Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (59)

59
ЛЕУКРОКУТА, ВЪЛКЪТ НА ВЕЧЕРТА

Януари 1817 година

 

ЕДНА СУТРИН В СРЕДАТА на януари доктор Грейстийл излезе на улицата и спря за момент да оправи ръкавиците си. Когато вдигна глава, случайно забеляза дребен човек, скрил се на завет от вятъра в ъгъла на вратата отсреща.

Всички врати във Венеция са живописни, а понякога и хората, застанали пред тях. Този човек беше доста нисък и въпреки явната си бедност се отличаваше с голяма степен на суетност. Дрехите му бяха много износени и опърпани, но той се бе опитал да подобри вида им, като беше излъскал всичко, което можеше да се излъска, и изчеткал всичко останало. Беше белосал старите си пожълтели ръкавици с толкова много тебешир, че бе оставил дребни тебеширени отпечатъци на вратата зад себе си. На пръв поглед човекът притежаваше всички признаци на франт, а именно дълга верижка за часовник с множество дрънкулки по нея и лорнет; но след по-внимателно вглеждане се виждаше, че той няма верижка за часовник, а само лъскав златен ширит, който старателно бе промушил през илика на едно от копчетата си. Украшенията по верижката също бяха не украшения за часовник, а шепа тенекиени сърчица, кръстчета и образи на Дева Мария — неща, които италианските улични търговци продават за един-два франка. Но най-забележителен беше лорнетът му — любимата дрънкулка на всички суетни дендита. Използват ги, за да оглеждат с недоумение онези, които са недотам модно облечени. Може би този странен дребен човек се чувстваше гол без лорнет и на негово място бе закачил голяма кухненска лъжица.

Доктор Грейстийл грижливо отбеляза в паметта си тези ексцентрични подробности, за да може по-късно да се посмее над тях с приятели. После си спомни, че единственият му приятел в града е Стрейндж, а Стрейндж вече не се интересува от такива неща.

Изведнъж дребният човечец се отдели от вратата и тръгна към доктор Грейстийл. Спря, наклони глава на една страна и каза на английски език:

— Вие ли сте доктор Грейфийлд?

Доктор Грейстийл се стъписа от това, че човекът го е заговорил, и не отвърна веднага.

— Вие ли сте доктор Грейфийлд, приятелят на магьосника?

— Да — отговори учуден доктор Грейстийл. — Но името ми е Грейстийл, сър, не Грейфийлд.

— Хиляди извинения, драги ми докторе! Някой глупак ми е съобщил погрешно името ви. Покрусен съм! Уверявам ви, вие сте последният човек на света, когото бих искал да обидя! Уважението ми към лекарската професия е безгранично! А ето че сега стоите тук с цялото достойнство на човек, който слага лапи и мери пулсове, и си мислите: „Коя е тази странна особа, която смее да ме заговаря на улицата, сякаш съм обикновен човек?“ Позволете да ви се представя! Идвам от Лондон от името на приятели на мистър Стрейндж, които щом чуха до каква степен разумът му се е размътил, така се разтревожиха, че си позволиха да ме изпратят тук, за да разбера как е!

— Хм! — намръщи се доктор Грейстийл. — Честно казано, бих искал да са по-разтревожени. Писах им още в началото на декември — преди шест седмици, сър! Преди шест седмици!

— О, точно така! Покъртително, нали? Те са най-ленивите хора на света! Мислят само за собственото си удобство! Докато вие, единственият верен приятел на магьосника, се терзаете тук, във Венеция! — човекът помълча малко. — Така е, нали? — попита той с напълно променен тон, — Той няма други приятели освен вас?

— Е, лорд Байрон… — започна доктор Грейстийл.

— Байрон! — възкликна дребният човечец. — Наистина! Честна дума! Луд, че и приятел на лорд Байрон! — по тона му личеше, че няма нищо по-лошо на света. — О, скъпи ми доктор Грейстийл! Имам хиляди въпроси към вас! Има ли място, където можем да поговорим на четири очи?

Вратата на дома на доктор Грейстийл бе точно зад гърба му, но неприязънта му към ниския мъж нарастваше с всяка изминала секунда. Въпреки готовността си да помогне на Стрейндж и на приятелите му докторът нямаше желание да кани непознатия в дома си. Затова промърмори нещо за това, че в момента слугата му е излязъл на пазар в града. На няколко пресечки има малко кафене, защо не поговорят там?

Дребният мъж се усмихна с неохотно примирение.

Тръгнаха към кафенето. Пътят им минаваше покрай един канал. Човекът вървеше отдясно на доктор Грейстийл, откъм страната на канала, и говореше, а докторът се оглеждаше. Той случайно беше обърнал поглед към водата и видя как най-неочаквано на повърхността й се появи вълна — една-единствена вълна. Това само по себе си беше достатъчно странно, но онова, което последва, беше още по-необяснимо. Вълната се втурна към тях и се разплиска в каменната стена на канала, и в този момент промени формата си: към крака на дребния мъж се протегнаха водни пръсти, сякаш се опитваха да го дръпнат в канала. Щом водата се докосна до крака му, мъжът изохка и отскочи встрани, но като че ли не забеляза нищо необичайно, а доктор Грейстийл не каза какво е видял.

Кафенето беше гостоприемно убежище от студения влажен януарски въздух. Вътре бе топло и задимено — може би малко тъмно, но тъмнината беше уютна. Боядисаните в кафяво стени и таван бяха потъмнели от времето и тютюневия дим, но искренето на бутилките вино, сиянието на калаените халби, блясъкът на гледжосаните глинени съдове и златните рамки на огледалата правеха обстановката приветлива. На плочките пред печката лежеше влажен ленив спаниел. Доктор Грейстийл неволно докосна ухото му с върха на бастуна си и кучето тръсна глава и изсумтя.

