Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (31)

31
СЕДЕМНАДЕСЕТ МЪРТВИ НЕАПОЛИТАНЦИ

Април 1812 — юни 1814 година

 

ПО ОНОВА ВРЕМЕ в британската армия имаше известен брой „разузнаващи“ офицери, чиято работа беше да разговарят с местните хора, да крадат писмата на френската армия и винаги да знаят какво правят френските части. Колкото и романтични да са представите ви за войната, разузнаващите офицери на Уелингтън при всички случаи ги надхвърлят. Тези офицери преминаваха реки на лунна светлина и прехвърляха планини под изпепеляващо слънце. Те живееха повече зад френската фронтова линия, отколкото зад английската, и познаваха всеки, който симпатизираше на британската кауза.

Най-видният от разузнаващите офицери несъмнено беше майор Колкхаун Грант от 11-и пехотен полк. Често се случваше французите да вдигнат глави и да видят майор Грант да ги наблюдава от коня си, застанал на върха на някой далечен хълм. Той се взираше през далекогледа си и си водеше записки за тях в малък бележник. Това ги караше да се чувстват крайно неудобно.

Една сутрин през април 1812 година съвсем случайно майор Грант се озова между два патрула на френската кавалерия. Когато стана ясно, че не може да им избяга, той слезе от коня си и се скри в малка горичка. Майор Грант се смяташе по-скоро за войник, отколкото за шпионин, и като войник считаше за чест да носи униформата си постоянно. За съжаление униформата на 11-и пехотен полк (като на повечето пехотни части) беше яркочервена и докато майорът се криеше сред напъпилите пролетни листа, французите бързо го забелязаха.

За британците залавянето на Грант беше бедствие, съизмеримо със загубата на цяла бригада редови войници. Лорд Уелингтън незабавно разпрати спешни съобщения, някои от които до френски генерали с предложения за размяна на пленници и няколко партизански командири^[1] и обещания за сребърни монети и оръжие в изобилие срещу освобождаването на Грант. Когато нито едно от тези предложения не се увенча с успех, лорд Уелингтън се видя принуден да приложи друг план. Той нае един от най-легендарните и най-кръвожадните партизански главатари, Херонимо Саорнил, да заведе Джонатан Стрейндж при майор Грант.

— Ще видите, че Саорнил е малко страшен — съобщи Негова светлост на Стрейндж, преди магьосникът да потегли, — но аз нямам никакви притеснения по този повод, защото, честно казано, мистър Стрейндж, и вие не му отстъпвате.

Саорнил и хората му наистина бяха зловеща шайка разбойници, каквато не бихте искали да срещате. Те бяха мръсни, вмирисани и небръснати. Носеха саби и ножове, затъкнати на поясите, и пушки през рамо. Дрехите и потниците на седлата им бяха изпъстрени с жестоки и зловещи изображения: черепи и кръстосани кости, пронизани с ножове сърца, бесилки, колела с разпънати на тях фигури, гарвани, кълвящи сърца и очи, и други също толкова приятни картини. Тези изображения представляваха инкрустации, изработени с нещо, което на пръв поглед приличаше на перлени копчета, но отблизо се оказа зъби на убити от партизаните французи. В частност Саорнил се беше накичил с толкова зъби, че при всяко негово движение те подрънкваха, сякаш и след смъртта си французите тракаха със зъби от страх.

Така отрупани със символи и атрибути на смъртта, Саорнил и хората му бяха сигурни, че всяват ужас у всеки срещнат. Затова донякъде се стъписаха, когато видяха, че английският магьосник ги е надминал в това отношение — той носеше със себе си ковчег. Като повечето жестоки хора и те бяха доста суеверни. Един от тях попита Стрейндж какво има в ковчега. Той безгрижно отвърна, че вътре има човек.

След няколко дни изтощителна езда партизаните заведоха Стрейндж на един хълм, който се издигаше над основния път от Испания за Франция. Те увериха магьосника, че точно по този път ще минат майор Грант и похитителите му.

Хората на Саорнил направиха лагер наблизо и зачакаха. На третия ден видяха по пътя да се задава голяма група френски войници, сред които в яркочервената си униформа яздеше майор Грант. Стрейндж незабавно нареди да отворят ковчега му. Трима партизани грабнаха железни пръти и вдигнаха капака. Вътре намериха глинена фигура — нещо като манекен от същата груба червена глина, която испанците използват за направата на пъстрите си чинии и стомни. Фигурата беше с размерите на човек, но много грубо изработена. Имаше две дупки вместо очи и едва загатнат нос. Затова пък беше грижливо облечена в униформата на офицер от 11-и пехотен полк.

— А сега — обърна се Стрейндж към Херонимо Саорнил, — щом първите французи стигнат онази скала, вие ще ги нападнете.

Саорнил се замисли над казаното, не на последно място заради испанския език на Стрейндж, който беше малко чудат като граматика и произношение.

След като разбра какво иска магьосникът, той попита:

— Да опитаме ли да освободим Ел Буено Гранто? (Ел Буено Гранто беше името, с което испанците наричаха майор Грант.)

— В никакъв случай! — възкликна Стрейндж. — Оставете Ел Буено Гранто на мен!

Саорнил и хората му се спуснаха по-надолу по хълма до място, където тънка редица дръвчета създаваше преграда между тях и пътя. От там откриха огън. Това завари французите съвсем неподготвени. Неколцина бяха убити, много други — ранени. Нямаше скали, само няколко храста — почти нямаше къде да се скрият, — но пътят беше пред тях и им предоставяше добра възможност да избягат от нападателите си. След първите минути на паника и объркване французите се окопитиха, събраха ранените си и препуснаха напред.

Докато се изкачваха по хълма, партизаните не вярваха, че са постигнали нещо — в края на краищата човекът в яркочервена униформа продължаваше да язди напред с французите. Щом стигнаха мястото, където ги чакаше магьосникът, те с изненада установиха, че Стрейндж вече не е сам. Майор Грант беше с него. Двамата седяха по приятелски на една скала, ядяха студено пиле и пиеха кларе.

— …В Брайтън е наистина хубаво — казваше майор Грант, — но аз предпочитам Уеймут.

