Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (20)

20
СЪМНИТЕЛНИЯТ ГАЛАНТЕРИСТ

Февруари 1808 година

 

ОНЕЗИ, КОИТО ОЧАКВАХА войната да свърши с появата на магьосника, скоро се разочароваха.

— Магия! — възкликна външният секретар мистър Канинг. — Не ми говорете за магия! Тя е като всичко останало — само спънки и разочарования!

В това имаше известна истина и мистър Норел винаги на драго сърце се впускаше в дълги заплетени обяснения на въпроси защо едно или друго е невъзможно да се направи. Веднъж в разгара на едно такова обяснение той каза нещо, за което по-късно съжали. Това стана в Бърлингтън Хаус, докато мистър Норел обясняваше на вътрешния секретар лорд Хоуксбъри^[1], че нещо не може да се направи, защото за осъществяването му са необходими — о, поне дузина магьосници, които да се трудят денонощно. Той произнесе дълга скучна реч за жалкото състояние на английската магия, завършвайки с думите:

— Бих искал да е другояче, но както знаете, милорд, нашите талантливи младежи избират кариера в армията, флота и църквата. Моята скромна професия е обект на пренебрежение — и тежко въздъхна.

С това мистър Норел не искаше да каже нищо кой знае какво, освен може би да привлече внимание към изключителния си талант, но за съжаление лорд Хоуксбъри изтълкува думите му по съвсем друг начин.

— О! — възкликна той. — Искате да кажете, че се нуждаем от още магьосници? О, да! Напълно ви разбирам. Напълно. Школа? Или Кралско общество под покровителството на Негово величество? Е, мистър Норел, наистина мисля, че е редно да оставим подробностите на вас. Ако бъдете така добър да напишете меморандум по въпроса, аз с удоволствие ще го прочета и ще представя предложенията на останалите министри. Всички познаваме уменията ви да съставяте подобни неща, пишете така ясно и подробно, а и почеркът ви е хубав. Сигурен съм, сър, че ще успеем да намерим малко пари отнякъде. Когато имате време, сър. Няма защо да бързате. Знам колко сте зает.

Горкият мистър Норел! Нищо не можеше да го подразни повече от появата на други магьосници. Той се утеши с мисълта, че лорд Хоуксбъри е образцов министър, отдаден на работата си, и има хиляди неща, с които да се занимава. Сигурно скоро щеше да забрави за това.

Но още при следващото посещение на мистър Норел в Бърлингтън Хаус лорд Хоуксбъри го посрещна запъхтян и отдалеч се провикна:

— А, мистър Норел! Говорих с краля за вашето намерение да подготвите нови магьосници. Негово величество много се зарадва, каза, че идеята е отлична, и ме помоли да ви предам, че с удоволствие ще стане патрон на начинанието ви.

За щастие на мистър Норел не се наложи да отговаря на това, защото внезапното пристигане на шведския посланик принуди лорд Хоуксбъри бързо да се отдалечи.

Но след около седмица мистър Норел отново срещна лорд Хоуксбъри, този път на тържествена вечеря, която Уелският принц даваше в чест на магьосника в Карлтън Хаус.

— А, мистър Норел, ето ви и вас! Сигурно не носите със себе си препоръките за Училището за магьосници? Току-що говорих с херцога на Девъншир и той е силно заинтригуван — мисли, че има къща в Лиймингтън Спа, която би била съвсем подходяща за целта, и започна да ме разпитва за учебната програма, дали ще има молитви и къде ще спят магьосниците, най-различни неща, за които нямам и представа. Чудя се дали ще бъдете така любезен да поговорите с него? Той е там, до камината — а, видя ни и идва насам. Ваше сиятелство, ето го мистър Норел, той ще ви разкаже всичко!

С известно усилие мистър Норел успя да убеди лорд Хоуксбъри и херцога на Девъншир, че създаването на такова училище ще отнеме твърде много време, а освен това тепърва му предстои да намери млади хора с достатъчно талант, за да си струва труда да се занимава с тях. Негово сиятелство и лордът неохотно се съгласиха с мистър Норел, а той успя да насочи вниманието им към далеч по-приятна идея: унищожаването на вече съществуващите магьосници.