— Трябва да ви предупредя — започна докторът, когато келнерът им донесе кафе и бренди, — че в града се носят всевъзможни слухове за мистър Стрейндж. Хората говорят, че призовава вещици и че си е направил прислужник от огън. Едва ли ще повярвате на подобни безсмислици, но е по-добре да сте подготвен. Ще го намерите печално променен. Глупаво би било да се преструваме, че не е така. Но в душата си е същият. Всичките му прекрасни качества, всичките му добродетели са си на мястото. Ни най-малко не се съмнявам в това.

— Наистина ли? Но, кажете ми, вярно ли е, че изял обувките си? Вярно ли е, че превърнал няколко души в стъкло и после ги замерял с камъни?

— Изял обувките си? — възкликна доктор Грейстийл. — Кой ви каза?

— O, няколко души: мисис Кендъл-Блеър, лорд Поуп, сър Галахад Денехи, мис Ъндърхилс… — дребният човек изреди дълъг списък от имена на английски, ирландски и шотландски дами и господа, които понастоящем се намираха във Венеция и околните градове.

Доктор Грейстийл остана поразен. Защо приятелите на Стрейндж ще се осведомяват от всички тези хора вместо от него?

— Не чухте ли какво ви казах преди малко? Това са точно глупавите безсмислици, за които говорех!

Дребният човек се засмя със задоволство.

— Търпение! Търпение, драги ми докторе! Умът ми не е така бърз като вашия. Докато вие сте развивали своя с анатомия и химия, моят е пребивавал в леност — той се разбъбри надълго и нашироко за това как никога не се е посвещавал на сериозно учение, как учителите му са се отчайвали от него и как няма никакви способности в тази насока.

Но доктор Грейстийл вече не си правеше труда да го слуша. Той размишляваше. Преди малко му беше хрумнало, че дребният мъж го бе заговорил с намерението да се представи, но някак беше пропуснал да го направи. Доктор Грейстийл тъкмо се канеше да го попита за името му, когато непознатият зададе въпрос, който пропъди от главата му всички останали мисли.

— Имате дъщеря, нали?

— Моля?

Очевидно останал с впечатлението, че доктор Грейстийл е глух, дребният мъж повтори въпроса си на по-висок глас.

— Да, имам, но…

— Казват, че сте я накарали да замине от града?

— Казват! Кой го казва? Какво общо има дъщеря ми с всичко това?

— O! Просто се говори, че е заминала веднага след като магьосникът е полудял. Това показва, че се страхувате да не й се случи нещо лошо!

— Предполагам, че сте чули това от мисис Кендъл-Блеър и така нататък — сопна се доктор Грейстийл. — Те са чисто и просто шайка глупци.

— О, не бих казал! Но накарахте ли дъщеря си да замине?

Доктор Грейстийл не отговори.

Дребният мъж наклони глава първо на една, после на друга страна и се усмихна като човек, който знае тайна и е готов да смае всички с нея.

— Разбира се, знаете — продължи той, — че Стрейндж е убил съпругата си.

— Какво? — доктор Грейстийл млъкна, после се изсмя. — Не вярвам на това!

— O, трябва да вярвате — каза дребничкият мъж и се наведе напред. — Всички го знаят! Собственият брат на дамата, достопочтен господин, свещеник — мистър Удхоуп, — е бил там, когато дамата е издъхнала, и е видял всичко с очите си.

— Какво е видял?

— Куп подозрителни обстоятелства. Дамата била омагьосана. Толкова омагьосана, че от сутрин до вечер не знаела какво върши. И никой не можел да даде обяснение за това. Всичко е работа на съпруга й. Разбира се, той ще се опита да използва магия, за да избегне наказанието, но мистър Норел, който е съсипан, изцяло съсипан от жал за бедната дама, ще му попречи. Мистър Норел е категоричен, че Стрейндж трябва да бъде съден за престъпленията си.

Доктор Грейстийл поклати глава.

— Каквото и да кажете, няма да ме накарате да повярвам на тази клевета. Стрейндж е почтен човек!

— O, напълно! И все пак практикуването на магия е унищожило и по-велики умове от неговия. Попадне ли в лоши ръце, магията може да разруши всяка добродетел и да усили всяко зло у човека. Стрейндж се изправи срещу учителя си — най-търпеливият, мъдър, благороден, добър…

Увлечен в изреждането на епитети, дребният мъж като че ли забрави какво е искал да каже: разсея го изпитателният поглед на доктор Грейстийл. Докторът подсмръкна.

— Чудна работа — бавно произнесе той. — Казвате, че ви изпращат приятели на мистър Стрейндж, но пропуснахте да ми кажете кои са тези приятели. Едно е сигурно; много странен е този приятел, който разправя навсякъде, че Стрейндж е убиец.

Дребният мъж не каза нищо.

— Дали не е сър Уолтър Поул?

— Не — важно отговори мъжът, — не е сър Уолтър.

— Тогава учениците на мистър Стрейндж? Забравих как се казваха.

— Всички го забравят. Те са най-незапомнящите се хора на света.

— Те ли са?

— Не.

— Мистър Норел?

Дребният мъж мълчеше.

— Как се казвате? — попита доктор Грейстийл.

Мъжът завъртя глава на една, после на друга страна. Но като не намери начин да избегне такъв директен въпрос, отвърна:

— Дролайт.

— О-хо-хо! Намерил кой да сипе обвинения! Да, наистина вашата дума ще има голяма тежест срещу думата на един честен човек, срещу магьосника на самия херцог Уелингтън! Кристофър Дролайт! Прочут в цяла Англия като лъжец, крадец и мошеник!

Дролайт се изчерви и обидено примигна срещу доктора.

— Кой сте вие да говорите така? — изсъска той. — Стрейндж е богат и вие искахте да ожените дъщеря си за него! Къде е почтеността тук, драги ми докторе? Къде е почтеността тук?

Доктор Грейстийл изпъшка от нетърпение и гняв. Той стана от стола си.

