Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (36)

36
ВСИЧКИ ОГЛЕДАЛА НА СВЕТА

Ноември 1814 година

 

СЕЛО ХАМПСТЕД СЕ НАМИРА на пет мили северно от Лондон. По времето на нашите дядовци то се е състояло чисто и просто от къщи и ферми, но място с такава пасторална атмосфера близо до Лондон привличало голям брой любители на чистия въздух и зеленината. За тяхно развлечение били построени хиподрум и площадка за боулинг, сладкарници и градини за чай, където да се подкрепят и освежат. Богатите хора започнали да купуват летни къщи там и Хампстед скоро се превърнал в това, което е днес: едно от най-предпочитаните места за почивка на модното лондонско общество. За съвсем кратко време Хампстед се разраснал от селце до селище с внушителни мащаби, почти колкото малък град.

Два часа след като сър Уолтър, подполковник Грант, полковник Манингъм и Джонатан Стрейндж се скараха с джентълмена от Нотингамшир, по лондонския път мина карета, влезе в Хампстед и зави по тъмна алея, обрасла с бъз, люляк и глог. Каретата се приближи към къща в края на алеята, спря и от нея слезе мистър Дролайт.

Къщата беше някогашна ферма, но през последните години бе претърпяла множество подобрения. Малките селски прозорчета, предназначени по-скоро да пазят от студа, отколкото да пускат светлината, бяха разширени до нормални размери, простата селска врата беше заменена от портик с колони, някогашният фермерски двор бе изцяло преобразен и на мястото му сега имаше градина с цветя и храсти.

Мистър Дролайт почука на вратата. Отвори му прислужница и незабавно го въведе в гостната, която вероятно бе служила някога за общо помещение, но всички следи от първоначалното й предназначение бяха изчезнали под скъпите френски тапети, персийски килими и английски мебели най-нова мода и изработка.

Не бяха изминали и две минути от пристигането на Дролайт, когато в стаята влезе дама. Тя беше висока, добре сложена и красива. Роклята й бе от пурпурно кадифе, а на бялата й шия блестеше изящна огърлица от черни кехлибарени мъниста.

През отворената врата насреща се виждаше салон за хранене, също толкова богато обзаведен, колкото и гостната. Останките от вечеря на масата показваха, че дамата е вечеряла сама. По всичко личеше, че е сложила червената рокля и черната огърлица за собствено удоволствие.

— Ах, мадам! — възкликна Дролайт и скочи на крака. — Надявам се, че сте добре!

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Предполагам, че съм добре. Доколкото мога да бъда добре при липсата на общество и разнообразни занимания.

— Как! — извика Дролайт с учуден тон. — Нима сте съвсем сама тук?

— Имам една компаньонка — стара леля. Тя ме подтиква към религията.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Не хабете енергията си за молитви и проповеди. В тях няма да намерите утеха. Съсредоточете мислите си върху отмъщението.

— Ще го направя. Правя го — просто отвърна тя и седна на дивана срещу прозореца. — А как са мистър Стрейндж и мистър Норел?

— О, заети са, мадам! Много, много заети! Иска ми се — за тяхно, а и за ваше добро — да не бяха толкова заети. Вчера мистър Стрейндж специално ме попита за вас. Искаше да узнае дали самочувствието ви е добро. „О, търпимо — отвърнах му аз, — само търпимо.“ Мистър Стрейндж е потресен, мадам, искрено потресен от безсърдечното отношение на роднините ви.

— Наистина ли? Бих искала възмущението му да намери по-практичен израз — хладно отбеляза тя. — Платих му повече от сто гвинеи, а той не направи нищо. Уморих се да уреждам делата си чрез посредник, мистър Дролайт. Предайте поздравите ми на мистър Стрейндж. Кажете му, че съм готова да се срещнем когато пожелае, по всяко време на деня и нощта. Всеки час е удобен за мен. Аз нямам ангажименти.

— Ах, мадам! Как бих искал да направя това, за което ме молите! Как самият мистър Стрейндж го иска! Но се боя, че това е невъзможно.

— Така казвате вие, но досега не съм чула нито една основателна причина — поне такава, която да ме задоволява. Предполагам, че мистър Стрейндж се безпокои за това какво ще си кажат хората, ако ни видят заедно. Но срещата ни може да бъде съвсем тайна. Никой няма да узнае.

