Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (46)

46
„НЕБЕТО МИ ГОВОРЕШЕ…“

Януари 1816 година

 

ДЕНЯТ БЕШЕ мрачен. Леден вятър навяваше сняг на парцали в прозорците на библиотеката на мистър Норел, където Чайлдърмас седеше и съчиняваше делови писма. Макар да бе още десет часа сутринта, вече горяха свещи. Единственият шум в библиотеката беше пукането на въглените в камината и драскането на перото на Чайлдърмас по хартията.

„Хановер Скуеър

8 януари 1816 година

 

До лорд Сидмаут, Секретар на вътрешните работи

 

Милорд,

Мистър Норел би желал да ви уведоми, че магиите за предотвратяване преливането на реките в графство Съфолк са готови. Сметката ще бъде изпратена днес до мистър Уин в хазната…“

Някъде биеше камбана — печален звук. Звукът идваше от много далеч. Чайлдърмас едва го чуваше и въпреки това под влияние на камбанния звън в стаята стана по-тъмно и по-самотно.

„…Магията ще държи водите в речните корита на обичайното им ниво. Но мистър Лийвз, младият инженер, нает от губернатора на Съфолк, за да провери здравината на наличните мостове и другите структури по реките, изрази някои съмнения…“

Пред него изникна тъжен пейзаж. Той го видя съвсем ясно, сякаш беше място, което познава добре, или картина, която е гледал ежедневно в продължение на години. Обширен изглед към кафяви пустеещи поля и руини под студено сиво небе…

„…относно това дали мостовете над Стауър и Оруел са в състояние да издържат на по-силния воден приток, който неизбежно ще възникне при обилен дъжд. Мистър Лийвз препоръчва незабавен и щателен оглед на мостовете, воденичните язове и бродовете в Съфолк, като се започне от Стауър и Оруел. Разбрах, че той вече е писал до Ваша светлост по този въпрос…“

Той вече не просто мислеше за пейзажа. Струваше му се, че всъщност се намира сред него. Стоеше на някакъв път, изровен и древен, който се виеше по череп хълм към небето, където се беше скупчило голямо ято черни птици…

„…Мистър Норел не пожела да ограничи магията за определен период от време. Но негово лично мнение тя ще трае толкова, колкото и самите реки, но си позволява да препоръча на Ваша светлост веднъж на двадесет години заклинанията да се преглеждат. Идния вторник мистър Норел ще започне да прилага същата магия в графство Норфолк…“

Птиците бяха като черни букви върху сивото небе. За миг му се стори, че разбира значението на написаното. Камъните по древния път бяха символи, предсказващи пътуването па странника.

 

Внезапно Чайлдърмас се опомни. Перото изскочи от ръката му и мастилото се разля върху писмото.

Той смутено се огледа. Не приличаше на сън. Беше заобиколен от стари, познати предмети: лавиците с книги, огледалото, мастилницата, ръжена, порцелановия бюст на Мартин Пейл. Но доверието в собствените му сетива беше разклатено. Той вече не вярваше, че книгите, огледалото, порцелановият бюст са наистина там. Сякаш всичко видимо бе просто обвивка, която той можеше да разкъса с нокът и под нея да открие студения тъжен пейзаж.

 

Кафявите полета бяха частично наводнени, оковани във вериги от замръзнали сиви локви. Разположенията на локвите имаха значение. Те бяха писмена, оставени от дъжда по полетата. Локвите бяха магия, направена от дъжда, също както стрелкането на черните птици в сивото небе беше заклинание, произнесено от небето, а полюшването на сиво-кафявите треви бе заклинание на вятъра. Всичко имаше значение.

 

Чайлдърмас скочи от писалището и потръпна. Бързо обиколи библиотеката и позвъни за прислугата. Но докато чакаше, магията отново се възцари в стаята. Когато Лукас влезе, Чайлдърмас вече не беше сигурен дали се намира в библиотеката на мистър Норел или на древния път…

Той решително тръсна глава и примигна няколко пъти.

— Къде е господарят? — попита Чайлдърмас. — Нещо не е наред.

Лукас го погледна разтревожен.

— Мистър Чайлдърмас! Зле ли ви е, сър?

— Няма значение. Къде е мистър Норел?

— В Адмиралтейството, сър. Мислех, че знаете. Каретата тръгна преди повече от час. Смея да предположа, че скоро ще се върне.

— Не — каза Чайлдърмас, — не може да бъде. Не може да е заминал. Сигурен ли си, че не прави магии на втория етаж?

— Напълно сигурен съм, сър. Видях как каретата откара господаря. Да изпратя ли Матю да повика лекар, мистър Чайлдърмас? Изглеждате много болен.

