Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (62)

62
ДОЙДОХ ПРИ ТЯХ С ПИСЪК,
ЩО РАЗДИРА ТИШИНАТА В ЗИМЕН ЛЕС

Началото на февруари 1817 година

 

ЗАЗОРЯВАНЕ В ПЪРВИТЕ ДНИ на февруари: кръстопът насред гора. В пролуките между дърветата тегнеше мъгла и полумрак: тъмнината на дърветата се просмукваше във въздуха. Нито един от кръстосващите се пътища не беше от особена важност. Те бяха изровени и зле поддържани: единият беше широк колкото по него да мине каруца. Мястото бе затънтено, неотбелязано на нито една карта. Нямаше дори име.

Дролайт чакаше на кръстопътя. Наблизо не се виждаше кон, нито селянин с двуколка или каруца — нищо, което да подскаже как е стигнал дотук. Но по всичко личеше, че отдавна стои на кръстопътя; ръкавите на палтото му бяха побелели от скреж. Тихо изпукване зад гърба му го накара да се обърне. Но нямаше нищо — само неизменните смълчани дървета.

— Не, не — промърмори той сам на себе си. — Няма нищо. Някое сухо листо е паднало.

Нещо звучно изпращя — като дърво или камък, разпукали се от студ. Дролайт отново се огледа с разширени от страх очи.

— Сухо листо, нищо повече — промърмори той.

Последва нов звук. В първия момент Дролайт се паникьоса — не можеше да определи откъде е дошъл, — но после го разпозна: конски тропот. Той погледна нагоре по пътя. Неясно сиво петно в мъглата му подсказа, че се задават конник и ездач.

— Най-после идва. Идва — промърмори Дролайт и забърза напред. — Къде се изгубихте? — извика той. — Чакам ви от часове!

— Е, и? — отекна гласът на Ласелс. — И без това няма какво друго да правите.

— O, заблуждавате се! Дълбоко се заблуждавате! Трябва да ме закарате в Лондон колкото може по-бързо!

— Всяко нещо с времето си — Ласелс изплува от мъглата и дръпна юздите на коня си. Изисканите му дрехи и шапката му бяха покрити със сребрист скреж.

Дролайт го погледна изпитателно и неочаквано предишният човек в него се обади:

— Колко добре сте облечен! — отбеляза той потиснат. — Но, знаете ли, не е много разумно от ваша страна да парадирате така с богатството си. Не се ли боите от крадци? Това място е много зловещо. Предполагам, че наоколо се навъртат всевъзможни опасни люде.

— Сигурно сте прав. Но както виждате, нося пистолетите си и съм не по-малко опасен от тях.

Изведнъж Дролайт забеляза нещо.

— Къде е другият кон? — попита той.

— Какво?

— Другият кон! С който ще отида в Лондон! O, Ласелс, колко сте разсеян! Как ще стигна в Лондон без кон?

Ласелс се засмя.

— На ваше място бих предпочел да не ходя там. Дълговете ви може и да са платени — аз лично ги платих, — но Лондон е пълен с хора, които ви мразят и биха направили всичко възможно да ви напакостят.

Дролайт гледаше, сякаш не разбираше и дума от това. Той закрещя с пронизителен глас:

— Но аз нося заръки от магьосника! Имам да предам послания на куп хора! Трябва да тръгна веднага! Не бива да отлагам нито час повече!

Ласелс се намръщи.

— Пиян ли сте? Бълнувате ли? Норел не ви е молил да предавате нищо на никого. Ако имаше задачи за вас, щеше да ви ги предаде чрез мен, а и впрочем…

— Не Норел. Стрейндж!

Ласелс застина неподвижно на седлото. Конят пръхтеше и пристъпяше, но конникът изобщо не помръдваше. После Ласелс заговори с опасно тих глас:

— Какво говорите, за Бога? Стрейндж! Как смеете да ми говорите за Стрейндж? Съветвам ви занапред да мислите по-внимателно, преди да говорите. Вече ми е достатъчно неприятно. Мисля, че инструкциите ви бяха съвсем ясни. Трябваше да останете във Венеция до заминаването на Стрейндж. Но вие сте тук. А той е там.

— Нищо не можех да направя! Трябваше да замина! Вие не разбирате. Аз го видях и той ми каза…

Ласелс махна с ръка.

— Нямам желание да водя този разговор насред пътя. Да влезем в гората.

— В гората! — малкото цвят, останал по лицето на Дролайт, изчезна. — О, не! За нищо на света! Няма да вляза там! Не ме молете!