— О, мадам! Създали сте си погрешна представа за характера на мистър Стрейндж! Нищо на света не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да покаже на всички дълбокото си презрение към вашите мъчители. Той е загрижен единствено и изцяло за вас. Мистър Стрейндж се бои…

Но от какво се бои мистър Стрейндж дамата така и не научи, защото в този момент Дролайт внезапно млъкна и се огледа с крайно объркано изражение на лицето.

— Какво, за Бога, беше това? — попита той.

Сякаш някъде се бе отворила врата. Или може би няколко врати. В къщата като че ли задуха бриз и довя полузабравени ухания от детството. Светлината се измести и това накара всички сенки в стаята да легнат под друг ъгъл. Преместването беше съвсем определено и въпреки това, както често става при магиите, и Дролайт, и дамата имаха силното чувство, че нищо във видимия свят вече не е сигурно. Сякаш ако някой от тях протегнеше ръка да докосне предмет в стаята, щеше да установи, че той вече не е на мястото си.

На стената над дивана, където седеше дамата, имаше продълговато огледало. В него се отразяваше втора голяма бяла луна, втори висок тъмен прозорец и втора полумрачна стая. Но Дролайт и дамата не се виждаха в тази стая. Вместо това там се появи някаква неопределеност, която се превърна в подобие на сянка, която на свой ред се превърна в приближаващ се тъмен силует. С приближаването на силуета ставаше ясно, че гостната в огледалото изобщо не е като истинската гостна и че само благодарение на причудливата игра на светлина и перспектива — такава, каквато се случва да видим в театъра — двете стаи изглеждат еднакви. Стаята в огледалото беше всъщност дълъг коридор. Косата и палтото на загадъчния силует се вееха от вятър, който не се усещаше в истинската стая, и макар че той вървеше право към стъклото, което разделяше двете помещения, очевидно му трябваше време, за да стигне до него. Но накрая той се приближи и настъпи момент, когато тъмната му фигура рязко се уголеми, а лицето му все така остана в сянка.

След малко Стрейндж ловко изскочи от огледалото, усмихна се с най-очарователната си усмивка и каза на Дролайт и дамата:

— Добър вечер.

Почака малко, за да даде възможност на някого от тях да отговори и когато никой не се възползва, продължи:

— Надявам се, мадам, че ще бъдете така любезна да ме извините за късното посещение. Да ви призная честно, пътят се оказа малко по-криволичещ, отколкото очаквах. Завих в погрешна посока и за малко да пристигна в… е, и аз не знам точно къде.

Стрейндж отново направи пауза, сякаш очакваше някой да го покани да седне. Тъй като никой не го направи, той се настани сам.

Дролайт и дамата с червената рокля го гледаха втренчено. Магьосникът им се усмихна.

— Запознах се с мистър Тантъни — съобщи той на Дролайт. — Много приятен джентълмен, макар и не особено словоохотлив. Приятелят му мистър Гаткомб обаче ми каза всичко, което исках да узная.

— Вие мистър Стрейндж ли сте? — попита дамата с червената рокля.

— Да, мадам.

— Какъв късмет! Мистър Дролайт тъкмо ми обясняваше защо вие и аз никога няма да се срещнем.

— Вярно е, мадам, че до тази вечер обстоятелствата не позволяваха да се срещнем. Мистър Дролайт, моля да ни представите.

Дролайт промърмори, че дамата в червената рокля е мисис Булуърт. Стрейндж стана, поклони се и отново седна.

— Вярвам, че мистър Дролайт ви е разказал за ужасното ми положение — започна мисис Булуърт.

Стрейндж направи леко движение с глава, което можеше да означава едно, можеше да означава друго, а можеше и съвсем нищо да не означава. Той каза:

— Разказът на странично лице никога не може да се сравнява с разказа на човека, лично обвързан със събитията. Може да има решаващи подробности, които мистър Дролайт по една или друга причина е пропуснал. Доставете ми това удоволствие, мадам. Нека чуя историята от вас.

— Цялата ли?

— Цялата.