Чайлдърмас отвори уста да възрази, че изобщо не е болен, но точно в този момент…

 

…небето го погледна. Той почувства как земята разтърсва рамене, защото усеща тежестта му на гърба си. Небето му заговори.

На език, който той не бе чувал досега. Дори не беше сигурен, че това са думи. Може би му говореше с черните писмена, които птиците чертаеха. Той беше малък и беззащитен и нямаше накъде да бяга. Беше уловен между земята и небето като между две длани. Те можеха да го смажат, ако поискат.

Небето отново му заговори.

— Не разбирам — каза той.

 

Чайлдърмас примигна и установи, че Лукас стои надвесен над него. Дъхът му излизаше на пресекулки. Протегна ръка и докосна нещо встрани от себе си. Обърна се да погледне и с учудване откри, че това е крак на стол. Той лежеше на пода.

— Какво…? — попита Чайлдърмас.

— В библиотеката сте, сър — обясни Лукас. — Мисля, че припаднахте.

— Помогни ми да стана. Трябва да говоря с Норел.

— Но, сър, вече ви казах…

— Не — отсече Чайлдърмас. — Грешиш. Тук е. Трябва да е тук. Заведи ме горе.

Лукас му помогна да се изправи и го изведе от стаята, но когато стигнаха стълбите, Чайлдърмас за малко да се строполи отново на земята. Лукас повика Матю — другия прислужник — и заедно почти отнесоха Чайлдърмас до малкия кабинет на втория етаж, където мистър Норел правеше най-тайните си магии.

Лукас отвори вратата. Вътре гореше огън. Пера, ножове за подостряне, подставки и моливи бяха грижливо наредени на малък поднос. Мастилницата беше пълна и затворена със сребърно капаче. Книгите и тетрадките бяха подредени на спретнати купчини или прибрани. Всичко беше почистено, лъснато и в пълен ред. По всичко личеше, че тази сутрин мистър Норел не е идвал тук.

Чайлдърмас избута ръцете на прислужниците от себе си. Застана по средата на стаята и я огледа с недоумение.

— Виждате ли, сър? — каза Лукас. — Точно както ви казах. Господарят е в Адмиралтейството.

— Да — отвърна Чайлдърмас.

Но не можеше да проумее. Ако тайнствената магия не беше дело на Норел, тогава на кого?

— Стрейндж идвал ли е? — попита той.

— Не, как би могъл! — възмути се Лукас. — Надявам се, че знам достатъчно добре задълженията си, за да не пускам мистър Стрейндж в този дом. Все още изглеждате странно, сър. Да изпратя ли да повикат лекар?

— Не, не. По-добре съм. Много по-добре. Хайде, помогни ми да седна.

Чайлдърмас се отпусна с въздишка на един стол.

— Какво сте ме зяпнали, за Бога? — той махна към прислужниците. — Матю, нямаш ли си работа? Лукас, донеси ми чаша вода!

Чайлдърмас все още се чувстваше слаб и замаян, но гаденето му премина. Той можеше да си представи пейзажа с най-малки подробности. Видението беше заседнало в главата му. Можеше да усети самотата му, неземната му атмосфера, но вече не се страхуваше, че ще се изгуби в него. Сега беше в състояние да мисли.

Лукас се върна с винена чаша и гарафа с вода върху поднос. Той напълни чашата и Чайлдърмас я изпи.

Чайлдърмас знаеше едно заклинание — заклинание за разкриване на магия. То не можеше да покаже каква е магията или кой я е направил; просто установяваше дали има действие на магия или не. Поне такова беше предназначението му. Чайлдърмас го бе опитвал само веднъж и нищо не се беше случило. Той не беше успял да разбере дали е подействало или не.

— Напълни отново чашата.

Лукас се подчини.

Този път Чайлдърмас не изпи водата. Вместо това произнесе няколко думи. После вдигна чашата срещу светлината и надзърна през нея, като я въртеше бавно и оглеждаше всяка част от стаята.

Нямаше нищо.

— Дори не знам какво търся — промърмори Чайлдърмас и се обърна към Лукас: — Ела. Имам нужда от помощта ти.

Те се върнаха в библиотеката. Чайлдърмас отново вдигна чашата, произнесе думите и погледна през нея. Нищо.

Той се приближи към прозореца. За миг му се стори, че в дъното на чашата вижда нещо подобно на бисер бяла светлина. — На площада — каза Чайлдърмас.

— Какво има на площада? — попита Лукас.