— Ще обиколя всички английски семейства във Венеция. Ще ги предупредя да не говорят с вас! Още сега отивам. Не ви желая приятен ден! Не ви казвам „довиждане“! — при тези думи докторът хвърли няколко монети на масата и излезе.

Последната част от разговора бе на висок глас и с гневен тон. Келнерите и останалите посетители в кафенето с любопитство гледаха Дролайт, който бе останал да седи сам. Той изчака вероятността да срещне доктора на улицата да намалее и също излезе от кафенето. Докато вървеше из града, водата в каналите се движеше странно. На повърхността се образуваха вълни и го следваха, като от време на време се спускаха към краката му и прехвърляха ръбовете на канала. Но Дролайт изобщо не забелязваше.

Доктор Грейстийл удържа на думата си. Той посети всички британски семейства в града и ги предупреди да не разговарят с Дролайт. Дролайт не се безпокоеше от това. Вниманието му бе насочено към прислужниците, келнерите и гондолиерите. Той знаеше от опит, че този тип хора знаят много повече от господарите, на които служат, а ако не знаеха — е, Дролайт можеше да поправи това, като сам им разкаже по нещо. Скоро голям брой хора говореха, че Стрейндж е убил жена си, че се е опитал да се ожени насила за мис Грейстийл в катедралата „Свети Марко“ и че сватбата е била осуетена от пристигането на австрийски войници, че имал уговорка с лорд Байрон за в бъдеще да делят съпругите и любовниците си. Дролайт разказваше за Стрейндж всяка лъжа, която му дойдеше наум, но съчинителските му способности не бяха големи, затова той се радваше да се улови за всеки полуслух, за всяка сурова мисъл, която се въртеше в главите на информаторите му.

Един гондолиер го запозна с Мариана Сегати, жена на собственик на магазин за платове и любовница на лорд Байрон. С помощта на преводач Дролайт я обсипа с комплименти и й разказа скандални тайни за богатите дами в Лондон, които, както я увери, не могат да се мерят с нея по хубост. Тя му каза, че по думите на лорд Байрон Стрейндж не излиза от стаята си, пие вино и бренди и прави магии. В това нямаше нищо интересно, но жената каза на Дролайт малкото, което знаеше за магьосника в поемата на Байрон: как заговорничи със зли духове и се опълчва срещу боговете и цялото човечество. Дролайт добросъвестно прибра тези литературни измислици в торбата си с лъжи.

Но от всички обитатели на Венеция онзи, с когото Дролайт най-много желаеше да поговори, беше Франк. Обидите на доктор Грейстийл го бяха засегнали дълбоко и той бързо реши, че най-доброто отмъщение би било да направи прислужника му предател. Затова Дролайт изпрати на Франк писмо, с което го канеше в малка винарна в „Сан Поло“. За негово учудване Франк прие поканата.

Прислужникът дойде в уречения час. Дролайт поръча кана червено вино и напълни чашите.

— Франк — започна той с тих дружелюбен глас, — завчера говорих с господаря ти, както може би знаеш. Той изглежда много суров старец — никак не е любезен. Надявам се, че работата при него ти харесва? Споменавам това, защото мой близък приятел на име Ласелс само преди два дни казваше колко трудно се намира добра прислуга в Лондон и ако някой му помогне да намери добър прислужник, той е готов да плати колкото и да е.

— O — отбеляза Франк.

— Мислиш ли, че би ти харесало да живееш в Лондон, Франк?

Франк замислено чертаеше кръгове по масата с няколко разлети капки вино.

— Може би — каза той.

— Защото — енергично продължи Дролайт, — ако ми направиш една-две дребни услуги, бих могъл да разкажа на приятеля си за това колко си ми помогнал и не се съмнявам, че той веднага ще каже, че ти си човекът, когото търси!

— Какви услуги? — попита Франк.

— O! Ами първата е съвсем лесна! Наистина, само като ти кажа каква е, с радост ще я направиш, дори да не получиш нищо в замяна. Виждаш ли, Франк, боя се, че скоро с господаря ти и дъщеря му ще се случи нещо ужасно. Магьосникът е намислил да им навреди. Аз се опитах да предупредя господаря ти, но той е толкова упорит, че не пожела и да чуе. Не мога да спя от тревога. Проклинам се за глупостта си и за това, че не можах да му обясня по-добре. Но те ти вярват, Франк. Можеш да им подхвърлиш една-две думи — не на господаря, а на сестра му или на дъщеря му — за злите намерения на Стрейндж, за да бъдат нащрек.

После Дролайт каза на Франк за убийството на Арабела Стрейндж и за уговорката на Стрейндж с Байрон да делят жените си. Франк кимна предпазливо.

— Трябва да бъдем нащрек с магьосника — заключи Дролайт. — Другите вярват на лъжите и заблудите му, най-вече господарят ти. Затова е особено важно ти и аз да съберем колкото може повече сведения, за да разкрием злите му помисли пред света. Кажи ми сега, Франк, има ли нещо, което да си забелязал, някаква дума, изречена неволно от магьосника, нещо, което да ти се е сторило подозрително?

— Е, като стана дума за това — каза Франк и се почеса по главата, — има едно нещо.

— Наистина ли?

— На никого не съм казал за това. Дори на господаря си.

— Отлично! — усмихна се Дролайт.

— Само че не мога добре да го обясня. По-добре да ви го покажа.

— О, разбира се! Къде трябва да отидем?

— Да излезем навън. От тук се вижда.

Франк и Дролайт излязоха навън и Дролайт се огледа. Това беше най-типичният венециански пейзаж. Пред тях имаше канал, а от другата му страна — жълтокафява църква. Пред една отворена врата седеше слугиня и скубеше гълъби: мръсната им перушина се бе разпиляла в сивобял кръг пред нея. Навсякъде се виждаха къщи, статуи, въжета с пране и саксии с цветя. А в далечината се извисяваше отвесният гладък стълб на Мрака.

