Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (24)

24
ДРУГ МАГЬОСНИК

Септември 1809 година

 

МИСТЪР ДРОЛАЙТ СЕ ЗАВЪРТЯ на стола си, усмихна се и каза:

— Сър, изглежда, че имате съперник.

Преди мистър Норел да измисли подходящ отговор, Ласелс попита как е името на този човек.

— Стрейндж — отвърна Дролайт.

— Не го познавам — каза Ласелс.

— О! — възкликна Дролайт. — Мисля, че го познавате. Джонатан Стрейндж от Шропшир. Доход две хиляди лири годишно.

— Нямам ни най-малка представа за кого говорите. О, почакайте! Не е ли младежът, който докато учил в колежа на Кеймбридж „Корпус Кристи“, подплашил котката на директора?

Дролайт отвърна, че е същият. Ласелс веднага си го припомни и двамата се разсмяха.

Междувременно мистър Норел седеше като вкаменен. Забележката на Дролайт му нанесе тежък удар. Той се чувстваше така, сякаш гостът му се е извърнал и го е цапардосал, сякаш някоя маса или стол са се стоварили върху него. Ударът почти го остави без дъх; мистър Норел не се съмняваше, че ще се разболее. Той не смееше и да си помисли кое е следващото, което ще каже Дролайт — може би нещо за невиждани сили, за чудеса, в сравнение с които магиите на мистър Норел изглеждат направо жалки. И то след като бе положил толкова усилия, за да премахне съперниците си! Той се чувстваше като човек, който крачи нощем из къщата си, заключва врати и залоства прозорци, но продължава да чува отчетливи стъпки на горния етаж.

В хода на разговора обаче тези неприятни усещания отслабнаха и мистър Норел започна да се чувства по-спокоен. Докато Дролайт и Ласелс говореха за забавленията и пътуванията на младия джентълмен до Брайтън и Бат и за имението му в Шропшир, мистър Норел като че ли започна да разбира що за човек ще да е този мистър Стрейндж: увлечен по модата, повърхностен господин, до голяма степен като Ласелс. В такъв случай, каза си мистър Норел, дали изказването „имате съперник“ не е било адресирано към Ласелс? Този Стрейндж, помисли си той, сигурно е съперник на Ласелс в някаква любовна авантюра или нещо друго. Норел се втренчи в пръстите си, които беше сплел в скута си, и се усмихна на собствената си глупост.

— Значи — каза Ласелс — Стрейндж сега е магьосник?

— О! — възкликна Дролайт и се обърна към мистър Норел. — Убеден съм, че дори най-близките му приятели не биха сравнили способностите му с тези на почитаемия мистър Норел. Но мисля, че се ползва с доста добра репутация в Бристол и Бат. Сега е в Лондон. Приятелите му се надяват, че ще бъдете така добър да се срещнете с него — и позволете да изразя желанието си да присъствам на срещата на двама практикуващи магьосници.

Мистър Норел бавно вдигна поглед.

— Ще се радвам да се срещна с мистър Стрейндж — каза той.

На мистър Дролайт не се наложи да чака дълго, за да присъства на великата среща между двамата магьосници (което беше много добре, защото мистър Дролайт мразеше да чака). Поканата бе изпратена, а Ласелс и Дролайт се погрижиха да правят компания на мистър Стрейндж, докато той чакаше мистър Норел да го приеме.

Гостът не се оказа нито толкова млад, нито толкова красив, колкото мистър Норел се опасяваше. Беше мъж към тридесетте, а не към двадесетте и доколкото един джентълмен може да съди за тези неща, съвсем не беше хубав. Но онова, което бе наистина неочаквано, беше, че той доведе със себе си красива млада жена: мисис Стрейндж.

Мистър Норел започна оттам, че попита Стрейндж дали е донесъл бележките си. Каза, че много би искал да прочете нещо написано от него.

— Бележките ми? — попита Стрейндж и млъкна за момент. — Сър, боя се, че не разбирам за какво говорите. Аз не съм писал нищо.