Чайлдърмас не отговори, само погледна през прозореца. Калният паваж на „Хановер Скуеър“ беше покрит със сняг. Черните парапети, които ограждаха централната му част, ясно се открояваха на снежната белота. Снегът продължаваше да вали и духаше силен вятър. Въпреки това на площада имаше няколко души. Знаеше се, че мистър Норел живее на „Хановер Скуеър“, и хората идваха там с надеждата да го зърнат. Точно в този момент един джентълмен и две млади дами (и тримата явни фанатици на тема магия) стояха пред къщата и възторжено я наблюдаваха. Малко по-нататък тъмнокос млад мъж стоеше облегнат на парапета. До него имаше продавач на мастило с окъсано палто и малко буренце мастило на гръб. Вдясно от тях имаше друга дама. Беше се обърнала с гръб към къщата и бавно вървеше в посока към „Хановер Стрийт“, но Чайлдърмас имаше чувството, че само допреди малко и тази дама е била сред зяпачите. Тя беше модно и скъпо облечена в тъмнозелено палто, обшито по ръбовете с кожи от белка, и носеше голям маншон от същата кожа.

Чайлдърмас добре познаваше продавача на мастило — често купуваше мастило от него. Другите му се сториха непознати.

— Познаваш ли някого? — попита той.

— Онзи с тъмната коса — Лукас посочи младия мъж, който стоеше облегнат на парапета. — Това е Фредерик Марстън. Идвал е тук няколко пъти да моли мистър Норел да го вземе за чирак, но мистър Норел винаги отказваше да го приеме.

— Да. Мисля, че си ми споменавал за това — Чайлдърмас огледа за последно хората на площада и после каза: — Колкото и невероятно да изглежда, един от тях прави някаква магия. Трябва да изляза и да видя. Ела. Не мога да го направя без теб.

На площада магията беше още по-силна. Тъжната камбана зазвъня в главата на Чайлдърмас. Зад снежната пелена двата свята се редуваха като образи във вълшебна лампа — виждаше се ту „Хановер Скуеър“, ту — пустите полета и черните писмена в небето.

Чайлдърмас вдигна чашата и се приготви да произнесе думите на заклинанието, но нямаше нужда. Водата в нея грейна с мека бяла светлина. Това беше най-яркото нещо в мрачния зимен ден, сиянието бе по-ясно и по-чисто от светлината на всяка лампа и хвърляше причудливи сенки върху лицата на Чайлдърмас и Лукас.

 

Небето отново заговори. Този път му се стари, че задава въпрос. От отговора му произтичаха важни последствия. Само ако можеше да разбере какво го пита и да намери думите, с които да му отвърне, то щеше да му открие нещо — нещо, което завинаги да промени английската магия, нещо, за което дори Стрейндж и Норел не се досещаха.

Той дълго време се мъчеше да проумее. Сега езикът на заклинанието му се струваше до болка познат. Стори му се, че само след миг ще го разбере. В края на краищата, светът му говореше тези думи всеки ден, откакто се беше родил — той просто не го бе забелязвал досега…

 

Лукас говореше нещо. Чайлдърмас усети, че пак се свлича, защото Лукас го държеше под мишниците и го теглеше нагоре. Винената чаша лежеше счулена на паважа и бялата светлина се беше разляла по снега.

— … чудна работа — казваше Лукас. — Хайде, мистър Чайлдърмас. Изправете се. Никога не съм ви виждал такъв. Сър, сигурен ли сте, че не искате да влезете вътре? А, ето го и мистър Норел. Той ще знае какво да направи.

Чайлдърмас погледна надясно. Каретата на мистър Норел се задаваше откъм „Джордж Стрийт“.

Продавачът на мастило също го видя. Той веднага се приближи към джентълмена и двете млади дами. Поклони се почтително и каза нещо на джентълмена. И тримата обърнаха глави към каретата. Джентълменът бръкна в джоба си и даде монета на продавача на мастило. Последният отново се поклони и се отдалечи.

Тъмнокосият млад мъж — мистър Марстън — още щом видя да се приближава каретата на мистър Норел, се отдели от парапета и се насочи към него.

Дори модно облечената дама се обърна и тръгна обратно към къщата с явното намерение да види отблизо първия магьосник на Англия.

Каретата спря, Лакеят слезе и отвори вратата. Мистър Норел се появи. Той беше толкова дебело загърнат в шалове, че съсухреното му дребно тяло изглеждаше почти едро. Мистър Марстън тутакси го спря и започна да му говори нещо. Мистър Норел нетърпеливо поклати глава и махна на младежа да си върви.