— Добре. Както знаете, аз съм дъщеря на джентълмен от Нортхамптъншир. Имуществото на баща ми е значително. Къщата и приходите му са големи. Ние сме едни от първите жители в това графство. Но семейството ми винаги ме е карало да вярвам, че с хубостта и качествата си бих могла да заемам още по-високо положение в обществото. Преди две години се омъжих много изгодно, Мистър Булуърт е богат и ние се движехме в най-модните светски кръгове. Но въпреки всичко аз не бях щастлива. Миналото лято имах злочестината да срещна мъж, притежаващ всичко, което липсваше на мистър Булуърт: ум, красота, чувство за хумор. Няколко кратки седмици бяха достатъчни, за да ме убедят, че този мъж превъзхожда всички останали, които съм срещала досега — тя сви рамене. — Два дни преди Коледа напуснах дома на съпруга си. Надявах се — всъщност очаквах — да се разведа с мистър Булуърт и да се омъжа за новия си приятел. Но неговото намерение не беше такова. Към края на януари се скарахме и той ме изостави. Завърна се в дома си и при обичайните си занимания, но аз вече не можех да се върна към предишния си живот. Съпругът ми ме прогони. Приятелите ми престанаха да ме приемат. Аз бях принудена отново да разчитам на благоволението на баща си. Той каза, че ще се грижи за мен до края на живота ми, но в замяна на това аз трябва да живея в пълно уединение. Нямаше вече балове за мен, нямаше тържества, нямаше приятели. Нищо — за миг дамата се загледа в далечината, сякаш съзерцаваш? всичко, което е изгубила, но бързо се отърси от меланхолията си и заяви: — А сега на работа! — тя отиде до малко писалище, отвори едно чекмедже, извади лист хартия и го подаде на Стрейндж. — По ваше предложение направих списък на всички хора, които са ме предали — добави мисис Булуърт.

— А, значи съм ви казал да направите списък? — каза Стрейндж, като взе листа. — Колко делово от моя страна! Списъкът е доста дълъг.

— О! — възкликна мисис Булуърт. — Всяко име в него ще се счита за отделна поръчка и вие ще получите съответното заплащане за него. Позволих си да запиша срещу името на всеки човек наказанието, което според мен заслужава. Но с дълбоките си познания по магия вие можете да предложите друга, по-подходяща участ за враговете ми. С радост ще приема препоръките ви.

— „Сър Джеймс Саутуел. Подагра“ — прочете Стрейндж.

— Баща ми — обясни мисис Булуърт. — Той ме изтормози до смърт с речите си по повод лошия ми характер и ме пропъди завинаги от дома ми. До голяма степен той е причината за всичките ми нещастия. Бих искала да намеря повече твърдост в сърцето си, за да го осъдя на някоя по-тежка болест. Но не мога. Предполагам, че това имат предвид хората, когато говорят за слабостта на жените.

— Подаграта е много мъчителна — отбеляза Стрейндж. — Поне така съм чувал.

Мисис Булуърт махна нетърпеливо с ръка.

— „Мис Елизабет Чърч“ — продължи магьосникът. — „Разваляне на годеж“. Коя е мис Елизабет Чърч?

— Моя братовчедка — скучна девойка, отдадена на бродерията. Преди да се омъжа за мистър Булуърт, никой не й обръщаше внимание. А сега чувам, че ще се омъжва за свещеник и баща ми й е връчил банков чек, с който да плати сватбената й рокля и новите й мебели. Баща ми е обещал на Лизи и свещеника, че ще използва влиянието си, за да им осигури всички възможни облаги. Животът им ще бъде уреден. Те ще живеят в Йорк, където ще ходят на празненства, вечери и балове и ще се радват на всички онези удоволствия, които трябваше да бъдат мои. Мистър Стрейндж! — възкликна тя развълнувана. — Сигурно има заклинания, които да накарат свещеника да намрази Лизи толкова, че да не може да я гледа! Да потръпва, щом чуе гласа й!

— Не знам — отвърна Стрейндж. — Никога не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че трябва да има — той се върна към списъка. — „Мистър Булуърт“…

— Съпругът ми — обясни дамата.

— „Да го нахапят кучета“.

— Той има няколко големи черни звяра и е привързан към тях повече, отколкото към всяко човешко същество.

— „Мисис Булуърт-старша“. Майката на съпруга ви, предполагам. „Да се удави в корито с пране. Да се задави до смърт със собственото си сладко от кайсии. Да падне в пещта за хляб и да се опече.“ Това са три видове смърт за една и съща жена. Простете ми, мисис Булуърт, но и най-великият магьосник, живял някога, не би могъл да убие един човек по три различни начина.