— Какво искате да кажете? — Ласелс се огледа, по-малко самоуверен отпреди. — Стрейндж е накарал дърветата да ни шпионират?

— Не, не. Не е това. Не мога да го обясня. Те ме дебнат. Познават ме! Не мога да вляза!

Дролайт нямаше думи, с които да опише преживяното. Той размаха ръце, сякаш се опитваше да покаже на Ласелс реките, които се бяха сгушили в краката му, дърветата, които го бяха пронизали, камъните, които му бяха служили за сърце, дробове и стомах.

Ласелс вдигна камшика си.

— Нямам никаква представа за какво говорите — той подкара коня си към Дролайт и размаха камшика.

Бедният Дролайт никога не се бе отличавал с голяма смелост и с хленчене тръгна между дърветата. Ръкавът му се закачи за един храст и той изкрещя.

— О, тихо! — смъмри го Ласелс, — Някой ще си помисли, че тук става убийство. Те вървяха, докато стигнаха малка полянка. Ласелс слезе от коня си и го върза за едно дърво. Извади два пистолета от кобурите в седлото и ги пъхна в джобовете на палтото си. После се обърна към Дролайт.

— Значи сте видели Стрейндж? Добре — всъщност дори отлично. Бях убеден, че сте твърде страхлив, за да застанете пред него.

— Помислих, че ще ме превърне в нещо ужасно.

Ласелс с отвращение огледа мръсните дрехи и изнуреното лице на Дролайт.

— Сигурен ли сте, че не е успял?

— Какво? — попита Дролайт.

— Защо просто не го убихте? Там, в мрака? Били сте сами, предполагам? Никой нямаше да разбере.

— O, да. Какво по-лесно от това? Той е висок, умен, ловък и жесток. Аз — нито едно от изброените.

— Аз бих го направил — каза Ласелс.

— Наистина ли? Е, в такъв случай вървете във Венеция и опитайте.

— Къде е той сега?

— В мрака. Във Венеция. Но ще дойде в Англия.

— Той ли го каза?

— Да. Нали ви казах, нося послания; едно за Чайлдърмас, едно за Норел и едно за всички магьосници в Англия.

— И какви са те?

— Трябва да предам на Чайлдърмас, че лейди Поул не е възкресена от мъртвите по начина, по който Норел казва: той е поискал помощ от фея и феята е направила някои неща — лоши неща. И трябва да дам на Чайлдърмас една кутийка. Това е първото послание. На Норел трябва да кажа, че Стрейндж се връща. Това е третото послание.

Ласелс се замисли.

— Какво има в кутийката?

— Не знам.

— Защо? Заключена ли е? С магия?

Дролайт затвори очи и поклати глава.

— И това не знам.

Ласелс се разсмя на висок глас.

— Нали не искате да ми кажете, че от седмици държите у себе си тази кутийка и не сте направили опит да я отворите? Точно вие! Когато идвахте в дома ми, и за миг не смеех да ви оставя сам. Знаех, че ще прочетете писмата ми и на другата сутрин делата ми ще бъдат достояние на всички.

Дролайт заби поглед в земята. Сякаш се сви в дрехите си. Това го направи да изглежда още по-окаян отпреди — ако изобщо беше възможно. Човек би си помислил, че се срамува заради миналите си прегрешения, но причината беше друга.

— Страхувам се — каза той.

Ласелс нетърпеливо изсумтя.

— Къде е кутийката? — кресна той. — Дайте ми я!

Дролайт бръкна в джоба на палтото си и извади нещо увито в мръсна носна кърпа. Кърпата беше завързана на множество невероятно сложни възелчета, за да попречи на кутийката случайно да се отвори. Дролайт я подаде на Ласелс.

С поредица от гримаси, изразяващи дълбока погнуса, Ласелс се зае да развързва възелчетата. Когато свърши, отвори кутийката. Секунда мълчание.

— Ама че сте глупак — отбеляза Ласелс, затвори с трясък капака на кутийката и я прибра в джоба си.

— О! Но аз трябва да… — започна Дролайт, като безуспешно протягаше ръце нагоре.

— Казахте, че посланията са три. Кое е последното?

— Не мисля, че ще го разберете.

— Какво? Вие го разбирате, но аз няма да мога? Сигурно доста сте поумнели в Италия.

— Не това имах предвид.

— Тогава какво имахте предвид? Казвайте бързо. Този разговор започна да ми дотяга.

