Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (64)

64
ДВЕ ЛЕЙДИ ПОУЛ

Средата на февруари 1817 година

 

— Е! — ВЪЗКЛИКНА ЛАСЕЛС. — Това беше неочаквано!

Той и слугите се бяха събрали в северния край на трапезарията — до стената, през която мистър Норел току-що най-самоуверено беше влязъл.

Ласелс протегна ръка и я докосна: беше съвсем твърда. Натисна я: стената не помръдна.

— Мислите ли, че го направи нарочно? — попита един от слугите.

— Не мисля, че има значение дали го е направил нарочно — каза Лукас. — Сега е при мистър Стрейндж.

— Все едно да кажеш, че е при Сатаната! — възкликна Ласелс.

— Какво ще стане сега? — попита друг прислужник.

Никой не му отговори. В главите на всички се занизаха картини на магически битки: как мистър Норел стреля със загадъчни оръдия по Стрейндж, как Стрейндж призовава дяволи да отведат мистър Норел. Те се ослушаха за шум от битка. Нищо не се чуваше.

От съседната стая се разнесе вик. Един от слугите бе отворил вратата на гостната и беше установил, че тя води към стаята за закуска. Оттатък стаята за закуска беше дневната на мистър Норел, а след нея — гардеробната. Всички стаи се бяха върнали на предишните си места: лабиринтът беше разбит.

Това откритие предизвика голямо облекчение. Слугите тутакси изоставиха Ласелс и слязоха в кухнята — естественото убежище на хора от тяхната класа. Ласелс също толкова естествено седна сам в дневната на мистър Норел. Реши да остане там, докато домакинът се върне. Или ако мистър Норел не се върне, да дочака Стрейндж и да го застреля. „В края на краищата — помисли си Ласелс, — какво може да направи един магьосник срещу оловен куршум? От изстрела до дупката в сърцето няма време за магия.“

Но подобни мисли му носеха само временна утеха. В къщата бе твърде тихо, мракът беше твърде неестествен. Той твърде ясно чувстваше как слугите са се събрали на едно място, двамата магьосници са някъде, Бог знае къде, на второ място, а той седи сам на трето. В ъгъла на стаята имаше висок старинен часовник — последната останка от детството на мистър Норел в Йорк. Подобно на всички останали часовници в къщата, и този показваше полунощ още от пристигането на Стрейндж. Но не го правеше доброволно, а открито протестираше срещу подобен неочакван обрат. Тиктакането му беше неравномерно, сякаш часовникът беше пиян или в треска, и от време на време издаваше звук, който поразително наподобяваше поемане на дъх: при всеки такъв звук Ласелс мислеше, че Стрейндж е влязъл в стаята и се готви да каже нещо.

Ласелс стана и отиде в кухнята при слугите.

Кухнята на абатството Хъртфю много приличаше на крипта на голяма църква: в нея имаше много класически ъгли и класически полумрак. В средата на помещението горяха голям брой лоени свещи и седяха всички слуги, които Ласелс беше виждал в Хъртфю, както и много непознати лица. Той спря в горния край на стълбището и се облегна на една колона. Лукас вдигна глава, видя го и каза:

— Тъкмо обсъждахме какво да правим, сър. След половин час ще си тръгнем. С нищо не можем да помогнем на мистър Норел, само ще навредим на себе си. Така смятаме, сър, но ако вие сте на друго мнение, ще се радваме да го чуем.

— Мнение! — възкликна Ласелс. Изглеждаше силно изненадан и само част от изненадата му беше престорена. — За пръв път ми се случва лакей да се интересува от мнението ми. Благодаря, но мисля, че ще се въздържа от участие в тази… — той се замисли, докато търсеше най-обидната дума в речника си — …демокрация.

— Както желаете, сър — кротко отвърна Лукас.

— Сега в Англия е ден — каза една от слугините и погледна с копнеж към прозорците, разположени високо в стените.

