Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (40)

40
„БЪДЕТЕ СИГУРЕН, НЯМА ТАКОВА МЯСТО“

Юни 1815 година

 

ИМПЕРАТОР НАПОЛЕОН БОНАПАРТ бе заточен на остров Елба. Но Негово императорско величество имаше известни съмнения относно това дали тихият островен живот ще му понесе — в края на краищата, той беше свикнал да управлява голяма част от съвременния свят. Затова преди да напусне Франция, императорът каза на няколко души, че напролет, когато цъфнат теменужките, той ще се върне. И спази обещанието си.

Още щом стъпи на френска земя, Бонапарт събра армия и пое на север към Париж и бъдещата си съдба, която се състоеше в обявяване на война на всички народи по света. Естествено, той искаше отново да се провъзгласи за император, но все още не се знаеше на какво. Наполеон винаги се бе опитвал да подражава на Александър Велики, затова се очакваше да тръгне на изток. Веднъж вече беше нападал Египет и бе пожънал известен успех. Можеше да поеме и на запад: носеха се слухове, че в Шербург го чака флотилия, която да го отведе към Америка и към завладяването на прясно открития нов свят.

Но каквото и решение да вземеше, всички бяха единодушни, че императорът ще започне от Белгия, затова херцог Уелингтън отиде в Брюксел и зачака идването на големия враг на Европа.

Английските вестници разпространяваха всевъзможни слухове: че Бонапарт е събрал армията си, че със светкавична бързина се придвижва към Белгия, че вече е там, че е пожънал победа! После на другия ден се появяваха новини за това, че императорът се намира в двореца си в Париж и изобщо не е мърдал от там.

В края на май Джонатан Стрейндж последва Уелингтън и армията в Брюксел. Той бе прекарал последните три месеца в Шропшир в усамотение и размисли за магия, затова няма нищо чудно, че отначало се почувства объркан. След като обаче се поразходи час-два из Брюксел, Стрейндж стигна до извода, че проблемът не е в него, а в града. Той знаеше как изглежда един град по време на война, а този не изглеждаше така. Трябваше навсякъде да сноват военни части, каруци с припаси, хора с разтревожени лица. Вместо това Стрейндж виждаше модни магазини и дами, седнали удобно в разкошни карети. Вярно, срещаха се групи офицери, но никой от тях като че ли не беше зает с военни дела (един от тях влагаше големи усилия и мисъл в поправянето на чадъра играчка на едно момиченце). Имаше много повече смях и веселие, отколкото бе уместно при неизбежно нападение на Наполеон Бонапарт.

Един глас го извика по име. Той се обърна и видя полковник Манингъм, който веднага го покани да отидат заедно в дома на лейди Шарлот Гревил (английска дама, която живееше в Брюксел). Стрейндж възрази, че не може да отиде без покана, а освен това трябва да потърси херцог Уелингтън. Но Манингъм каза, че липсата на покана е без значение, защото Стрейндж със сигурност ще бъде добре дошъл, а и има вероятност в настоящия момент херцогът да се намира в гостната на лейди Гревил.

Десет минути по-късно Стрейндж се озова в луксозен апартамент, пълен с хора, много от които познаваше. Имаше офицери, красиви дами, модни господа, британски политици и представители на всички чинове и титли в британското общество. Всички те шумно говореха и си разменяха шеги за войната. Това беше ново за Стрейндж: войната се бе превърнала в модно забавление. В Испания и Португалия беше обичайно войниците да се възприемат като мъченици, хулени и забравени от всички. Британските вестници неизменно рисуваха положението в най-мрачни краски. Но в Брюксел да бъдеш сред офицерите на Негово сиятелство се считаше за най-благородното нещо на света, а второто най-благородно нещо на света беше да си магьосник на Негово сиятелство.

— Уелингтън наистина ли държи на присъствието на всички тези хора? — учудено прошепна Стрейндж на Манингъм. — Какво ще стане, ако французите нападнат града? По-добре да не бях идвал. Някой непременно ще ме попита за спречкването ми с мистър Норел, а наистина не ми се говори за това.

— Глупости! — прошепна Манингън в отговор. — Никой тук не се интересува от тези неща! Впрочем ето го и херцога!

Настана суматоха и в стаята влезе херцогът.

— А, Мерлин! — извика той, щом погледът му се спря на Стрейндж. — Много се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Разбира се, познавате херцога на Ричмънд. Не? Тогава ми позволете да ви представя!

Ако дотогава събирането бе оживено, след появата на Негово сиятелство то се оживи още повече. Всички очи го следяха, любопитни да узнаят с кого разговаря и (което бе още по-интересно) с кого флиртува. По вида му човек не би могъл да предположи, че той е дошъл в Брюксел с друга цел, освен да се забавлява. Но всеки път, когато Стрейндж понечваше да се отдалечи, херцогът го стрелваше с поглед, който сякаш казваше: „Не, останете. Нуждая се от вас!“ Накрая все така усмихнат, Негово сиятелство наведе глава към магьосника и прошепна в ухото му:

— Ето, мисля, че сега е моментът. Елате! В дъното на стаята има оранжерия. Там можем да поговорим насаме.

Те седнаха сред палмите и другите екзотични растения.

— Едно предупреждение — започна херцогът. — Тук не е Испания. В Испания всеки мъж, жена и дете мразеше французите и ги смяташе за врагове. Но тук нещата стоят съвсем различно. Бонапарт има приятели на всяка улица и в почти всяка военна част. Градът гъмжи от шпиони. Затова нашата работа — вашата и моята — е да се държим така, сякаш нищо на света не е по-сигурно от поражението му! Усмихнете се, Мерлин! Пийнете чай. Ще успокои нервите ви.

