Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jonathan Strange & Mr Norrell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)

Издание:

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006

ISBN-10: 954-733-496-4

ISBN-13: 976-954-733-496-0

История

  1. — Добавяне

25
ОБУЧЕНИЕТО НА ЕДИН МАГЬОСНИК

Септември — декември 1809 година

 

В ПЪРВАТА СУТРИН от обучението си Стрейндж бе поканен на ранна закуска на „Хановер Скуеър“. След като двамата магьосници седнаха на масата да закусват, мистър Норел каза:

— Позволих си волността да съставя учебен план за вас за следващите три или четири години.

При споменаването на трите или четирите години Стрейндж погледна събеседника си леко озадачен, но не каза нищо.

— Три-четири години са толкова кратък период — продължи мистър Норел с въздишка, — че колкото и да се старая, не мисля, че ще постигнем много.

Той подаде на Стрейндж дузина листа хартия. На всеки лист имаше по три колонки, изписани със ситния четлив почерк на мистър Норел. В тях подробно се изброяваха различните видове магия[1].

Стрейндж ги прегледа и каза, че има да учи повече, отколкото е очаквал.

— Ах, завиждам ви, сър — каза мистър Норел. — Честна дума. Практикуването на магия е изпълнено със смут и разочарования, но изучаването й е трайно удоволствие! Всички велики магьосници на Англия ще ви бъдат другари и съветници. Упоритият труд се възнаграждава с натрупване на знания и най-хубавото е, че в продължение на месеци няма да ви се налага да контактувате с други хора, ако не го желаете!

За секунди мистър Норел като че ли потъна в съзерцание на това блажено състояние, после се опомни и предложи да не отлагат повече насладата от обучението на мистър Стрейндж, а тутакси да отидат в библиотеката, за да започнат.

Библиотеката на мистър Норел се намираше на първия етаж. Това бе очарователна стая, съобразена с вкусовете на стопанина си, който често идваше тук да се усамоти и да отдъхне. Мистър Дролайт го беше убедил да възприеме модата на малките огледала, поставени под причудливи ъгли на необичайни места. В резултат на това човек непрекъснато се натъкваше или на ослепителен лъч сребриста светлина, или на неочаквано отражение на някой минувач от улицата там, където най-малко го очакваше. Стените бяха облепени със светлозелени тапети с рисунки на зелени дъбови листа и възлести дъбови клони, а на тавана имаше малък купол, изписан така, че да прилича на свод от листа в пролетна гора. Всички книги бяха с еднакви подвързии от светла телешка кожа, а заглавията им бяха отпечатани със спретнати сребърни букви на гръбчето. Сред цялата тази изисканост и хармония някак стряскащо изпъкваха множеството пролуки между книгите и множеството рафтове, които бяха съвсем празни.

Стрейндж и Норел се настаниха в кресла от двете страни на камината.

— Ако ми позволите, сър — започна Стрейндж, — бих искал, преди да започнем, да ви задам няколко въпроса. Признавам, че това, което чух онзи ден относно духовете феи силно ме порази, та се чудя дали не бих могъл да ви убедя да поговорим по въпроса. На какви опасности се излага магьосникът, когато наема феи да му служат? И какво е мнението ви за ползата от тях?

— Ползата от тях е силно преувеличена, а опасността — силно подценявана — каза мистър Норел.

— О! Споделяте ли мнението, че феите са, както смятат някои хора, демони? — попита Стрейндж.

— Тъкмо обратното. Напълно сигурен съм, че общото мнение за тях е правилно. Познавате ли трудовете на Частън на тази тема? Не бих се изненадал, ако се окаже, че Частън е много близо до истината за тях[2]. Не, не, моите възражения срещу феите са от съвсем друго естество. Мистър Стрейндж, кажете ми, според вас защо английската магия до такава степен зависи — или поне така изглежда — от помощта на феите?

Стрейндж се позамисли.

— Предполагам, защото цялата английска магия тръгва от Краля Гарван, който е бил отгледан в двора на феи и е научил магията си там.

— Съгласен съм, че Кралят Гарван е изцяло отговорен за това — каза мистър Норел, — но, струва ми се, не по начина, по който си мислите. Не забравяйте, мистър Стрейндж, че през цялото време на управлението си в Северна Англия той управлява и феино кралство. Не забравяйте, че никой крал не е управлявал два толкова различни народа. Не забравяйте, че той е също толкова могъщ като крал, колкото и като магьосник — факт, който почти всички историци са склонни да пренебрегват. Мисля, че Кралят Гарван несъмнено е бил загрижен за обединяването на двата си народа — задача, която е изпълнил, мистър Стрейндж, като преднамерено е преувеличил ролята на феите в правенето на магии. Така поданиците му човеци започват да ценят повече феите, поданиците му феи си намират полезно занимание и двата народа се сближават.