— Учудвате ме — отвърна Стрейндж. — Аз не обичам Уеймут. Там прекарах една от най-нещастните седмици в живота си. Бях много влюбен в момиче на име Мариан и то ме остави заради един тип с имение в Ямайка и стъклено око.

— Уеймут няма вина за това — отбеляза майор Грант. — А, капитан Саорнил! — той размаха пилешка кълка за поздрав. — Буенос диас!

Междувременно офицерите и войниците от френския ескорт продължиха пътя си към Франция и когато пристигнаха в Байон, предадоха пленника си на началника на тамошната тайна полиция. Началникът на тайната полиция пристъпи напред, за да поздрави човека, когото смяташе за майор Грант. Той доста се озадачи, когато посегна да стисне ръката на пленника и тя излезе от рамото му. Началникът така се стресна, че изпусна ръката на земята и тя се разби на хиляди парченца. Обърна се да се извини на майор Грант и още повече се ужаси, когато забеляза големи черни пукнатини по цялото му лице. След това падна и част от главата му и така се разкри, че пленникът е съвсем кух отвътре, а секунди по-късно той целият се разпадна като Хъмпти-Дъмпти от „Мелодиите на Мама Гъска“.

 

На 22 юли Уелингтън се би с французите край древния университетски град Саламанка. Това беше най-решителната победа на британската армия за последните години.

Същата нощ френската армия побягна през горите, които се простираха на юг от Саламанка. Когато погледнаха нагоре, войниците се стъписаха при вида на ята ангели, които се спускаха над тъмните дървета. Ангелите сияеха с ослепителна светлина. Крилете им бяха бели като на лебеди, а робите им меняха цветовете си като седеф, люспи на риба или небе преди гръм. В ръцете си те държаха лъскави копия и очите им искряха от божествен гняв. Те летяха между дърветата с поразителна бързина и заплашително размахваха копията си в лицата на французите.

Много от войниците изпаднаха в такъв ужас, че се обърнаха и побягнаха обратно към града — право към преследващата ги британска армия. Повечето бяха прекалено стъписани, за да правят друго, освен да стоят и да гледат. Един войник, по-смел и по-решителен от останалите, се опита да разбере какво става. Струваше му се много невероятно Небесата изведнъж да са се съюзили с враговете на Франция: в края на краищата, такова нещо човечеството не беше виждало от времената на Стария завет насам. Той забеляза, че макар да заплашваха войниците с копията си, ангелите не ги нападаха. Войникът изчака един от ангелите да се спусне достатъчно ниско и заби сабята си в него. Сабята не срещна съпротивление — само празен въздух. А и ангелът не прояви признаци на болка или учудване. Французинът веднага извика на сънародниците си да не се страхуват: това са само илюзии, създадени от магьосника на Уелингтън, и не могат да ги наранят.

Френските войници продължиха пътя си, следвани от призрачните ангели. Когато излязоха от гората, те се озоваха на брега на река Тормес. На нея имаше стар мост, който водеше към град Алба де Тормес. Поради грешка от страна на един от съюзниците на лорд Уелингтън този мост беше оставен без никаква охрана. Французите го преминаха и избягаха през града.

 

Няколко часа по-късно, малко след изгрев слънце, лорд Уелингтън мина угрижен по моста при Алба де Тормес. С него яздеха трима други джентълмени: подполковник Де Ланси, който беше заместник-интендант на армията; хубав млад мъж на име Фицрой Съмърсет, военен секретар на лорд Уелингтън; и Джонатан Стрейндж. Всички бяха прашни и мръсни от битката и не бяха спали от няколко дни. Нямаше и изгледи скоро да си легнат, защото Уелингтън беше твърдо решен да продължи преследването на избягалите французи.

Градът с църквите, манастирите и средновековните си сгради се открояваше със съвършена яснота на млечноматовото небе. Въпреки ранния час (беше малко след пет и половина) градът вече се бе събудил. Камбаните биеха в чест на победата над французите. Колони от уморени британски и португалски войници се нижеха по улиците, гражданите излизаха от къщите си и им поднасяха хляб, плодове и цветя. Каруци с ранени стояха в редица край една стена и дежурният офицер изпращаше войници да търсят болницата и други места, където да ги настанят. Междувременно пет-шест невзрачни и сръчни монахини бяха дошли от един от манастирите, обикаляха ранените и им даваха да пият прясно издоено мляко в метални канчета. Малки момчета, които никой не можеше да убеди да останат в леглата си, развълнувано поздравяваха всеки войник, когото срещнеха, и устройваха импровизирани паради на победата за онези, които нямаха нищо против. Лорд Уелингтън се огледа.

— Уоткинс! — извика той на войник в униформа на артилерист.

— Да, милорд? — обади се войникът.

— Търся закуската си, Уоткинс. Дали случайно не си виждал готвача ми?

— Сержант Джефърд каза, че е видял хората ви да отиват към замъка, милорд.

— Благодаря, Уоткинс — отвърна Негова светлост и продължи пътя си. Замъкът на Алба де Тормес не приличаше много на замък. Преди години, в началото на войната, французите го бяха обсадили и сега с изключение на една кула всичко беше в руини. Птици и диви животни си правеха гнезда и хралупи там, където някога херцозите Алба бяха живели в невъобразим разкош. Изящните италиански стенописи, с които някога се славеше замъкът, съвсем не изглеждаха толкова внушителни, след като таваните бяха паднали и ги бяха оставили на грубите ласки на дъждове, бури, градушки и сняг. В трапезарията липсваха някои удобства, характерни за повечето трапезарии — тя беше под открито небе и по средата й растеше млада бреза. Но това изобщо не смущаваше слугите на лорд Уелингтън, те бяха свикнали да поднасят храната на Негова светлост на далеч по-необичайни места. Сега под брезата бяха сложили маса и бяха постлали върху нея бяла покривка. Когато Уелингтън и спътниците му влязоха в замъка, слугите тъкмо бяха започнали да подреждат чинии с хлебчета и резени испанска шунка, купи с кайсии и съдини с прясно масло. Готвачът на Уелингтън отиде да пържи риба и подлютени бъбречета и да прави кафе.