Стрейндж направи опит да се усмихне, но веднага след това се намръщи и за да отвлече вниманието на херцога от изражението на лицето си, той попита как Негово сиятелство намира новата армия.

— О, меко казано, лоша. Най-разнородната армия, която някога съм командвал. Смесица от британци, белгийци, холандци и германци. Все едно да се опитваш да построиш стена от половин дузина различни материали. Всеки материал може да е добър сам по себе си, но не е ясно дали конструкцията ще издържи. Но пруската армия обеща да се бие с нас. А Блюхер е превъзходен старец. Обича битката — тези думи се отнасяха до пруския генерал. — За съжаление не е с всичкия си. Мисли, че е бременен.

— О!

— Със слонче.

— О!

— Но трябва веднага да се заловим за работа! Носите ли книгите си? А сребърния си съд? Имате ли място за работа? Предчувствам, че Бонапарт ще се появи първо на запад откъм Лил. Поне аз бих избрал тази посока на придвижване, а получих писма от приятели в Лил, които ме уверяват, че той ще пристигне в града всеки момент. Това е задачата ви. Да наблюдавате западната граница за признаци на приближаването му и да ме уведомите в мига, в който видите френски войски.

През следващите две седмици Стрейндж извикваше видения на местата, където според херцога трябваше да се появят французите. Уелингтън му предостави две помощни средства: голяма карта и млад офицер на име Уилям Хадли-Брайт.

Хадли-Брайт беше от онези щастливци, които съдбата отрупва с най-ценните си подаръци. Всичко му се удаваше с лекота. Той бе любимото единствено дете на богата вдовица. Тъй като проявяваше интерес към военна кариера, го уредиха в най-добрата част. Хадли-Брайт мечтаеше за вълнуващи преживявания и приключения и херцог Уелингтън го избра за свой адютант. После, точно когато реши, че единственото, което го увлича повече от военното дело, е английската магия, херцогът го назначи за помощник на прочутия и загадъчен Джонатан Стрейндж. Но само много злобни хора биха завидели на успеха на Хадли-Брайт, защото той обезоръжаваше всички с веселието и добродушието си.

Ден след ден Стрейндж и Хадли-Брайт разглеждаха древни укрепления по западната граница на Белгия, следяха затънтени селски пътища, наблюдаваха необятни пусти полета под още по-необятни акварелни небеса. Но французите не се появяваха.

Един горещ влажен ден в средата на юни те седяха погълнати от безкрайните си наблюдения. Беше към три часа. Прислужникът бе забравил да отнесе мръсните чаши от кафе и над тях кръжаха мухи. През отворения прозорец влизаше смесената миризма на конска пот, праскови и вкиснато мляко. Седнал на стол с твърда облегалка, Хадли-Брайт демонстрираше в съвършенство едно от най-важните умения на всеки войник — да заспива по всяко време и при всякакви условия.

Стрейндж погледна картата и произволно избра една точка. На водната повърхност в сребърния съд се появи тих кръстопът, край който имаше ферма и две-три къщи. Той се загледа. Нищо не се случи. Очите му се затвориха и Стрейндж бе на път да се унесе в дрямка, когато група войници докараха оръдие и го сложиха под няколко бряста. Движенията им бяха много делови. Стрейндж ритна Хадли-Брайт, за да го събуди.

— Какви са тези войници? — попита магьосникът.

Хадли-Брайт примигна и се загледа в сребърния съд.

Войниците на пътя носеха зелени мундири с червени нашивки. Изведнъж броят им рязко нарасна.

— От Насауския полк — каза Хадли-Брайт. Това беше наименованието на част от германските войски на Уелингтън. — Войници на принц Орански. Няма от какво да се тревожим. Какво гледате?

— Един кръстопът на двадесет мили южно от града. Мястото се нарича Катр Бра.

— О, няма нужда да си губим времето с това! — отсече Хадли-Брайт и се прозя. — Това е на пътя за Шарлероа. В другия му край е пруската армия, или поне така казват. Чудя се какво търсят тези войници там — той започна да прелиства някакви списъци с разположението на войските на съюзниците. — Не, наистина не мисля…

— А този какъв е? — прекъсна го Стрейндж и посочи войник в син мундир, който внезапно се появи на отсрещното възвишение с мускет, готов за стрелба.

Последва дълга пауза.

— Французин — каза накрая Хадли-Брайт.

— Какво търси там? — попита Стрейндж.

Към французина се присъедини друг. После се появиха още петдесет. Петдесетте постепенно станаха двеста, триста, хиляда! Французите се събираха на хълма като мухи на мед. В следващия миг всички започнаха да стрелят по насауерите на кръстопътя. Битката не продължи дълго. Насауерите стреляха с оръдия. Французите, които явно не разполагаха с оръдия, се изтеглиха зад хълма.

— Ха! — радостно възкликна Стрейндж. — Победиха ги! Отблъснаха ги!

— Да, но не знаем откъде са дошли — промърмори Хадли-Брайт. — Можете ли да погледнете зад хълма?

Стрейндж докосна водата и направи въртеливо движение с ръка над повърхността. Кръстопътят изчезна и на негово място се появи превъзходен изглед към френската армия — или ако не към цялата армия, то поне към значителна част от нея.

Хадли-Брайт се свлече на стола като кукла с отрязани конци. Стрейндж изруга на испански (език, който в съзнанието му естествено се свързваше с войната). Армиите на съюзниците заемаха погрешни места. Частите на Уелингтън бяха разположени на запад, готови да бранят до смърт всички онези места, които Бонапарт нямаше никакво намерение да напада. Генерал Блюхер и пруската армия беше твърде далеч на изток. А ето че френската армия неочаквано се задаваше от юг. При настоящото разположение на войските този батальон на Насауския полк (който наброяваше не повече от триста-четиристотин души) беше единственото препятствие пред французите на пътя към Брюксел.