— Е, може би не точно тук — каза Франк. — Не се вижда от къщите. Направете няколко крачки напред и ще го видите.

Дролайт пристъпи няколко крачки напред.

— Тук ли? — попита той, като продължаваше да се оглежда.

— Да, точно тук — каза Франк и го ритна в канала. Оглушителен плясък.

Франк постоя още малко, колкото да сподели някои наблюдения относно морала и характера на Дролайт, като го нарече лъжлив коварен мошеник, долно куче, подъл страхлив мерзавец, змия и свиня. Тези забележки със сигурност облекчиха Франк, но не стигнаха до Дролайт, който по същото време беше под водата и нямаше как да ги чуе.

Водата го блъсна като юмрук, ожули цялото му тяло и му изкара въздуха. Той пропадна в мътните дълбини. Не можеше да плува и беше сигурен, че ще се удави. Но само след секунди го подхвана силно течение и го понесе със страшна бързина. По някаква причудлива случайност движението на водата току го подхвърляше към повърхността и той успяваше да си поеме дъх. Безпомощен да се спаси, той пребиваваше в състояние на неописуем ужас. По едно време забързаната вода го подхвърли нависоко и той успя да зърне пристан, окъпан в слънчева светлина (не можа да разпознае мястото); видя как бялата разпенена вода се удря в камъните и облива хора и къщи, видя уплашените лица на хората. Разбра, че водата не го е завлякла в морето, както си мислеше, но дори тогава не му хрумна, че течението е някак противоестествено. Случваше се да го повлече в определена посока, друг път просто го въртеше и подмяташе и той беше сигурен, че краят му е дошъл. После изведнъж водата сякаш се отегчи да го подхвърля, движението внезапно секна и той се намери проснат на някакво каменно стълбище. Почти не усещаше студения въздух и полъха от каменните сгради.

Той задиша учестено, като поемаше въздух на големи разтърсващи глътки, и точно когато му стана по-леко да диша, избълва големи количества студена солена вода. После дълго време лежа неподвижно със затворени очи, тъй както мъж лежи на гърдите на любимата си. Не мислеше за абсолютно нищо. Ако му бяха останали някакви желания, те просто бяха застинали безжизнено в душата му. Много по-късно той осъзна първо, че камъните вероятно са мръсни, и, второ, че трепери от студ. Забеляза, че е невероятно тихо и никой не му се притича на помощ. Той седна и отвори очи.

Наоколо цареше мрак. В тунел ли се намираше? В изба? Под земята? Всяка от тези възможности му се виждаше еднакво зловеща, защото той нямаше и най-малка представа как се е озовал тук и как би могъл да се измъкне. Но после усети леден полъх на бузата си, вдигна очи нагоре и видя белите зимни звезди. Нощ!

— Не, не, не! — изкрещя той с молба и се сви разтреперан на каменния пристан.

Сградите тънеха в мрак и пълна тишина. Единственото живо и светло нещо бяха звездите. Съзвездията му заприличаха на гигантски искрящи букви — букви от незнайна писменост. Дролайт беше убеден, че магьосникът е подредил звездите в букви и ги е използвал, за да напише заклинание срещу него. Накъдето и да погледнеше, той виждаше черна нощ, звезди и тишина. В нито една от къщите нямаше светлинка и ако това, което му бяха казали, бе вярно, в нито една от къщите нямаше хора. С изключение на магьосника.

С голямо нежелание той стана и се огледа. Наблизо имаше малък мост. В другия край на моста започваше уличка, която се губеше между високите стени на тъмните къщи. Можеше да тръгне натам или по-добре по павираната улица покрай канала. Тя изглеждаше като заскрежена на светлината от звездите и имаше особено призрачен вид. Той избра малката уличка и тъмнината.

Мина по моста и тръгна между къщите. Уличката бързо го изведе на площад. На него излизаха няколко други улички. По коя да тръгне? Той си помисли за всички черни сенки, покрай които трябваше да мине, за всички смълчани врати. Ами ако никога не се измъкне? От тази мисъл му прилоша и краката му се подкосиха.

На площада имаше църква. Дори на звездната светлина фасадата й изглеждаше зловещо с издадените си колони и наежените си статуи. Ангели с разперени криле надуваха тромпети, тъмна фигура стоеше с разперени ръце под каменен покров, слепи лица се взираха в Дролайт изпод тъмни арки.

„Откъде да знам дали магьосникът не е някъде тук?“ — помисли си той и започна да се взира последователно във всяка тъмна фигура, за да се увери, че никоя от тях не е Джонатан Стрейндж. Веднъж започнал, не можеше да спре — все му се струваше, че ако се обърне дори за миг, някоя от фигурите ще помръдне. Той почти се бе уверил, че няма страшно и че може да се отдалечи от църквата, когато нещо привлече погледа му — нещо необичайно в гъстия мрак пред вратата. Дролайт се вгледа по-внимателно. Нещо — или някой — лежеше на стълбите. Човек. Лежеше проснат на стълбите като в безсъзнание, по очи, закрил главата си с ръка.

Няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, Дролайт стоеше и чакаше да види какво ще стане.

Нищо не стана.

После изведнъж го осени мисълта, че магьосникът е мъртъв! Може би в лудостта си се беше самоубил? Обля го неизразимо чувство на радост и облекчение. В пристъп на въодушевление Дролайт се разсмя на висок глас — оглушителен звук сред безмълвието. Тъмната фигура на тъмните стъпала не помръдна. Той се приближи и се надвеси над тялото. Не се чуваше дишане. Дролайт съжали, че няма пръчка, за да го бодне с нея.

Изведнъж фигурата се завъртя.

Дролайт нададе ужасен вопъл.

Тишина. После:

— Познавам те! — прошепна Стрейндж.

Дролайт направи опит да се засмее. Винаги използваше смеха като средство, с което да предразположи жертвите си. Смехът действа успокояващо, нали? Всички сме приятели? Но от устата му излезе само странен скърцащ звук.

