат за главен магьосник на Англия и щом в Англия се правеха магии, според лорд Ливърпул той не можеше да не бъде поне отчасти отговорен за това.

— Пак ви питам, мистър Норел. Отговорете ми ясно и разбрано, моля. Мислите ли, че станалото е дело на Стрейндж?

Мистър Норел погледна последователно всеки от присъстващите господа.

— Да — каза той уплашен.

Лорд Ливърпул го изгледа строго и изпитателно. После каза:

— Не можем да оставим нещата така, мистър Норел. Независимо дали това е работа на Стрейндж или не, едно е ясно: Великобритания вече има луд крал и луд магьосник ще й дойде в повече. Вие неколкократно ме молихте за поръчки — е, ето ви една. Не позволявайте на ученика си да се завърне в Англия.

— Но… — започна мистър Норел. После забеляза предупредителния поглед на Ласелс и млъкна.

Двамата се върнаха на „Хановер Скуеър“. Мистър Норел отиде право в библиотеката. Чайлдърмас все така седеше на масата.

— Бързо! — извика магьосникът. — Трябва ми заклинание, което вече не действа!

Чайлдърмас сви рамене.

— Има ги с хиляди. Кантлуцет^[4], Розата на Дедал^[5], Разсъблечените дами^[6], Остъкляване на Стоукси^[7]…

— Остъкляването на Стоукси! Да! Имам описание на това!

Мистър Норел се завтече към рафтовете и извади една книга. Започна да търси нужната страница, намери я и припряно се огледа из стаята. На маса до камината имаше ваза с имел, бръшлян, джел и клонки от някакъв зимен храст. Той погледна втренчено вазата и започна да си мърмори нещо.

Всички сенки в стаята се раздвижиха по странен, труден за обяснение начин. Сякаш всички се обърнаха на друга страна. Дори когато отново застинаха неподвижно, Чайлдърмас и Ласелс не можеха да кажат дали сенките са се променили или не.

Нещо падна от вазата и с дрънчене се разби на масата.

Ласелс се приближи и го разгледа. Една от клонките джел се бе превърнала в стъкло. Тя се беше оказала твърде тежка за вазата и затова бе паднала навън. На масата лежаха две-три цели листенца джел.

— Това заклинание не действаше почти от четиристотин години — каза мистър Норел. — Уотършип го отбелязва в „Попарена феина гора“ сред магиите, които е правил успешно на младини и които след двадесетата му година са се оказали напълно безсилни!

— Вашите изключителни умения… — започна Ласелс.

— Моите изключителни умения нямат нищо общо с това! — отсече мистър Норел. — Не мога да правя магия, която си е отишла. Магията се завръща в Англия. Стрейндж е намерил начин да я върне.

— Значи съм бил прав, нали? — заяви Ласелс. — И наша главна задача е да му попречим да дойде в Англия. Успеем ли в това, лорд Ливърпул ще ни прости много други неща.

Мистър Норел се замисли.

— Мога да му попреча да дойде по море — каза той.

— Отлично! — възкликна Ласелс, но нещо в изказването на мистър Норел го накара да се сепне. — Е, няма вероятност да дойде по друг начин. Не може да долети! — той се засмя безгрижно на тази идея. После отново стана сериозен. — Може ли?

Чайлдърмас сви рамене.

— Вече не знам какво може и какво не може Стрейндж — каза мистър Норел. — Но не мислех за летене. Мислех за Кралските пътища.

— Доколкото ми е известно, Кралските пътища водят към Феерия — отбеляза Ласелс.

— Да, така е. Но не само към Феерия. Кралските пътища водят навсякъде. Към рая. Към ада. Към Парламента… Те са построени с магия. Всяко огледало, всяка локва, всяка сянка в Англия е врата към тези пътища. Не мога да ги заключа. Никой не може. Това би било непосилно начинание! Ако Стрейндж дойде по Кралските пътища, не знам как мога да го спра.

— Но… — започна Ласелс.

— Не мога да го спра! — изкрещя мистър Норел и закърши ръце. — Не ме молете! Но… — той направи усилие да се овладее. — Мога да се приготвя за идването му. Най-великият магьосник на своето време. Е, скоро ще видим дали е така!

— Ако дойде в Англия — обади се Ласелс, — къде ще отиде?

— В абатството Хъртфю — каза Чайлдърмас. — Къде другаде?

Мистър Норел и Ласелс понечиха да му отговорят, но в този момент влезе Лукас със сребърен поднос, на който имаше писмо. Той се приближи към Ласелс. Ласелс счупи печата и бързо прочете писмото.

— Дролайт се е върнал — обяви той. — Чакайте ме тук. Утре ще се върна.