Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (35)

35
ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ОТ НОТИНГАМШИР

Ноември 1814 година

 

ПРЕЗ ТРИГОДИШНОТО ОТСЪСТВИЕ на Стрейндж Дролайт и Ласелс се радваха на известно засилване на влиянието си върху мистър Норел. Всеки, който искаше да разговаря с мистър Норел или да го помоли за помощ, трябваше първо да се обърне към тях. Те съветваха мистър Норел как да се справя с министрите и министрите как да се справят с мистър Норел. В качеството си на приятели и съветници на най-известния магьосник на Англия Дролайт и Ласелс завързваха познанства с най-заможните и най-модните хора в кралството.

След завръщането на Стрейндж те продължиха да се грижат за мистър Норел със същото усърдие, но сега мистър Норел се интересуваше най-вече от мнението на Стрейндж и искаше съвет първо от него. Естествено, това положение на нещата не им допадаше и особено Дролайт правеше всичко по силите си да подклажда всички онези дребни недоразумения и раздразнения, които всеки от магьосниците изпитваше в отношенията си с другия.

— Не мога да повярвам, че не знам поне едно нещо, което би могло да му навреди — каза той на Ласелс. — Носят се много странни истории за работите му в Испания. Няколко души ми разказаха как възкресил цяла армия мъртви войници, за да се бият с французите. Трупове със счупени крайници и очи, висящи от орбитите си, и всякакви ужасни неща, които можете да си представите! Какво според вас би казал Норел, ако чуе това?

Ласелс въздъхна.

— Съжалявам, че не мога да ви убедя в безполезността на всеки опит да изфабрикувате скандал между тях. Рано или късно те сами ще се скарат.

Няколко дни след посещението на Стрейндж при краля тълпа приятели и поддръжници на мистър Норел се събраха в библиотеката на „Хановер Скуеър“, за да видят новия портрет на двамата магьосници, нарисуван от мистър Лорънс^[1]. Там бяха мистър Ласелс и мистър Дролайт, а също мистър и мисис Стрейндж и няколко кралски министри.

На портрета мистър Норел беше изобразен в простите си сиви дрехи и старомодната си перука. И дрехите, и перуката изглеждаха така, сякаш му бяха големи. Той като че ли се беше сгушил в тях и малките му сини очички гледаха света с любопитна смесица от страх и дързост, което напомни на сър Уолтър Поул за котката на лакея му. Повечето хора трябваше да положат известни усилия, за да намерят ласкави думи за портрета на мистър Норел, но всички с удоволствие разглеждаха другата половина от картината, на която бе изобразен Стрейндж. Той беше нарисуван седнал зад мистър Норел, полуоблегнат на малка маса в напълно непринудена поза, с характерната си иронична усмивка и очи, пълни със смях, тайни и магии — точно каквито се очаква да бъдат очите на един магьосник.

— О, това е прекрасно! — възхищаваше се една дама. — Вижте как на тъмния фон на огледалото зад фигурите изпъква главата на мистър Стрейндж.

— Хората винаги смятат, че магьосниците и огледалата вървят ръка за ръка — оплака се мистър Норел. — В тази част на библиотеката ми няма огледало.

— Художниците са чудни хора, сър, вечно прекрояват света според собствените си представи — отбеляза Стрейндж. — В това изобщо не приличат на магьосниците. И все пак художникът е нарисувал любопитна творба. Това огледало прилича повече на врата, толкова е тъмно. Почти усещам как става течение. Не ми харесва, че седя толкова близо до нея — боя се, че мога да настина.

Един от министрите, който никога не беше влизал в библиотеката на мистър Норел, направи възторжена забележка по повод хармоничното съчетание на пропорциите и стила на стаята, което подтикна други хора да се съгласят, че наистина е много красиво.

