Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (25)

25
ОБУЧЕНИЕТО НА ЕДИН МАГЬОСНИК

Септември — декември 1809 година

 

В ПЪРВАТА СУТРИН от обучението си Стрейндж бе поканен на ранна закуска на „Хановер Скуеър“. След като двамата магьосници седнаха на масата да закусват, мистър Норел каза:

— Позволих си волността да съставя учебен план за вас за следващите три или четири години.

При споменаването на трите или четирите години Стрейндж погледна събеседника си леко озадачен, но не каза нищо.

— Три-четири години са толкова кратък период — продължи мистър Норел с въздишка, — че колкото и да се старая, не мисля, че ще постигнем много.

Той подаде на Стрейндж дузина листа хартия. На всеки лист имаше по три колонки, изписани със ситния четлив почерк на мистър Норел. В тях подробно се изброяваха различните видове магия^[1].

Стрейндж ги прегледа и каза, че има да учи повече, отколкото е очаквал.

— Ах, завиждам ви, сър — каза мистър Норел. — Честна дума. Практикуването на магия е изпълнено със смут и разочарования, но изучаването й е трайно удоволствие! Всички велики магьосници на Англия ще ви бъдат другари и съветници. Упоритият труд се възнаграждава с натрупване на знания и най-хубавото е, че в продължение на месеци няма да ви се налага да контактувате с други хора, ако не го желаете!

За секунди мистър Норел като че ли потъна в съзерцание на това блажено състояние, после се опомни и предложи да не отлагат повече насладата от обучението на мистър Стрейндж, а тутакси да отидат в библиотеката, за да започнат.

Библиотеката на мистър Норел се намираше на първия етаж. Това бе очарователна стая, съобразена с вкусовете на стопанина си, който често идваше тук да се усамоти и да отдъхне. Мистър Дролайт го беше убедил да възприеме модата на малките огледала, поставени под причудливи ъгли на необичайни места. В резултат на това човек непрекъснато се натъкваше или на ослепителен лъч сребриста светлина, или на неочаквано отражение на някой минувач от улицата там, където най-малко го очакваше. Стените бяха облепени със светлозелени тапети с рисунки на зелени дъбови листа и възлести дъбови клони, а на тавана имаше малък купол, изписан така, че да прилича на свод от листа в пролетна гора. Всички книги бяха с еднакви подвързии от светла телешка кожа, а заглавията им бяха отпечатани със спретнати сребърни букви на гръбчето. Сред цялата тази изисканост и хармония някак стряскащо изпъкваха множеството пролуки между книгите и множеството рафтове, които бяха съвсем празни.

Стрейндж и Норел се настаниха в кресла от двете страни на камината.

— Ако ми позволите, сър — започна Стрейндж, — бих искал, преди да започнем, да ви задам няколко въпроса. Признавам, че това, което чух онзи ден относно духовете феи силно ме порази, та се чудя дали не бих могъл да ви убедя да поговорим по въпроса. На какви опасности се излага магьосникът, когато наема феи да му служат? И какво е мнението ви за ползата от тях?

— Ползата от тях е силно преувеличена, а опасността — силно подценявана — каза мистър Норел.

— О! Споделяте ли мнението, че феите са, както смятат някои хора, демони? — попита Стрейндж.

— Тъкмо обратното. Напълно сигурен съм, че общото мнение за тях е правилно. Познавате ли трудовете на Частън на тази тема? Не бих се изненадал, ако се окаже, че Частън е много близо до истината за тях^[2]. Не, не, моите възражения срещу феите са от съвсем друго естество. Мистър Стрейндж, кажете ми, според вас защо английската магия до такава степен зависи — или поне така изглежда — от помощта на феите?

Стрейндж се позамисли.

— Предполагам, защото цялата английска магия тръгва от Краля Гарван, който е бил отгледан в двора на феи и е научил магията си там.

— Съгласен съм, че Кралят Гарван е изцяло отговорен за това — каза мистър Норел, — но, струва ми се, не по начина, по който си мислите. Не забравяйте, мистър Стрейндж, че през цялото време на управлението си в Северна Англия той управлява и феино кралство. Не забравяйте, че никой крал не е управлявал два толкова различни народа. Не забравяйте, че той е също толкова могъщ като крал, колкото и като магьосник — факт, който почти всички историци са склонни да пренебрегват. Мисля, че Кралят Гарван несъмнено е бил загрижен за обединяването на двата си народа — задача, която е изпълнил, мистър Стрейндж, като преднамерено е преувеличил ролята на феите в правенето на магии. Така поданиците му човеци започват да ценят повече феите, поданиците му феи си намират полезно занимание и двата народа се сближават.