Стрейндж стана и пристъпи към Дролайт. Дролайт отстъпи назад. На звездната светлина той виждаше магьосника по-ясно. Започваше да разпознава чертите на някогашния Стрейндж. Краката му бяха боси. Сюртукът и ризата му бяха разкопчани и ясно личеше, че от няколко дни не се е бръснал.

— Познавам те — прошепна отново Стрейндж — Ти си… Ти си… — той размаха ръце във въздуха, сякаш чертаеше магически символи. — Ти си Леукрокута!

— Леу… — опита се да повтори Дролайт.

— Ти си Вълкът на вечерта! Ходиш на лов за хора! Баща ти е хиена, а майка ти — лъвица! Имаш тяло на лъв, ходиш на две копита като сатана. Не можеш да гледаш назад. Имаш един дълъг зъб и нямаш венци, но можеш да приемаш човешки облик и да примамваш хората с човешки глас!

— Не, не! — примоли му се Дролайт. Искаше да каже нещо повече, да обясни, че не притежава никакви такива неща, че Стрейндж греши, но устата му беше твърде пресъхнала и скована от страх, за да може да образува думи.

— И сега — спокойно продължи Стрейндж — аз ще възвърна истинския ти облик! — той вдигна ръце и изкрещя: — Абракадабра!

Дролайт падна на земята и закрещя, а Стрейндж избухна в такъв смях — неестествен, безумен смях, — че започна да се превива и да подскача по паважа на площада.

Постепенно страхът на единия и веселието на другия утихнаха. Дролайт осъзна, че не се е превърнал в страшно чудовище, а Стрейндж стана спокоен, почти строг.

— Леукрокута — прошепна той, — стани.

Все още разтреперан, Дролайт се изправи на крака.

— Леукрокута, защо си дошъл? Не, почакай! Знам защо — Стрейндж щракна с пръсти. — Аз те доведох тук. Кажи ми, Леукрокута, защо разпитваш за мен? Кога изобщо съм правил нещо тайно? Защо просто не дойде да ме попиташ? Щях да ти кажа всичко!

— Те ме накараха! Ласелс и Норел. Ласелс плати дълговете ми и аз излязох от „Кингс Бенч“^[1]. Винаги съм бил твой п-приятел.

— Дролайт леко се запъна; дори луд човек трудно би повярвал на това.

Стрейндж вдигна глава — вероятно за да изгледа презрително Дролайт, но в тъмнината изражението му не се виждаше.

— Бях луд, Леукрокута! — изсъска магьосникът. — Казаха ли ти това? Е, вярно е. Бях луд и отново ще бъда. Но откакто ти дойде в града, аз се въздържам от… Въздържам се от някои заклинания, за да може когато те срещна, да бъда с ума си. С предишния си ум. За да мога да те позная и да си спомня какво съм искал да ти кажа. В тъмнината научих много неща, Леукрокута, и едно от тях е следното: не мога да го направя сам. Доведох те тук, за да ми помогнеш.

— Наистина ли? Радвам се! Ще направя всичко! Благодаря! Благодаря! — но докато говореше това, Дролайт се чудеше колко още Стрейндж смята да го държи тук и от тази мисъл главата му се размъти.

— Как е… Как е… — Стрейндж като че ли се затрудняваше да подреди мислите си. Той размаха ръце във въздуха. — Как е името на съпругата на Поул?

— Лейди Поул.

— Да, но имах предвид… другите и имена.

— Ема Уинтъртаун.

— Да, така беше. Ема Уинтъртаун. Къде е тя? Имам предвид сега.

— Отвели са я в лудница в Йоркшир. Това би трябвало да е тайна, но аз я разкрих. В „Кингс Бенч“ се запознах с един човек, който има син, чиято любима е шивачка на палта и тя разбрала за това, защото я наели да ушие топли дрехи за лейди Поул — в Йоркшир е много студено. Завели са я на място на име Стеър… нещо си — имам предвид лейди Поул, не шивачката. Стеър… Чакайте! Ще ви кажа! Знаех го, кълна се! Стеъркрос Хол в Йоркшир!

— Стеъркрос? Това име ми е познато.

— Да, да, така е! Защото наемателят е ваш приятел. Някога е бил магьосник в Нюкасъл или Йорк, или друг северен град — само че не знам как се казва. Мисля, че преди време мистър Норел се е отнесъл зле с него — може би дори неведнъж. И когато лейди Поул полудя, Чайлдърмас реши да поправи поне отчасти стореното зло, като го препоръча за санитар на сър Уолтър.

Последва мълчание. Дролайт се питаше дали Стрейндж е разбрал нещо от обяснението му. След малко Стрейндж каза:

— Ема Уинтъртаун не е луда. Само изглежда луда. Но вината за това е на Норел. Той е призовал представител на народа на феите, за да възкреси лейди Поул от мъртвите, и в замяна му е дал много права над нея. Същата тази фея застраши свободата на краля на Англия и е омагьосала поне още двама поданици на Негово величество, един от които е жена ми! — той помълча малко. — Първата ти задача, Леукрокута, е да повториш пред Джон Чайлдърмас всичко, което току-що ти казах, и да му предадеш това.

Стрейндж извади нещо от джоба на сюртука си и го подаде на Дролайт. Приличаше на малка кутийка като кутийките за енфие, само че беше малко по-издължена и тясна. Дролайт я взе и я прибра в джоба си.

Стрейндж дълбоко въздъхна. Усилието да подрежда думите в логична последователност очевидно го изтощаваше.

— Втората ти задача е… Втората ти задача е да предадеш послание до всички магьосници в Англия. Разбираш ли?

— О, да! Но…

— Но какво?

— Но магьосникът е само един.

— Какво?

— Магьосникът е само един, сър. Сега, когато сте тук, в Англия има само един магьосник.