— Мистър Стрейндж! Направете нещо, умолявам ви! — възкликна Хадли-Брайт.

Стрейндж пое дълбоко въздух и разпери широко ръце, сякаш искаше да събере цялата си научена магия.

— Бързо, мистър Стрейндж! Бързо!

— Мога да преместя града! — заяви магьосникът. — Мога да преместя Брюксел! Да го сложа някъде, където французите няма да го намерят.

— Къде? — изкрещя Хадли-Брайт, сграбчи ръцете на Стрейндж и ги натисна надолу. — Заобиколени сме от армии. Наши армии! Ако преместите Брюксел, някои от частите ни могат да останат затиснати под къщите и паважа. Херцогът няма да остане доволен. Той има нужда от всеки войник.

Стрейндж отново се замисли.

— Сетих се! — извика той.

В стаята задуха бриз. Не беше неприятен, носеше свежото ухание на океана. Хадли-Брайт погледна през прозорците. Зад къщите, църквите, дворците и парковете се издигаха планински вериги, каквито само допреди миг нямаше. Те чернееха като обрасли с борове. Въздухът стана много по-свеж, сякаш никой по-рано не го беше вдишвал.

— Къде сме? — попита Хадли-Брайт.

— В Америка — отвърна Стрейндж. После поясни: — На картите изглежда толкова пуста.

— Мили Боже! Но това не облекчава положението ни! Забравихте ли, че съвсем наскоро подписахме мирен договор с Америка? Нищо няма да предизвика по-голямо неудоволствие у американците от появата на европейски град на тяхна земя!

— О, вероятно! Но няма защо да се тревожите, уверявам ви. Ние сме далеч от Вашингтон или Ню Орлиънс, или което и да било място, където са се водили битки. Бих казал, на стотици мили оттам. Поне… тоест не съм съвсем сигурен. Мислите ли, че има значение?^[1]

Хадли-Брайт изскочи навън да търси херцога, за да му каже, че противно на очакванията му французите са в Белгия, но той, херцогът, вече не е Негово сиятелство (който в този момент пиеше чай с неколцина британски политици и белгийски графини) посрещна новината с обичайната си невъзмутимост. Но след половин час се появи в хотела на Стрейндж заедно с главния интендант полковник Де Ланси. Той впери поглед във видението в сребърния съд и се намръщи.

— Боже, Наполеон ме изигра! — кресна той. — Де Ланси, разпратете заповедите ми по най-бързия начин. Трябва да съберем армията при Катр Бра.

Бедният полковник Де Ланси се смути.

— Но как ще доставим заповедите до офицерите, когато между нас е целият Атлантически океан? — попита той.

— О! — възкликна Негово сиятелство. — Мистър Стрейндж ще се погрижи за това — погледът му бе привлечен от нещо отвън. Под прозореца минаха четирима конници. Те имаха осанки на крале и изражения на императори. Кожата им беше с цвят на махагон, дългите им коси бяха лъскави и черни като гарваново крило. Конниците бяха облечени в кожи и носеха украшения от пера. Всеки от тях имаше пушка в кожен калъф, страховито на вид копие (също цялото в пера) и лък.

— О, Де Ланси! Изпратете някого да попита онези господа дали са съгласни да се бият утре. Струва ми се, че биха свършили добра работа.

Близо час по-късно в град Ат на двадесет мили от Брюксел (или по-скоро на двадесет мили от мястото, където обикновено се намираше Брюксел) един сладкар извади тава с кексчета от пещта. След като кексчетата изстинаха, той взе розова глазура и написа по една буква на всяко от тях — нещо, което не беше правил никога досега. Жена му (която не знаеше и дума английски) нареди кексчетата на дървен поднос и ги даде на помощник-сладкаря. Помощник-сладкарят ги занесе в щаба на съюзническата армия в града, където сър Хенри Клинтън издаваше заповеди на офицерите си. Помощник-сладкарят предложи кексчета на сър Хенри. Сър Хенри си взе едно и понечи да го поднесе към устата си, когато майор Норкът от 95-и артилерийски полк нададе възглас на учудване. Пред тях с розова глазура върху кексчетата беше написано съобщение от Уелингтън, в което Негово сиятелство заповядваше на сър Хенри да премести 2-ра пехотна дивизия към Катр Бра по най-бързия възможен начин. Сър Хенри вдигна глава стъписан. Помощник-сладкарят широко му се усмихна.

Горе-долу по същото време генералът, командващ 3-та дивизия — джентълмен от Хановер на име сър Чарлс Олтън — се трудеше усърдно в един замък на двадесет и пет мили югозападно от Брюксел. Той погледна през прозореца и забеляза малка буря в двора, която се държеше много странно. Тя изсипваше дъжд в средата на двора, без изобщо да докосва стените. Сър Чарлз остана заинтригуван и излезе навън, за да погледне отблизо странното явление. В прахоляка с дъждовни капки беше изписано следното послание:

Брюксел, 15 юни 1815 г.

3-та дивизия да тръгне незабавно към Карт Бра.

Уелингтън

Междувременно няколко холандски и белгийски генерали от армията на Уелингтън сами бяха разбрали, че французите са при Катр Бра, и се придвижваха натам с 2-ра нидерландска дивизия. Ето защо тези генерали (чиито имена бяха Ребек и Перпонхер) бяха по-скоро раздразнени, отколкото просветлени, когато огромно множество птици накацаха по околните дървета и запяха:

Чуйте херцогските слова:

французите са при Катр Бра.

С всички войски натам тръгнете,

на кръстопътя се сберете.

— Да, да! Знаем! — кресна генерал Перпонхер и размаха ръце да пропъди птиците. — Къш, проклетници!