Четиримата джентълмени седнаха. Подполковник Де Ланси отбеляза, че не може да си спомни кога за последно е ял. Някой друг каза същото за себе си и после всички мълчаливо и сериозно захванаха да ядат и да пият.

Те тъкмо започнаха да се връщат към нормалното си състояние и да стават по-разговорливи, когато пристигна майор Грант.

— А, Грант! — възкликна лорд Уелингтън. — Добро утро. Седнете. Закусете с нас.

— След минутка, милорд. Първо трябва да ви съобщя някои новини. От много странен характер. Изглежда, че французите са загубили шест оръдия.

— Оръдия? — незаинтересовано попита Негова светлост, докато си вземаше хлебче и си сипваше подлютени бъбречета. — Разбира се, че са загубили оръдия. Съмърсет! — обърна се той към военния си секретар. — Колко френски оръдия пленихме вчера?

— Единадесет, милорд.

— Не, не, милорд — каза майор Грант. — Моля да ме извините, но не сте ме разбрали правилно. Не говоря за оръдията, които сте пленили по време на битката. Тези оръдия изобщо не са влезли в бой. Те били изпратени от генерал Кафарели до частите на френската армия на север. Но не пристигнали навреме за битката. Всъщност изобщо не пристигнали. Тъй като знаел, че вие, милорд, се намирате наблизо и здраво притискате французите, генерал Кафарели се постарал да изпрати оръдията по най-бързия начин. Съставил ескорт от първите тридесет души, които му попаднали. Е, милорд, генералът действал прибързано и след това горчиво се разкайвал, защото десет от тридесетте души се оказали неаполитанци.

— Неаполитанци! Наистина ли? — възкликна Негова светлост.

Де Ланси и Съмърсет си размениха доволни погледи, дори Джонатан Стрейндж се усмихна.

Истината беше, че макар Неапол да принадлежеше към Френската империя, неаполитанците мразеха французите. Младите мъже от Неапол бяха задължени да се бият във френската армия, но те се възползваха от всяка възможност да дезертират, като често бягаха при врага.

— Но какво са правили другите войници? — попита Съмърсет. — Би следвало да се предположи, че те не биха позволили на неаполитанците да избягат.

— За другите войници е твърде късно да направят каквото и да било — каза майор Грант. — Всичките са мъртви. В настоящия момент двадесет чифта френски ботуши и двадесет френски униформи са изложени в магазин за стари дрехи в Саламанка. Всичките мундири имат продълговати дупки на гърбовете, каквито могат да се направят с италианска кама, и целите са в кръв.

— Значи оръдията са в ръцете на шайка италиански дезертьори, така ли? — попита Стрейндж. — Какво ще направят с тях? Ще поведат война за независимост?

— Не, не! — отвърна Грант. — Ще ги продадат на онзи, който предложи повече. Или на вас, милорд, или на генерал Кастанос (така се казваше генералът, който предвождаше испанската армия).

— Съмърсет! — извика Негова светлост. — Колко би трябвало да дам за шест френски оръдия? Четиристотин песос?

— О, със сигурност си заслужава да дадете четиристотин песос, за да накарате французите да изпитат последствията от глупостта си, милорд. Само не разбирам как досега не сме получили никаква вест от неаполитанците. Какво биха могли да чакат?

— Мисля, че знам отговора на този въпрос — каза майор Грант. — Преди четири нощи двама мъже се срещнали тайно в малко лозе на хълм недалеч от Кастрехон. Били облечени в окъсани френски униформи и говорили на италиански диалект. Поговорили и се разделили, като единият тръгнал на юг към френските части при Канталапиедра, а другият на север към Дуеро. Милорд, според мен неаполитанските дезертьори изпращат съобщения до сънародниците си с призив да се присъединят към тях. Смея да кажа, че те се надяват с парите, които вие или генерал Кастанос ще дадете за оръдията, да отплават обратно за Неапол на златен кораб. Може би всеки от тях има брат или братовчед, който служи в друга френска част. Те не искат да се върнат у дома, да застанат пред майките и бабите си и да им кажат, че не са довели роднините си у дома.

— Чувал съм от много хора, че италианските жени са доста сприхави — потвърди подполковник Де Ланси.

— Това, което трябва да направим, милорд — продължи майор Грант, — е да намерим неаполитанци и да ги разпитаме. Не се съмнявам, че те ще знаят къде са крадците и къде държат оръдията.

— Има ли неалолитанци сред вчерашните пленници? — попита Уелингтън. Подполковник Де Ланси изпрати човек да провери.

— Разбира се — продължи Негова светлост замислен, — повече бих предпочел да не плащам нищо. Мерлин! — така лорд Уелингтън наричаше Джонатан Стрейндж. — Ще бъдете ли така добър да извикате видение за неаполитанците, може би така ще успеем да разберем къде са и къде се намират оръдията, и после просто ще отидем и ще ги вземем!

— Може би — каза Стрейндж.

— Смея да предположа, че ще видите планина със странна форма в далечината — весело добави Негова светлост — или село с по-особена камбанария. Някой от испанските ни водачи бързо ще познае мястото.

— Вероятно — промърмори Стрейндж.

— Не ми изглеждате много сигурен.

— Простете, милорд, но — мисля, че и преди съм го казвал — виденията са най-неподходящият вид магия за това^[2].

— Добре, а можете ли да предложите нещо по-добро? — попита Негова светлост.

— Не, милорд. Все още не.

— В такъв случай е решено! — обяви лорд Уелингтън. — Мистър Стрейндж, подполковник Де Ланси и майор Грант ще се заемат с намирането на оръдията. Съмърсет и аз ще продължим да досаждаме на французите.

Резкият тон, с който Негова светлост произнесе тези думи, предполагаше, че той очаква всяко едно от тези неща да стане почти веднага. Стрейндж и господата офицери изгълтаха остатъците от закуската и се захванаха със задълженията си.

Към обяд лорд Уелингтън и Фицрой Съмърсет, яхнали конете си, стояха на малък хълм край село Гарсия Ернандес. В скалистата долина под тях няколко бригади на британските драгуни се подготвяха да атакуват ескадроните, които оформяха ариергарда на френската армия.

Точно в този момент пристигна подполковник Де Ланси.

— А, подполковник! — възкликна лорд Уелингтън. — Намерихте ли ми неаполитанци?