Стрейндж като че ли се замисли над това.

— Учениците ми — каза той. — Учениците ми са магьосници. Всички мъже и жени, които някога са искали да бъдат ученици на Норел, са магьосници. Чайлдърмас е магьосник. Сегундус е магьосник. Хънифут. Читателите на списанията за магия. Членовете на някогашните общества. Англия е пълна с магьосници. Стотици! Може би хиляди! Норел им отне това право. Норел ги отрече. Норел ги накара да замълчат. Но въпреки това те са магьосници. Предай им следното — Стрейндж прокара длан по челото си. Дишаше тежко. — Дървото говори на камъка, камъкът говори на водата. Не е толкова трудно, колкото сме си мислили. Кажи им да четат написаното на небето. Кажи им да питат дъжда! Всички стари съюзи на Джон Ъскглас са още в сила. Аз изпращам вестоносци да напомнят на камъните, на небето и на дъжда за старите им обещания. Кажи им… — но Стрейндж се затрудняваше да намери нужните думи. Той начерта нещо във въздуха. — Не мога да го обясня. Разбираш ли, Леукрокута?

— Да. O, да! — отвърна Дролайт, макар да нямаше никаква представа за какво говори Стрейндж.

— Добре. А сега повтори посланията, които ти предадох. Кажи ми ги.

Дролайт се подчини. Дългите години събиране и разпространяване на злобни клюки бяха развили способността му да помни имена и факти. Той помнеше отлично първото послание, но от второто му бяха останали няколко несвързани изречения за магьосници, застанали в дъжда и загледани в камъните.

— Ще ти покажа — каза Стрейндж — и тогава ще разбереш. Ако изпълниш тези три задачи, Леукрокута, няма да ти отмъстя. Няма да ти сторя зло. Предай тези три послания и после можеш да се върнеш към нощните си похождения, към разкъсването на мъже и жени.

— Благодаря! Благодаря! — отвърна Дролайт, но изведнъж осъзна нещо и се ужаси. — Три? Но, сър, вие ми предадохте само две послания!

— Три, Леукрокута — отсече Стрейндж. — Трябва да предадеш три послания.

— Да, но вие не ми казахте кое е третото!

Стрейндж не отговори. Той се обърна и замърмори нещо под носа си.

Въпреки ужаса си Дролайт изпитваше силно желание да хване магьосника и да го разтърси. И вероятно щеше да го направи, ако очакваше това да даде резултат. По лицето му потекоха сълзи на самосъжаление. Сега Стрейндж щеше да го убие за неизпълнение на третата задача и Дролайт нямаше да има вина за това.

— Леукрокута — внезапно заговори Стрейндж, — донеси ми вода!

Дролайт се огледа. Насред площада имаше кладенец. Той отиде там и видя отвратителна желязна чаша, закачена за камъните с дълга ръждясала верига. Отмести капака на кладенеца, изтегли кофа вода и потопи в нея чашата. Беше му неприятно дори да я докосва. Странно как след всичко, което му се бе случило през деня, тази желязна чаша беше най-отвратителното му преживяване. През целия си живот той се бе обграждал с красиви неща, а сега всичко, което го заобикаляше, беше отвратително. По вина на магьосника. Как го мразеше!

— Сър? Господарю магьосник! — извика Дролайт. — Ще трябва да дойдете тук, за да пиете — той му показа желязната верига.

Стрейндж се приближи, но не пое предложената му чаша. Вместо това извади от джоба си малко шишенце и го подаде на Дролайт.

— Капни шест капки във водата — каза магьосникът.

Дролайт издърпа запушалката. Ръката му трепереше толкова силно, че той се боеше да не разлее цялото съдържание на шишенцето на земята. Стрейндж като че ли не забеляза. Дролайт капна няколко капки във водата.

Стрейндж пое чашата и изпи водата. Чашата падна от ръката му. Дролайт почувства — макар че не можеше да обясни как, — че Стрейндж се променя. Черният силует на фона на звездното небе се прегърби и главата му клюмна. Дролайт се запита дали магьосникът не е пиян. Но как човек може да се напие от няколко капки? Освен това нямаше миризма на силен алкохол: магьосникът миришеше като човек, който не се е къпал или не е прал дрехите си от седмици, но имаше и друга миризма, каквато само допреди минута не се усещаше — миризма на старост и на петдесет котки.

Дролайт изпита нещо странно. Беше го изпитвал и преди, когато се случваше да стане свидетел на магия. Навсякъде край него като че ли се отваряха невидими врати, започваха да духат ветрове от далечни места и да донасят ухания на гори, блата и влажни поля. В главата му се заредиха картини. Къщите наоколо вече не бяха пусти. Той виждаше вътре в тях, сякаш някой беше премахнал стените. Във всяка тъмна стая имаше… не точно човек, а Същество, древен дух. В една имаше Огън, в друга — Камък, в трета — Дъжд, в четвърта — Ято птици, в пета — Хълм, в шеста — Дребно създание с мрачни и огнени мисли, и така нататък, и така нататък.

— Кои са те? — прошепна Дролайт смаян. Той почувства как всички косми на главата му се изправят като наелектризирани. После го завладя ново, различно усещане — усещане, близко до падане, макар че той продължаваше да стои на краката си. Сякаш съзнанието му падаше надолу.

 

Стори му се, че стои на склона на английски хълм. Валеше дъжд: капките се носеха във въздуха като сиви призраци. Дъждът валеше върху него и той самият изтъня като дъжд. Дъждът отми мисли, отми спомени, всичко хубаво и лошо. Той вече не знаеше името си. Всичко беше отмито като кал от камък. Дъждът го изпълни със свои мисли и спомени. Сребристи ивици вода покриваха хълма като сложно изплетена дантела, като вени върху ръка. Той забрави кой е, кой е бил — стана човек, превърнат в ивици вода. Потече в земята заедно с дъжда.