— Да — каза замислен Стрейндж. — Разбирам.

— Струва ми се — продължи мистър Норел, — че дори най-великите магьосници Ауреати не оценяват правилно необходимостта от феите за човешката магия. Вижте Пейл! Той смята слугите си феи за толкова важни за занаята си, че нарича трите или четирите феи, които живеят в дома му, най-голямото богатство! Но личният ми опит ясно показва, че почти всички почтени видове магия са напълно осъществими без ничия помощ! Какво съм правил досега с помощта на фея?

— Разбирам ви — каза Стрейндж, който реши, че последният въпрос на мистър Норел сигурно е реторичен. — И трябва да призная, сър, че тази гледна точка е съвсем нова за мен. Не съм я срещал в нито една книга.

— Аз също — отвърна мистър Норел. — Разбира се, има видове магия, които са направо невъзможни без намесата на феи. Може да има моменти — и аз искрено се надявам подобни случаи да бъдат рядкост, — когато ние с вас ще бъдем принудени да общуваме с тези опасни създания. Естествено, ще трябва да проявяваме голяма предпазливост. Всяка фея, която призовем, почти със сигурност ще има опит в работата с английски магьосници. Ще настоява да ни изреди всички имена на велики магьосници, при които е служила, и услугите, които е вършила за тях. Ще познава формите и прецедентите на подобни начинания доста по-добре от нас. Това ни поставя — тоест ще ни постави — в неизгодно положение. Уверявам ви, мистър Стрейндж, никой не е по-наясно със залеза на английската магия от обитателите на Другите земи.

— Но обикновените хора намират духовете феи за много вълнуващи — каза Стрейндж замислен — и може би ако от време на време ползвате услугите им в работата си, това ще допринесе за популяризирането на изкуството ни. Все още има много предразсъдъци срещу използването на магия във войната.

— О, така е! — гневно възкликна мистър Норел. — Хората вярват, че магията започва и свършва с феите! Те почти изцяло пренебрегват уменията и подготовката на магьосника! Не, мистър Стрейндж, за мен това не е аргумент да ползвам услугите на феи! Тъкмо обратното! Преди сто години магьосникът историк Валънтайн Мъндей е отрекъл съществуването на Другите земи. Според него хората, които твърдят, че са ходили там, са лъжци. Убеждението му е напълно погрешно, но въпреки това аз до голяма степен му симпатизирамн бих се радвал да го популяризирам. Разбира се — каза мистър Норел замислен, — Мъндей отива още по-далеч, като отрича съществуването на Америка, след това на Франция и така нататък. Мисля, че по времето, когато умира, вече е отрекъл съществуването на Шотландия и започва да се съмнява в това на Карлайл… Имам книгата му някъде тук[3].

Мистър Норел стана и извади книгата от една лавица, но не я даде веднага на Стрейндж.

След кратко мълчание Стрейндж каза:

— Съветвате ме да прочета тази книга?

— Да, точно така. Мисля, че трябва да я прочетете — отговори мистър Норел. Стрейндж изчака, но Норел продължаваше да гледа втренчено книгата в ръцете си, сякаш нямаше ни най-малка представа как да постъпи.

— Тогава ми я дайте, сър — любезно предложи младият магьосник.

— Да, наистина — каза мистър Норел.

Той предпазливо се приближи към Стрейндж, подържа книгата няколко секунди и после я подхвърли в ръцете му със странно движение, сякаш не беше книга, а птица, която бе кацнала върху него и категорично отказваше да отлети, затова му се налагаше да я излъже, за да я махне от ръката си. Мистър Норел бе толкова съсредоточен в маневрата си, че за щастие нямаше възможност да погледне нагоре към Стрейндж, който едва се сдържаше да не се разсмее.

За миг Норел остана неподвижен, ревниво загледан в книгата в ръцете на другия магьосник.

Но след като се раздели с една книга, най-мъчителната част от изпитанието му сякаш приключи. След половин час той препоръча на Стрейндж друга книга, отиде и я извади почти без притеснение. Към обяд Норел вече сочеше книги по лавиците и позволяваше на Стрейндж сам да ги взима. В края на деня той даде на ученика си внушителен брой книги за четене и каза, че очаква от него да ги прочете до края на седмицата.