— Със сигурност е много приятно — каза Дролайт, — но не може да се сравни с библиотеката в абатството Хъртфю! Обстановката там е наистина очарователна. Никога през живота си не съм виждал нещо толкова красиво, толкова завършено. Има малки островърхи арки и свод с колони в готически стил, и изрязани в дървото листа — сухи и извити, сякаш попарени от безмилостна зимна буря, и всичко това направено от хубав английски дъб, ясен и бряст — най-съвършената дърворезба, която някога съм виждал. „Мистър Норел! — възкликнах, щом ги видях. — Вие притежавате дълбока чувствителност, за която не сме и подозирали. Вие сте романтик, сър.“

На мистър Норел очевидно не му харесваше, че библиотеката му в Хъртфю се обсъжда така надълго и нашироко, но въпреки това Дролайт продължи:

— Все едно се намирате в гора, красива малка гора, в края на годината, а подвързиите на книгите — бежови, кафяви и изсъхнали от времето, засилват впечатлението. Там наистина има толкова книги, колкото са листата в гората — мистър Дролайт направи пауза. — А вие ходили ли сте в Хъртфю, мистър Стрейндж?

Стрейндж отвърна, че още не е имал това удоволствие.

— О, трябва да отидете — Дролайт злобно се усмихна. — Непременно. Наистина е великолепно.

Норел погледна с тревога ученика си, но последният не отговори. Той беше обърнал гръб на групичката и втренчено се взираше в портрета си.

Когато останалите се отдалечиха и заговориха за друго, сър Уолтър промърмори:

— Не обръщайте внимание на лукавството му.

— М-м-м? — измънка Стрейндж. — О, не е това. Мисля за огледалото. Не ви ли се струва, че изглежда така, сякаш може да се влезе в него? Едва ли е много трудно. Може да се използва заклинание за просветление. Не, за разгадаване. А може би и двете. Пътят ще се отвори. Една крачка напред — и изчезваш — той се огледа и добави: — А има дни, в които ми се иска да изчезна.

— Къде? — учуди се сър Уолтър: нямаше място, което да му харесва повече от Лондон, с уличните фенери и магазините, кафенетата и клубовете, хилядите хубави жени и хилядите сплетни; и той не можеше да си представи, че с другите хора не е така.

— О, някъде, където хората като мен са отивали много, много отдавна. По пътища, невидими за останалите. Оттатък небето. Отвъд дъжда.

Стрейндж отново въздъхна и нетърпеливо затропа с десен крак по килима на мистър Норел, сякаш да покаже, че ако скоро не се реши да тръгне по забравените пътища, краката му сами ще го поведат натам.

Към два часа посетителите си тръгнаха и мистър Норел, който всячески се стараеше да избегне възможния разговор със Стрейндж, се качи горе и се затвори в малката си стаичка в дъното на втория етаж. Той седна на масата и се залови за работа. Съвсем скоро забрави и за Стрейндж, и за библиотеката в Хъртфю, и за всички неприятни усещания, породени от думите на Дролайт. Затова доста се изненада, когато след няколко минути на вратата се почука и в стаята влезе Стрейндж.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя, сър — каза той, — но има нещо, за което искам да ви попитам.

— О! — нервно възкликна мистър Норел. — Разбира се, винаги се радвам да отговоря на всички въпроси, които имате към мен, но точно сега имам работа, която не мога да оставя. Говорих с лорд Ливърпул за плана ни да опазим крайбрежието на Великобритания от бури и той остана много доволен. Негова светлост каза, че всяка година морето унищожава имущество за стотици хиляди фунтове. Каза още, че според него опазването на имуществото е основната задача на магията в мирно време. Както винаги, Негова светлост пожела магията да се направи веднага, а това изисква много работа. Само за графство Корнуол ще отиде една седмица. Боя се, че ще трябва да отложим разговора си за друг път.

Стрейндж се усмихна.

— Щом магията е толкова неотложна, сър, тогава ще бъде по-добре да ви помогна, а докато работим, ще разговаряме. Откъде започвате?

— От Ярмут.

— И какво използвате? Беласис?

— Не, не Беласис. В „Езика на птиците“ на Ланчестър има възстановена магия на Стоукси за укротяване на бурни води. Не съм толкова глупав да смятам, че магията на Ланчестър напълно прилича на тази на Стоукси, но това е най-доброто, с което разполагаме. Направих някои поправки на Ланчестър и добавих заклинанията на Певънси за защита и бдение^[2].

Мистър Норел побутна няколко листа хартия към Стрейндж. Последният ги прегледа и също се залови за работа.