— Сред пленниците няма неалолитанци, милорд — отвърна Де Ланси. — Но мистър Стрейндж предложи да потърсим сред вчерашните убити на бойното поле. По магически начин той намери седемнадесет трупа на неаполитанци.

— Трупове! — учуди се лорд Уелингтън и свали далекогледа си. — За какво, за Бога, са му притрябвали трупове?

— И ние го попитахме същото, милорд, но той стана много потаен и не ни отговори. Само помоли да приберем труповете на сигурно място, където няма да се изгубят или повредят.

— Е, предполагам, че след като сме наели магьосник, не можем да се оплакваме, че не се държи като останалите хора — отбеляза Уелингтън.

В този момент един офицер, който стоеше наблизо, извика, че драгуните са преминали в галоп и скоро ще настигнат французите. Тутакси всички приумици на магьосника бяха забравени, лорд Уелингтън вдигна далекогледа си и всички присъстващи се съсредоточиха върху битката.

Междувременно Стрейндж се върна от бойното поле в замъка в Алба де Тормес. В оръжейната кула (единствената оцеляла част от замъка) той беше намерил стая, която никой не използваше, и се бе настанил в нея. Навсякъде из стаята бяха пръснати четиридесетте книги на Норел. Повечето все още бяха горе-долу здрави, макар че някои изглеждаха доста похабени. Подът беше осеян с тетрадки и листа хартия на Стрейндж, изписани със заклинания и магически изчисления. На една маса по средата стоеше широка плитка сребърна купа, пълна с вода. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и единствената светлина в стаята идваше от сребърната купа. Общо взето, това беше истинска бърлога на магьосник и хубавичката слугиня испанка, която на равни интервали от време поднасяше кафе и бадемови бисквити, много се плашеше и изтичваше навън веднага щом оставеше подноса.

Един офицер от 18-и хусарски полк на име Уайт беше изпратен да помага на Стрейндж. Известно време капитан Уайт бе живял в дома на британския емисар в Неапол. Той имаше дарба за езици и отлично познаваше неаполитанския диалект.

Стрейндж нямаше затруднения с извикването на видения, но точно както беше предрекъл, те дадоха оскъдни сведения за това къде се намират мъжете. Установи, че оръдията са скрити небрежно зад някакви бледожълти скали — такива, каквито имаше в изобилие из целия Пиренейски полуостров, — а мъжете са се разположили в малка горичка с маслинови дървета и пинии — такава, каквато всъщност може да се види навсякъде, където и да се обърнеш.

Капитан Уайт стоеше до Стрейндж и превеждаше всичко, което неаполитанците си говореха, на ясен и точен английски език. Но макар че цял ден се взираха в сребърната купа, те успяха да научат съвсем малко. Когато човек е бил гладен осемнадесет месеца, когато от две години не е виждал жена си или любимата си, когато през последните четири месеца е спал сред кал и камъни, способностите му да води разговор са доста ограничени. Неаполитанците почти нямаха какво да си кажат, а това, което си казваха, беше свързано главно с храната, която им се искаше да ядат, с отсъстващите съпруги и любими, на които искаха да се порадват, и с меки пухени дюшеци, на които им се искаше да спят.

През половината нощ и по-голямата част от следващия ден Стрейндж и капитан Уайт седяха в оръжейната кула, погълнати от еднообразното занимание да наблюдават неаполитанците. Към вечерта на втория ден един адютант донесе съобщение от Уелингтън. Негова светлост беше разположил щаба си на място, което се наричаше Флорес де Авила, и викаше Стрейндж и капитан Уайт да се явят при него. Затова те събраха книгите, сребърната купа и останалите си вещи и поеха по горещите прашни пътища.

Флорес де Авила се оказа доста затънтено място: никой от испанците, които капитан Уайт попита за пътя, не знаеше къде е. Но когато две от най-големите европейски армии минат отнякъде, те не могат да не оставят следи от движението си: Стрейндж и капитан Уайт установиха, че е най-добре да следват дирята от захвърлени армейски предмети, счупени каруци, трупове и пируващи врани. На фона на пустите скалисти долини тези гледки приличаха на средновековни изображения на ада и предизвикваха Стрейндж да прави множество мрачни забележки за ужаса и безсмислието на войната. При нормални обстоятелства професионалният войник капитан Уайт вероятно би възразил, но сега бе твърде повлиян от мрачната обстановка наоколо и отговаряше само: „Вярно е, сър. Много е вярно.“

Но един войник не може да размишлява прекалено дълго над подобни въпроси. Животът му е изпълнен с трудности и той трябва да си доставя удоволствия при всяка възможност. Макар да се замисля за жестокостите, с които се сблъсква, сложете го в компанията на другарите му и е почти невъзможно настроението му да не се подобри. Стрейндж и капитан Уайт пристигнаха във Флорес де Авила към девет часа и след пет минути вече се поздравяваха весело с приятели, слушаха последните клюки за лорд Уелингтън и задаваха купища въпроси за битката, състояла се предишния ден и завършила с поредното поражение за французите. Човек трудно би предположил, че през последните дванадесет месеца са видели нещо, което да ги ужаси.

Щабът се помещаваше в разрушена църква на хълма над селото и там ги очакваха лорд Уелингтън, Фицрой Съмърсет, подполковник Де Ланси и майор Грант.

За човек, който бе спечелил две битки за два дни, лорд Уелингтън не беше в най-доброто възможно настроение. Френската армия, прочута из цяла Европа с бързото си придвижване, се беше измъкнала и сега крачеше към Валядолид и спасението си.

— За мен е истинска загадка как се придвижват толкова бързо — оплака се той. — Какво ли не бих дал да ги настигна и разгромя! Но имам само една армия и ако я изтощя, не мога да си набавя друга.

— Получихме вест от неаполитанците за оръдията — съобщи майор Грант на Стрейндж и капитан Уайт. — Искат ни сто песос на парче. Общо шестстотин.

— А това е твърде много — отсече Негова светлост. — Мистър Стрейндж, капитан Уайт, надявам се, че имате добри новини за мен.

— Не бих казал, милорд — отвърна Стрейндж. — Неаполитанците са в някаква гора. Но къде точно се намира тя — нямам ни най-малка представа. Не знам как да продължа. Използвах всичко, което знам.