Прекарването на цял ден в разговори и занимания беше лукс, който двамата рядко можеха да си позволят: обикновено им се налагаше да прекарват част от деня в приемане на посетители, дошли да се видят с мистър Норел — било то светски люде, с които мистър Норел все така смяташе за важно да поддържа връзка, или господа от правителството.

Към края на втората седмица ентусиазмът на мистър Норел в заниманията му с новия ученик вече не знаеше граници.

— Достатъчно е да му обясня веднъж — сподели Норел със сър Уолтър — и той разбира всичко! Спомням си колко седмици ми бяха необходими, за да вникна в „Предположения по повод предугаждането на бъдещи събития“ на Пейл, а мистър Стрейндж усвои тази невероятно трудна теория за не повече от четири часа!

Сър Уолтър се усмихна.

— Несъмнено. Но мисля, че съдите твърде скромно за собствения си принос. Мистър Стрейндж има предимството да разполага с учител, който да му обясни трудните неща, докато вие не сте имали такъв — проправили сте пътя за него и сега всичко му се вижда гладко и лесно.

— Ах! — възкликна мистър Норел. — Но когато с мистър Стрейндж седнахме да обсъдим „Предположенията“, аз си дадох сметка, че те имат далеч по-широко приложение, отколкото съм смятал. Разбирате ли, чрез неговите въпроси стигнах до ново разбиране за идеите на доктор Пейл!

Сър Уолтър каза:

— Е, сър, радвам се, че сте намерили приятел, чиито разсъждения са толкова сходни с вашите — няма по-голяма радост от това.

— Съгласен съм с вас, сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Напълно съм съгласен!

Възхищението на Стрейндж от мистър Норел не беше толкова безгранично.

Скучните разговори с него и капризите в поведението му постоянно му действаха на нервите и приблизително по същото време, когато мистър Норел хвалеше Стрейндж на сър Уолтър, ученикът се оплакваше от учителя си на Арабела.

— Все още не знам какво да мисля за него. Той е едновременно най-забележителният и най-досадният човек на нашето съвремие. Два пъти тази сутрин се наложи да прекъснем разговора си, защото му се стори, че в стаята има мишка — той изпитва особено отвращение към мишки. Двама лакеи, две слугини и аз преместихме всички мебели, за да намерим мишката, а той стоеше до камината вцепенен от страх.

— Има ли котка? — попита Арабела. — Трябва да си вземе котка.

— О, но това е невъзможно! Той мрази котките дори повече от мишките. Каза ми, че ако някога има нещастието да се озове в една стая с котка, със сигурност до час ще получи силен обрив по цялото тяло.

Мистър Норел искрено желаеше да обучи добре чирака си, но навикът да бъде потаен и лицемерен, култивиран през целия му живот, не можеше да се изкорени така лесно. Един декемврийски ден, когато снегът валеше на едри пухкави парцали от натежалото от облаци сиво-зелено небе, двамата магьосници седяха в библиотеката на мистър Норел. Бавните плавни движения на снежинките отвън, топлината на огъня и голямата чаша шери, която така неразумно бе приел да изпие по настояване на мистър Норел, караха Стрейндж да се чувства натежал и сънен.

Мистър Норел говореше.

— Много магьосници — обясняваше той, допрял върховете на пръстите си — са се опитвали да съберат магически сили в някакъв физически предмет. Това не е трудна операция и предметът може да бъде какъвто магьосникът пожелае. Дърво, бижу, книга, куршум, шапка — всички тези предмети са били използвани по едно или друго време с такава цел — мистър Норел намръщено се втренчи в пръстите си. — Като пренесе част от силите си върху предмет по свой избор, магьосникът разчита да се подсигури срещу изтощаване на силите, което е неизбежен резултат от болест или старост. Самият аз често съм се изкушавал да го направя: моите способности могат лесно да се повлияят от тежка настинка или гърлобол. Но след като го обмислих внимателно, заключих, че подобно разхвърляне на магическите сили не е никак препоръчително. Да разгледаме случая с използването на пръстен. Пръстените отдавна се смятат за особено подходящи за този вид магия поради малките си размери. Човек може да носи пръстен на ръката си с години, без да буди никакви подозрения — което не би било така, ако демонстрира същата привързаност към книга или камъче, — но въпреки това почти няма магьосник в историята, който след прехвърляне на част от способностите и силата си върху магически пръстен да не го е загубил и да не си е създал куп главоболия, докато си го върне. Да вземем за пример Учителя от Нотингам, живял през XII век. Дъщеря му взела магическия му пръстен за най-обикновена дрънкулка, сложила го на пръста си и отишла на панаира на свети Матей. Там тази безразсъдната девойка…

— Какво? — неочаквано възкликна Стрейндж.