Но птиците го обкръжиха, някои дори кацнаха на раменете и носа му. Те продължиха да пеят най-натрапчиво:

Там ще се води славен бой,

херцогът казва: не се бой!

Войската има ясен план:

напред към вражеския стан!

Птиците следваха войниците през остатъка от деня, като дори за миг не престанаха да чуруликат и напяват същата влудяваща песен. Генерал Ребек, който говореше отличен английски, успя да улови една от птиците и се опита да я научи на нова песен с надеждата, че тя може да се върне при Джонатан Стрейндж и да му я изпее:

Магьосникът иска ритник

от Брюксел чак до Маастрихт,

задето хората добри

тормози с долни хитрини.^[2]

 

В шест часа Стрейндж върна Брюксел на европейска земя. Онези военни части, които бяха разквартирувани в града, незабавно излязоха през Намурската врата и поеха по пътя към Катр Бра. След като приключи с това, Стрейндж започна сам да се стяга за война. Той прибра сребърния си съд и няколкото книги по магия, взе чифт пистолети, леко лятно палто с множество дълбоки джобове, дузина твърдо сварени яйца, три манерки с бренди, няколко парчета пай с месо, увити във вестник, и огромен копринен чадър.

На следващата сутрин, натоварен с всички тези необходими неща, Стрейндж потегли с херцога и офицерите му към кръстопътя на Катр Бра. Там вече се бяха събрали няколко хиляди съюзнически части, но французите не се появяваха. От време на време прогърмяваше изстрел от мускет, но това ставаше толкова рядко, колкото в гора, където джентълмени са излезли на лов.

Стрейндж тъкмо се оглеждаше, когато на рамото му кацна дрозд и зачурулика:

 

Чуйте херцогските слова:

французите са при Катр Бра…

 

— Какво? — промърморя Стрейндж. — Какво търсиш тук? Трябваше да си изчезнал преди няколко часа!

Той направи знака на Ормскърк за разваляне на магия и птицата отлетя. Всъщност за негов ужас в същия миг цяло ято птици се вдигна във въздуха. Стрейндж нервно се огледа да види дали някой е забелязал, че той е направил нескопосно магията, но всички като че ли бяха заети с военните си дела и Стрейндж заключи, че никой не е видял.

Той намери удобна позиция — в един ров точно срещу фермата. Кръстопътят му се падаше отдясно, а 92-ри шотландски пехотен полк — отляво. Стрейндж извади от джобовете си твърдо сварените яйца и ги раздаде на онези шотландци, които му се сториха гладни (в мирно време, за да се запознаеш с някого, трябва някой да те представи; на война това се постига с предлагане на храна). В замяна шотландците го почерпиха със сладък чай с мляко и не след дълго войниците и Стрейндж дружески разговаряха.

Денят беше особено горещ. Пътят се виеше между ниви с ръж, които под яркото слънце сияеха с почти неестествен блясък. Три мили по-нататък пруската армия вече се биеше с французите и в далечината ехтяха оръдия и крясъци на мъже — като поличба за това, което предстоеше да се случи. Малко преди обед се разнесе бой на барабани и възторжена песен. Земята се разтресе от тропота на десетки хиляди крака и през ръжта се понесоха плътните тъмни колони на френската пехота.

Херцогът не беше дал конкретни заповеди на Стрейндж, затова когато битката започна, той се зае да прави всички магии, използвани на бойните полета в Испания. Изпрати огнени ангели да сплашат французите и дракони, които да бълват пламъци срещу тях. Тези видения бяха по-огромни и по-ярки от всички, които бе успявал да извика в Испания. Няколко пъти Стрейндж излизаше от рова да им се любува въпреки предупрежденията на войниците, че във всеки момент могат да го застрелят.

Той прилежно изреждаше заклинания от три-четири часа, когато се случи нещо. На бойното поле внезапно нападение на френски артилеристи заплаши да обкръжи херцога и офицерите му. Джентълмените се видяха принудени да се обърнат и да препуснат презглава назад към редиците на съюзниците. В първите редици беше 92-ри пехотен полк. — 92-ри! — извика херцогът. — Залегни!

Шотландците веднага залегнаха. Стрейндж вдигна глава от рова и видя херцога, яхнал Копенхаген^[3], да прелита над главите им. Негово сиятелство се озова от другата страна здрав и невредим и изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото разтревожен от приключението си. Той се огледа, за да види какво правят войниците. Погледът му се спря на Стрейндж.

— Мистър Стрейндж! Какво правите? Когато ми потрябват зрелища от Воксхол Гардънс, ще ви кажа!^[4] Французите са виждали достатъчно такива неща в Испания и ни най-малко не се стряскат. Но това е съвсем ново за белгийците, холандците и германците от моята армия. Току-що видях един от драконите ви да заплашва рота войници от Брунзуик в онази гора ей-там. Четирима от тях припаднаха. Няма да стане така, мистър Стрейндж! Няма да стане! — и херцогът препусна в галоп.

Стрейндж го проследи с поглед и понечи да се оплаче от неблагодарността му на своите приятели шотландците, но установи, че в момента те са твърде заети: французите ги обстрелваха с оръдия и се нахвърляха върху тях със саби. Затова той взе картата си, изпълзя от рова и се насочи към кръстопътя, където военният секретар на херцога — лорд Фицрой Съмърсет — се оглеждаше с видимо безпокойство.

— Милорд — заговори го Стрейндж, — трябва да ви попитам нещо. Как върви битката?

Съмърсет въздъхна.

— Всичко ще завърши добре. Не се съмнявам. Но половината армия още не е пристигнала. Почти нямаме кавалерия. Знам, че веднага изпратихте заповедите до всички дивизии, но някои просто са много далеч. Ако французите получат подкрепления преди нас, тогава… — той сви рамене.