— Да — каза замислен Стрейндж. — Разбирам.

— Струва ми се — продължи мистър Норел, — че дори най-великите магьосници Ауреати не оценяват правилно необходимостта от феите за човешката магия. Вижте Пейл! Той смята слугите си феи за толкова важни за занаята си, че нарича трите или четирите феи, които живеят в дома му, най-голямото богатство! Но личният ми опит ясно показва, че почти всички почтени видове магия са напълно осъществими без ничия помощ! Какво съм правил досега с помощта на фея?

— Разбирам ви — каза Стрейндж, който реши, че последният въпрос на мистър Норел сигурно е реторичен. — И трябва да призная, сър, че тази гледна точка е съвсем нова за мен. Не съм я срещал в нито една книга.

— Аз също — отвърна мистър Норел. — Разбира се, има видове магия, които са направо невъзможни без намесата на феи. Може да има моменти — и аз искрено се надявам подобни случаи да бъдат рядкост, — когато ние с вас ще бъдем принудени да общуваме с тези опасни създания. Естествено, ще трябва да проявяваме голяма предпазливост. Всяка фея, която призовем, почти със сигурност ще има опит в работата с английски магьосници. Ще настоява да ни изреди всички имена на велики магьосници, при които е служила, и услугите, които е вършила за тях. Ще познава формите и прецедентите на подобни начинания доста по-добре от нас. Това ни поставя — тоест ще ни постави — в неизгодно положение. Уверявам ви, мистър Стрейндж, никой не е по-наясно със залеза на английската магия от обитателите на Другите земи.

— Но обикновените хора намират духовете феи за много вълнуващи — каза Стрейндж замислен — и може би ако от време на време ползвате услугите им в работата си, това ще допринесе за популяризирането на изкуството ни. Все още има много предразсъдъци срещу използването на магия във войната.

— О, така е! — гневно възкликна мистър Норел. — Хората вярват, че магията започва и свършва с феите! Те почти изцяло пренебрегват уменията и подготовката на магьосника! Не, мистър Стрейндж, за мен това не е аргумент да ползвам услугите на феи! Тъкмо обратното! Преди сто години магьосникът историк Валънтайн Мъндей е отрекъл съществуването на Другите земи. Според него хората, които твърдят, че са ходили там, са лъжци. Убеждението му е напълно погрешно, но въпреки това аз до голяма степен му симпатизирамн бих се радвал да го популяризирам. Разбира се — каза мистър Норел замислен, — Мъндей отива още по-далеч, като отрича съществуването на Америка, след това на Франция и така нататък. Мисля, че по времето, когато умира, вече е отрекъл съществуването на Шотландия и започва да се съмнява в това на Карлайл… Имам книгата му някъде тук^[3].

Мистър Норел стана и извади книгата от една лавица, но не я даде веднага на Стрейндж.

След кратко мълчание Стрейндж каза:

— Съветвате ме да прочета тази книга?

— Да, точно така. Мисля, че трябва да я прочетете — отговори мистър Норел. Стрейндж изчака, но Норел продължаваше да гледа втренчено книгата в ръцете си, сякаш нямаше ни най-малка представа как да постъпи.

— Тогава ми я дайте, сър — любезно предложи младият магьосник.

— Да, наистина — каза мистър Норел.

Той предпазливо се приближи към Стрейндж, подържа книгата няколко секунди и после я подхвърли в ръцете му със странно движение, сякаш не беше книга, а птица, която бе кацнала върху него и категорично отказваше да отлети, затова му се налагаше да я излъже, за да я махне от ръката си. Мистър Норел бе толкова съсредоточен в маневрата си, че за щастие нямаше възможност да погледне нагоре към Стрейндж, който едва се сдържаше да не се разсмее.

За миг Норел остана неподвижен, ревниво загледан в книгата в ръцете на другия магьосник.

Но след като се раздели с една книга, най-мъчителната част от изпитанието му сякаш приключи. След половин час той препоръча на Стрейндж друга книга, отиде и я извади почти без притеснение. Към обяд Норел вече сочеше книги по лавиците и позволяваше на Стрейндж сам да ги взима. В края на деня той даде на ученика си внушителен брой книги за четене и каза, че очаква от него да ги прочете до края на седмицата.