— Какво? — повтори мистър Норел стреснат.

Стрейндж стрелна събеседника си с въпросителен поглед. Мистър Норел впери очи в него, леко уплашен.

— Моля за извинение, сър — каза Стрейндж, — но правилно ли ви разбрах? Говорите за магически сили, влезли по някакъв начин в пръстени, камъни, амулети и други подобни неща, нали?

Мистър Норел предпазливо кимна.

— Но мисля, че казахте… Тоест… — Стрейндж търсеше начин да се изрази колкото може по-любезно. — Мисля, че преди няколко седмици казахте, че магическите пръстени и камъни са мит.

Мистър Норел гледаше тревожно ученика си.

— Или може би съм се объркал? — попита Стрейндж.

Мистър Норел не отговори.

— Сигурно съм се объркал — каза Стрейндж. — Извинете ме, сър, че ви прекъснах. Моля, продължете.

Но макар да беше видимо облекчен от това, че събеседникът му е разрешил проблема, мистър Норел вече не бе в състояние да продължи и предложи да пийнат чай, а мистър Стрейндж с готовност се съгласи[4].

Същата вечер Стрейндж разказа на Арабела всичко, за което бяха говорили с мистър Норел.

— Това беше най-невероятното нещо на света! Той толкова се уплаши, че са го разкрили, че не можа да измисли какво да каже. Наложи ми се да измислям нови лъжи, с които да му помагам да се измъкне. Бях принуден да заговорнича с него срещу себе си!

— Но аз не разбирам — отвърна Арабела. — Защо трябва да си противоречи по такъв странен начин?

— О, той е твърдо решен да запази някои неща за себе си. Това е очевидно, но предполагам не винаги може да помни кое трябва да пази в тайна и кое — не. Помниш ли, когато ти казах, че между книгите в библиотеката му има пролуки? Е, оказва се, че в деня, в който е решил да ме вземе за чирак, е поръчал да изпразнят пет лавици от библиотеката и да върнат книгите в Йоркшир, защото са твърде опасни за мен.

— Мили Боже! А ти откъде разбра за това? — попита Арабела изненадана.

— Дролайт и Ласелс ми казаха. С най-голямо удоволствие.

— Злонамерени негодници!

Мистър Норел бе много разочарован да научи, че трябва да прекъснат обучението на Стрейндж за ден-два, докато той и Арабела си намерят подходяща къща за живеене.

— Проблемът е в жена му — обясни с въздишка мистър Норел на Дролайт. — Ако мистър Стрейндж беше ерген, смея да предположа, че не би възразил да дойде да живее у дома.

Дролайт силно се разтревожи, когато научи, че мистър Норел е хранил подобни надежди, и за да предотврати подобни идеи за в бъдеще, каза:

— О, сър! Помислете за работата, която вършите за Адмиралтейството и Министерството на войната, тя е толкова важна и толкова поверителна! Присъствието на друг човек в дома ви може сериозно да ви попречи.

— Но мистър Стрейндж ще ми помага в работата! — възкликна мистър Норел. — Би било много погрешно от моя страна да лиша страната от таланта му. Миналия четвъртък двамата с него ходихме в Адмиралтейството, за да се срещнем с лорд Мългрейв. Стори ми се, че в началото лордът не остана особено доволен, като видя, че съм довел мистър Стрейндж…

— Така е, защото Негова светлост е свикнал със съвършенството на вашите магии! Смея да предположа, че според него един обикновен аматьор, независимо колко е талантлив, няма работа в Адмиралтейството.

— …но когато Негова светлост се запозна с идеите на мистър Стрейндж за побеждаване на французите с магия, той се обърна към мен с широка усмивка и каза: „Ние с вас, мистър Норел, сме закостенели. Имаме нужда от прилив на свежа кръв, която да ни посъживи, нали?“

— Лорд Мългрейв е казал това? На вас? — изненада се Дролайт. — Каква нечувана дързост от негова страна! Надявам се, сър, да сте го стрелнали с един от строгите си погледи!