След известно време Стрейндж каза:

— Наскоро в „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк прочетох за царство, намиращо се зад огледалата, където, доколкото разбирам, има множество удобни пътища, по които се стига от едно място до друго.

При други обстоятелства тази тема не би се понравила на мистър Норел, но той изпита такова облекчение, когато откри, че Стрейндж няма намерение да се кара с него за библиотеката в Хъртфю, че стана словоохотлив:

— О, да, така е! Наистина има път, който съединява всички огледала на света. Това е било широко известно сред великите магьосници на Средновековието. Несъмнено те често са минавали по него. Боя се, че не мога да ви дам по-конкретни сведения. Всички автори, у които съм чел за това, го описват по различен начин. Ормскърк пише, че пътят минава през широко мрачно тресавище, докато според Хнкман той представлява огромна къща с множество тъмни коридори и големи стълбища^[3]. Хикман казва, че вътре в къщата има каменни мостове, които минават над дълбоки бездни и канали с черна вода, течаща между каменните стени — неизвестно в каква посока и с каква цел — изведнъж настроението на мистър Норел рязко се повиши. Тихата работа рамо до рамо с мистър Стрейндж беше най-голямата наслада за него. — А как върви статията ви за следващия брой на „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

Стрейндж се замисли за момент.

— Още не съм я завършил.

— На каква тема е? Не, не ми казвайте! Нямам търпение да я прочета! Може ли утре да ми я донесете?

— О! Утре — непременно.

Същата вечер Арабела влезе в салона на дома си на „Сохо Скуеър“ и силно се изненада, когато видя килима осеян с малки листчета хартия, изписани със заклинания, бележки и записани изказвания на Норел. Стрейндж стоеше по средата на стаята, гледаше хартийките и си скубеше косите.

— Какво, за Бога, да напиша в статията си за „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

— Не знам, любов моя. Мистър Норел не ти ли предложи нещо?

Стрейндж се намръщи.

— Той си мисли, че статията е вече готова.

— Е, тогава какво ще кажеш за дърветата и магията? — предложи Арабела. — Нали онзи ден казваше, че това е много интересна и много пренебрегвана тема?

Стрейндж взе чист лист хартия и започна бързо да нахвърля бележки.

— „Дъбовете са дружески настроени и помагат срещу враговете на онзи, чиято кауза смятат за справедлива. Брезите са известни с това, че служат за врати към Феерия. Ясените ще престанат да скърбят едва когато Кралят Гарван се завърне у дома.“^[4] Не, не! Това няма да свърши работа. Не мога да кажа подобно нещо. Норел ще получи припадък. Той смачка листа и го хвърли в огъня.

— О, тогава може би ще ме чуеш за малко — каза Арабела. — Днес бях на гости в дома на лейди Уестби и там се запознах с интересна млада дама, която като че ли е останала с впечатлението, че й преподаваш магия.

Стрейндж вдигна поглед за кратко.

— Не преподавам магия на никого — отсече той.

— Не, любов моя — търпеливо отвърна Арабела. — Знам, че не преподаваш. Точно затова ми се видя толкова странно.

— И как е името на това заблудено младо създание?

— Мис Грей.

— Не я познавам.

— Будна и изискана девойка, но не е хубава. Доколкото разбирам, тя е доста богата и безумно се увлича по магията. Всички го казват. Има ветрило, украсено с вашите лица — твоето и на мистър Норел — и е прочела всяка дума, която вие и лорд Портисхед сте публикували.

Няколко секунди Стрейндж се взираше замислен в Арабела и тя погрешно предположи, че той разсъждава върху казаното от нея. Но след това магьосникът с нежен укор каза:

— Любов моя, стъпила си върху листата ми.

Хвана съпругата си за ръка и леко я отмести встрани.

— Мис Грей каза, че ти е платила четиристотин гвинеи за привилегията да бъде твоя ученичка. Каза още, че в замяна си й изпратил писма с описания на магии и препоръки за книги, които трябва да прочете.

— Четиристотин гвинеи! Е, това наистина е странно. Бих могъл да забравя младата дама, но не мисля, че бих забравил четиристотинте гвинеи — вниманието на Стрейндж бе привлечено от лист хартия, той го вдигна и се зачете в написаното.