— Направете колкото можете — упорито отсече мисис Булуърт. — Старицата е толкова непоносимо горда с домакинството си. Отегчи ме до смърт с приказките си на тази тема.

— Разбирам. Е, всичко това е много шекспировско. Ето че стигнахме и до последното име: Хенри Ласелс. Познавам този джентълмен — Стрейндж погледна въпросително към Дролайт.

Мисис Булуърт каза:

— Това е човекът, под чието покровителство напуснах дома на съпруга си.

— А-ха! И каква участ желаете за него?

— Да банкрутира — тихо и злобно отвърна тя. — Да полудее. Да изгори в пожар. Да го покоси болест, от която да погрознее. Да го стъпче кон! Да го причака някой злодей и да нареже лицето му с нож! Да го преследват кошмарни видения и да пропъждат съня му нощ след нощ! — мисис Булуърт стана и закрачи из стаята. — Всяко зло и непочтено деяние, което е извършил, да бъде публикувано във вестника! Всички в Лондон да го отбягват! Да съблазни някоя селска девойка, която да полудее от любов по него. Години наред да го следва по петите навсякъде. Всички да му се присмиват заради нея и тя никога да не го оставя на мира. Някой почтен човек да допусне грешка, която да доведе до обвинението му в престъпление, така че той да изтърпи всички унижения на съдебния процес и затвора. Да го линчуват! Да го набият! Да го бичуват! И да го екзекутират!

— Мисис Булуърт — каза Стрейндж, — моля ви, успокойте се!

Мисис Булуърт престана да крачи из стаята. Престана да изрича злобни клетви по адрес на мистър Ласелс, но съвсем не се успокои. Тя дишаше учестено, цялата трепереше и чертите на лицето й ожесточено се кривяха.

Стрейндж изчака, докато се увери, че мисис Булуърт е дошла на себе си в достатъчна степен, за да разбере думите му, и заговори:

— Съжалявам, мисис Булуърт, но сте станали жертва на жестока измама. Този човек — той стрелна с поглед Дролайт — ви е заблудил. Мистър Норел и аз никога не сме изпълнявали поръчки на частни лица. Никога не сме наемали този човек в качеството на агент, който да ни намира работа. До тази вечер не бях чувал името ви.

Мисис Булуърт го изгледа втренчено и после се обърна към Дролайт.

— Вярно ли е?

Дролайт смутено заби поглед в килима и замърмори нещо, в което Стрейндж успя да долови само думите „мадам“ и „особено положение“. Мисис Булуърт протегна ръка и дръпна шнура на звънеца. Появи се прислужницата, която бе пуснала Дролайт да влезе.

— Хавърхил — каза мисис Булуърт, — махни мистър Дролайт от тук.

За разлика от повечето прислужници в модните домове, избирани главно заради хубавичките си лица, Хавърхил беше съобразителна наглед жена на средна възраст със силни ръце и безпощадна физиономия. В този случай обаче не й се наложи да прави почти нищо, тъй като мистър Дролайт се зарадва на възможността сам да се махне. Той взе бастуна си и се измъкна от стаята в мига, в който Хавърхил отвори вратата.

Мисис Булуърт се обърна към Стрейндж.

— Ще ми помогнете ли? Ще направите ли това, за което ви моля? Ако парите са недостатъчни…

— О, парите! — Стрейндж махна пренебрежително с ръка. — Съжалявам, но както току-що ви казах, не изпълнявам поръчки на частни лица.

Тя го погледна и каза с учуден тон:

— Нима е възможно плачевното ми положение изобщо да не ви трогва?

— Напротив, мисис Булуърт, морална система, която наказва жената и не хвърля поне част от вината върху мъжа, ми се струва крайно отвратителна. Но няма да отида по-далеч от това. Няма да нараня невинни хора.

— Невинни хора! — възкликна мисис Булуърт. — Невинни! Кой е невинен? Никой!

— Мисис Булуърт, нямам какво повече да кажа. Не мога да направя нищо за вас. Съжалявам.

Тя го погледна с горчивина.

— Хм. Е, поне бяхте така добър да не ми препоръчате покаяние и добри дела или занимания с бродерия, нли всичко друго, което глупаците предлагат като лек срещу скучен живот и разбито сърце. Все пак мисля, че най-добре и за двама ни ще бъде да сложим край на този разговор. Лека нощ, мистър Стрейндж.