— О! — възкликна мистър Норел. — Мистър Дролайт ми каза, че са ви помолили да напишете нещо за „Джентълменс Магазин“, но може би…

— А, това ли? — каза Стрейндж. — Още не съм мислил по въпроса. Никълс ме увери, че ще му трябва чак за следващия петък.

— За следващия петък, а още не сте започнали да пишете! — учуди се мистър Норел.

— О, мисля, че колкото по-бързо човек изложи нещата от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, толкова по-добре — каза Стрейндж. — Смея да предположа, сър, че вие мислите по същия начин — добави той и дружелюбно се усмихна на мистър Норел.

Мистър Норел, който досега не успяваше с излагането на каквото и да било от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, чиито опити за това все още се намираха в един или друг етап на преработка, не каза нищо.

— Колкото до това за какво ще пиша — продължи Стрейндж, — още не знам точно, но най-вероятно ще бъде опровержение на статията на Портисхед в „Съвременен магьосник“^[1]. Четохте ли я, сър? Така ме ядоса, че цяла седмица не можа да ми мине. Портисхед се мъчеше да докаже, че съвременните магьосници нямат работа с феите. Едно е да признаем, че сме изгубили силата да призоваваме такива духове, но съвсем друго — да отречем всяко намерение да ползваме услугите им! Подобни гнусни твърдения ме карат да губя търпение. Но най-невероятното е, че досега не съм видял нито една критика срещу статията на Портисхед. Сега, когато сме на път да създадем нещо като магическа общност, мисля, че много ще сгрешим, ако оставим подобни претенциозни безсмислици без коментар.

Стрейндж очевидно реши, че е казал достатъчно, и зачака някой от останалите господа да му отговори.

След секунда-две мълчание мистър Ласелс отбеляза, че лорд Портисхед е написал статията по изричното желание на мистър Норел и с неговата помощ и одобрение.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно изненадан.

Настана кратко мълчание, след което Ласелс вяло се поинтересува откъде в днешно време човек може да изучи магията.

— От книгите — отвърна Стрейндж.

— А, сър! — възкликна мистър Норел. — Колко се радвам да чуя това от вас! Умолявам ви, не губете време в следване на какъвто и да било друг курс, а се посветете на непрестанно четене! Иначе загубата на време и удоволствие е несравнима!

Стрейндж погледна мистър Норел с известна ирония и отбеляза:

— За съжаление, липсата на книги открай време е голяма пречка. Смея да предположа, сър, че нямате представа колко малко книги по магия могат да се купят в Англия. Всички книгопродавци са единодушни, че допреди няколко години е имало много повече, но сега…

— Наистина ли? — побърза да го прекъсне мистър Норел. — Е, това безспорно е много странно.

Мълчанието, което последва, беше особено неловко. В стаята седяха единствените двама магьосници в съвременна Англия. Единият признаваше, че няма книги, другият, както бе широко известно, притежаваше две големи библиотеки, претъпкани с тях. Елементарната учтивост изискваше мистър Норел да отправи предложение за помощ, дори най-скромното, но мистър Норел не казваше нищо.

— Сигурно ви се е случило нещо много любопитно — обади се накрая мистър Ласелс, — което ви е подтикнало да станете магьосник.

— Така е — отвърна Стрейндж. — Прелюбопитно.

— Ще ни разкажете ли какво точно се случи?

Стрейндж се усмихна дяволито.

— Убеден съм, че мистър Норел много ще се радва да узнае, че той е причината да стана магьосник. Всъщност може дори да се каже, че мистър Норел ме е направил магьосник.

— Аз ли? — възкликна мистър Норел почти ужасен.

— Истината, сър — побърза да се намеси Арабела Стрейндж, — е, че той опита всичко друго: земеделие, поезия, леярство. За една година смени редица занимания, без да се спре на никое от тях. Писано му беше рано или късно да стане магьосник.

Възцари се ново мълчание, след което Стрейндж каза:

— Не знаех, че лорд Портисхед е писал по ваша повеля, сър. Може би ще бъдете така добър да ми обясните нещо. Чел съм всички есета на Негова светлост в „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, но никъде не се споменава Кралят Гарван. Този пропуск е толкова поразителен, че започвам да се чудя дали не е преднамерен.