— А ако френските подкрепления пристигнат, от каква посока ще дойдат? От юг, предполагам?

— От юг и югозапад.

Стрейндж не се върна на бойното поле. Вместо това влезе във фермата зад британската фронтова линия. Фермата беше изоставена. Вратите зееха, пердетата се издуваха на отворените прозорци, в прахоляка на двора лежаха захвърлени коса и мотика. Във вмирисания на мляко полумрак на мандрата той намери котка с новородени котета. Всеки път, когато проехтяваше оръдеен изстрел (а това се случваше често), котката потръпваше. Стрейндж й донесе вода и й каза няколко успокоителни думи. После седна на студените каменни плочи и разгърна пред себе си картата.

Той започна да размества пътищата, пътеките и селата, разположени на югоизток от бойното поле. Първо премести две села. После направи така, че всички пътища, които вървяха от изток на запад, да вървят от север на юг. Изчака десет минути и върна всичко на мястото си. След това завъртя всички гори около бойното поле така, че да гледат на обратно. После накара всички ручеи да потекат в обратна посока. Часове наред Стрейндж променяше пейзажа. Това беше сложна и прецизна работа, също толкова скучна, колкото всичко, което бе правил с Норел. В шест и половина чу тръбите на съюзниците да свирят настъпление. В осем стана и разкърши схванатите си ръце и крака.

— Е — каза той на котката, — нямам представа дали това е помогнало с нещо или не^[5].

Над нивите се стелеше черен дим. Гарваните и враните, тези унили посетители на всички бойни полета, се тълпяха със стотици. Стрейндж намери шотландските си приятели в окаяно състояние. Те бяха отвоювали една къща край пътя, но в битката бяха изгубили половината от войниците и двадесети пет от общо тридесет и шестимата си офицери, включително и полковника — човек, когото мнозина от тях обичаха като баща. Неколцина ветерани с посивели коси седяха посърнали и ридаеха.

Предполагаше се, че французите са се върнали във Фран — града, от който бяха дошли същата сутрин. Стрейндж попита няколко души дали това означава, че съюзниците са спечелили, но никой като че ли не разполагаше с точни сведения по този въпрос.

Той прекара нощта в Женап, село на три мили по пътя за Брюксел, По време на закуската се появи капитан Хадли-Брайт с новини: съюзническата пруска армия бе понесла тежки загуби предишния ден.

— Победени ли са? — попита Стрейндж.

— Не, но са отстъпили и херцогът смята, че ние трябва да направим същото. Негово сиятелство е избрал място за битка и прусаците ще ни чакат там. Мястото се нарича Ватерлоо.

— Ватерлоо? Какво смешно име! — отбеляза Стрейндж.

— Странно е, нали? Не можах да го намеря на картата.

— О! — възкликна магьосникът. — В Испания постоянно ставаха такива неща! Сигурно човекът, който ви е казал името, е сгрешил. Бъдете сигурен, няма такова място!

Малко след дванадесет те възседнаха конете си и се приготвиха да последват армията, когато пристигна съобщение от Уелингтън: ескадрон от френски улани се приближаваше към съюзниците, дали мистър Стрейндж би могъл да направи нещо, за да ги спре? Стрейндж не искаше отново да го обвинят, че прави магии от Воксхол Гардънс, затова поиска съвет от Хадли-Брайт.

— Какво кавалерията мрази най-много?

Хадли-Брайт се замисли.

— Кал — отвърна той.

— Кал? Наистина ли? Да, предполагам, че сте прав. Е, няма по-просто и по-изпитано средство от магията за промяна на времето!

Небето притъмня. Появи се мастиленосин буреносен облак, голям колкото Белгия и толкова плътен и тежък, че опърпаните му краища сякаш опираха във върховете на дърветата. Блесна светкавица и светът за миг стана ослепително бял. Последва оглушителен гръм и в следващия миг дъждът плисна на такива ручеи, че земята заклокочи и засъска.

За броени минути всички околни полета се превърнаха в тресавища. Френските улани вече не можеха да се насладят на любимия си спорт — бързата и ловка езда — и ариергардът на Уелингтън успя да се измъкне.

Час по-късно Стрейндж и Хадли-Брайт с изненада установиха, че наистина има място, наречено Ватерлоо, и че те вече са пристигнали там. Херцогът седеше на коня си в проливния дъжд и бодро гледаше мръсните войници, коне и каруци.

— Превъзходна кал, Мерлин! — весело се провикна той. — Лепкава и хлъзгава. Французите никак няма да се зарадват. Още дъжд, моля! Виждате ли дървото там, където пътят се спуска стръмно надолу?

— Бряста ли, Ваше сиятелство?

— Същия. Ще ви бъда много задължен, ако утре по време на битката стоите там. И аз ще бъда там през повечето време, но не постоянно. Момчетата ми ще ви доставят инструкции.

Същата вечер дивизиите на съюзническата армия заеха позиции по дължината на един нисък хребет южно от Ватерлоо. Над тях небето гърмеше и дъждът се лееше като из ведро. От време на време при бряста идваха делегации от мокри до кости войници и молеха Стрейндж да спре дъжда, но той само поклащаше глава и казваше:

— Когато херцогът ми нареди да го спра, ще го спра.

Но ветераните от войната на Пиренейския полуостров одобрително отбелязваха, че дъждът винаги помага на англичаните в битка. Те казваха на другарите си:

— Разбирате ли, за нас няма нищо по-сладко и познато, докато другите много се измъчват от дъжда. В нощите преди битките при Фуентес, Саламанка и Витория пак валя (това бяха едни от най-победоносните битки на Уелингтън на Пиренейския полуостров).