Стрейндж се поклони. На излизане от стаята той погледна с копнеж огледалото над дивана, сякаш би предпочел да си тръгне от там, но Хавърхил държеше вратата отворена и елементарната учтивост го задължаваше да използва този изход.

Тъй като нямаше нито кон, нито файтон, Стрейндж извървя пеша петте мили от Хампстед до „Сохо Скуеър“. Когато застана пред външната врата, той установи, че макар да беше два сутринта, всички прозорци на къщата светеха. Преди още да е бръкнал в джоба си за ключ, вратата се отвори и пред него застана Колкхаун Грант.

— Небеса! Какво правите тук? — възкликна Стрейндж.

Грант не си направи труда да му отговори, а вместо това се обърна и извика:

— Той е тук, мадам! Жив и здрав.

Арабела дотича презглава от салона, следвана от сър Уолтър. После Джеръми Джоунс и неколцина слуги се показаха от кухненския коридор.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита Стрейндж, след като учудено огледа всички.

— Глупчо! — разсмя се Грант и дружески го потупа по главата. — Разтревожихме се за вас! Къде се изгубихте, за Бога?

— Бях в Хампстед.

— В Хампстед! — възкликна сър Уолтър. — Е, много се радваме да ви видим! — той погледна Арабела и нервно добави: — Боя се, че разтревожихме мисис Стрейндж без причина.

— О! — Стрейндж се обърна към жена си. — Не си се уплашила, нали? Съвсем добре съм. Аз винаги съм добре.

— Ето, мадам! — весело възкликна подполковник Грант. — Нали ви казах! В Испания мистър Стрейндж често се излагаше на голяма опасност, но ние никога не се тревожехме за него. Той е твърде умен, за да изпадне в беда.

— Трябва ли да стоим в коридора? — попита Стрейндж. По пътя от Хампстед той бе размишлявал по магически въпроси и имаше намерение да продължи и у дома. Но завари къщата си пълна с хора, които говореха един през друг. Това развали настроението му.

Стрейндж поведе гостите си към салона, като помоли Джеръми да му донесе вино и нещо за ядене. Когато всички седнаха, той каза:

— Оказа се точно както мислех. Дролайт урежда за мен и Норел поръчки за всякакви видове черна магия, които могат да ви дойдат наум. Заварих го в компанията на много привлекателна млада дама, която искаше да направя чудовищни магии на близките й.

— Какъв ужас! — възкликна подполковник Грант.

— А какво каза Дролайт? — попита сър Уолтър. — Какво обяснение ви даде за действията си?

— Ха! — Стрейндж се засмя горчиво. — Нищо не каза. Просто побягна, което е жалко, защото имах сериозното намерение да го извикам на дуел.

— О! — неочаквано се намеси Арабела. — Сега пък и дуел!

Сър Уолтър и Грант я погледнаха с безпокойство, но Стрейндж бе твърде погълнат от разказа си, за да забележи ядосаното й изражение.

— Не очаквах да приеме, но ми се искаше да го посплаша малко. Бог ми е свидетел, той го заслужава.

— Но не казахте нищо за онова кралство, път или каквото е там, което се простира зад огледалото — поинтересува се подполковник Грант. — Отговори ли на очакванията ви?

Стрейндж поклати глава.

— Нямам думи да го опиша. Всичко, което Норел и аз сме постигнали, не може да се сравни с това! И имаме дързостта да се наричаме магьосници! Щеше ми се да мога да ви опиша цялата му внушителност! Мащабите и сложността му! Огромните каменни коридори, които отвеждат във всички посоки! Отначало се опитах да преценя дължината и да пресметна броя им, но скоро се отказах. Те като че ли нямаха край. Имаше канали с неподвижна вода в каменни корита. На слабата светлина водата изглеждаше черна. Забелязах стълбища, които се издигаха толкова нависоко, че краят им не се виждаше, и други, които водеха надолу към непрогледен мрак. После изведнъж минах под една арка и се озовах на каменен мост, който се простираше през тъмен пуст пейзаж. Мостът беше толкова огромен, че не виждах другия му край. Представете си мост, съединяващ Айлингтьн и Туикънхам! Или Йорк и Нюкасъл! И навсякъде по коридорите и моста виждах неговия лик.

— Чий лик? — попита сър Уолтър.

