Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (57)

57
ЧЕРНИТЕ ПИСМА^[1]

Декември 1816 година

„Санта Мария Дзобениго“, Венеция

3 декември 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до преподобния Хенри Удхоуп

 

„Скъпи ми Хенри,

Приготви се за отлична новина. Аз видях Арабела! Видях я и разговарях с нея. Не е ли прекрасно? Не е ли това най-добрата възможна новина? Няма да ми повярваш. Няма да разбереш. Бъди сигурен, че това не е сън. Не е пиянство, нито лудост, нито опиумно видение. Помисли: трябва само да приемеш, че миналата Коледа в Клън бяхме наполовина омагьосани — и всичко става правдоподобно, всичко става възможно. Каква ирония, нали, че от всички хора точно аз не можах да почувствам, че ме завладява магия? В своя защита мога да кажа, че тя беше от съвсем неочаквано естество и дойде от място, откъдето най-малко очаквах. Но за мой срам други хора бяха по-прозорливи от мен. Джон Хайд разбра, че нещо не е наред, и се опита да ме предупреди, но аз не го послушах. Дори ти, Хенри, съвсем недвусмислено ми каза, че съм твърде погълнат от книгите си, че пренебрегвам домашните си задължения и съпругата си. Аз не се вслушах в съвета ти и няколко пъти те удостоявах с груб отговор. Сега се разкайвам за това и най-смирено те моля за прошка. Обвинявай ме колкото искаш. Не можеш да ми отправиш и половината от обвиненията, които аз сам отправям към себе си. Но да говорим по същество. Трябва да дойдеш във Венеция. Арабела е на едно място недалеч от тук, но не може да си тръгне, а аз не мога да отида при нея — поне (няколко зачеркнати реда). Приятелите ми във Венеция са добронамерени хора, но ме обсипват с въпроси. Нямам слуга, а тук има едно обстоятелство, което не ми позволява да се движа незабелязано из града. Няма да навлизам в подробности по този въпрос. Скъпи, добри ми Хенри, моля те, не усложнявай нещата. Ела веднага във Венеция. Наградата ти ще бъде безопасността, добруването и завръщането на Арабела сред нас. По каква друга причина Бог ме е направил най-великият магьосник на епохата, ако не за това?

Твой брат,

С.“

„Санта Мария Дзобенито“, Венеция

6 декември 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до преподобния Хенри Удхоуп

 

„Скъпи ми Хенри,

След последното писмо започнаха да ме измъчват угризения на съвестта. Знаеш, че никога не съм те лъгал, но признавам, че не ти казах достатъчно, за да си създадеш правилна представа за това как стоят нещата с Арабела. Тя не е мъргва, а… (12 зачеркнати реда, написаното не се чете) …под земята, в една могила, която те наричат «бръф». Жива, но не точно жива — нито мъртва, — омагьосана. От незапомнени времена те имат навика да крадат мъже и жени християни и да ги правят свои слуги или да ги принуждават — както в този случай — да участват в безрадостните им развлечения: танци, празненства, дълги скучни пиршества сред прах и пустота. От всички упреци, с които непрестанно се обсипвам, най-горчивият е, че съм я предал — нея, която бях длъжен да пазя.“

„Санта Мария Дзобенито“, Венеция

15 декември 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до преподобния Хенри Удхоуп

 

„Скъпи ми Хенри,

С прискърбие ти съобщавам, че вече имам по-сериозни основания за опасенията, които ти споделих в предишното си писмо^[2]. Направих каквото можах, за да счупя решетките на черния й затвор, но без успех. Не знам нито едно заклинание, което би могло поне отчасти да противодейства на такава древна магия. Доколкото ми е известно, в целия английски канон няма подобно заклинание. Историите за магьосници, освободили пленници от Феерия, са оскъдни и крайно редки. В момента не мога да си спомня нито една. В някоя от книгите си Мартин Пейл описваше как феите могат да се отегчат от гостите си човеци и без предупреждение да ги изгонят от своя бръф: бедните пленници се озовават отново у дома, но стотици години след изчезването си. Може би тъкмо това ще стане. Арабела ще се върне в Англия дълго след като ние с теб сме умрели. От тази мисъл кръвта ми се смразява. Не мога да скрия от теб, че съм обзет от мрачно настроение. Времето и аз сме скарани. Всички часове са полунощ за мен. Имах стенен и джобен часовник, но ги счупих. Не можех да понеса присмеха им. Не спя. Не мога да се храня. Пия вино — и още нещо. От време на време подивявам. Тогава треперя, смея се и плача — не мога да определя колко дълго, може би час, може би ден. Но стига затова. Лудостта е ключът. Вярвам, че съм първият английски магьосник, който го е разбрал. Норел беше прав — той казваше, че не се нуждаем от помощта на феи. Казваше, че лудите и феите имат много общо помежду си, но тогава не разбирах какво има предвид — а и той не разбираше. Хенри, не можеш да си представиш колко отчаяно се нуждая от теб. Защо не идваш? Болен ли си? Не получавам отговори на писмата си, но това може да означава, че вече си на път за Венеция и настоящото ми писмо може изобщо да не стигне до теб.“