Под прикритието на чадъра си Стрейндж размишляваше над предстоящата битка. След края на войната на Пиренеите той се бе заел да изучава магията, използвана от Ауреатите по време на война. За нея се знаеше твърде малко: имаше слухове — нищо повече — за заклинание, използвано от Джон Ъскглас преди всяко влизане в бой. С това заклинание се предричаше изходът от настоящи събития. Точно преди падането на нощта Стрейндж бе осенен от вдъхновение. „Няма начин да разбера какво е правил Ъскглас — каза си той, — но разполагам със заклинанието за предсказване на предстоящи събития на Пейл. Много е възможно това да е изопачена версия на същата магия. Мога да я използвам.“

Секунда-две преди заклинанието да подейства, Стрейндж отчетливо долови всички звуци наоколо: почукването на дъждовните капки по метала и кожата и стичането им по брезента, пръхтенето и потропването на конете, песента на англичаните и свирнята на шотландските гайди, препирането на двама уелсци за правилното тълкуване на някакъв библейски пасаж, опитите на шотландския капитан Джон Кинкейд да общува с американските диваци и да ги научи да пият чай (вероятно с идеята, че след като човек се научи да пие чай, другите навици и качества на истинския британец ще дойдат от само себе си).

После — тишина. Мъжете и конете започнаха да изчезват, отначало по пет — по шест, после по-бързо — стотици и хиляди наведнъж се изгубваха от поглед. Сред гъсто насядалите войници се появиха обширни празни места. Малко по на изток изчезна цял полк и остави празнина с размерите на „Хановер Скуеър“. Там, където само преди миг кипеше живот, разговори и движение, сега имаше само дъжд, мрак и полюшваща се ръж. Стрейндж избърса устата си, защото му прилоша. „Ха! — помисли си той. — Това ще ми даде урок занапред да не си пъхам носа в магии, предназначени за крале! Норел е прав. Някои магии не са за обикновени магьосници. Джон Ъскглас със сигурност е знаел какво да прави с това ужасно познание. Аз не знам. Да кажа ли на някого? На херцога? Той няма да ми благодари за това.“

Някой го гледаше отвисоко, някой му говореше — капитан от конната артилерия. Стрейндж виждаше, че устните на капитана се движат, но не чуваше нито звук. Той щракна с пръсти, за да развали магията. Капитанът го канеше на бренди и пура. Стрейндж потръпна и отказа.

Той прекара остатъка от нощта сам под бряста. До този момент не си бе давал сметка, че магьосничеството го отделя от останалите хора. Но сега Стрейндж бе зърнал обратната страна на нещо. Имаше смътното чувство, че светът около него остарява и най-хубавата част от съществуването — смехът, любовта и невинността — неумолимо се изнизват в миналото.

Към единадесет и половина на другия ден френските оръдия откриха огън. Артилерията на съюзниците отвърна. Прозрачният летен въздух между двете армии се изпълни с пълзящи воали горчив черен дим.

Френската атака бе насочена основно към замъка Угумон, аванпост на съюзниците в долината, чиито гори и сгради се защитаваха от 3-та пехотна гвардия, Колдстриймската гвардия, Насауския и Хановерския полк. Стрейндж извикваше видение след видение в сребърния си съд, за да наблюдава кръвопролитните схватки в горите около замъка. Хрумна му да премести дърветата, за да даде на съюзническите войници по-добра видимост за стрелба по нападателите, но този вид близък бой беше крайно неподходящ обект за магия. Стрейндж си припомни, че на война боецът може да причини по-голяма вреда, ако действа прибързано или необмислено, отколкото ако изобщо не действа. Той зачака.

Канонадата стана по-ожесточена. Британските ветерани казаха на другарите си, че никога досега не са попадали под толкова бърз и плътен обстрел. Войниците виждаха тела, разполовени, разкъсани и обезглавени от снаряди. Въздухът трепереше от отката на оръдията.

— Здраво гърмят — хладнокръвно отбеляза херцогът и заповяда на предните редици да се изтеглят зад хребета.

Когато стрелбата свърши, съюзниците вдигнаха глави и видяха френската пехота да върви напред през опушената долина: шестнадесет хиляди души маршируваха рамо до рамо в плътни колони, крещяха и набиваха крак.

Много войници се запитаха дали французите най-после не са намерили свой магьосник: френските пехотинци изглеждаха по-високи от нормалното и когато се приближиха, всички видяха, че в очите им блести почти нечовешки гняв. Но това се дължеше единствено на магията на Наполеон Бонапарт, който по-добре от всеки знаеше как да повдигне духа на войниците си така, че те да всеят ужас у врага, и как да разгърне войските, за да изглеждат непобедими.

Сега Стрейндж знаеше точно какво да направи. Виждаше се, че гъстата лепкава кал е сериозно препятствие за първите редици на французите. За да ги затрудни още повече, той започна да омагьосва класовете ръж. Направи така, че те да се увиват около краката им. Класовете бяха жилави като тел, войниците се препъваха и падаха. С повече късмет калта щеше да им попречи да се изправят и другарите им щяха да се строполят върху тях — или френската кавалерия, която се движеше зад пехотата, да ги стъпче. Но това беше тежка работа и въпреки всички усилия на Стрейндж първата му магия навреди на французите колкото стрелбата на един британски стрелец.

Един адютант дотърча с невиждана бързина, хвърли парче шевро в ръцете на Стрейндж и извика:

— Съобщение от Негово сиятелство! — и начаса изхвърча в обратна посока.

Френските снаряди подпалиха замъка Угумон. Загасете пожара.