— На човека, когото Норел и аз сме охулили в почти всичко, което някога сме написали. Човекът, чието име Норел мрази да се споменава. Човекът, построил коридорите, каналите, моста, всичко! Джон Ъскглас, Кралят Гарван! Разбира се, цялата структура е доста занемарена. Не знам за какво е използвал Джон Ъскглас тези пътища, но изглежда, че от векове никой не се нуждае от тях. Статуите и зидарията се рушат. През дупките незнайно откъде се процеждат снопове светлина. Някои коридори са се срутили, други са наводнени. Ще ви кажа и още нещо любопитно. Навсякъде, откъдето минах, видях множество захвърлени обувки. Вероятно са принадлежали на други странници. Бяха старовремски и доста окъсани, от което стигам до заключението, че през последните години тези коридори се посещават рядко. През цялото време, докато вървях, по тях мина само един човек.

— Видели сте друг човек? — попита сър Уолтър.

— О, да! Или поне мисля, че беше човек. Видях една сянка да се движи по бял път, който минаваше през тъмно тресавище. Имайте предвид, че в този момент аз вървях по моста, а той беше по-висок от всеки друг мост, който съм виждал в този свят. Погледнах надолу и видях някого. Ако не бях тръгнал да търся Дролайт, непременно щях да намеря път, по който да сляза долу и да последвам този мъж или жена, защото, струва ми се, за един магьосник няма по-добър начин за прекарване на времето от разговор с подобен човек.

— Но дали този човек не е опасен? — попита Арабела.

— Опасен! — презрително отсече Стрейндж. — Не! Не мисля така. Лаская се от мисълта, че самият аз не съм безопасен. Надявам се да не съм пропуснал единствената си възможност. Дано утре, когато се върна, да успея да разбера къде е отишъл загадъчният силует.

— Когато се върнете! — възкликна сър Уолтър. — Но сигурен ли сте…

— О! — прекъсна го Арабела. — Сега виждам как ще живеем занапред! Ще кръстосваш тези пътища във всяка минута, в която мистър Норел няма да има нужда от теб, а аз ще стоя тук в най-мъчително очакване и ще се питам дали някога ще те видя отново!

Стрейндж я погледна изненадан. — Арабела! Какво има?

— Какво има ли? Излагаш се на ужасна опасност и очакваш аз да не отроня и дума срещу това!

Стрейндж направи жест, изразяващ смесица от молба и безпомощност, сякаш искаше от сър Уолтър и Грант да отбележат колко нелепо звучи това. Той каза:

— Но когато ти съобщих, че заминавам за Испания, ти беше напълно спокойна, макар че по онова време там бушуваше кървава война. От друга страна, това тук е съвсем…

— Напълно спокойна? Уверявам те, че изобщо не се чувствах така! Бях ужасно уплашена за теб, подобно на всички съпруги, майки и сестри на мъжете, които отиваха в Испания. Но се съгласих, че трябва да изпълниш дълга си. И впрочем в Испания цялата британска армия беше с теб, докато там ти ще бъдеш съвсем сам. Казвам „там“, макар че никой от нас не знае какво е това „там“!

— Моля да ме извиниш, но аз съвсем точно знам какво е! Това са Кралските пътища. Честна дума, Арабела, мисля, че е малко късно да решаваш, че не одобряваш професията ми!

— О, това е несправедливо! Не съм казала и дума срещу професията ти. Мисля, че тя е една от най-благородните на света. И съм безкрайно горда с всичко, което ти и мистър Норел сте направили, и никога не съм възразявала срещу това да изучаваш всяка магия, която считаш за полезна, но до днес ти се задоволяваше да правиш открития само в книгите.

— Е, вече не е така. Да ограничаваш един магьосник с изучаване на книгите в библиотеката му — това е същото като да кажеш на изследовател, че одобряваш намерението му да потърси мястото, от което извира… някоя от онези африкански реки при условие, че не отива по-далеч от Тънбридж Уелс!

Арабела нададе възглас на безпомощност.

— Мислех, че искаш да бъдеш магьосник, а не изследовател!

— То е едно и също. Изследователят не може да си стои у дома и да разчита карти, начертани от други хора. Магьосникът не може да разшири арсенала си от магии с четене на книги, написани от други хора. За мен е съвсем очевидно, че рано или късно Норел и аз ще трябва да търсим магии извън книгите!

— Наистина ли? За теб е очевидно, така ли? Е, Джонатан, много се съмнявам това да е очевидно и за мистър Норел.