— Тук е Англия, глупаво момиче! — обяви Ласелс.

— Не, сър, моля за извинение — намеси се Лукас, — но не е Англия. Англия е истинско място. Дейви, колко време ти трябва да изкараш конете?

— O! — избухна Ласелс. — Трябва да кажа, че не ви липсва дързост, след като обсъждате кражбата си пред мен! Какво, да не мислите, че няма да свидетелствам срещу вас? Тъкмо обратното — ще се погрижа да обесят всички ви!

Някои от слугите нервно погледнаха пистолетите в ръцете на Ласелс. Лукас обаче не му обърна внимание.

Уговориха се онези, които имат роднини или приятели наблизо, да отидат при тях, а останалите да откарат конете в няколкото ферми на територията на имението.

— Както виждате, сър — обърна се Лукас към Ласелс, — никой не краде. Цялото имущество на мистър Норел ще остане в земите му и ние ще се грижим за конете, все едно са още в конюшните му. Но ще бъде прекалено жестоко да оставим животните в този вечен мрак.

След известно време слугите потеглиха от Хъртфю (не можеше да се каже точно след колко време — джобните им часовници, подобно на всички останали часовници в къщата, показваха полунощ). С кошници, куфари и вързопи на рамо те поведоха конете. С тях имаше още две магарета и един козел, който отдавна живееше в обора и конете бяха свикнали с него. Ласелс следваше групата от разстояние: нямаше желание да бъде част от тази дрипава процесия, но същевременно не искаше да остава сам в къщата.

На десет ярда от реката те излязоха от мрака на светло. Изведнъж въздухът се изпълни с ухания — на скреж, на замръзнала земя и на близката река. Цветовете и очертанията на парка изглеждаха нови, сякаш Англия се беше родила повторно през нощта. На горките слуги, които вече не вярваха, че някога ще видят нещо друго освен мрак и звезди, гледката се стори повече от приятна.

Часовниците им отново тръгнаха и след кратко съвещание се изясни, че часът е осем без четвърт.

Но тревогите от нощта не бяха отминали. Сега над реката имаше два моста вместо един.

Ласелс настигна групата.

— Какво е това? — попита той със заповеден тон, като посочи новия мост. Стар прислужник с брада, подобна на бял облак, кацнал в долната част на лицето му, каза, че това е феин мост, който е виждал като дете. Мостът бил построен преди много години, когато Джон Ъскглас все още царувал в Иоркшир. Постепенно мостът рухнал и чичото на мистър Норел наредил да го досъборят.

— Но ето че пак е тук — отбеляза Лукас и потръпна.

— И какво има от другата страна? — поинтересува се Ласелс.

Старият прислужник каза, че някога водел към Норталертън, но пътят минавал през най-различни чудати места.

— Пресича ли се с пътя, който видяхме край „Червената къща“? — попита Ласелс.

Старецът поклати глава. Не знаеше.

Лукас губеше търпение. Искаше му се да отминат моста час по-скоро.

— Пътищата на феите не са като пътищата на християните — каза той. — Често не водят натам, накъдето си мислим. Но какво значение има? Никой от нас няма дори да стъпи на това дяволско нещо.

— Благодаря — отвърна Ласелс, — но мисля, че мога сам да реша как да постъпя.

Той се поколеба и препусна по феиния мост. Няколко души му извикаха да се върне.

— O, оставете го! — кресна Лукас и стисна здраво кошницата, в която се намираше котката му. — Проклет да бъде, да прави каквото иска! Сигурен съм, че никой не заслужава такава участ повече от него.

Той хвърли последен сърдит поглед към Ласелс и продължи пътя си през парка заедно с останалите.

Зад тях се издигаше черният стълб, пронизваше сивото йоркширско небе и краят му не се виждаше.

 

Двадесет мили по-нататък Чайлдърмас минаваше по коларския мост, който водеше към Стеъркрос. Той препусна през селото и щом стигна Стеъркрос Хол, слезе от коня.