Уличните магьосници в Лондон отдавна дразнеха жителите на града. Когато мистър Норел бе още неизвестен и не на почит, той изпращаше петиции до членовете на правителството и до други видни личности за прогонването на тези странстващи магьосници. Естествено, след като придоби публична известност, мистър Норел удвои и утрои усилията си. Първоначалната му идея беше магията да се контролира от правителството и магьосниците да се лицензират (като, разбира се, се надяваше никой друг освен него да не получи лиценз). Той предложи да се учреди регулаторен Съвет по магия, но това беше твърде амбициозно от негова страна.

Както каза лорд Хоуксбъри на сър Уолтър, „ние не искаме да обидим човек, направил толкова много за страната си, но в разгара на дълга и тежка война да се учредява съвет с тайни агенти, секретари и Бог знае още какво! И защо? За да има кой да слуша приказките на мистър Норел и да му прави комплименти! И дума да не става. Скъпи ми сър Уолтър, моля ви, убедете го да се заеме с нещо друго.“

Така че при следващата си среща с мистър Норел (в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“) сър Уолтър се обърна към приятеля си със следните думи:

— Целта ви е благородна, сър, и никой не го оспорва, но учредяването на съвет е стъпка в неправилната посока. В рамките на Лондон, където проблемът е най-широко разпространен, този съвет не би имал никаква власт. Ще ви кажа какво ще направим: утре двамата с вас ще отидем в Маншън Хаус, за да се срещнем с кмета и един-двама членове на Градската управа. Мисля, че там ще намерим поддръжници на идеята ви.

— Но… скъпи ми сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Това няма да свърши работа. Проблемът не се изчерпва с Лондон. Аз се боря с него, откакто напуснах Йоркшир… — той се зарови в купчина хартии на малката масичка до себе си и извади един лист. — В Норич има дванадесет улични магьосници, в Ярмът — двама, в Глостър — двама, в Уинчестър — шестима, в Пензънс — четиридесет и двама! Да! Завчера в дома ми се появи една мръсна жена, искаше на всяка цена да ме види и поиска да й дам документ — удостоверение!, — че може да прави магии. Не съм бил по-смаян през целия си живот! Казах й: „Жено…“

— Колкото до другите места, които споменахте — прекъсна го сър Уолтър, — мисля, ще се убедите, че щом Лондон се отърве от тези натрапници, другите градове бързо ще го последват. Те не обичат да остават по-назад.

Мистър Норел скоро установи, че сър Уолтър е бил прав. Кметът и членовете на управата нямаха търпение да вземат участие във възраждането на английската магия. Те убедиха съда на Градската управа да учреди Комитет по магии и комитетът обяви, че само на мистър Норел се разрешава да прави магии на територията на града и че всички други лица, които „отварят будки или магазини, или по друг начин заблуждават жителите на Лондон с твърдения, че могат да правят магии“, ще бъдат прогонени от града.

Уличните магьосници прибраха малките си сергии, натовариха оскъдната си покъщнина на ръчни колички и потеглиха от града. Някои на тръгване си направиха труда да прокълнат Лондон, но повечето посрещнаха този обрат на съдбата с философска твърдост, достойна за възхищение. Голяма част от тях просто решиха да се откажат от магията и занапред да си изкарват хляба с просия и кражби, а тъй като и без това от година го правеха на любителски начала, промяната нямаше да бъде толкова голяма.

Но един не си тръгна. Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“, остана в будката си и продължи да предсказва нещастия, да продава отмъстителни заклинания за неверни любовници и неблагодарни ученици. Естествено, мистър Норел непрестанно се оплакваше за това на Комитета по магии, още повече че Винкулус беше най-омразният му уличен магьосник. Комитетът по магии изпращаше разсилни и полицаи да заплашват Винкулус със затвор, но той не им обръщаше внимание, а и беше толкова популярен сред жителите на Лондон, че комитетът се боеше да не предизвика бунт, ако го прогони със сила.

Един мрачен февруарски ден Винкулус седеше в будката си до църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“. Ако случайно някой от читателите не си спомня будките на магьосниците от детството си, трябва да отбележа, че по форма те приличаха по-скоро на уличен куклен театър или на панаирджийска сергия и че бяха направени от греди и брезент. Жълто перде, покрито до половината с дебела кора засъхнала кал, служеше едновременно за врата и за табела, разясняваща услугите, които се предлагат вътре.