— Какво? — мистър Норел бе толкова погълнат от разказа си, че не беше обърнал внимание на думите на Дролайт. — О, аз му отвърнах: „Напълно споделям мнението ви, милорд. Но почакайте само да чуете докрай това, което има да ви каже мистър Стрейндж. Още не сте чули и половината!“

Не само Адмиралтейството — Министерството на войната и всички други представители на правителството имаха основание да се радват на появата на Джонатан Стрейндж. Изведнъж много неща, които преди бяха трудни, сега станаха лесни. Кралските министри отдавна крояха план да изпратят лоши сънища на враговете на Британия. Външният секретар пръв го бе предложил още през януари 1808 година и в продължение на година мистър Норел всяка нощ изпращаше на император Наполеон Бонапарт лоши сънища, но без резултат. Империята на Бонапарт не рухваше, а самият император се хвърляше в битка хладнокръвно както винаги. Накрая мистър Норел получи нареждане да прекрати опитите си. Лично сър Уолтър и мистър Канинг смятаха, че планът се е провалил, защото мистър Норел не притежава способността да поражда кошмари. Мистър Канинг се оплакваше, че сънищата, които мистър Норел изпраща на императора (най-често за капитан на драгуните, скрит в гардероба му), трудно биха изплашили гувернантката на децата му, камо ли завоевателя на половин Европа. Известно време той се мъчеше да убеди министрите да поръчат на мистър Бекфорд, мистър Луис и мисис Радклиф да създават страшни сънища, които мистър Норел после да изпраща в главата на императора. Но другите министри казаха, че да наемеш магьосник е едно, да наемеш писатели — съвсем друго, затова не възприеха идеята.

С появата на Стрейндж този план се възроди. Стрейндж и мистър Канинг подозираха, че злият френски император е неподатлив на такива невинни страхове като лошите сънища, затова решиха този път да се заемат със съюзника му, руския император Александър. Те имаха предимството да разполагат с голям брой съюзници в двора на Александър: руски аристократи, които печелеха много добре от продажба на дървесина в Британия и нямаха търпение да продължат търговията си, и една смела и изобретателна шотландска дама, съпруга на императорския камериер.

След като научи, че Александър е силно впечатлителен човек със склонност към религиозен мистицизъм, Стрейндж реши да му изпрати сън, пълен със суеверни внушения и символика. В продължение на седем нощи руският император сънуваше, че се намира на пищна вечеря с Наполеон Бонапарт, където му поднасят превъзходна супа от еленско месо. Но в мига, в който опитва супата, Наполеон скача и възкликва: „J’ai une faim qui ne saurait se satisfaire de potage!“[5], след което се превръща във вълчица и изяжда първо котката на Александър, после кучето му, после коня му, а после и хубавичката му любовница туркиня. Когато вълчицата излапва приятелите и роднините на Александър, търбухът й се отваря и от него падат котката, кучето, конят, любовницата туркиня, приятелите и роднините, но зловещо обезформени. И докато яде, тя расте, достига размерите на Кремъл и тогава се обръща, тежките й бозки се полюшват, разкървавената й паст заплашва да погълне цяла Москва.

— Няма нищо непочтено в това да му изпратя сън, който да му покаже, че греши, като се доверява на Бонапарт, защото Бонапарт накрая ще го предаде — обясни Стрейндж на Арабела. — Мисля, че бих могъл да му го кажа и в писмо. Той греши и няма нищо по-сигурно от това, че Бонапарт накрая ще го предаде.

Шотландската дама скоро прати вест, че руският император е силно разстроен от съня и подобно на Навуходоносор в Библията е повикал гадатели и ясновидци, които да му изтълкуват значението на този кошмар.

След това Стрейндж изпрати други сънища на руския император.

— Послушах съвета ви — каза магьосникът на мистър Канинг — и направих сънищата още по-загадъчни и трудни за тълкуване, за да има с какво да се занимават гадателите на Александър.

Неуморната мисис Джанет Арчибалдовна Барсукова скоро съобщила задоволителната новина, че императорът е изоставил всички държавни и военни дела, по цял ден седи потънал в размисъл над сънищата си и ги обсъжда с гадатели и магьосници, а щом получи писмо от Наполеон Бонапарт, пребледнява и се разтреперва.

Бележки

[1] Естествено, конспектът на мистър Норел има за основа класификациите, които се съдържат в „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Франсис Сътън-Гроув.