— Хей! Хей! — завика той и заудря по вратата с камшика си. Извика още няколко пъти и заблъска с ритници.

Дойдоха двама слуги. Те бяха достатъчно уплашени от виковете и ритниците и съвсем не се успокоиха, когато вдигнаха свещта и видяха, че посетителят прилича на разбойник с обезумял поглед, рана на лицето и целият в кръв.

— Какво сте ме зяпнали! — кресна им Чайлдърмас. — Идете да повикате господаря! Той ме познава!

След десет минути се появи мистър Сегундус по халат. Чайлдърмас, който чакаше нетърпеливо точно до вратата, го видя да върви по коридора със затворени очи и слугата да го води за ръка. Мистър Сегундус изглеждаше така, сякаш беше ослепял. Слугата го остави точно пред Чайлдърмас и мистър Сегундус отвори очи.

— Мили Боже! Мистър Чайлдърмас! Какво е станало с лицето ви?

— Един човек го взе за портокал. А вие, сър? Какво е станало с вас? Болен ли сте?

— Не, не съм болен — мистър Сегундус видимо се смути. — Така е, като живея с непрестанна близост със силна магия. По-рано не съм си давал сметка колко изтощително може да бъде това. Имам предвид за човек, податлив на магия. За моя радост слугите не усещат нищо.

Той притежаваше някаква странна безплътност. Изглеждаше така, сякаш беше нарисуван във въздуха. Най-лекото подухване през пролуките във вратата подхващаше косата му и я превръщаше в гнездо от завъртулки, сякаш тя изобщо не тежеше.

— Предполагам, че тъкмо затова сте дошли — продължи мистър Сегундус. — Но трябва да обясните на мистър Норел, че аз само наблюдавам явленията, на които съм свидетел. Признавам, че си водя някои бележки, но той наистина няма от какво да се оплаква.

— Какво? — попита Чайлдърмас. — За каква магия говорите? И не бива повече да се безпокоите за мистър Норел. Той има свои грижи и изобщо не знае, че съм тук. С какво се занимавате, мистър Сегундус?

— Само наблюдавам и записвам, както би следвало да прави всеки магьосник — мистър Сегундус развълнувано се наведе напред. — И стигнах до някои изненадващи изводи относно заболяването на лейди Поул!

— Така ли?

— Според мен това съвсем не е лудост. Това е магия! — мистър Сегундус зачака Чайлдърмас да се смае и малко се разочарова, когато последният само кимна.

— Нося нещо, което принадлежи на Нейно благородие — каза Чайлдърмас. — Нещо, което много й е липсвало. Затова ви моля да бъдете така любезен да ме отведете при нея.

— Да, но…

— Няма да й сторя нищо лошо, мистър Сегундус. Вярвам, че дори мога да й помогна. Кълна се в Птицата и Книгата. В Птицата и Книгата^[1].

— Не мога да ви заведа при нея — отвърна мистър Сегундус и вдигна ръка, за да спре възражението на Чайлдърмас. — Не че не искам. Просто не мога. Чарлс ще ни заведе — той посочи слугата до себе си.

Това изказване беше доста странно, но Чайлдърмас не беше в настроение за спорове. Мистър Сегундус хвана ръката на Чарлс и затвори очи.

Зад коридорите от дъб и камък изникна сянката на друга къща. Чайлдърмас видя дълги коридори, които отвеждаха някъде надалеч. Сякаш в магическа лампа бяха сложени две прозрачни картинки и едната се преливаше в другата. Впечатлението от едновременното движение по коридорите на двете къщи предизвикваше усещане, близко до морска болест. Чайлдърмас се обърка: ако беше сам, нямаше да знае накъде да върви. Не можеше да прецени дали се движи напред или пада, дали изкачва едно стъпало или невъобразимо дълга стълба. Понякога му се струваше, че прескача цял акър каменни плочи, без изобщо да се движи. Зави му се свят и му прилоша.