Същия този ден Винкулус нямаше нито посетители, нито надежда, че такива ще дойдат. Градските улици бяха пусти. Над Лондон тегнеше лепкава сива мъгла с вкус на дим и катран. Търговците щедро сипваха въглища в огъня и палеха всички налични лампи в жалък опит да пропъдят мрака и студа, но днес витрините им не хвърляха весели отблясъци по улиците: светлината не можеше да пробие мъглата. В резултат на това никой не влизаше в магазините да харчи пари и продавачите в дългите си бели престилки и напудрени перуки стояха със скръстени ръце, бъбреха и се грееха на огъня. В такъв ден всеки, който имаше какво да върши у дома, оставаше там да го върши, а всеки, който трябваше да излиза, го правеше набързо и тичешком се прибираше.

Винкулус седеше омърлушен зад жълтото си перде, премръзнал почти до смърт, и прехвърляше в главата си имената на онези двама-трима кръчмари, които биха се съгласили да му дадат на кредит чаша греяно вино. Той почти беше избрал при кого най-напред да отиде, когато чу някой да потропва с крака и да духа, сякаш иска да сгрее пръстите си, и предположи, че отвън стои посетител. Дръпна пердето и излезе навън.

— Вие ли сте магьосникът?

Винкулус кимна подозрително (мъжът имаше вид на съдебен пристав).

— Отлично. Имам работа за вас.

— Вземам два шилинга за първа консултация.

Мъжът бръкна в джоба си, извади портмоне и пусна два шилинга в ръката на Винкулус.

После се зае да излага проблема, който искаше магьосникът да премахне със заклинание. Разказът му беше много изчерпателен и човекът съвсем точно обясни какво очаква от Винкулус. Единственото затруднение бе, че колкото повече клиентът говореше, толкова по-неправдоподобно звучаха думите му. Мъжът каза, че идва от Уиндзор. Напълно възможно. Вярно, говореше със северняшки акцент, но в това нямаше нищо странно: хората от север често отиваха другаде да трупат богатство. Мъжът каза също, че върти добра търговия с галантерия — това изглеждаше далеч по-малко вероятно, защото нямаше по-нетипичен галантерист от този джентълмен. Винкулус знаеше малко за галантеристите, но му беше известно, че обикновено те се обличат по последна мода. Този човек носеше старо черно палто, закърпено и поправено на дузина места. Ризата му, макар да беше чиста и с добро качество, би изглеждала старомодна още преди двадесет години. Винкулус не беше наясно с наименованията на стотиците модни дреболии, които галантеристите произвеждат, но знаеше, че самите галантеристи са добре запознати с тях. Този човек ги наричаше „финтифлюшки“.

В студеното време земята се беше покрила с неприятна смесица от лед и замръзнала кал и докато записваше подробностите в мазен тефтер, Винкулус някак се подхлъзна и падна върху съмнителния галантерист. Направи опит да се изправи, но заледената земя бе толкова предателски хлъзгава, че той се видя принуден да използва клиента като своего рода стълба, по която да се изкатери. Съмнителният галантерист видимо се потресе от силните изпарения на пиво и зеле, които го облъхнаха от Винкулус, както и от хватката на костеливите пръсти, които се вкопчиха в него, но не каза нищо.

— Извинете — промърмори магьосникът, когато най-после се изправи.

— Няма защо — учтиво отговори съмнителният галантерист, докато тупаше палтото си от засъхналите трохи, замръзналата мазнина, мръсотия и други следи от допира на Винкулус до него.

Самият Винкулус също оправи дрехите си, които в суматохата се бяха поизкривили.

Съмнителният галантерист продължи разказа си:

— Та както казах, търговията ми върви и шапките ми са търсени в цял Уиндзор. Не минава и седмица без някоя от принцесите в замъка да не поръча нова шапка или финтифлюшка. Сложих на вратата си голямо позлатено гипсово копие на кралския герб като знак за кралското покровителство, което е голяма чест за мен. И все пак галантерията иска много работа. Нощем до късно шия шапки, броя пари и така нататък. Струва ми се, че животът ми ще бъде много по-лесен, ако някоя от принцесите се влюби в мен и се оженим. Имате ли заклинание за такива случаи, магьоснико?