 

Стори му се, че лежи под земята, под Англия. Минаваха дълги векове, през него се процеждаха дъжд и студ, в него се разместваха камъни. В Тишината и Мрака той стана обширен. Стана земята, стана Англия. Една звезда погледна към него и го заговори. Един камък му зададе въпрос и той му отвърна на неговия език. Една река се сгуши до него, хълмове напъпиха под пръстите му. Той отвори уста и издиша пролет…

 

Стори му се, че е заключен в храсталак в тъмна гора през зимата. Дърветата се извисяваха до безкрайност — тъмни стълбове, разделени от тънки бели снопове зимна светлина. Той погледна надолу. Млади клонки пронизваха цялото му тяло, израстваха през тялото му, през стъпалата и дланите му. Клепачите му вече не се затваряха, защото през тях бяха прораснапи клони. През ушите му излизаха и влизаха насекоми, паяци свиваха гнезда и плетяха паяжини в устата му. Той осъзна, че се е сраснал с гората преди много години. Познаваше гората и гората го познаваше. Вече не можеше да се каже кое е гора и кое — човек.

Всичко беше тихо. Валеше сняг. Той закрещя…

 

Мрак.

Дролайт дойде на себе си, сякаш изплува от тъмни води. Кой го беше освободил — дали Стрейндж или гората, или самата Англия, — той не знаеше, но долавяше презрението, с което благодетелят му го връщаше в съзнание. Древните духове се отдръпнаха от него. Мислите и чувствата му се смалиха до тези на обикновен човек. Той беше замаян и объркан от спомена за преживяното. Огледа ръцете си и опипа онези места от тялото си, на които клоните го бяха пронизали. Изглеждаха съвсем невредими, но как боляха! Той изстена и се огледа за Стрейндж.

Магьосникът стоеше малко настрана, сгушен до една стена, и мърмореше под носа си заклинание. Той удари по стената: камъните се издуха, промениха формата си и се превърнаха в гарван. Гарванът разпери криле и с оглушителен писък се вдигна в нощното небе. Стрейндж отново удари по стената: друг гарван излезе от стената и полетя. После още един и още един, и още, и още, все повече и все по-бързо, докато всички звезди горе се скриха зад черните им криле.

Стрейндж вдигна ръка да удари отново…

— Господарю магьосник! — извика задъхан Дролайт. — Не ми казахте какво е третото послание.

Стрейндж се обърна. Неочаквано сграбчи Дролайт за сюртука и го дръпна към себе си. Дролайт усети зловонния му дъх и за пръв път ясно видя лицето му. Звездите озаряваха диви, безумни очи, изгубили всяка човещина и разум.

— Кажи на Норел, че идвам! — изсъска Стрейндж. — Хайде, върви!

Дролайт нямаше нужда да му се повтаря. Той забърза през тъмнината.

Гарваните сякаш го следваха. Той не можеше да ги види, но чуваше плясъка на крилете им и усещаше движението на въздуха, предизвикано от тях. По средата на един мост най-неочаквано го обля зашеметяваща светлина. Внезапно го обгърнаха звуци на чуруликащи птици и хорски гласове. Мъже и жени се разхождаха, разговаряха и вършеха обичайните си дела. Тук нямаше страшна магия — само ежедневие, прекрасен, чуден свят на ежедневие.

Дрехите на Дролайт все още бяха прогизнали от морска вода, а въздухът беше студен до ожесточение. Той се намираше в непозната част на града. Никой не предлагаше да му помогне и Дролайт дълго се луташе уморен и изгубен. Накрая излезе на площад, който му беше познат, и успя да намери пътя към малката странноприемница, където бе наел стая. Когато стигна, беше изнемощял и разтреперан. Съблече се и изми солта от тялото си колкото можа. После легна в тясното си легло.

През следващите два дни Дролайт лежа в треска. Сънищата му бяха неописуеми кошмари, изпълнени с мрак, магия и дългите студени векове на Земята. И докато спеше, през цялото време се измъчваше от страх да не се събуди под земята или разпнат от някоя зимна гора.

Към средата на третия ден той се възстанови достатъчно, за да може да стане и да отиде на пристанището. Там намери английски кораб, който щеше да плава за Портсмут. Дролайт показа на капитана писмата и документите, дадени му от Ласелс, в които се обещаваше солидно заплащане на кораба, който го върне в Англия. Писмата бяха подписани от двама известни европейски банкери.

На петия ден той плаваше за Англия.

 

Над Лондон бе надвиснала бледа студена мъгла, която сякаш символизираше бледото студено съществувание на Стивън. Напоследък бремето на магията тегнеше над него повече от всякога. Радостта, топлотата и покоят отдавна му бяха чужди. Единствените чувства, които проникваха през облаците магия над сърцето му, бяха от най-горчив характер — гняв, отрицание и смут. Пропастта между него и английските му приятели беше по-дълбока от всякога. Джентълменът с коса като глухарче беше злодей, но когато говореше за гордостта и надменността на англичаните, Стивън трудно можеше да отрече справедливостта на думите му. Дори „Изгубена надежда“ при цялата си зловеща обстановка понякога му се струваше гостоприемно убежище от английското презрение и лукавство, там поне никога не му се налагаше да се извинява, че е такъв, какъвто е: там се отнасяха към него като към почетен гост.

Този зимен ден Стивън се намираше в конюшнята на сър Уолтър Поул на „Харли Стрийт“. Сър Уолтър наскоро беше купил двойка много хубави хрътки за голяма радост на слугите, които прекарваха голяма част от времето си в наглеждане на кучетата, грижи за тях и разговори — къде повече, къде по-малко компетентни — за бързината и ловкостта им в полето. Стивън знаеше, че трябва да следи за този лош навик на слугите, но установи, че не го е грижа чак толкова. Затова когато Робърт, лакеят, му предложи да отидат заедно да видят кучетата, вместо да го сгълчи, Стивън сложи шапката и палтото си и тръгна с него. Сега той стоеше и гледаше как Робърт и конярите се суетят около кучетата. Имаше чувството, че ги наблюдава през дебело и мръсно стъкло.