[2] Ричард Частън (1620–1695). Частън пише, че и хората, и феите притежават разум и магически способности. При хората разумът е силен, а магическите способности — слаби. При феите е обратното: магията им се удава с лекота, но по човешките стандарти едва ли могат да се нарекат разумни.

[3] „Синята книга; опит за изобличаване на най-популярните лъжи и всеобщи заблуди, внушавани от английските магьосници на учениците им и на кралските поданици“, Валънтайн Мъндей, изд. 1698.

[4] Историята за дъщерята на Учителя от Нотингам (към която мистър Норел повече не се върна) си струва да се разкаже, затова ще я изложа по-долу. Панаирът, на който девойката отишла, се състоял по случай Деня на свети Матей в Нотингам. Тя прекарала деня приятно в обиколки на сергиите и покупки на платове, дантели и подправки. По някое време следобед девойката рязко се извърнала да види някакви италиански акробати и с края на пелерината си закачила една гъска. Разлютената птица се втурнала към нея, като пляскала с криле и пищяла. Уплашена, девойката изтървала пръстена на баща си, той паднал в отворената човка на гъската и птицата в изненадата си го глътнала. Но преди дъщерята на Учителя от Нотингам да успее да каже или направи нещо, стопанинът на гъската я повел нанякъде и двамата се изгубили в тълпата.

Гъската била купена от човек на име Джон Форд, който я занесъл в къщата си в село Фискертън и на другия ден жена му Маргарет Форд заклала птицата, оскубала я и извадила вътрешностите й. В стомаха и тя намерила масивен сребърен пръстен с нешлифован жълт кехлибар. Жената оставила находката на масата до трите яйца, които кокошката била снесла същата сутрин.

Яйцата тутакси започнали да се тресат и да се пукат и отвътре се показали чудни неща. От първото изскочил струнен инструмент, подобен на виола, но с мънички ръце и крака, и сам с помощта па миниатюрен лък засвирил прекрасна музика. От другото яйце се появил кораб от най-превъзходна слонова кост с платна от фина бяла тъкан и сребърни гребла. От третото яйце пък се излюпило пиленце със странна златисточервена перушина. Последното чудо било единственото, което оцеляло до другия ден. След час-два виолата се разпукала като яйчена черупка и се разпаднала на парчета, а към залез слънце корабът от слонова кост вдигнал платна и отплавал, порейки въздуха; но пилето пораснало и по-късно запалило пожар, който изпепелил почти цял Грантъм. По време на възпламеняването го видели да се къпе в пламъците. От това обстоятелство хората заключили, че птичето трябва да е феникс. Когато Маргарет Форд разбрала, че незнайно как се е сдобила с магически пръстен, тя решила да прави магии с него. За съжаление мисис Форд била много коварна жена, която тормозела добродушния си съпруг и прекарвала дълги часове в мислене как да отмъсти на враговете си. Джон Форд се сдобил с имение във Фисксртън и в следващите месеци натрупал земи и богатства, подарявани му от по-богати люде, които се страхували от злите магии на жена му.

Слухът за чудесата, вършени от Маргарет Форд, скоро стигнал Нотингам, където Учителят бил на смъртно легло. Той бил вложил толкова много от силите си в пръстена, че изчезването му породило у него отначало меланхолия, после отчаяние и накрая го разболяло. Когато новината за пръстена най-после стигнала до ушите му, магьосникът бил твърде болен, за да предприеме каквото и да е.

Дъщеря му обаче дълбоко се разкайвала, че донесла такива нещастия на семейството си и сметнала за свой дълг да върне пръстена, затова без да каже на никого за намеренията си, поела по брега на реката към село Фискертън.

Едва стигнала Гънторп, девойката зърнала страшна гледка. Малка горичка горяла в силни пламъци, които я поглъщали до последната тревичка. От горчивия черен дим очите й се насълзили и гърлото й прегракнало, но гората все така горяла, без да изгаря. Дърветата тихо стенели, сякаш плачели от продължителната болка. Дъщерята на Учителя се огледала за някого, който да й обясни какво е това чудо. Минал млад дървар и й казал:

— Преди две седмици Маргарет Форд спря в гората на връщане от Търгаргън. Седна да отдъхне в сянката на дърветата, пи вода от потока и яде лешници и ягоди, но точно когато тръгна да си ходи, кракът й се заплете в някакъв корен и тя падна, а когато стана от земята, една шипка има нахалството да й одраска ръката. Затова тя омагьоса гората и я закле да гори вечно.