— Спрете! Спрете! — извика той и се свлече на земята със затворени очи.

— Влияе ви зле — отбеляза мистър Сегундус. — Дори по-зле, отколкото на мен. Затворете очи и се хванете за ръката ми. Чарлс ще води и двама ни.

Те тръгнаха със затворени очи. Чарлс зави надясно и се заизкачва по някакви стълби. В горния им край се разнесе приглушен разговор между мистър Сегундус и още някого. Чарлс продължи напред. Чайлдърмас остана с впечатлението, че влязоха в стая. Замириса на чисти чаршафи и изсъхнали рози.

— Това ли е човекът, с когото искате да се срещна? — обади се женски глас. Той звучеше странно, сякаш идваше едновременно от две различни места или в стаята се образуваше ехо. — Но аз познавам този човек! Той е слуга на магьосника! Той е…

— Аз съм човекът, когото Ваше благородие простреля — каза Чайлдърмас и отвори очи.

Той видя не една, а две жени — или може би е по-точно да кажем, че това беше една и съща жена, но удвоена. Двете седяха в една и съща поза и го гледаха. Те заемаха едно и също място и Чайлдърмас усети същото чувство на гадене, както когато вървеше по коридорите.

Едната лейди Поул седеше в къщата в Йоркшир, беше с млечнобяла дневна рокля и го наблюдаваше със спокойно безразличие. Другата беше по-бледа, по-призрачна. Тя седеше в мрачна къща, подобна на лабиринт, и носеше кървавочервена вечерна рокля. Тъмната й коса беше украсена с диаманти или звезди, а в очите й блестяха ярост и омраза.

Мистър Сегундус дръпна Чайлдърмас леко вдясно.

— Застанете тук! — възкликна той въодушевен. — Сега затворете едното си око! Виждате ли? Вгледайте се внимателно! На мястото на устата й има червено-бяла роза.

— Магията ни влияе различно — каза Чайлдърмас. — Аз виждам нещо много странно, но не това.

— Много сте смел да идвате тук — заговориха двете лейди Поул, — като се има предвид кой сте и кого представлявате.

— Не съм дошъл по молба на мистър Норел. Честно казано, не съм съвсем сигурен кого представлявам. Може би Джонатан Стрейндж. Вярвам, че той ми е изпратил послание и мисля, че то засяга Ваше благородие. Но пратеникът не можа да стигне до мен и посланието се изгуби. Имате ли представа, Ваше благородие, какво е искал да ми каже мистър Стрейндж за вас?

— Да — отговориха двете лейди Поул.

— Ще ми кажете ли?

— Ако заговоря — отвърнаха лейди Поул, — това ще бъдат само безумни брътвежи.

Чайлдърмас сви рамене.

— Прекарал съм двадесет години в компанията на магьосници. Свикнал съм. Говорете.

И тя — те — заговориха. Мистър Сегундус незабавно извади бележник от джоба на халата и започна да си записва. Но в очите на Чайлдърмас двете лейди Поул вече не говореха в хор. Лейди Поул, която седеше в Стеъркрос Хол, разказваше история за едно дете, което живяло недалеч от Карлайл^[2], но жената в кървавочервената рокля говореше за съвсем друго. Лицето й беше гневно и тя подсилваше думите си с енергични жестове; но Чайлдърмас не можеше да я чуе: историята за детето от Кумбрия заглушаваше разказа й.

— Ето! Виждате ли? — възкликна мистър Сегундус, когато приключи с воденето на бележки. — Това кара всички да я мислят за луда — тези странни истории и легенди. Но аз съставих списък на историите, които тя ми разказа, и започнах да намирам съответствия между тях и древните предания за феи. Сигурен съм, че ако започнем да разпитваме, ще открием много истории за феи, тясно свързани с пойните птици. Може да не са пастири на пойни птици. Ще се съгласите, че това занимание е някак твърде сериозно за толкова лекомислен народ. Но може да владеят особен вид магия, свързан с пойните птици. И е напълно възможно представителка на този народ да каже на едно впечатлително дете, че е пастирка на пойните птици.