Уелингтън

Стрейндж извика ново видение на Угумон. След последното видение войниците там бяха претърпели тежки загуби. Ранени от двете армии лежаха във всяка стая на замъка. Плевнята, постройките в двора и замъкът бяха в пламъци. Навсякъде се стелеше черен задушлив дим. Конете цвилеха, ранените мъже се опитваха да допълзят до безопасно място — но такова нямаше. Около тях бушуваше битка. В параклиса Стрейндж видя половин дузина изображения на светци по стените. Те бяха високи седем-осем фута и странно непропорционални — по всичко личеше, че стенописите са работа на ентусиазиран любител. Светците бяха с дълги кафяви бради и огромни тъжни очи. — Ще свършат работа — промърмори магьосникът.

По негова команда светците слязоха от стените. Движенията им бяха насечени като на марионетки, но притежаваха известна лекота и грация. Светците минаха между редиците от ранени и се насочиха към кладенеца в един от дворовете. Там започнаха да вадят кофи с вода и да ги изливат върху пламъците. Всичко като че ли вървеше добре, преди двама от тях (вероятно свети Петър и свети Йероним) да се запалят и да изгорят — тъй като бяха направени само от боя и магия, те горяха лесно. Стрейндж тъкмо разсъждаваше как да поправи положението, когато част от френски снаряд удари сребърния му съд и с въртеливо движение го запрати на петдесет ярда по-надясно. Докато отиде да го вземе, докато оправи вдлъбнатината, появила се в едната му страна, и извика отново видението, всички светци бяха изгорели. Ранените и конете също горяха. Нямаше други стенописи. Стрейндж почти се разплака от яд и прокле неизвестния художник за мързела му.

Какво друго можеше да направи? Какво друго знаеше? Той напрегна ума си. Знаеше, че преди много години Джон Ъскглас правел великан от гарвани — птиците се скупчвали на едно място и образували голям, лъскав, подвижен гигант, който с лекота изпълнявал всяка заповед. В други случаи Ъскглас правел слуги от пръст.

Стрейндж извика видение на кладенеца в Угумон. Накара водата в него да изригне като фонтан и преди струята да се разлее по земята, той я оформи в недодялано подобие на човек. След това заповяда на водния човек да отиде при пламъците и да се хвърли върху тях. По този начин успя да полее част от обора и да спаси трима души. Стрейндж побърза да направи още водни хора, но водата не е материя, която лесно придобива форма: след час усилена работа вече му се виеше свят и ръцете му трепереха неудържимо.

Между четири и пет часа се случи нещо съвсем неочаквано. Стрейндж вдигна глава и видя насреща си блестящата френска кавалерия. Французите яздеха в редици по петстотин и в колони по дванадесет, но пукотът на оръдията бе така оглушителен, че от кавалеристите не се чуваше и звук: те сякаш се движеха съвсем безшумно. „Не може да не си дават сметка, че пехотата на Уелингтън не е пробита — каза си Стрейндж. — Ще ги насекат на парчета.“ Зад гърба му пехотинците се подреждаха в квадрати и няколко души му извикаха да дойде на сигурно място в техния квадрат. Съветът му се стори добър и той се подчини.

От относителната сигурност на квадрата от пехотинци Стрейндж наблюдаваше приближаването на кавалерията: кирасирите блестяха с лъскавите си ризници и високи шлемове, оръжията на уланите бяха украсени с развяващи се флагчета в червено и бяло. Те като че ли не принадлежаха на скучните модерни времена, а носеха славата на отминало време — но Стрейндж бе твърдо решен да им противопостави старата слава на своята професия. В съзнанието му изплуваха образи на слугите на Джон Ъскглас — слуги от гарвани, слуги от пръст. Зад френските конници калта започна да се надига и да клокочи. Тя се оформи в гигантски ръце, ръцете се протегнаха и започнаха да събарят хора и коне. Онези, които паднаха, бяха стъпкани от другарите си. Върху останалите се изсипа огън от мускетите на съюзническата пехота. Стрейндж наблюдаваше безстрастно.

След като французите бяха отблъснати, той се върна към сребърния си съд.

— Вие ли сте магьосникът? — попита някой.

Стрейндж се обърна и с учудване забеляза дребничък, закръглен, добродушен мъж в цивилни дрехи, който му се усмихваше.

— Кой, за Бога, сте вие?

— Казвам се Пинк — обясни мъжът. — Аз съм търговски пътник, работя за „Превъзходните копчета на Уелбек“ в Бирмингам. Нося ви съобщения от херцога.

Целият опръскан с кал и по-уморен от когато и да било през живота си, Стрейндж не можа веднага да проумее чутото.

— Къде са всичките адютанти на херцога?

— Той каза, че са мъртви.

— Какво? Хадли-Брайт е мъртъв? А полковник Канинг?

— Уви — усмихна се мистър Пинк, — не мога да ви дам точни сведения. Вчера пристигнах от Антверпен, за да присъствам на битката, и когато видях херцога, аз се възползвах от възможността да му се представя и между другото да спомена отличните качества на „Превъзходните копчета на Уелбек“. Той поиска от мен в качеството на лична услуга да дойда и да ви кажа, че пруската армия се движи насам и е стигнала до Парижката гора, но Негово сиятелство каза, че дяволски се измъчват… — мистър Пинк се усмихна и примигна, като се чу да изрича такъв войнишки израз — дяволски се измъчват по тесните пътеки и в тази кал, затова ще бъдете ли така добър да направите път между гората и бойното поле?

— Разбира се — отвърна Стрейндж и избърса калта от лицето си.

— Ще предам на Негово сиятелство. Мъжът помълча и попита:

— Мислите ли, че Негово сиятелство би желал да поръча копчета при нас?

— Не виждам причина да не го направи. Като всеки мъж и той обича копчетата.

— Разбирате ли, тогава бихме могли да напишем във всичките си обяви „доставчик на копчета за Негово сиятелство херцог Уелингтън“ — мистър Пинк грейна. — Е, аз ще тръгвам!

— Да, да. Вървете.