— Мрак, злочестина и самота! — възкликна злорадо джентълменът. — Ето какво му изпратих и то ще го измъчва през следващите сто години! О! Колко е паднал духом! Аз спечелих! Спечелих! — той запляска с ръце и очите му засвяткаха.

В стаята на Стрейндж в енорията „Санта Мария Дзобениго“ горяха три свещи — една на писалището, една на малкия боядисан шкаф и една в стенния свещник до вратата. Страничен наблюдател би си помислил, че това са единствените светлинки в целия свят. През прозореца на стаята се виждаше единствено нощ и тишина. Стрейндж — небръснат, със зачервени очи и разчорлена коса — правеше магии.

Стивън го гледаше със смесица от съжаление и ужас.

— И все пак не е толкова самотен, колкото би ми се искало — отбеляза джентълменът с обиден тон. — Има компания.

Така беше. Дребен чернокос мъж в скъпи дрехи стоеше облегнат на малкия боядисан шкаф и наблюдаваше Стрейндж с видим интерес и задоволство. От време на време изваждаше малък бележник и си записваше нещо в него.

— Това е лорд Байрон — каза Стивън.

— И кой е той?

— Много порочен джентълмен, сър. Поет. Скарал се е с жена си и е съблазнил сестра си.

— Наистина ли? Може би трябва да го убия.

— О, не правете това, сър! Вярно е, че греховете му са големи и той е на практика прогонен от Англия, но все пак…

— О, не ме интересува какви престъпления е извършил срещу другите хора! Интересуват ме престъпленията му срещу мен! Мястото му не е тук. Ах, Стивън, Стивън! Не ме гледайте с такъв ужас. Какво ви е грижа за един порочен англичанин? Ще ви кажа какво ще направя: в знак на голямата обич, която изпитвам към вас, няма да го убия сега. Ще му дам още — о! — пет години живот! Но след това той трябва да умре!^[3]

— Благодаря ви, сър — каза Стивън с искрена признателност. — Вие сте самата щедрост.

Изведнъж Стрейндж вдигна глава и извика:

— Знам, че си тук! Можеш да се криеш от мен колкото си искаш, но вече е късно! Знам, че си тук!

— С кого говорите? — попита Байрон. Стрейндж се намръщи. — Наблюдават ме. Шпионират ме!

— Наистина ли? И знаете ли кой?

— Една фея и един иконом!

— Иконом, значи? — Негова светлост се засмя. — Е, може да се каже, че джуджетата и гоблините са забавни, но икономите са ужасни!

— Какво? — попита Стрейндж.

Джентълменът с коса като глухарче се огледа тревожно из стаята.

— Стивън! Виждате ли някъде кутийката ми?

— Кутийка ли, сър?

— Да, да! Знаете за какво говоря! За кутийката с кутрето на скъпата ни лейди Поул!

— Не я виждам, сър. Но вече няма значение, нали? След като победихте магьосника…

— O, ето я! — извика джентълменът. — Виждате ли? Бяхте сложили ръката си на масата и неволно я бяхте скрили от погледа ми.

Стивън отмести ръката си. След кратко мълчание отбеляза: — Не я взехте, сър.

Джентълменът не обърна внимание на думите му, а тутакси се впусна да обижда магьосника и се хвали с победата си над него.

„Кутийката вече не е негова! — помисли си Стивън с възторжен трепет. — Той не може да я вземе! Сега тя принадлежи на магьосника! Може би магьосникът ще я използва, за да освободи лейди Поул!“

Стивън гледаше в очакване магьосникът да направи нещо. Но след половин час бе принуден да признае, че няма голяма надежда. Стрейндж крачеше из стаята, мърмореше заклинания под носа си и изглеждаше съвсем умопобъркан, лорд Байрон го питаше какво прави и отговорите на магьосника бяха безумни и неразбираеми (точно по вкуса на лорд Байрон). А колкото до кутийката, Стрейндж дори не я поглеждаше. Доколкото Стивън можеше да съди, магьосникът съвсем бе забравил за нея.