Прекарването на цял ден в разговори и занимания беше лукс, който двамата рядко можеха да си позволят: обикновено им се налагаше да прекарват част от деня в приемане на посетители, дошли да се видят с мистър Норел — било то светски люде, с които мистър Норел все така смяташе за важно да поддържа връзка, или господа от правителството.

Към края на втората седмица ентусиазмът на мистър Норел в заниманията му с новия ученик вече не знаеше граници.

— Достатъчно е да му обясня веднъж — сподели Норел със сър Уолтър — и той разбира всичко! Спомням си колко седмици ми бяха необходими, за да вникна в „Предположения по повод предугаждането на бъдещи събития“ на Пейл, а мистър Стрейндж усвои тази невероятно трудна теория за не повече от четири часа!

Сър Уолтър се усмихна.

— Несъмнено. Но мисля, че съдите твърде скромно за собствения си принос. Мистър Стрейндж има предимството да разполага с учител, който да му обясни трудните неща, докато вие не сте имали такъв — проправили сте пътя за него и сега всичко му се вижда гладко и лесно.

— Ах! — възкликна мистър Норел. — Но когато с мистър Стрейндж седнахме да обсъдим „Предположенията“, аз си дадох сметка, че те имат далеч по-широко приложение, отколкото съм смятал. Разбирате ли, чрез неговите въпроси стигнах до ново разбиране за идеите на доктор Пейл!

Сър Уолтър каза:

— Е, сър, радвам се, че сте намерили приятел, чиито разсъждения са толкова сходни с вашите — няма по-голяма радост от това.

— Съгласен съм с вас, сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Напълно съм съгласен!

Възхищението на Стрейндж от мистър Норел не беше толкова безгранично.

Скучните разговори с него и капризите в поведението му постоянно му действаха на нервите и приблизително по същото време, когато мистър Норел хвалеше Стрейндж на сър Уолтър, ученикът се оплакваше от учителя си на Арабела.

— Все още не знам какво да мисля за него. Той е едновременно най-забележителният и най-досадният човек на нашето съвремие. Два пъти тази сутрин се наложи да прекъснем разговора си, защото му се стори, че в стаята има мишка — той изпитва особено отвращение към мишки. Двама лакеи, две слугини и аз преместихме всички мебели, за да намерим мишката, а той стоеше до камината вцепенен от страх.

— Има ли котка? — попита Арабела. — Трябва да си вземе котка.

— О, но това е невъзможно! Той мрази котките дори повече от мишките. Каза ми, че ако някога има нещастието да се озове в една стая с котка, със сигурност до час ще получи силен обрив по цялото тяло.

Мистър Норел искрено желаеше да обучи добре чирака си, но навикът да бъде потаен и лицемерен, култивиран през целия му живот, не можеше да се изкорени така лесно. Един декемврийски ден, когато снегът валеше на едри пухкави парцали от натежалото от облаци сиво-зелено небе, двамата магьосници седяха в библиотеката на мистър Норел. Бавните плавни движения на снежинките отвън, топлината на огъня и голямата чаша шери, която така неразумно бе приел да изпие по настояване на мистър Норел, караха Стрейндж да се чувства натежал и сънен.

Мистър Норел говореше.

— Много магьосници — обясняваше той, допрял върховете на пръстите си — са се опитвали да съберат магически сили в някакъв физически предмет. Това не е трудна операция и предметът може да бъде какъвто магьосникът пожелае. Дърво, бижу, книга, куршум, шапка — всички тези предмети са били използвани по едно или друго време с такава цел — мистър Норел намръщено се втренчи в пръстите си. — Като пренесе част от силите си върху предмет по свой избор, магьосникът разчита да се подсигури срещу изтощаване на силите, което е неизбежен резултат от болест или старост. Самият аз често съм се изкушавал да го направя: моите способности могат лесно да се повлияят от тежка настинка или гърлобол. Но след като го обмислих внимателно, заключих, че подобно разхвърляне на магическите сили не е никак препоръчително. Да разгледаме случая с използването на пръстен. Пръстените отдавна се смятат за особено подходящи за този вид магия поради малките си размери. Човек може да носи пръстен на ръката си с години, без да буди никакви подозрения — което не би било така, ако демонстрира същата привързаност към книга или камъче, — но въпреки това почти няма магьосник в историята, който след прехвърляне на част от способностите и силата си върху магически пръстен да не го е загубил и да не си е създал куп главоболия, докато си го върне. Да вземем за пример Учителя от Нотингам, живял през XII век. Дъщеря му взела магическия му пръстен за най-обикновена дрънкулка, сложила го на пръста си и отишла на панаира на свети Матей. Там тази безразсъдната девойка…

— Какво? — неочаквано възкликна Стрейндж.