Дъщерята на Учителя благодарила на дърваря за сведенията и продължила пътя си. Скоро ожадняла и се навела да пие вода от реката. Изведнъж една жена — или нещо, което много приличало на жена — се подало от водата. Цялото тяло на създанието било покрито с рибешки люспи, кожата му била сива и петниста като на пъстърва, а косата представлявала странна купчина от сиви перки. То сякаш се взирало злобно в дъщерята на Учителя, но кръглите му рибешки очи и дебелата му хлъзгава кожа не били пригодени да изразяват добре човешките настроения, затова било трудно да се каже.

— О, простете! — възкликнала стъписана дъщерята на Учителя.

Жената зинала, разкривайки паст, пълна с грозни рибешки зъби, но като че ли не могла да издаде и звук. После се завъртяла и се гмурнала във водата. Жена, която перяла дрехи на брега, обяснила на девойката:

— Това е Джоселин Трент. Тя имаше злочестината да бъде съпруга на мъж, когото Маргарет Форд харесваше. От ревност Маргарет Форд я омагьоса и принуди бедната дама да прекарва дни и нощи в речните плитчини, за да не изсъхнат омагьосаната й кожа и тяло, а понеже не може да плува, Джоселин живее в постоянен страх, че може да се удави.

Дъщерята на Учителя благодарила за сведенията.

След това девойката пристигнала в село Ховърингам. Мъж и жена, които яздели малко конче, я посъветвали да не влиза в селото и я превели по обиколни пътища и пътечки. Дъщерята на учителя се изкачила на малка зелена могила, погледнала надолу и видяла, че всички в селото ходят с дебели превръзки на очите. Тъй като не били свикнали със слепотата си, хората постоянно се удряли в стени, спъвали се в столчета и каруци, наранявали се с ножове и инструменти и се горели на огъня. В резултат на това всички били покрити с рани и синини, но никой не свалял превръзката от очите си.

— О! — възкликнала жената. — Свещеникът на Ховърингам имаше дързостта да порицае лошотията на Маргарет Форд. Всички други епископи, абати и каноници си мълчаха, а този крехък старец я предизвика и тя прокле цялото село. Сега всички са осъдени непрестанно да виждат пред очите си живи картини на най-големите си страхове. Бедните хора виждат как децата им гладуват, родителите им полудяват, любимите им ги презират и мамят. Съпруги виждат съпрузите си убити по най-жесток начин. И макар тези гледки да са само плод на въображението им, селяните са принудени да си връзват очите, за да не полудеят от видяното.

Девойката поклатила глава, ужасена от злината на Маргарет Форд, и продължила пътя си към имението на Джон Форд. Там заварила Маргарет и прислужниците й с тояги в ръце да подкарват кравите към обора за вечерното доене. Дъщерята на Учителя смело се приближила към Маргарет Форд. Последната тутакси се извърнала и я ударила с тоягата си.

— Лошо момиче! — креснала тя. — Знам коя си! Пръстенът ми каза. Знам, че си намислила да ме излъжеш — макар че нищо лошо не съм ти сторила, — да помолиш да те взема за слугиня, за да откраднеш пръстена ми. Е, знай, че съм го омагьосала със силни заклинания! Ако някой крадец има глупостта да го докосне с пръст, веднага всички пчели, оси и насекоми на земята ще се втурнат да го жилят, орли, соколи и птици ще се спуснат от небето да го изкълват, мечки, глигани и всички диви зверове ще го стъпчат и ще го разкъсат на парчета!

После Маргарет Форд здраво набила дъщерята на Учителя и казала на слугите да й дадат работа в кухнята.

Слугите, нещастни и измъчени хора, натоварили девойката с най-тежката работа и всеки път, когато Маргарет Форд ги биела и им се карала — а това се случвало доста често, — те си го изкарвали на момичето. Но дъщерята на Учителя не падала духом. Тя останала да работи в кухнята няколко месеца и през цялото време усилено мислела как да направи така, че Маргарет Форд да изпусне или да загуби пръстена. Маргарет Форд била жестока жена, лесно се ядосвала, а разгневяла ли се за нещо, яростта й не утихвала. При все това обаче тя обожавала малки деца, възползвала се от всяка възможност да храни бебета и щом вземела дете на ръце, нежността й не знаела граници. Нямала свои деца и всички, които я познавали, подозирали, че този факт особено я натъжава. Хората предполагали, че тя използва какви ли не магии, за да зачене, но без успех.