Мистър Норел кимна.

— Една от амбициите ми е да направя така, че този човек да бъде напълно забравен, както заслужава — каза той.

— Но, сър, няма спор, че без Краля Гарван не би имало нито магия, нито магьосници.

— Със сигурност такова е всеобщото мнение. Но дори да беше вярно, а аз съм много далеч от тази мисъл, той отдавна е загубил правото на подобна висока чест. Защото какви са първите действия, които предприема след пристигането си в Англия? Да тръгне на война срещу законния английски крал и да му отнеме половината кралство! Как ние с вас, мистър Стрейндж, бихме могли да изберем такъв човек като пример за подражание? Да го смятаме за пръв сред нас? Нима това ще направи професията ни уважавана? Нима ще убеди кралските министри да ни се доверят? Не, мистър Стрейндж, ако не можем да направим така, че името му да бъде забравено, наш дълг е — ваш и мой — да демонстрираме омразата си към него! Така че всички да знаят за дълбокото ни отвращение към престъпната му натура и злодеянията му!

Явно беше, че във възгледите и нрава на двамата магьосници има големи разминавания и Арабела Стрейндж реши, че няма смисъл господата да продължават да седят в една стая, защото само ще се дразнят взаимно. Тя и Стрейндж побързаха да си тръгнат.

Естествено, мистър Дролайт пръв заговори за новия магьосник.

— Е — започна той още преди вратата да се е затворила зад гърба на Стрейндж, — не знам какво е вашето мнение, но никога през живота си не съм бил по-стъписан! Няколко души ми бяха казали, че той е хубав мъж. Как мислите, какво биха могли да имат предвид? С такъв нос и такава коса! Червеникаво-кестенявото е толкова капризен цвят — нетраен е, — сигурен съм, че тук-таме видях бели коси. А той едва ли е на повече от — колко? — тридесет-тридесет и две? Жена му, от друга страна, е много хубава! Толкова е жива! Какви кестеняви къдрици и колко мило прибрани! Но ми се стори жалко, че не си е направила труда да се осведоми по-добре за лондонската мода. Бродираната муселинова рокля, която носеше, несъмнено беше хубава, но аз бих предпочел да я видя в нещо по-стилно — да речем, тревнозелена коприна с черни волани и черни мъниста. Това е първото, което ми хрумна, нали разбирате — когато отново я видя, може да ми дойде наум нещо съвсем друго.

— Мислите ли, че хората ще проявят любопитство към него? — попита мистър Норел.

— О, несъмнено — отвърна мистър Ласелс.

— Ах! — затюхка се мистър Норел. — В такъв случай много се боя — и, мистър Ласелс, ще ви бъда признателен, ако ме посъветвате как да постъпя, — много се боя, че лорд Мългрейв може да поиска среща с мистър Стрейндж. Огромното желание на Негова светлост да използва магия във войната — което, разбира се, е прекрасно само по себе си — му влияе печално зле, като го кара да чете всевъзможни книги по история на магията и да си съставя мнения за нещата, които намира в тях. Наумил си е да свика вещици да ми помагат в борбата срещу французите — мисля, че има предвид онези жени полуфеи-получовеци, към които злите хора прибягват, когато искат да навредят на ближните си, накратко, вещици като онези, които Шекспир описва в „Макбет“. Лорд Мългрейв ме помоли да призова три-четири такива и когато му отказах, не му стана никак приятно. Съвременната магия може много неща, но призоваването на вещици ще предизвика куп беди. Сега обаче се боя, че Негова светлост може да прати да повикат мистър Стрейндж. Мистър Ласелс, мислите ли, че ще го стори? И тогава мистър Стрейндж може да изпълни желанието му, без изобщо да си дава сметка за опасността. Няма да е зле да пиша на сър Уолтър с молба да бъде така добър да поговори с Негова светлост, за да го предупреди да не вика мистър Стрейндж.