— Тогава бързо трябва да научите нещо ново!

В първия момент Стрейндж като че ли се приготви да даде гневен отговор на Негова светлост, но размисли, въздъхна и попита дали седемнадесетте мъртви неалолитанци са на сигурно място.

— Сложиха ги в камбанарията — отвърна подполковник Де Ланси. — Сержант Неш отговаря за тях. Не знам за какво ви трябват, но ви съветвам да ги използвате бързо. Не вярвам да издържат дълго в тази горещина.

— Ще изкарат още една нощ — каза Стрейндж. — Нощите са студени. После се обърна и излезе от църквата.

Хората на Уелингтън го изгледаха с любопитство.

— Знаете ли — обади се Фицрой Съмърсет, — наистина не проумявам какво възнамерява да прави със седемнадесет трупа.

— Каквото и да е — каза Уелингтън, потопи пачето си перо в мастилото и започна да пише писмо до министрите в Лондон, — очевидно не му се нрави. Прави всичко възможно, за да го избегне.

Същата нощ Стрейндж направи магия, която никога дотогава не беше правил. Опита се да проникне в сънищата на неаполитанците. В това успя напълно.

Един сънуваше, че се е покатерил на дърво, гонен от печено агнешко краче. Той седеше на дървото и плачеше от глад, докато агнешкото краче тичаше наоколо и заплашително размахваше стърчащия си кокал. Скоро след това към него се присъединиха пет или шест настървени варени яйца, които зашепнаха най-ужасни хули по адрес на неаполитанеца.

Друг сънуваше, че върви през някаква горичка и среща мъртвата си майка. Тя му каза, че преди малко надникнала в една заешка дупка и видяла на дъното й Наполеон Бонапарт, краля на Англия, папата и руския цар. Човекът слезе в заешката дупка да види, но когато стигна дъното, установи, че Наполеон Бонапарт, кралят на Англия, папата и руският цар са всъщност едно и също лице, огромен дебел мъж, голям колкото църква, с ръждясали железни зъби и горящи колела вместо очи. „Ха! — подсмихна се злобно великанът, — да не би да си мислеше, че сме различни хора?“ После бръкна в един котел, който къкреше отстрани, извади малкия син на сънуващия и го изяде. Накратко, сънищата на неаполитанците, макар да бяха интересни, не съдържаха много полезни сведения.

Към десет часа на другата сутрин лорд Уелингтън седеше на импровизираното си бюро в олтара на разрушената църква. Той вдигна глава и видя Стрейндж да влиза.

— Е? — попита Негова светлост.

Стрейндж въздъхна.

— Къде е сержант Неш? Искам да ми донесе мъртвите тела. С ваше позволение, милорд, ще опитам една магия, за която съм чувал^[3].

В щаба бързо се разчу, че магьосникът ще прави нещо с мъртвите неаполитанци. Флорес де Авила беше малко селце с не повече от сто къщи. Предишната вечер бе минала доста скучно за армията от млади мъже, току-що извоювали голяма победа и изпълнени с желание да празнуват, затова имаше голяма вероятност магията на Стрейндж да се окаже най-голямото развлечение за деня. Скоро се насъбра тълпа от любопитни офицери и войници.

Църквата имаше каменна тераса, която се издигаше над тясна долина и гледаше към бледи внушителни планини. По склоновете им зеленееха лозя и маслинови горички. Сержант Неш и хората му донесоха седемнадесетте трупа от камбанарията и ги наредиха в седнало положение покрай ниската стена, която опасваше терасата.

Стрейндж мина и разгледа всеки труп поотделно.

— Мисля, че изрично ви казах — обърна се той към сержант Неш — никой да не пипа труповете.

Сержант Неш погледна магьосника с възмущение.

— Убеден съм, сър, че никой от моите момчета не ги е докосвал. Но, милорд — заговори сержантът на лорд Уелингтън, — почти няма труп на бойното поле, на който разхайтените испанци да не са направили нещо… — и той се зае да изрежда различните недостатъци в националния характер на испанците, като заключи, че ако човек заспи на място, където испанците могат да го намерят, когато се събуди, горчиво ще се разкайва.

Лорд Уелингтън нетърпеливо махна на сержанта да млъкне.

— Не виждам да са пострадали много — каза Негова светлост на Стрейндж. — Има ли значение дали някой ги е пипал?

Стрейндж мрачно промърмори, че може би не, но все пак му се налага да ги гледа.

Наистина повечето рани по неаполитанците като че ли бяха онези, причинили смъртта им, но всички трупове бяха разсъблечени, а на някои бяха отрязани пръстите — за по-лесно сваляне на пръстените. Един от мъртвите беше хубав млад мъж, но красотата му бе значително пострадала от това, че някой беше извадил зъбите му (за да си направи изкуствени) и бе отрязал по-голямата част от черната му коса (за перука).

Стрейндж каза на един войник да донесе остър нож и чист бинт. Когато му донесоха ножа, той свали връхната си дреха и нави ръкава на ризата си. После започна да мърмори под носа си нещо на латински. След това направи голям и дълбок разрез в ръката си и когато от раната потече обилна струя кръв, Стрейндж поля обилно главите на мъртъвците, като внимаваше кръвта да не попадне в очите, на езиците и в ноздрите им. След миг първият труп се изправи. Разнесе се зловещ стържещ звук от напълването на изсъхналите дробове с въздух и раздвижването на крайниците по начин, който представляваше непоносимо ужасна гледка. После един по един труповете оживяха и заговориха гърлено на език, който съдържаше много повече пискливи звуци от всеки друг, известен на присъстващите.

Дори Уелингтън леко пребледня. Само Стрейндж не показа видима емоция.

— Мили Боже! — възкликна Фицрой Съмърсет. — Що за език е това?

— Мисля, че е един от диалектите на ада — отвърна Стрейндж.

— Наистина ли? — попита Съмърсет. — Е, това е забележително. — Много бързо са го научили — отбеляза лорд Уелингтън. — Та те са мъртви едва от три дни — Негова светлост одобряваше хората, които се справяха със задачите си бързо и делово. — Но вие говорите ли този език? — обърна се той към Стрейндж.