— Заклинание за любов? Разбира се. Но ще струва скъпо. Обикновено вземам четири шилинга за омагьосване на доячка, десет шилинга — за шивачка и шест гвинеи за вдовица със собствена търговия. За принцеса… хм… — Винкулус се почеса с мръсни нокти по небръснатата буза. — Четиридесет гвинеи — дръзко подхвърли той.

— Добре.

— И коя е тя? — попита Винкулус.

— Коя коя е? — не разбра съмнителният галантерист.

— Принцесата.

— Ами те всичките са еднакви, нали? За различните принцеси различна цена ли искате?

— Не, не бих казал. Ще ви напиша заклинанието на хартия. Скъсайте я на две и зашийте едната половина на гърдите на сакото си. Другата половина трябва да поставите тайно в дреха на принцесата, която най-много ви харесва.

Съмнителният галантерист се изненада.

— И как, за Бога, ще направя това?

Винкулус го погледна.

— Нали току-що казахте, че вие лично шиете шапките им? Съмнителният галантерист се разсмя.

— Ах, да! Разбира се.

Винкулус го изгледа подозрително.

— Вие сте галантерист, колкото аз съм…

— Магьосник? — предположи съмнителният галантерист. — Трябва да признаете, че това не е единствената ви професия. В края на краищата, току-що пребъркахте джобовете ми.

— Само защото исках да разбера що за мошеник сте — отвърна Винкулус, тръсна ръка и нещата, които бе извадил от джобовете на съмнителния галантерист, паднаха от ръкава му. Там имаше шепа сребърни монети, две златни гвинеи и три-четири сгънати листа хартия. Винкулус взе хартиите.

Листата бяха малки и дебели, с превъзходно качество. Бяха от горе до долу изписани със ситен, прилежен почерк. Най-отгоре на първия лист пишеше: „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон и едно заклинание за узнаване плановете на врага“.

— Магьосникът от „Дановер Скуеър“! — заяви Винкулус. Чайлдърмас (защото това беше той) кимна.

Винкулус прочете заклинанията. Първото трябваше да накара омагьосания да повярва, че всеки църковен двор в Лондон е обитаван от духовете на погребаните там мъртъвци, а всеки мост — от тези на самоубийците, хвърлили се в реката. Омагьосаният щеше да вижда духовете така, както са изглеждали при смъртта си, с всички следи от насилие, болести и старост. Щеше да изпита такъв страх, че нямаше да смее да припари до никой мост и до никоя църква, което в Лондон е голямо неудобство, защото мостовете са раздалечени на не повече от сто ярда, а църквите — на още по-малко. Второто заклинание имаше за цел да убеди омагьосания, че извън града ще намери единствената си истинска любов и щастие в изобилие, а третото, с което се узнават плановете на врага, действаше с помощта на огледало и имаше за цел да даде възможност на Чайлдърмас да шпионира Винкулус.

Винкулус се подсмихна.

— Можете да предадете на своя панаирджийски магьосник, че заклинанията му са безсилни срещу мен!

— Наистина ли? — саркастично попита Чайлдърмас. — Е, сигурно е така, защото още не съм ги произнесъл.

Винкулус хвърли листата хартия на земята.

— Направете го сега! — той надменно скръсти ръце и зашари с очи, както правеше, когато призоваваше духа на река Темза.

— Благодаря, но не искам.

— И защо?

— Защото и аз като вас не обичам да ми казват как да си върша работата. Господарят ми нареди да се погрижа да напуснете Лондон. Ще го направя, но по свой начин, не по неговия. Елате, Винкулус. Мисля, че ще е най-добре да поговорим.

Винкулус се замисли над предложението.

— А дали може да поговорим някъде на топло? В кръчма, да речем?

— Разбира се, щом искате.

Листата със заклинанията на Норел се разпиляха в краката им. Винкулус се наведе, събра ги и без да обръща внимание на полепналата по тях слама и кал, и ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си.