— О! — възкликна Ласелс. — Не виждам причина за това. Ако вие смятате, че магията на мистър Стрейндж не е безопасна, това скоро ще се разчуе.

По-късно същия ден в къща на „Грейт Тичфийлд Стрийт“ имаше вечеря в чест на мистър Норел, на която присъстваха мистър Дролайт и мистър Ласелс. Скоро след като вечерята започна, някой попита мистър Норел какво мисли за магьосника от Шропшир.

— Мистър Стрейндж изглежда приятен джентълмен и талантлив магьосник и може да се превърне в достоен представител на професията ни, която напоследък някак се е обезлюдила.

— Както изглежда, мистър Стрейндж изповядва доста странни схващания за магията — отбеляза Ласелс. — Не се е постарал да се осведоми за съвременните възгледи в тази област — имам предвид, разбира се, възгледите на мистър Норел, които така поразиха обществото със своята стройност и яснота.

Мистър Дролайт повтори мнението си за капризния червеникав цвят на косата на мистър Стрейндж и за роклята на мисис Стрейндж, която макар и не много модна, е била от хубав муселин.

Приблизително по същото време, по което се водеше този разговор, друга група хора (сред тях мистър и мисис Стрейндж) вечеряха в по-скромна трапезария в дом на „Чартърхаус Скуеър“. Естествено, приятелите на мистър и мисис Стрейндж бяха любопитни да чуят впечатленията им от великия мистър Норел.

— Той каза, че се надява Кралят Гарван скоро да бъде забравен! — сподели Стрейндж стъписан. — Как ви се струва това? Магьосник да се надява Кралят Гарван скоро да бъде забравен! Все едно архиепископът на Кентърбъри тайно да се мъчи да изкорени знанието за триединството!

— Все едно музикант да иска да скрие музиката на мистър Хендел — добави дама с тюрбан, която ядеше артишоки с бадеми.

— Или рибар да иска да убеди хората, че морето не съществува — каза джентълмен, докато си сипваше голямо парче кефал с гъст винен сос.

Други присъстващи подхвърлиха други примери на лудост и всички се смяха с изключение на мистър Стрейндж, който седеше намръщен пред чинията си.

— Мислех, че намерението ти беше да помолиш мистър Норел за помощ — каза Арабела.

— Как бих могъл, когато още в първия миг от срещата си се скарахме? — възкликна Стрейндж. — Той не ме харесва. Аз него — също.

— Не те харесва! Не, може би в началото не те е харесвал. Но през цялото време, докато бяхме там, той не сваляше очи от теб. Щеше да те изпие с поглед. Предполагам, че е самотен. През всичките тези години е чел и не е имал на кого да обясни вижданията си. Със сигурност не на онези неприятни хора — забравих как се казват. Но сега, когато те видя — той знае, че с теб може да говори, — е, ще бъде много странно, ако не те покани отново!

На „Грейт Тичфийлд Стрийт“ мистър Норел остави вилицата си и избърса устата си със салфетка.

— Разбира се — каза той, — той трябва да се посвети. Аз го посъветвах да се посвети.

На „Чартърхаус Скуеър“ Стрейндж каза:

— Той ми каза да се посветя. „На какво?“ — попитах аз. „На четене“ — каза той. Не съм бил по-стъписан през живота си. Идваше ми да го попитам какво се очаква да чета, след като той е изкупил всички книги.

На другия ден Стрейндж обяви на Арабела, че могат да се върнат в Шропшир веднага щом тя пожелае — той не мисли, че има какво да ги задържа в Лондон. Каза също, че е твърдо решен повече да не мисли за мистър Норел. В това нямаше голям успех, защото през следващите дни Арабела няколко пъти трябваше да изслушва дълги тиради за всички недостатъци на мистър Норел — както професионални, така и лични.

Междувременно на „Хановер Скуеър“ мистър Норел постоянно питаше мистър Дролайт какво прави Стрейндж, кого посещава и какво мислят хората за него.