— Не, милорд.

— Тогава как ще разговаряме с тях?

Вместо отговор Стрейндж сграбчи главата на първия труп, разтвори ломотещите му челюсти и плю в устата му. Мъртвият тутакси заговори на родния си земен език — силен неаполитански диалект на италианския, който за повечето хора бе също толкова неразбираем и почти толкова ужасен, колкото и езикът, говорен от трупа допреди малко. Все пак предимството беше, че този диалект бе напълно разбираем за капитан Уайт.

С помощта на капитана майор Грант и подполковник Де Ланси разпитаха мъртвите неаполитанци и останаха много доволни от получените отговори. Тъй като бяха мъртви, неаполитанците държаха да удовлетворят разпитващите ги несравнимо повече, отколкото който и да било жив пленник. Оказа се, че малко преди да ги убият в битката при Саламанка, всеки един от тези нещастници бе получил тайно съобщение от скритите в гората свои сънародници, с което последните ги известяваха за кражбата на оръдията и им казваха да отидат в едно село на няколко левги северно от Саламанка, откъдето лесно ще намерят гората по тайни знаци, оставени с креда по дървета и камъни.

Майор Грант събра малък отряд от кавалеристи и след няколко дни се върна с оръдията и дезертьорите. Уелингтън беше доволен.

За съжаление, за Стрейндж се оказа абсолютно невъзможно да открие заклинанието, с което да върне мъртвите неаполитанци обратно във вечния им сън^[4]. Той направи няколко опита, но почти без никакъв резултат с изключение на това, че веднъж всичките седемнадесет трупа неочаквано израснаха до двадесет фута височина и станаха странно прозрачни, като огромни акварели, нарисувани върху тънък муселин. След като Стрейндж възстанови нормалните им размери, проблемът с връщането им към смъртта остана.

Отначало ги сложиха при останалите френски пленници. Но пленниците бурно се възпротивиха срещу затварянето им с тези тътрещи се развалини. „Наистина — отбеляза лорд Уелингтън, като погледна с отвращение труповете, — не можем да ги виним.“

Така че когато изпратиха пленниците в Англия, мъртвите неаполитанци останаха с войската. Цяло лято ги превозваха в каруца с волове и по заповед на лорд Уелингтън ги оковаха във вериги. Веригите имаха за цел да ограничават движенията им и да ги задържат на едно място, но мъртвите неаполитанци нямаха страх от болка — всъщност те като че ли изобщо не я чувстваха, — затова за тях не представляваше проблем да се измъкват от оковите си, като понякога дори оставяха в тях части от телата си. Щом се освободяха, те тръгваха да търсят Стрейндж и най-жално да го молят да ги върне към пълноценния живот. Неаполитанците бяха виждали ада и никак не държаха да се върнат там.

В Мадрид испанският художник Франсиско Гоя направи скица с червена креда на Джонатан Стрейндж, заобиколен от мъртвите неаполитанци. На рисунката Стрейндж е седнал на земята. Погледът му е сведен, а ръцете му висят отпуснати покрай тялото и цялата му поза говори за безпомощност и отчаяние. Неаполитанците се тълпят около него, някои го гледат с копнеж, на лицата на други е изписана молба, а един протяга колебливо пръст да докосне косата му. Няма нужда да споменавам, че рисунката не прилича на нито един от портретите на Стрейндж.

На 25 август лорд Уелингтън издаде заповед мъртвите неаполитанци да бъдат унищожени^[5].

Стрейндж се тревожеше, че мистър Норел може да чуе за магията в разрушената църква на Флорес де Авила. Самият той не спомена за нея в писмата си и помоли лорд Уелингтън да не съобщава за случилото се в комюникетата си.

— О, много добре — съгласи се Негова светлост. Той съвсем не държеше да пише каквото и да било, свързано с магия. Лорд Уелингтън не обичаше да се занимава с неща, с които не е напълно наясно. — Но това едва ли ще помогне. Всеки войник, изпратил писмо до дома през последните пет дни, непременно е разказал с най-големи подробности за случилото се.

— Знам — каза Стрейндж с явно неудобство, — но войниците винаги преувеличават нещата, които ме виждат да правя, и може би в Англия ще допуснат, че разказите им са както обикновено доукрасени и няма да сметнат станалото за чак толкова забележително. Ще решат, че просто съм излекувал няколко ранени неаполитанци или нещо подобно.

Възкресяването на седемнадесетте мъртви неаполитанци е добър пример за това с какви проблеми трябваше да се сблъсква Стрейндж през втората половина на войната. Подобно на министрите преди него, лорд Уелингтън все повече свикваше с прилагането на магия за постигане на целите си и изискваше от магьосника все по-сложни неща. За разлика от министрите обаче Негова светлост имаше твърде малко време и желание да слуша дългите обяснения защо едно или друго нещо е невъзможно. В края на краищата той редовно искаше невъзможното от инженерите, генералите и офицерите си и не смяташе да прави изключение за магьосника. „Намерете друг начин!“ — отсичаше лорд Уелингтън, когато Стрейндж се опитваше да обясни, че дадена магия не е правена от 1302 година насам или че заклинанието се е изгубило, или че изобщо никога не е съществувало. Точно както в ранните дни на магьосничеството си отпреди да срещне Норел, Стрейндж се принуждаваше да измисля повечето магии, които правеше, изхождайки от основни принципи и полузапомнени истории от стари книги.

В началото на лятото на 1813 година той отново направи магия, каквато никой не беше опитвал от времената на Краля Гарван насам: премести река. Ето как стана: през това лято войната вървеше добре и всичко, с което лорд Уелингтън се захванеше, се увенчаваше с успех. Една юнска сутрин обаче французите се оказаха в по-добра позиция, отколкото им се бе случвало от доста време насам. Негова светлост и другите генерали незабавно се събраха да обсъдят какво може да се направи, за да се излезе от това крайно нежелателно положение. Стрейндж беше повикан в палатката на лорд Уелингтън. Той завари всички събрани около маса, на която беше разгъната голяма карта.