Един ден Маргарет Форд играела със съседско момиченце и казала, че ако има дете, би предпочела то да е момиче и да има млечнобяла кожа, зелени очи и медночервени къдрици (така изглеждала самата Маргарет Форд).

— О! — невинно възкликнала дъщерята на Учителя. — Жената на областния управител на Епърстоун има точно такова бебе, най-хубавото малко момиченце, което можете да си представите!

Маргарет Форд накарала девойката да я заведе в Епърстоун и да й покаже бебето на съпругата на областния управител, а когато видяла, че това дете наистина е най-милото и най-хубавото момиченце, което може да съществува (точно както казала дъщерята на Учителя), Маргарет Форд заявила на ужасената майка, че възнамерявала да вземе детето със себе си.

Още щом взела бебето, Маргарет Форд станала друг човек. Тя прекарвала дните си в грижи за детето, играела с него и му пеела. Маргарет Форд била доволна от живота си, използвала магическия пръстен много по-рядко отпреди и почти не се гневяла. Девойката живяла почти година в дома на Маргарет Форд. Един летен ден господарката, дъщерята на Учителя, детето и другите слуги обядвали на брега на реката. След като се нахранили, Маргарет Форд полегнала на сянка до един розов храст. Денят бил горещ и на всички много им се спяло.

След като се уверила, че господарката спи, дъщерята на Учителя взела бонбон и го показала на детето. Детето, което знаело много добре за какво служат бонбоните, отворило уста и девойката пуснала бонбона вътре. После със светкавична бързина и така, че другите слуги да не видят какво прави, свалила магическия пръстен от ръката на Маргарет Форд. После се развикала:

— Ох, ох, събудете се, господарке! Детето свали пръстена ви и го лапна! О, за Бога, смилете се над детето, развалете магията! Развалете магията!

Маргарет Форд се събудила и видяла издутите бузи на момиченцето, но в първия момент била твърде сънена и стресната, за да разбере какво става. Наблизо прелетяла пчела, дъщерята на Учителя я посочила и изпищяла. Другите слуги също се разпищели.

— Бързо, господарке, умолявам ви! — извикала девойката. Погледнала нагоре: — Ето, орлите и соколите приближават! — тя се вгледала в далечината. — О, ето ги мечките и глиганите, бързат насам, за да разкъсат на парчета бедното дете!

Маргарет Форд изкрещяла на магията в пръстена да спре и тя тутакси я послушала, и почти в същия миг детето глътнало бонбона. Докато господарката и слугите утешавали момиченцето, тръскали го и го молели да изплюе магическия пръстен, дъщерята на Учителя тичала по брега на реката към Нотингам.

Нататък нещата се развили по очаквания начин. Щом Маргарет Форд разбрала как са я изиграли, погнала девойката с коне и кучета. Няколко пъти дъщерята на Учителя мислела, че ще я заловят: преследвачите почти я настигали и кучетата лаели зад гърба й. Но историята разказва как всички пострадали от магиите на Маргарет Форд помогнали на бегълката: как селяните от Ховърингам свалили превръзките от очите си и въпреки всички ужасяващи гледки, които се занизали пред очите им, се втурнали да строят прегради, за да попречат на Маргарет Форд да мине; как бедната Джоселин Трент се подала от реката и се опитала да завлече Маргарет Форд със себе си в мътните води; как пламналата гора започнала да мята по преследвачите горящи клони. Пръстенът се върнал при Учителя от Нотингам, който поправил всички злини, извършени от Маргарет Форд, и възвърнал богатството и репутацията си. Има и друг вариант на историята, в който няма магически пръстен, нито вечно горяща гора, нито феникс — всъщност няма никакви чудеса. Според този вариант Маргарет Форд и дъщерята на Учителя от Нотингам (чието име било Доната Торел) не били врагове, а видни представителки на задруга на жени магьосници, процъфтявала в Нотингамшир през XII век. Хю Торел, Учителят от Нотингам, се противопоставил на задругата и положил големи усилия да я унищожи (въпреки че собствената му дъщеря членувала в нея). Той почти успял, но жените напуснали домовете, бащите и съпрузите си и отишли да живеят в гората под закрилата на Томас Годблес, много по-велик магьосник от Хю Торел. Този не толкова колоритен вариант на историята никога не се е радвал на същата популярност като другия, но според Джонатан Стрейндж това е истинската история и той я включва в „История и практика на английската магия“.

[5] — Изпитвам глад, който не може да бъде задоволен с една супа! (фр.) — Бел. прев.