Мистър Ласелс и мистър Дролайт бяха леко разтревожени от този развой на събитията. В продължение на повече от година те се бяха наслаждавали на влиянието си върху магьосника и като негови приятели бяха ухажвани от адмирали, генерали, политици, на практика от всеки, който искаше да узнае мнението на мистър Норел по някой въпрос или желаеше мистър Норел да направи това или онова. Мисълта, че друг магьосник може да се обвърже с мистър Норел с по-тесни връзки от тези, които Дролайт и Ласелс някога биха могли да установят, че той може да се нагърби със задачата да съветва мистър Норел, беше крайно неприятна. Мистър Дролайт сподели с мистър Ласелс, че не бива да окуражават Норел да мисли за магьосника от Шропшир и макар че капризният нрав на мистър Ласелс не му позволяваше открито да се съгласява с когото и да било, нямаше съмнение, че и той мисли същото. Но три-четири дни след посещението на Стрейндж мистър Норел каза: — Аз обмислих въпроса много внимателно и смятам, че трябва да направя нещо за мистър Стрейндж. Той се оплака от липса на материали. Е, разбира се, наясно съм, че това би могло… Накратко, реших да му подаря една книга.

— Но, сър! — възкликна Дролайт. — От вашите ценни книги? Не бива да ги подарявате на други хора — особено на други магьосници, които едва ли ще ги използват мъдро като вас!

— О, нямам предвид някоя от моите книги — отвърна мистър Норел. — Боя се, че не бих могъл да се лиша от нито една от тях. Не, купих една от „Едуардс и Скитъринг“ за подарък на мистър Стрейндж. Признавам, че изборът беше труден. Има много книги, които, ако трябва да бъда откровен, не бих се чувствал удобно да препоръчам на мистър Стрейндж, защото още не е готов за тях. От такива книги той може да се зарази с какви ли не погрешни идеи. Тази — мистър Норел погледна тревожно томчето — има много недостатъци, боя се, дори твърде много. От нея мистър Стрейндж няма да научи нищо за магията. Но там са казани много неща по въпросите на прилежното учение и опасностите от твърде ранното излагане на мислите си върху хартия — уроци, които се надявам мистър Стрейндж да вземе присърце.

И така, мистър Норел отново покани Стрейндж на „Хановер Скуеър“ и както и предишния път, Дролайт и Ласелс присъстваха на срещата, но Стрейндж дойде сам.

Втората среща се състоя в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Стрейндж огледа множеството книги наоколо, но не каза и дума. Може би беше изчерпал гнева си. И двете страни като че ли имаха желание да говорят и да се държат по-сърдечно.

— Оказвате ми голяма чест, сър — заяви Стрейндж, когато мистър Норел му връчи подаръка си. — „Английска магия“ от Джеръми Тот — младият магьосник прелисти страниците. — Никога не съм чувал това име.

— Това е биография на брат му, магьосник теоретик и историк от миналия век на име Хорас Тот — каза мистър Норел^[2].

Той обясни за уроците за прилежното учение и опасностите от твърде ранното излагане на мислите си върху хартия, които Стрейндж трябва да научи. Стрейндж се усмихна любезно, поклони се и отвърна, че не се съмнява, че книгата ще бъде много интересна. Мистър Дролайт се възхити от подаръка.

Мистър Норел изгледа Стрейндж със странно изражение, сякаш би се радвал да проведе кратък разговор с него, но няма ни най-малка представа откъде да започне.

Мистър Ласелс напомни на мистър Норел, че след час има среща с лорд Мългрейв в Адмиралтейството.

— Вие имате работа, сър — каза Стрейндж. — Не бива да ви бавя. Впрочем и аз имам среща с мисис Стрейндж на „Бонд Стрийт“, която не бива да пренебрегвам.

— Може би един ден — намеси се Дролайт — ще имаме честта да видим магия, направена от мистър Стрейндж. Аз обожавам да гледам как се правят магии.

— Може би — отвърна Стрейндж.

Мистър Ласелс позвъни за прислугата. Изведнъж мистър Норел каза:

— Бих се радвал още сега да видя магия на мистър Стрейндж, ако той ни удостои с честта да направи демонстрация.