През това лято духът на Негова светлост беше доста приповдигнат и той посрещна Стрейндж почти топло:

— А, Мерлин! Ето ви и вас! Имаме следния проблем: ние сме от тази страна на реката, а французите са от другата и нищо не би ме зарадвало повече от това позициите ни да са разменени.

Един от генералите започна да обяснява, че ако поведат армията на запад от тук и после построят мост над реката тук, и след това нападнат французите тук…

— Ще отнеме много време! — отсече лорд Уелингтън. — Твърде много време! Мерлин, не можете ли да направите така, че на армията да й пораснат крила и да прелети над французите? Можете ли, как смятате? — Негова светлост може би донякъде се шегуваше, но само донякъде. — Трябва просто да снабдите всеки войник с чифт крила. Да вземем капитан Макферсън — той стрелна с поглед един едър шотландец. — Много бих искал да видя как на Макферсън му порастват крила и той пърха с тях наоколо.

Стрейндж погледна замислен към капитан Макферсън.

— Не — каза накрая, — но ще ви бъда благодарен, милорд, ако ми го заемете — заедно с картата — за час-два.

Известно време Стрейндж и капитан Макферсън се взираха в картата, след което магьосникът се върна при лорд Уелингтън и каза, че ще отнеме твърде много време на всеки войник от армията да му пораснат крила, но съвсем няма да отнеме време да се премести реката, това ще свърши ли работа?

— В момента реката тече на юг и после завива на север — каза Стрейндж. — Ако в тази си част течеше на север вместо на юг и тук завиваше на юг, тогава, както виждате, ние щяхме да бъдем на северния бряг, а французите — на южния.

— О! — възкликна Негова светлост. — Много добре.

Новото местоположение на реката така стъписа французите, че няколко френски роти, на които беше заповядано да се придвижат на север, тръгнаха в погрешна посока, защото бяха убедени, че ако се отдалечават от реката, вървят на север. Никой повече не видя тези роти и всички предположиха, че са убити от испански партизани.

По-късно лорд Уелингтън весело каза на генерал Чиптън, че няма нищо по-изморително за войниците и конете от постоянното придвижване насам-натам и че за в бъдеще според него ще е по-добре те да стоят на едно място, докато мистър Стрейндж мести Испания като килим под краката им.

Междувременно испанският Регентски съвет в Кадис доста се разтревожи от този развой на събитията и започна да се чуди дали когато най-после страната им се освободи от французите, ще могат да я познаят. Регентите се оплакаха на външния секретар (което много хора сметнаха за черна неблагодарност). Външният секретар убеди Стрейндж да напише писмо до Регентския съвет, в което да обещае, че след войната ще върне реката на предишното й място, както и „всичко друго, което лорд Уелингтън поиска да бъде преместено в хода на войната“. Сред многото неща, които Стрейндж премести, бяха: горичка с маслинови дървета и пинии в Навара^[6], град Памплона^[7] и две църкви в град Сен Жан дьо Люз във Франция^[8].

На 6 април 1814 година император Наполеон Бонапарт абдикира. Казват, че когато лорд Уелингтън научил, затанцувал от радост. Когато чу новината, Стрейндж се разсмя с цяло гърло, а после изведнъж спря и промърмори:

— Мили Боже! Какво ще става с нас сега?

По онова време всички сметнаха, че тази загадъчна забележка се отнася до армията, но след това няколко души се запитаха дали всъщност той не е имал предвид себе си и другия магьосник.

Картата на Европа трябваше да се пречертае: границите на новите царства на Бонапарт бяха премахнати и на тяхно място се върнаха старите, някои крале бяха детронирани, други — възкачени на троновете си. Народите на Европа се поздравяваха за окончателната победа над Великия узурпатор. Но за британците войната изведнъж като че ли придоби съвсем друг смисъл: тя направи Великобритания най-великата сила в света. В Лондон мистър Норел със задоволство слушаше всички да говорят как магията — неговата и на мистър Стрейндж — е изиграла решаваща роля за постигането на този резултат.

Една вечер към края на май Арабела се прибра от вечеря в чест на победата в Карлтън Хаус. Беше чула множество топли похвали по адрес на съпруга си, в негова чест се вдигнаха тостове и принц-регентът й направи много комплименти. Сега минаваше полунощ, тя седеше в салона и тъкмо си мислеше, че единственото, което не й достига, за да бъде щастието й пълно, е съпругът й да се върне у дома, когато една от прислужниците влетя в стаята и извика:

— О, мадам! Господарят си дойде! Някой влезе в салона.

Той беше по-слаб и по-мургав, отколкото го помнеше. Косата му бе побеляла, а над лявата му вежда имаше светъл белег. Белегът не беше пресен, но тя не го бе виждала досега. Чертите му бяха все същите, но лицето му бе някак различно. Този човек почти не приличаше на мъжа, за когото тя мислеше само допреди миг. Но преди да успее да се разочарова или да се почувства неловко, или което и да било от нещата, които се боеше, че ще се случат, когато той се върне у дома, мъжът хвърли бърз полуироничен поглед из стаята, който тя позна на мита. После се обърна към нея и с най-познатата усмивка на света каза:

— Прибрах се.

На другата сутрин те все още не си бяха казали и една стотна от всичко, което имаха да си кажат.

— Седни тук — помоли Стрейндж жена си.

— На този стол ли?

— Да.

— Защо?

— За да те погледам. Три години не съм те виждал и толкова ми липсваше. Сега трябва да наваксвам.

Тя седна, но след малко започна да се усмихва.

— Джонатан, не мога да не се смея, когато ме гледаш така втренчено. Ако продължаваш по същия начин, за половин час ще наваксаш липсата. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но никога преди не си ме поглеждал. Главата ти постоянно беше заровена в някоя прашна книга.

— Не е вярно. Съвсем бях забравил колко си заядлива. Подай ми онзи лист хартия. Ще си го запиша.

— Нищо такова няма да направя — възрази през смях Арабела.

— Знаеш ли коя беше първата ми мисъл, когато се събудих тази сутрин? Помислих си, че трябва да стана, да се обръсна и да закуся, преди слугата на някой друг да е използвал всичката топла вода и да е обрал всичките хлебчета. После си спомних, че всички слуги в къщата са мои и че всичката топла вода в къщата е моя, и че всичкият хляб в къщата също е мой. Струва ми се, че никога не съм бил по-щастлив.