— Стрейндж каза, че дървото говори на камъка. Камъкът говори на водата. Каза, че магьосниците могат да се учат на магия от горите, скалите и така нататък. Каза, че старите съюзи на Джон Ъскглас са още в сила.

— Джон Ъскглас, Джон Ъскглас! Как ми омръзна да слушам това име! Но напоследък всички безспирно го повтарят. Дори Норел. Не разбирам защо: няма го от четиристотин години.

Дролайт отново протегна ръка. — Върнете ми кутийката. Трябва да…

— Какво, по дяволите, ви става? Не разбирате ли? Посланията ви никога няма да бъдат доставени — освен това до Норел, а него ще доставя аз.

Дролайт нададе тревожен вой.

— Моля ви, моля ви! Не ме карайте да го подвеждам! Не разбирате. Той ще ме убие! Или по-лошо!

Ласелс разпери ръце и се огледа, сякаш приканваше гората да стане свидетел на това нелепо изказване.

— Наистина ли вярвате, че ще ви позволя да унищожите Норел? Сиреч да унищожите мен?

— Вината не е моя! Не е моя! Не смея да оспорвам заповедите му!

— Жалък червей! Какво търсиш между двама души като Стрейндж и мен? Ние ще те смажем.

Дролайт издаде звук, подобен на уплашено скимтене. Погледна Ласелс със странни помътнели очи. Сякаш искаше да каже нещо. После с изненадваща бързина се обърна и побягна между дърветата.

Ласелс не си направи труда да го последва. Той просто вдигна един от пистолетите си, прицели се и стреля.

Куршумът уцели Дролайт в бедрото и мигновено образува мокро червено цвете от кръв и плът сред сиво-бялата гора. Дролайт изкрещя и падна с трясък в едни храсти. Опита се да продължи напред с пълзене, но кракът му беше безжизнен, а освен това храстите го дърпаха за дрехите и той не можеше да се освободи от тях. Обърна глава и видя Ласелс да върви към него: страхът и болката изкривиха чертите му до неузнаваемост.

Ласелс стреля с втория пистолет.

Лявата половина на главата на Дролайт се пукна като яйце или портокал. Той се сгърчи няколко пъти и остана неподвижен.

Макар че нямаше кой да го види и макар че кръвта блъскаше в ушите му, в гърдите му, в цялото му тяло, Ласелс не си позволи да покаже и най-малкия признак на вълнение: стори му се, че това не би подхождало на един джентълмен.

Той имаше лакей, който обичаше да чете историите за убийства и обесвания в „Нюгейт Календар“ и „Малифактърс Реджистър“. Понякога Ласелс за развлечение прелистваше някоя от тези книги. Историите в тях имаха една характерна особеност: убиецът, колкото и смело да се държеше по време на убийството, скоро след това се поддаваше на емоции, които го караха да действа по странен, неразумен начин и винаги водеха до неговата гибел. Ласелс не вярваше в правдивостта на тези истории, но за по-сигурно потърси у себе си признаци на угризения или страх. Не откри нищо. Всъщност основната мисъл в главата му беше, че малко неща на света са по-грозни от това. „Наистина — помисли си той, — ако преди три-четири години Дролайт знаеше, че ще стигне дотук, сам щеше да ме помоли да го убия.“

Нещо изшумоля. Ласелс с учудване забеляза, че от дясното око на Дролайт се подава тънка вейка (лявото беше размазано от изстрела). Около врата и гърдите му се увиваха филизи бръшлян. Една клонка джел беше пробила дланта му, през стъпалото му никнеше млада брезичка, от корема му стърчеше глог. Сякаш самата гора го беше разпнала. Но дърветата не бяха спрели дотук: те продължаваха да растат. Плетеница от бронзовожълти и пурпурни стебла скри унищоженото му лице, тялото и крайниците му започнаха да гният — растенията и другите живи същества отнемаха силата им. За кратко време от Кристофър Дролайт не остана нищо. Дърветата, камъните и земята го бяха поели в себе си, но във формите им все още можеха да се различат следи от някогашния човек.

„Този храст беше ръката му, струва ми се — разсъждаваше Ласелс. — Този камък… може би сърцето му? Той е също толкова малък и също толкова корав.“ Ласелс се разсмя.

— Ето това е нелепото в магията на Стрейндж — каза той сам на себе си. — Рано или късно се обръща срещу него.

Качи се на коня си и го подкара обратно към пътя.