— Отначало ми хрумна, че тя може да е измислила тази история, за да ме накара да ревнувам и да предизвика свада между нас, но увлечението й не изглежда от такъв характер. Тя се възхищава не от личността ти, а от професията ти. Нищо не разбирам. Какви са тези писма? Кой може да ги е написал?

Стрейндж взе малка тетрадка (случайно това беше домакинската тетрадка на Арабела, която нямаше нищо общо с неговите занимания) и започна да си води бележки в нея.

— Джонатан!

— М-м-м?

— Какво да кажа на мис Грей, когато отново я видя?

— Попитай я за четиристотинте гвинеи. Кажи й, че още не съм ги получил.

— Джонатан! Въпросът е сериозен.

— О, напълно съм съгласен. Малко неща са по-сериозни от четиристотин гвинеи.

Арабела отново каза, че всичко това е много странно. Обясни на Стрейндж, че е силно загрижена за мис Грей и че би желала да поговори с нея, за да разгадае тази загадка. Но тя каза всичко това за собствено удовлетворение, защото отлично знаеше, че съпругът й вече не я слуша.

След няколко дни Стрейндж и сър Уолтър Поул играеха билярд в „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“. Играта беше стигнала до безизходно положение, тъй като сър Уолтър за пореден път обвиняваше Стрейндж, че използва магия, за да мести билярдните топки по масата.

Стрейндж заяви, че не прави нищо подобно.

— Видях как докоснахте носа си — оплака се сър Уолтър.

— Мили Боже! — възкликна Стрейндж. — Човек не може да кихне! Настинал съм.

Други двама приятели на Стрейндж и сър Уолтър, подполковник Колкхаун Грант и полковник Манингъм, които наблюдаваха играта, попитаха дали ако Стрейндж и сър Уолтър искат да се карат, непременно трябва да заемат билярдната маса. Колкхаун Грант и полковник Манингъм намекнаха, че има и други хора, които също искат да играят. Разрази се всеобщ скандал, който за съжаление накара двама провинциални господа да надзърнат в помещението и да попитат кога масата за билярд ще се освободи, тъй като те не знаеха, че в четвъртък вечер залата за билярд в „Бедфорд“ се счита за лична собственост на сър Уолтър Поул, Джонатан Стрейндж и техните приятели.

— Честно казано — отвърна Колкхаун Грант, — не знам. Но може би не след дълго.

Първият от двамата провинциални джентълмени бе здраво сложен внушителен мъж със сюртук от тежко кафяво сукно и ботуши, които биха изглеждали по-уместни на някое провинциално тържище, отколкото в модната обстановка на „Бедфорд“. Вторият джентълмен беше слаб дребен човечец с лице, което изразяваше непрестанно учудване.

— Но, сър — каза първият джентълмен, обръщайки се към Стрейндж с тон на непоклатима разсъдливост, — вие разговаряте, а не играете. Мистър Тантъни и аз сме от Нотингамшир. Поръчахме си вечеря, но ни казаха, че ще стане готова едва след час. Позволете ни да поиграем, докато разговаряте, и след това ние с радост ще ви освободим отново масата.

Начинът, по който каза това, беше много любезен, но силно подразни приятелите на Стрейндж. Всичко в него красноречиво показваше, че е фермер или търговец, и на господата не им стана никак приятно, че непознатият си позволява да им нарежда.

— Ако погледнете масата — отвърна Стрейндж, — ще видите, че току-що сме започнали. Да молите джентълмен да прекъсва играта си, преди да я е завършил — е, сър, подобно нещо никога не се е случвало в „Бедфорд“.

— А! Така ли? — весело възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Тогава ви моля за извинение. Но може би няма да имате нищо против да ми кажете как мислите — дали играта ще бъде кратка или дълга?

— Вече ви казахме — намеси се Грант. — Не знаем — той хвърли поглед към Стрейндж, който ясно казваше: „Този тип е голям глупак.“

Тогава джентълменът от Нотингамшир заподозря, че групичката на Стрейндж се държи не просто неучтиво, а преднамерено грубо с него. Той се намръщи и посочи слабия дребен човечец с учудена физиономия, който стоеше отстрани.

— Това е първото посещение на мистър Тантъни в Лондон и той няма желание да идва повече в града. Аз много държах да го доведа в кафене „Бедфорд“, но не очаквах хората тук да са толкова нелюбезни.