— Какво? — повтори мистър Норел стреснат.

Стрейндж стрелна събеседника си с въпросителен поглед. Мистър Норел впери очи в него, леко уплашен.

— Моля за извинение, сър — каза Стрейндж, — но правилно ли ви разбрах? Говорите за магически сили, влезли по някакъв начин в пръстени, камъни, амулети и други подобни неща, нали?

Мистър Норел предпазливо кимна.

— Но мисля, че казахте… Тоест… — Стрейндж търсеше начин да се изрази колкото може по-любезно. — Мисля, че преди няколко седмици казахте, че магическите пръстени и камъни са мит.

Мистър Норел гледаше тревожно ученика си.

— Или може би съм се объркал? — попита Стрейндж.

Мистър Норел не отговори.

— Сигурно съм се объркал — каза Стрейндж. — Извинете ме, сър, че ви прекъснах. Моля, продължете.

Но макар да беше видимо облекчен от това, че събеседникът му е разрешил проблема, мистър Норел вече не бе в състояние да продължи и предложи да пийнат чай, а мистър Стрейндж с готовност се съгласи^[4].

Същата вечер Стрейндж разказа на Арабела всичко, за което бяха говорили с мистър Норел.

— Това беше най-невероятното нещо на света! Той толкова се уплаши, че са го разкрили, че не можа да измисли какво да каже. Наложи ми се да измислям нови лъжи, с които да му помагам да се измъкне. Бях принуден да заговорнича с него срещу себе си!

— Но аз не разбирам — отвърна Арабела. — Защо трябва да си противоречи по такъв странен начин?

— О, той е твърдо решен да запази някои неща за себе си. Това е очевидно, но предполагам не винаги може да помни кое трябва да пази в тайна и кое — не. Помниш ли, когато ти казах, че между книгите в библиотеката му има пролуки? Е, оказва се, че в деня, в който е решил да ме вземе за чирак, е поръчал да изпразнят пет лавици от библиотеката и да върнат книгите в Йоркшир, защото са твърде опасни за мен.

— Мили Боже! А ти откъде разбра за това? — попита Арабела изненадана.

— Дролайт и Ласелс ми казаха. С най-голямо удоволствие.

— Злонамерени негодници!

Мистър Норел бе много разочарован да научи, че трябва да прекъснат обучението на Стрейндж за ден-два, докато той и Арабела си намерят подходяща къща за живеене.

— Проблемът е в жена му — обясни с въздишка мистър Норел на Дролайт. — Ако мистър Стрейндж беше ерген, смея да предположа, че не би възразил да дойде да живее у дома.

Дролайт силно се разтревожи, когато научи, че мистър Норел е хранил подобни надежди, и за да предотврати подобни идеи за в бъдеще, каза:

— О, сър! Помислете за работата, която вършите за Адмиралтейството и Министерството на войната, тя е толкова важна и толкова поверителна! Присъствието на друг човек в дома ви може сериозно да ви попречи.

— Но мистър Стрейндж ще ми помага в работата! — възкликна мистър Норел. — Би било много погрешно от моя страна да лиша страната от таланта му. Миналия четвъртък двамата с него ходихме в Адмиралтейството, за да се срещнем с лорд Мългрейв. Стори ми се, че в началото лордът не остана особено доволен, като видя, че съм довел мистър Стрейндж…

— Така е, защото Негова светлост е свикнал със съвършенството на вашите магии! Смея да предположа, че според него един обикновен аматьор, независимо колко е талантлив, няма работа в Адмиралтейството.

— …но когато Негова светлост се запозна с идеите на мистър Стрейндж за побеждаване на французите с магия, той се обърна към мен с широка усмивка и каза: „Ние с вас, мистър Норел, сме закостенели. Имаме нужда от прилив на свежа кръв, която да ни посъживи, нали?“

— Лорд Мългрейв е казал това? На вас? — изненада се Дролайт. — Каква нечувана дързост от негова страна! Надявам се, сър, да сте го стрелнали с един от строгите си погледи!