— О! — възкликна Стрейндж. — Но аз не…

— Ще ми окажете голяма чест — настоя мистър Норел.

— Добре — каза Стрейндж, — с удоволствие ще ви покажа нещо. Може би ще бъде малко недодялано в сравнение с нещата, които вие правите. Много се съмнявам, мистър Норел, че бих могъл да достигна изяществото на вашите изпълнения.

Мистър Норел се поклони.

Стрейндж се огледа два-три пъти из стаята в търсене на нещо, с което да направи магия. Очите му се спряха на едно огледало, окачено в дъното на стаята, където светлината не достигаше. Той остави „Английска магия“ на Джеръми Тот на библиотечната маса така, че отражението й да се вижда добре в огледалото. Няколко секунди се взираше в книгата, без да помръдне. И изведнъж направи любопитен жест: прокара пръсти през косата си, стисна с две ръце тила си и разкърши рамене като човек, който се е схванал. После се усмихна и лицето му придоби крайно доволно изражение.

Това беше странно, защото книгата изглеждаше точно така, както и преди.

Ласелс и Дролайт, които се бяха нагледали — или наслушали — на чудните постижения на мистър Норел, не се впечатлиха от стореното: всъщност то бе дори по-малко от онова, което правеха шарлатаните по панаирите. Ласелс отвори уста — несъмнено да каже нещо унищожително, — но се сепна от учудения възглас на мистър Норел:

— Но… това е забележително! Това е наистина… Скъпи ми мистър Стрейндж! Не бях дори чувал за подобна магия! Не е отбелязана у Сътън-Гроув. Уверявам ви, сър, не е отбелязана у Сътън-Гроув!

Ласелс и Дролайт с недоумение гледаха ту единия, ту другия магьосник. Ласелс се приближи към масата и се втренчи в книгата.

— Може би е малко по-дълга отпреди — отбеляза той.

— Не мисля — отвърна Дролайт.

— Подвързията е от кафява кожа — каза Ласелс. — Преди не беше ли синя?

— Не — отговори Дролайт, — и преди беше кафява.

Мистър Норел се разсмя с глас: мистър Норел, който рядко изобщо се усмихваше, сега им се смееше.

— Не, не, господа! Не се ли досетихте? Не, не сте! О, мистър Стрейндж, не мога да изкажа колко… Но те дори не разбират какво сте направили! Вземете я! — кресна той. — Вземете книгата, мистър Ласелс!

По-озадачен отвсякога, Ласелс протегна ръка към книгата, но напипа само въздух. Книгата лежеше там само като видимост.

— Той размени местата на книгата и на отражението й — обясни мистър Норел. — Истинската книга е там, в огледалото — той отиде до огледалото и надзърна в него с нескрит професионален интерес. — Но как го направихте?

— Как наистина? — промърмори Стрейндж и закрачи из стаята, разглеждайки отражението на книгата върху масата от всички ъгли, подобно на играч на билярд, като примижаваше ту с едното, ту с другото око.

— Можете ли да я върнете? — попита Дролайт.

— За съжаление, не — отговори Стрейндж. — Ако трябва да бъда честен — продължи той след кратко мълчание, — аз имам само бегла представа за това какво съм направил. Смея да предположа, сър, че и с вас е така: човек има чувството, че някъде в главата му свири музика… и просто знае коя ще е следващата нота.

— Наистина забележително — каза мистър Норел.

Може би още по-забележително бе това, че мистър Норел, който цял живот се беше страхувал от появата на съперник, най-после видя магия, направена от друг, и вместо да бъде съсипан от видяното, изпадна във възторг.

Същия следобед мистър Норел и мистър Стрейндж се разделиха много сърдечно, а на другата сутрин се срещнаха отново без знанието на Ласелс и Дролайт. Срещата завърши с предложение от страна на мистър Норел да вземе Стрейндж за свой чирак. Мистър Стрейндж прие.

— Само да не беше се женил — отбеляза мистър Норел с раздразнение. — Не е работа на магьосниците да се женят.