— Е, щом не ви харесва тук — гневно отвърна Стрейндж, — тогава мога да ви предложа единствено да се върнете у дома в… Нотингшир, така ли се казваше?

Колкхаун Грант изгледа много хладно джентълмена от Нотингамшир и отбеляза, без да се обръща към никого конкретно:

— Не се учудвам, че земеделието ни е в такова плачевно състояние. Днешните фермери постоянно скитосват насам-натам. Човек може да ги срещне на всички места за развлечение в кралството. Те мислят само за удоволствия. Чудя се няма ли в Нотингамшир жито за засяване? Няма ли свине за гледане?

— Ние с мистър Тантъни не сме фермери, сър! — възкликна с възмущение джентълменът от Нотингамшир. — Ние сме пивовари. Тъмното пиво на Гаткомб и Тантъни е прочуто в цели три графства!

— Благодаря, но в Лондон си имаме достатъчно пиво и пивовари — отбеляза полковник Манингъм. — Не се тревожете за нас.

— Но ние не сме дошли да продаваме пиво! Дошли сме тук с много по-благородна цел! Мистър Тантъни и аз се увличаме по магията! Смятаме, че дълг на всеки английски патриот е да се интересува от тази тема. Лондон вече не е просто столица на Великобритания — той е средище на нашата магическа мисъл. От години най-голямото желание на мистър Тантъни е да учи магия, но това изкуство се намираше в такова окаяно състояние, че той се беше отчаял. Ние, приятелите му, го ободрявахме. Казвахме му, че точно когато нещата съвсем се влошат, започват да се оправят. И излязохме прави, защото скоро се появиха двама от най-великите магьосници, които Англия е виждала. Разбира се, имам предвид мистър Норел и мистър Стрейндж! Чудесата, които те извършиха, накараха англичаните отново да благославят родината си и окуражиха мистър Тантъни да се надява, че един ден може да стане като тях.

— Наистина ли? Е, вярвам, че ще остане разочарован — отбеляза Стрейндж.

— В такъв случай, сър, горчиво се заблуждавате! — победоносно заяви джентълменът от Нотингамшир. — Мистър Тантъни се обучава на магическо изкуство при самия мистър Стрейндж!

За беда точно в този момент Стрейндж се беше надвесил над масата, опрян на единия си крак, и се целеше в една билярдна топка. Той така се стъписа от чутото, че не уцели топката, заби кия си в масата и падна на земята.

— Мисля, че е станала някаква грешка — каза Колкхаун Грант.

— Не, сър. Няма грешка — отвърна джентълменът от Нотингамшир с влудяващо спокойствие.

Стрейндж стана от пода и попита:

— Как изглежда този ваш мистър Стрейндж?

— Уви — каза джентълменът от Нотингамшир, — не мога да ви дам точни сведения по този въпрос. Мистър Тантъни никога не е виждал мистър Стрейндж. Обучението му се провежда изцяло с писма. Но ние много се надяваме да срещнем мистър Стрейндж на улицата. Утре отиваме на „Сохо Скуеър“ специално за да видим къщата му.

— Писма! — възкликна Стрейндж.

— Бих казал, че обучението под формата на кореспонденция ми се струва много долнопробно — отбеляза сър Уолтър.

— Ни най-малко! — възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Писмата на мистър Стрейндж са пълни с мъдри съвети и забележителни проникновени мисли по повод състоянието на английската магия. Ето, онзи ден мистър Тантъни писа на мистър Стрейндж, за да го попита за заклинание за спиране на дъжд — в нашата част на Нотингамшир вали много. Мистър Стрейндж му писа още на другия ден и му отговори, че макар наистина да има заклинания за местене на дъжда и слънцето като фигури по шахматна дъска, той би ги използвал единствено при крайна необходимост и съветва мистър Тантъни да последва примера му. Английската магия, писа мистър Стрейндж, е израснала на английска почва и в известен смисъл е била откърмена от английския дъжд. Мистър Стрейндж казва, че като си играем с английското време, ние си играем с Англия, а като си играем с Англия, рискуваме да разрушим самите основи на английската магия. Ние сметнахме това за поразителен пример за гения на мистър Стрейндж, нали така, мистър Тантъни? — и джентълменът от Нотингамшир разтърси приятеля си, от което той примигна няколко пъти.