— Може би — отвърна незаинтересовано Чайлдърмас. — Но тя не искаше да ни разкаже това. Впрочем спомних си магическото значение на розите. Те означават мълчание. Затова виждате червено-бяла роза — това е магия за мълчание.

— Магия за мълчание! — възкликна поразен мистър Сегундус. — Да, да! Сега разбирам! Чел съм за тези неща. Но как ще я развалим?

Чайлдърмас бръкна в джоба на палтото си и извади кутийка с цвят на сърдечна мъка.

— Ваше благородие — каза той, — подайте ми лявата си ръка.

Лейди Поул сложи бялата си ръка в набраздената тъмна длан на Чайлдърмас. Той отвори кутийката, извади пръста и го нагласи на мястото му. Нищо не се случи.

— Трябва да намерим мистър Стрейндж — предложи мистър Сегундус. — Или мистър Норел. Те сигурно ще могат да го оправят!

— Не — каза Чайлдърмас. — Няма нужда. Вече не. Ние с вас сме магьосници, мистър Сегундус. И Англия прелива от магия. Колко години учение имаме зад гърба си? Все трябва да сме научили нещо. Какво ще кажете за Възстановяване и поправяне на Пейл?

— Знам една от разновидностите й — отвърна мистър Сегундус. — Но никога не съм бил практикуващ магьосник.

— И никога няма да бъдете, ако не опитате. Направете магията, мистър Сегундус.

И мистър Сегундус направи магията^[3].

Пръстът се сля с ръката и образува едно съвършено цяло. В същия миг безкрайните зловещи коридори, които ги заобикаляха, изчезнаха и двете жени пред Чайлдърмас се сляха в една.

Лейди Поул бавно стана от стола си. Очите й се заозъртаха във всички посоки като на човек, който вижда света за пръв път. Всички в стаята почувстваха, че тя се е променила. В чертите й се забелязваше оживление и плам.

Очите й святкаха от ярост. Тя вдигна ръце, стиснати в юмруци, сякаш искаше да ги стовари върху нечия глава.

— Станах жертва на магия! — избухна лейди Поул. — Станах разменна монета за кариерата на един зъл човек!

— Мили Боже! — възкликна мистър Сегундус. — Скъпа лейди Поул…

— Овладейте се, мистър Сегундус! — прекъсна го Чайлдърмас. — Нямаме време за любезности. Оставете я да говори!

— Бях мъртва отвътре и полумъртва отвън! — от очите й рукнаха сълзи и тя се удари с юмрук в гърдите. — И не само аз! Други продължават да страдат! Мисис Стрейндж и прислужникът на мъжа ми, Стивън Блек!

Лейди Поул разказа за студените призрачни балове, на които е трябвало да присъства, за зловещите процесии, в които е била принудена да участва и за странния недъг, не позволявал на нея и на Стивън Блек да говорят за участта си.

Мистър Сегундус и слугите слушаха всяко ново разкритие с нарастващ ужас, а Чайлдърмас седеше и слушаше с безизразен вид.

— Трябва да пишем до редакторите на вестниците! — крещеше лейди Поул. — Аз съм твърдо решена да ги изоблича пред всички!

— Кого да изобличите? — попита мистър Сегундус.

— Магьосниците, разбира се! Стрейндж и Норел!

— М-мистър Стрейндж? — запъна се мистър Сегундус. — Не, не, грешите! Скъпа лейди Поул, помислете за миг какво говорите. Не мога да кажа нито дума в защита на мистър Норел — престъпленията му срещу вас са чудовищни! Но мистър Стрейндж не ви е навредил — поне не умишлено. Ще се съгласите, че той е по-скоро жертва, отколкото палач, нали?