Стрейндж направи път за прусаците, но по-късно, когато си припомняше този ден, той бе склонен да мисли, че е сънувал мистър Пинк от „Превъзходните копчета на Уелбек“^[6].

Събитията като че ли се повтаряха. Френската кавалерия нападаше отново и отново и Стрейндж всеки път се криеше в квадрата на пехотата. Отново и отново конниците се нахвърляха като вълни върху стените на квадрата.

Отново и отново Стрейндж призоваваше чудовищни ръце от пръст, които ги поваляха на земята. Щом кавалерията се изтеглеше, започваше канонадата, магьосникът се връщаше при сребърното си блюдо и правеше хора от вода, които изпращаше да гасят пламъците и да помагат на умиращите в разрушения, отчаян Угумон. Всичко се повтаряше пак и пак, отново и отново: никой не можеше да си представи, че битката някога ще свърши. Стрейндж започна да се чуди дали не е така от началото на света.

„Все някога трябва да свършат куршумите на мускетите и снарядите на оръдията — мислеше си той. — И какво ще правим тогава? Ще се промушваме със саби и байонети? И ако всички умрем, всички до един, за кого ще казват, че е спечелил?“

Димът се отдръпна и разкри застинали моменти, подобно на сцени от призрачен театър: във фермата Ла Е Сент французите се катереха по планина от трупове на свои другари, за да прескочат стената и да избият германците, които я защитават.

Веднъж Стрейндж се озова извън квадрата по време на френска атака. Изведнъж точно пред него изникна огромен френски кирасир на също толкова огромен кон. Първата му мисъл беше да се запита дали конникът знае кой стои пред него (Стрейндж бе чувал да казват, че цялата френска армия мрази английския магьосник с ожесточена латинска страст). Втората му мисъл беше, че е оставил пистолетите си в квадрата на пехотата.

Кирасирът вдигна сабята си. Без да се замисли, Стрейндж замърмори Animam Evocare^[7] на Стоукси. Нещо подобно на пчела излетя от гърдите на кирасира и кацна на дланта на Стрейндж. Но не беше пчела: беше мънисто от перленосиня светлина. Втора светлинка излетя от коня на кирасира. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Кирасирът гледаше стъписан.

Стрейндж вдигна другата си ръка, за да заличи коня и конника от лицето на земята. Изведнъж се спря.

„Може ли магьосник да убие човек с магия?“ — попита херцогът.

И той отговори:

„Магьосник би могъл, но джентълмен — никога.“

Докато се колебаеше, един офицер от британската кавалерия — от Шотландския грейски полк — изскочи изневиделица и разсече главата на кирасира от брадата нагоре. Човекът падна като дърво. Шотландският офицер отмина.

Стрейндж не помнеше какво е правил след това. Предполагаше, че се е скитал замаян по полето. Колко дълго — не знаеше.

Той се опомни от победоносните викове наоколо. Вдигна глава и видя Уелингтън, яхнал Копенхаген. Херцогът размахваше шапка — знак за съюзниците да преминат в настъпление. Но димът се виеше на толкова плътни кълба, че само войниците, застанали в непосредствена близост до херцога, можаха да споделят този победоносен миг.

Стрейндж прошепна една дума и в кълбата дим се образува малка пролука. Тънък лъч вечерна светлина озари Уелингтън. Всички войници, които стояха на хребета, се обърнаха към него. Виковете се усилиха.

„Ето — помисли си Стрейндж, — това е истинското предназначение на английската магия.“

Той тръгна през бойното поле след войниците и отстъпващите французи. Сред мъртвите и умиращите лежаха разпилени големите ръце, които беше създал от пръст. Те изглеждаха застинали в жестове на гняв и ужас, сякаш самата земя се измъчваше. Когато се изравни с френските оръдия, нанесли такива поражения на съюзническата армия, Стрейндж направи последна магия. Той призова още ръце от пръст. Ръцете сграбчиха оръдията и ги завлякоха под земята.

В странноприемницата „Бел Алианс“, която се намираше в далечния край на бойното поле, Стрейндж завари херцога в компанията на пруския генерал Блюхер. Уелингтън кимна и каза:

— Елате да вечеряте с нас.

Принц Блюхер топло стисна ръката на магьосника и изрече множество неща на немски (от които Стрейндж не разбра и дума). После посочи корема си, където се намираше въображаемото слонче, и направи угрижена физиономия, сякаш искаше да каже: „Какво може да се направи?“

Стрейндж излезе навън и почти се сблъска с капитан Хадли-Брайт.

— Казаха ми, че сте мъртъв! — извика магьосникът.

— И аз мислех същото за вас! — отвърна Хадли-Брайт.

Последва мълчание. И двамата изпитваха леко неудобство. Полето, осеяно с тела на мъртви и ранени, се простираше докъдето поглед стига. В този момент дори простият факт, че бяха живи, им се струваше някак неджентълменски.

— Кой друг е оцелял? Знаете ли? — попита Хадли-Брайт.

Стрейндж поклати глава.

— Не.

Те се разделиха.

Същата нощ в щаба на Уелингтън във Ватерлоо наредиха маса за четиридесет-петдесет души. Но когато удари часът за вечеря, дойдоха само трима: херцогът, генерал Алава (испанското аташе) и Стрейндж. Всеки път, щом вратата се отвореше, херцогът обръщаше глава да види дали е някой от приятелите му, останал цял и невредим, но никой не идваше.

Много от местата на тази маса бяха отредени за джентълмени, които бяха или мъртви, или умираха: полковник Канинг, подполковник Гордън, генерал-майор Пиктън, полковник Де Ланси. С напредването на нощта списъкът ставаше все по-дълъг.

Херцогът, генерал Алава и мистър Стрейндж седяха в мълчание.