— Какво? — мистър Норел бе толкова погълнат от разказа си, че не беше обърнал внимание на думите на Дролайт. — О, аз му отвърнах: „Напълно споделям мнението ви, милорд. Но почакайте само да чуете докрай това, което има да ви каже мистър Стрейндж. Още не сте чули и половината!“

Не само Адмиралтейството — Министерството на войната и всички други представители на правителството имаха основание да се радват на появата на Джонатан Стрейндж. Изведнъж много неща, които преди бяха трудни, сега станаха лесни. Кралските министри отдавна крояха план да изпратят лоши сънища на враговете на Британия. Външният секретар пръв го бе предложил още през януари 1808 година и в продължение на година мистър Норел всяка нощ изпращаше на император Наполеон Бонапарт лоши сънища, но без резултат. Империята на Бонапарт не рухваше, а самият император се хвърляше в битка хладнокръвно както винаги. Накрая мистър Норел получи нареждане да прекрати опитите си. Лично сър Уолтър и мистър Канинг смятаха, че планът се е провалил, защото мистър Норел не притежава способността да поражда кошмари. Мистър Канинг се оплакваше, че сънищата, които мистър Норел изпраща на императора (най-често за капитан на драгуните, скрит в гардероба му), трудно биха изплашили гувернантката на децата му, камо ли завоевателя на половин Европа. Известно време той се мъчеше да убеди министрите да поръчат на мистър Бекфорд, мистър Луис и мисис Радклиф да създават страшни сънища, които мистър Норел после да изпраща в главата на императора. Но другите министри казаха, че да наемеш магьосник е едно, да наемеш писатели — съвсем друго, затова не възприеха идеята.

С появата на Стрейндж този план се възроди. Стрейндж и мистър Канинг подозираха, че злият френски император е неподатлив на такива невинни страхове като лошите сънища, затова решиха този път да се заемат със съюзника му, руския император Александър. Те имаха предимството да разполагат с голям брой съюзници в двора на Александър: руски аристократи, които печелеха много добре от продажба на дървесина в Британия и нямаха търпение да продължат търговията си, и една смела и изобретателна шотландска дама, съпруга на императорския камериер.

След като научи, че Александър е силно впечатлителен човек със склонност към религиозен мистицизъм, Стрейндж реши да му изпрати сън, пълен със суеверни внушения и символика. В продължение на седем нощи руският император сънуваше, че се намира на пищна вечеря с Наполеон Бонапарт, където му поднасят превъзходна супа от еленско месо. Но в мига, в който опитва супата, Наполеон скача и възкликва: „J’ai une faim qui ne saurait se satisfaire de potage!“^[5], след което се превръща във вълчица и изяжда първо котката на Александър, после кучето му, после коня му, а после и хубавичката му любовница туркиня. Когато вълчицата излапва приятелите и роднините на Александър, търбухът й се отваря и от него падат котката, кучето, конят, любовницата туркиня, приятелите и роднините, но зловещо обезформени. И докато яде, тя расте, достига размерите на Кремъл и тогава се обръща, тежките й бозки се полюшват, разкървавената й паст заплашва да погълне цяла Москва.

— Няма нищо непочтено в това да му изпратя сън, който да му покаже, че греши, като се доверява на Бонапарт, защото Бонапарт накрая ще го предаде — обясни Стрейндж на Арабела. — Мисля, че бих могъл да му го кажа и в писмо. Той греши и няма нищо по-сигурно от това, че Бонапарт накрая ще го предаде.

Шотландската дама скоро прати вест, че руският император е силно разстроен от съня и подобно на Навуходоносор в Библията е повикал гадатели и ясновидци, които да му изтълкуват значението на този кошмар.

След това Стрейндж изпрати други сънища на руския император.

— Послушах съвета ви — каза магьосникът на мистър Канинг — и направих сънищата още по-загадъчни и трудни за тълкуване, за да има с какво да се занимават гадателите на Александър.

Неуморната мисис Джанет Арчибалдовна Барсукова скоро съобщила задоволителната новина, че императорът е изоставил всички държавни и военни дела, по цял ден седи потънал в размисъл над сънищата си и ги обсъжда с гадатели и магьосници, а щом получи писмо от Наполеон Бонапарт, пребледнява и се разтреперва.