Изведнъж всички мъже скочиха и побягнаха от конюшните. Стивън потрепери. Опитът го беше научил, че такова неестествено поведение неизбежно е свързано с появата на джентълмена с коса като глухарче.

Ето че се появи, озарявайки тясната тъмна конюшня със сиянието на сребристата си коса, с блясъка на сините си очи, с яркостта на зеления си сюртук, и се разрази в звучно бърборене и смях, като нито за миг не се съмняваше, че Стивън е също толкова щастлив да го види, колкото той е щастлив да види Стивън. Джентълменът се зарадва на кучетата не по-малко от слугите и подкани иконома да дойде да им се порадва. Заговори им на техния език и кучетата весело заподскачаха и залаяха — очевидно симпатията им към него надхвърляше симпатията им към всеки друг, когото бяха виждали досега. Джентълменът каза:

— Това ми напомня един случай през 1413 година, когато отидох на юг да навестя новия крал на Южна Англия. Кралят — благ и доблестен човек — ме представи на придворните си и им разказа за чудните ми подвизи, за обширните ми кралства, за рицарския ми дух и прочие, и прочие. Но един от благородниците предпочете да не слуша тази поучителна и възвишена реч. Той шушукаше и се смееше с приятелите си. Както можете да си представите, аз много се засегнах от отношението им и реших да ги науча на добри обноски. На другия ден тези зли мъже гонеха зайци край гората Хатфийлд. Аз се появих изневиделица и ми хрумна сполучливата идея да превърна хората в зайци, а зайците в хора. Първо хрътките разкъсаха господарите си, а после зайците, приели облика на хора, успяха да си отмъстят по най-ужасен начин на хрътките, които ги бяха гонили — джентълменът млъкна, за да чуе похвалите на Стивън за хитроумното си дело, но преди икономът да успее да каже и дума, джентълменът възкликна:

— О! Усетихте ли това?

— Какво да усетя, сър? — попита Стивън.

— Всички врати се затресоха!

Стивън погледна вратите на конюшнята.

— Не, не тези врати! — възкликна джентълменът. — Имам предвид вратите между Англия и всичко останало! Някой се опитва да ги отвори. Някой говореше на Небето и това не бях аз! Някой дава напътствия на Камъните и на Реките и това не съм аз! Кой го прави? Кой? Хайде!

Джентълменът хвана Стивън за ръка и двамата сякаш се вдигнаха във въздуха, като че ли изведнъж бяха стъпили навръх планина или на много висока кула. Конюшнята на „Харли Стрийт“ изчезна и пред очите на Стивън изникна нова обстановка — после друга, после трета. Появи се пристанище с множество мачти като гъста гора — те сякаш прелетяха под краката им и на тяхно място тутакси изникна сиво зимно море и кораби с издути платна, разлюлени от вятъра; после се появи град с кули и великолепни мостове. Странно, но нямаше почти никакво усещане за движение. Сякаш светът прелиташе покрай Стивън и джентълмена, а те стояха неподвижно. После дойде ред на планини, покрити със сняг, по които с мъка се катереха мънички хора; после се появи гладко като стъкло езеро, заобиколено от тъмни върхове, след него — равно поле със ситни градове, прорязано от реки и подобно на детска играчка.

Пред тях се издигаше нещо. Отначало приличаше на черна линия, разделяща небето на две. Но когато наближиха, то се превърна в черен стълб, който започваше от земята и краят му не се виждаше.

Стивън и джентълменът спряха да починат високо над Венеция (по въпроса за това на какво точно бяха стъпили Стивън предпочиташе да не мисли). Слънцето залязваше и улиците и сградите долу бяха тъмни, но морето и небето бяха пълни със светлина, в която хармонично се преливаха нюанси на розово, бледосиньо, сивкаво и перленобяло. Градът като че ли плуваше в сияйна безкрайност.

В по-голямата си част черният стълб бе гладък като обсидиан, но точно над покривите на къщите се размиваше и от него като пушек излизаха спирали, които се разнасяха из въздуха. Стивън не можеше да предположи какво представляват те.

— Това дим ли е, сър? Да не би кулата да гори? — попита Стивън.

Джентълменът не отвърна, но когато се приближиха, икономът видя, че това не е дим. От кулата излиташе голямо черно множество. Това бяха гарвани. Хиляди и хиляди гарвани. Те напускаха Венеция и отлитаха в посоката, от която Стивън и джентълменът бяха дошли.

Едно ято се насочи към тях. Въздухът изведнъж се изпълни с плясъка на хиляда криле и оглушителен шум. Облаци прах и пясък напълниха очите, носа и гърлото на Стивън. Той наведе глава и закри носа си с ръка, за да пропъди зловонието.

Когато птиците отлетяха, икономът попита учуден:

— Какви са тези гарвани, сър?

— Създания, направени от магьосника — обясни джентълменът. — Изпраща ги в Англия със заръки към Небето, Земята, Реките и Хълмовете. Свиква всички отколешни съюзници на краля. Скоро те ще се кланят на английските магьосници вместо на мен! — той нададе силен вой, изразяващ смесица от гняв и отчаяние. — Наложих му наказания, каквито никога не бях налагал на враговете си! Но той продължава да се бори срещу мен! Защо не приема покорно съдбата си? Защо не се отчайва?

— Не съм чувал да казват, че му липсва кураж, сър — отбеляза Стивън. — Говори се, че на Пиренейския полуостров е направил много смели неща.

— Кураж? Какво говорите? Това не е кураж! Това е чисто и просто злоба! Проявихме небрежност, Стивън! Позволихме на английските магьосници да получат предимство пред нас! Трябва да намерим начин да ги победим! Трябва да удвоим усилията си да ви направим крал!