— Казвали ли сте някога подобно нещо? — промърмори сър Уолтър.

— Струва ми се, че да — отвърна Стрейндж. — Мисля, че казах нещо подобно… кога беше? Миналия петък, струва ми се.

— И на кого го казахте?

— На Норел, разбира се.

— А имаше ли други хора с вас?

Стрейндж помълча малко.

— Дролайт — бавно произнесе той.

— А!

— Сър — обърна се Стрейндж към джентълмена от Нотингамшир, — моля да ме извините, че преди малко ви обидих. Но трябва да призная, че в тона, с който се обърнахте към мен, имаше нещо не съвсем… Накратко, аз съм раздразнителен, а вие ме засегнахте. Аз съм Джонатан Стрейндж и съжалявам, че трябва да ви го кажа, но до тази вечер не бях чувал нито за вас, нито за мистър Тантъни. Подозирам, че вие и мистър Тантъни сте станали жертви на безскрупулен човек. Вероятно мистър Тантъни ми плаща за обучението си, така ли е? Може ли да попитам къде изпраща парите? Ако е на „Литъл Райдър Стрийт“, това е доказателството, което ми е нужно.

За нещастие джентълменът от Нотингамшир и мистър Тантъни си представяха Стрейндж като висок набит мъж с дълга бяла брада, бавен и разсъдлив маниер на говорене и старовремски одежди. Тъй като човекът, който стоеше пред тях, беше строен, гладко избръснат, припрян и облечен като всеки друг богат и моден джентълмен в Лондон, отначало те се усъмниха, че това е мистър Стрейндж.

— Е, лесно можем да го докажем — каза Колкхаун Грант.

— Разбира се — добави сър Уолтър, — ще повикам сервитьора. Може би думата на един прислужник ще направи това, което думата на един джентълмен не успя. Джон! Ела насам! Трябваш ни!

— Не, не, не! — отсече Грант. — Нямах това предвид. Джон, можеш да си вървиш. Не ни трябваш. Има куп неща, които мистър Стрейндж може да направи, за да докаже несравнимите си магически способности по-убедително от всякакви уверения. В края на краищата, той е най-великият магьосник на нашето време.

— Мислех — намръщи се джентълменът от Нотингамшир, — че тази титла принадлежи на мистър Норел.

Колкхаун Грант се усмихна.

— Полковник Манингъм и аз имахме честта да се сражаваме рамо до рамо с Негово сиятелство херцог Уелингтън в Испания. Уверявам ви, че там не бяхме чували за мистър Норел. Мистър Стрейндж — този джентълмен тук — беше човекът, на когото се доверявахме. И ако сега той направи някоя поразителна магия, не мисля, че след това ще имате съмнения, и, уверявам ви, дълбоката ви почит към английската магия и английските магьосници няма да ви позволи да мълчите. Сигурен съм, че тутакси ще поискате да разкажете на мистър Стрейндж всичко, което знаете за тези лъжливи писма — Грант погледна въпросително джентълмена от Нотингамшир.

— Е — каза джентълменът, — трябва да призная, че вие сте чудни хора и аз не проумявам какво целите с тези свои приказки. Защото, казвам ви, много ще се учудя, ако тези писма се окажат лъжливи, след като от всеки ред, от всяка дума лъха истинска английска магия!

— Но — възрази Грант — ако, както предполагаме, измамникът е използвал думи на самия мистър Стрейндж, за да изплете лъжите си, това обяснява нещата, нали? А сега за да докаже, че е този, за когото се представя, мистър Стрейндж ще направи нещо, което нито един жив човек не е виждал!

— Така ли? — попита джентълменът от Нотингамшир. — Какво ще направи? Грант се усмихна широко и се обърна към Стрейндж с вид на човек, който също беше силно заинтригуван.

— Да, Стрейндж, кажете ни. Какво ще направите?

Но сър Уолтър отговори вместо него. Той кимна към огромното венецианско огледало, което заемаше по-голямата част от едната стена и в настоящия момент отразяваше само мрак, и обяви:

— Ще влезе в това огледало и повече няма да излезе.