— O! — възкликна лейди Поул. — Тъкмо обратното! Аз смятам, че Стрейндж е по-лошият от двамата. Със своето нехайство и студена мъжка магия той предаде най-прекрасната жена, най-вярната съпруга!

Чайлдърмас стана.

— Къде отивате? — попита мистър Сегундус.

— Да намеря Стрейндж и Норел — отвърна Чайлдърмас.

— Защо? — кресна лейди Поул. — Да ги предупредите? За да могат да се приготвят за отмъщението на една жена? О, тези мъже така се защитават едни други!

— Не, искам да им предложа помощта си в освобождаването на мисис Стрейндж и Стивън Блек.

 

Ласелс вървеше напред. Пътеката навлизаше в гора. На входа към гората се издигаше статуята на жената, която държеше извадено око и сърце, точно както бе казал Чайлдърмас. От обраслите с трънаци дървета висяха трупове в различна степен на разложение. На земята лежеше сняг и беше много тихо.

След малко наближи кулата. Представяше си я като причудливо и неземно място, „но всъщност — каза си наум — тя е съвсем проста, като замъците по границата с Шотландия“.

Високо в кулата светеше самотен прозорец и на светлината от свещта се мяркаше нечий силует, загледан навън. Ласелс забеляза още нещо, което Чайлдърмас или не беше видял, или не бе сметнал за нужно да спомене: дърветата гъмжаха от змиеподобни създания. Те имаха тежки провиснали тела. Едно от тях беше на път да погълне пресен, месест наглед труп.

Между дърветата и ручея стоеше бледият млад мъж. Очите му бяха празни, а на челото му блестяха ситни капчици пот. Ласелс забеляза, че мъжът носи униформа на II-и полк на леките драгуни.

— Преди няколко дни наш сънародник е минал от тук — обърна се Ласелс към войника. — Говорил е с вас. Вие сте го извикали на дуел, но той е избягал. Тъмнокос, отблъскващ мъж. Човек с ужасни обноски и долно потекло.

Ако и да беше познал Чайлдърмас по това описание, бледият млад мъж с нищо не го показа. Той промълви с мъртвешки глас:

— Аз съм рицарят на Замъка на изваденото око и сърце. Готов съм да се бия с всеки, който…

— Да, да! — кресна нетърпеливо Ласелс. — Това не ме интересува. Дошъл съм тук да се бия. Да измия позорното петно от честта на Англия, омърсена със страхливото бягство на онзи долен човек.

Силуетът на прозореца рязко се наведе напред. Бледият войник не каза нищо. Ласелс изсумтя с досада.

— Добре! Ако искате, представете си, че желая на вашата дама всичкото зло на света. Изобщо не ме е грижа! Пистолети?

Бледият войник сви рамене.

Тъй като нямаха подръка секунданти, Ласелс предложи на младия мъж да застанат на двадесет крачки и сам измери разстоянието.

Те заеха позиции и се приготвиха да стрелят, когато Ласелс си спомни нещо.

— Почакайте! — извика той. — Как се казвате?

Войникът го гледаше безизразно.

— Не помня.

Двамата стреляха едновременно. Ласелс остана с впечатлението, че младият мъж отмести пистолета си и нарочно стреля във въздуха. Това не го смути: щом мъжът е страхливец, толкова по-зле за него. Неговият куршум със задоволителна точност прониза войника в гърдите. Ласелс го видя как умира със същия интерес и удовлетворение, които изпита при убийството на Дролайт.

Той окачи тялото на най-близкото дърво. После започна да се забавлява със стрелба по разлагащите се трупове и по змиите. Не беше минал и час, откакто упражняваше това приятно занимание, когато на горската пътека се разнесе конски тропот. От другия край на пътеката — откъм Феерия, а не откъм Англия — се зададе черна фигура на черен кон.

Ласелс се обърна.

— Аз съм рицарят на Замъка на изваденото око и сърце — започна той…