— Никога ли не си се чувствал добре в Испания?

— На война живееш или като принц, или като скитник. Виждал съм лорд Уелингтън — трябваше да кажа „Негово сиятелство“^[9] — да спи под дърво с камък за възглавница. Друг път съм виждал крадци и просяци да се изтягат в пухени завивки на разкошни легла. Войната обръща всичко с главата надолу.

— Е, надявам се животът в Лондон да не ти се стори скучен. Джентълменът с коса като глухарче каза, че след като си опитал вкуса на войната, у дома със сигурност ще се отегчиш.

— Ха! Не, в никакъв случай! Как, когато тук всичко е чисто и на мястото си? И книгите, и вещите са ти подръка, и щом вдигнеш поглед, жена ти седи пред теб? Какво би могло… Кой ти го е казал? Джентълмен с каква коса?

— Като глухарче. Сигурна съм, че го познаваш. Той живее при сър Уолтър и лейди Поул. Всъщност не съм убедена, че живее там, но го виждам всеки път, когато отида у тях.

Стрейндж се намръщи.

— Не го познавам. Как се казва?

Арабела не знаеше.

— Винаги съм смятала, че е роднина на сър Уолтър или лейди Поул. Колко странно, че никога не ми е хрумвало да го попитам как се казва! И то след като сме разговаряли — о, часове наред!

— Наистина ли? Не съм сигурен, че одобрявам това. Той хубав ли е?

— О, да! Много! Колко странно, че не знам името му! Много е забавен. За разлика от повечето хора, които срещаме.

— И за какво си говорите?

— О, за всичко! Но накрая той все иска да ми подарява нещо. Миналия понеделник искаше да ми докара бенгалски тигър. В сряда — да ми доведе кралицата на Неапол, защото според него тя и аз толкова си приличаме, че със сигурност ще станем най-добри приятелки, а в петък искаше да изпрати слуга да ми донесе музикално дърво…

— Музикално дърво?

Арабела се засмя.

— Музикално дърво! Каза, че на някаква планина с историческо име расте дърво, което вместо плодове ражда ноти и музиката му превъзхожда всяка друга. Никога не мога да преценя дали сам вярва на приказките си. Всъщност няколко пъти дори се питах дали не е луд. Винаги намирам извинения да отказвам подаръците му.

— Радвам се. Никак нямаше да ми е приятно да се върна у дома и да намеря къщата пълна с тигри, кралици и музикални дървета. Напоследък получавала ли си вести от мистър Норел?

— Напоследък не съм.

— Защо се усмихваш? — попита Стрейндж.

— Усмихнах ли се? Не съм забелязала. Е, добре, ще ти кажа. Веднъж той ми изпрати съобщение и това беше всичко.

— Едно съобщение за три години?

— Да. Преди около година се разнесе слух, че са те убили при Витория и мистър Норел изпрати Чайлдърмас да попита дали е вярно. Аз знаех точно толкова, колкото и той. Но същата вечер пристигна капитан Моултроп. Корабът му беше акостирал в Портсмут преди не повече от два дни и той дойде направо тук да ми съобщи, че в слуховете няма нищо вярно. Никога няма да забравя добрината му! Бедният млад мъж! Ръката му беше ампутирана само преди месец и той все още страдаше. Но на масата има писмо от мистър Норел за теб. Чайлдърмас го донесе вчера.

Стрейндж взе писмото и го повъртя в ръцете си.

— Е, мисля, че трябва да тръгвам — колебливо каза той.

Истината беше, че Стрейндж никак не бързаше да се срещне със стария си наставник. Той бе свикнал да бъде независим в мислите и действията си. В Испания получаваше заповеди от херцог Уелингтън, но решенията за това каква магия да направи, за да изпълни заповедите, вземаше сам. Перспективата отново да прави магии под ръководството на мистър Норел никак не го изпълваше с ентусиазъм, а след като бе прекарал месеци в компанията на дръзките млади офицери на Уелингтън, да разговаря часове наред само с мистър Норел му се виждаше малко скучно.

Но въпреки опасенията му срещата премина много сърдечно. Мистър Норел толкова се радваше да го види, толкова въпроси имаше за естеството на заклинанията, използвани в Испания, толкова го похвали за постиженията му, че на Стрейндж почти му се стори, че е бил несправедлив към наставника си.

Естествено, мистър Норел не искаше и да чуе, че Стрейндж се отказва от ролята си на негов ученик.

— Не, не и не! Вие трябва да се върнете тук! Имаме още много да работим. Сега, когато войната свърши, истинската работа тепърва предстои. Трябва да създадем магията на новото време! Получих най-благонадеждни уверения от неколцина министри, които много държаха да ме уведомят, че за тях е абсолютно невъзможно да продължат да управляват страната без помощта на нашата магия! И въпреки всичко, което ние с вас сме направили, все още има заблуди! Ето, завчера чух лорд Касълрей да обяснява на някого, че по настояване на херцог Уелингтън вие сте използвали черна магия в Испания! Аз побързах да уверя Негова светлост, че не може да сте използвали друго освен най-съвременни методи.

Стрейндж не отговори и леко наклони глава по начин, който мистър Норел със сигурност изтълкува като мълчаливо съгласие.

— Но ние говорехме за това дали да продължавам да бъда ваш ученик. Аз изучих всички магии от списъка, който вие съставихте преди четири години. Преди да замина за Пиренейския полуостров, вие, сър, ми казахте, че сте напълно доволен от напредъка ми — както, надявам се, помните.

— О, но това беше само за начало! Докато бяхте в Испания, аз съставих нов списък. Ще кажа на Лукас да го донесе от библиотеката. Впрочем знаете, че имам и други книги, които бих искал да прочетете — малките му сини очи нервно примигнаха.

Стрейндж се поколеба. Това беше намек за библиотеката в абатството Хъртфю, която той още не беше виждал.

— О, мистър Стрейндж! — възкликна Норел. — Толкова се радвам, че се върнахте, сър! Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че ще говорим още дълго. Мистър Ласелс и мистър Дролайт прекарваха доста време тук…

Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.

— …но с тях не може да се говори за магия. Елате пак утре. По-рано. Елате на закуска!