По време на тази размяна на реплики сър Уолтър и подполковник Грант се чувстваха също толкова неудобно, колкото би се чувствал всеки друг, станал неволен свидетел на малък семеен скандал. Ясното съзнание, че в настоящия момент нито Стрейндж, нито Арабела са добре разположени към тях, не облекчаваше положението им. Те вече чуха достатъчно резки думи от Арабела, когато й признаха, че са подтикнали Стрейндж да направи опасната магия. Сега самият Стрейндж им мяташе гневни погледи, сякаш питаше с какво право са дошли в дома му посред нощ и са разстроили иначе сговорчивата му съпруга. Веднага щом в разговора настъпи подобие на пауза, подполковник Грант промърмори нещо нечленоразделно по повод късния час и милото гостоприемство на домакините и им пожела лека нощ. Но тъй като никой не обърна ни най-малко внимание на думите му, той се видя принуден да остане на мястото си.

Сър Уолтър обаче беше по-решителен човек. Той осъзна, че е сгрешил, като е изпратил Стрейндж зад огледалото, и държеше да оправи нещата. Тъй като беше политик, сър Уолтър никога не се отказваше да изрази мнението си само защото другите не желаят да го чуят.

— Прочели ли сте всички книги по магия? — обърна се той към Стрейндж.

— Какво? Не, разбира се! Отлично знаете, че не съм! — отвърна магьосникът (като имаше предвид книгите в библиотеката на абатството Хъртфю).

— Знаете ли накъде водят всички тези коридори, които сте видели днес? — попита сър Уолтър.

— Не — отговори Стрейндж.

— Знаете ли коя е тъмната земя, през която минава мостът?

— Не, но…

— Тогава сигурно ще е по-добре да направите както предлага мисис Стрейндж и да изчетете всичко за тези пътища, преди да се върнете на тях — каза сър Уолтър.

— Но сведенията в книгите са неточни и противоречиви! Дори Норел го казва, а той е прочел всичко, което може да се прочете за тях, не се съмнявайте в това!

Арабела, Стрейндж и сър Уолтър продължиха да спорят още половин час, докато всички капнаха от умора и закопняха за сън. Само Стрейндж като че ли не се страхуваше от тези пейзажи с призрачни, смълчани хълмове, безкрайни пътища и обширни мрачни полета. Арабела беше истински уплашена от всичко чуто и дори сър Уолтър и подполковник Грант бяха разтревожени. Магията, която само допреди няколко часа им се струваше толкова позната, толкова английска, изведнъж стана нечовешка, неземна, чужда.

Колкото до Стрейндж, той окончателно се увери, че събеседниците му са най-недосетливите и досадни хора в страната. Те като че ли изобщо не проумяваха, че той е направил нещо изключително. Нямаше да бъде пресилено, смяташе магьосникът, да се каже, че това е най-голямото постижение в цялата му кариера. Никой английски магьосник от Мартин Пейл насам не беше стъпвал на Кралските пътища. Но вместо да го поздравят и похвалят за уменията му — както би постъпил всеки друг, — те само мърмореха по начин, присъщ повече на Норел.

На другата сутрин Стрейндж се събуди с твърдото решение да се върне на Кралските пътища. Той весело поздрави Арабела, заговори с нея на всевъзможни ежедневни теми и изобщо се опита да се държи така, сякаш снощната им разправия е била породена от нейната умора и прекомерно вълнение. Но преди да успее да се възползва от заблудата си (и да се втурне по пътищата през първото достатъчно голямо огледало), Арабела ясно му заяви, че мнението й е същото като миналата нощ.

В края на краищата, не е ли безполезно да се опитваме да проследим развоя на свадата между съпруг и съпруга? Подобни разговори непрекъснато скачат от едно на друго. Припомнят се спорове и недоразумения от минали години, напълно непонятни за всеки друг, освен за двамата души, засегнати пряко от тях. В такъв случай никоя от страните не е права или крива, а дори да е, какво от това?

Стремежът на всички съпрузи да живеят в хармония и разбирателство помежду си е много силен и Стрейндж и Арабела не се отличаваха от останалите в това отношение. Накрая след два дни непрестанни спорове за едно или друго те си дадоха обещание. Той и обеща да не тръгва по Кралските пътища, докато тя не му каже, че е готов. В замяна на това тя му обеща да му даде позволение веднага щом той успее да я убеди, че това е безопасно.