Модно облечената дама мина покрай Чайлдърмас и Лукас. Тя беше много бледа и сериозна. Чайлдърмас си каза, че вероятно хората, които обръщат внимание на тези неща, я смятат за красива. След като успя да я разгледа по-отблизо, му се стори, че я познава.

— Лукас — промърмори той, — коя е тази жена?

— Съжалявам, сър. Струва ми се, че не съм я виждал.

Разговорът пред каретата продължаваше, мистър Марстън ставаше все по-настоятелен, а мистър Норел — все по-ядосан. Магьосникът се огледа, видя стоящите наблизо Лукас и Чайлдърмас и ги повика.

Точно в този момент модно облечената дама пристъпи към него. В първия миг Чайлдърмас помисли, че тя също ще заговори мистър Норел, но намерението й не беше такова. Дамата извади пистолет от маншона си и най-хладнокръвно се прицели в сърцето му.

Мистър Норел и мистър Марстън я погледнаха стъписани.

Случиха се няколко неща наведнъж. Лукас пусна Чайлдърмас, който тупна като камък на земята, и се втурна да помага на господаря си. Мистър Марстън сграбчи дамата през кръста. Дейви, кочияшът на мистър Норел, скочи от капрата и улови ръката, с която дамата държеше пистолета.

Чайлдърмас лежеше в снега сред парчета натрошено стъкло. Той видя как жената се освободи от хватката на мистър Марстън — както му се стори — с поразителна лекота. Тя го хвърли на земята с такава сила, че мистър Марстън повече не стана. Допря малката си ръка, облечена в ръкавица, до гърдите на Дейви и той отлетя назад. Лакеят на мистър Норел — онзи, който му отвори вратата — се опита да я събори, но ударът му не оказа ни най-малко въздействие на дамата. Тя сложи длан на лицето му — докосване, което изглеждаше най-лекото на света — и той се свлече на земята. Лукас получи удар с дръжката на пистолета.

Чайлдърмас едва проумяваше какво става. Той успя да се изправи и да извърви няколко ярда, без да знае дали се движи по паважа на „Хановер Скуеър“ или по древен път във Феерия.

Мистър Норел гледаше дамата вцепенен от ужас, твърде уплашен, за да закрещи или да побегне. Чайлдърмас застана пред нея с вдигнати ръце в знак на примирение.

— Мадам… — започна той.

Тя дори не го погледна.

Шеметният порой от снежни парцали го обърка. Колкото и да се мъчеше, Чайлдърмас не можеше да остане на „Хановер Скуеър“. Загадъчният пейзаж го привличаше, мистър Норел щеше да умре и той по никакъв начин не можеше да го предотврати.

Тогава стана нещо странно.

 

Стана нещо странно. „Хановер Скуеър“ изчезна. Мистър Норел, Лукас и всички останали изчезнаха.

Но дамата остана.

Тя стоеше с лице към него на древния път под небето, където се рояха и се стрелкаха черни птици. Вдигна пистолета си и го насочи от Феерия към Англия в сърцето на мистър Норел.

— Мадам — отново каза Чайлдърмас.

Жената го погледна с леден, изгарящ гняв. Нямаше думи на света, които биха могли да я разубедят. Нито в този, нито в друг свят. Затова той направи единственото, което му дойде наум. Стисна дулото па пистолета.

Последва изстрел, непоносимо оглушителен звук.

 

Именно силата на звука, както му се стори, го изтласка обратно в Англия.

Изведнъж той се озова полуседнал-полулегнал на „Хановер Скуеър“, опрял гръб в стъпалата на каретата. Зачуди се къде е Норел и дали е мъртъв. Предположи, че трябва да отиде да провери, но установи, че не го е грижа за това и остана на мястото си.

Едва когато дойде хирургът, Чайлдърмас разбра, че дамата наистина е застреляла някого и този някой е самият той.

 

Остатъкът от деня и по-голямата част от следващия премина в смесица от болка, лауданум и видения. Понякога Чайлдърмас имаше чувството, че стои на древния път под говорещото небе, но сега Лукас беше с него и разказваше за придворни дами и кофи с въглища. В небето имаше опънато въже и множество хора вървяха по него. Стрейндж беше там, а също и Норел. Двамата носеха купчини книги. Там бяха и издателят Джон Мъри, и Винкулус, и много други. Понякога болката в рамото на Чайлдърмас бягаше от него, тичаше из стаята и се криеше. Когато това станеше, му се струваше, че тя е малко животинче. Никой друг не знаеше, че то е в стаята. Чайлдърмас се чудеше дали да не им каже, за да го изгонят. Веднъж го зърна: животното имаше козина с огнен цвят, по-ярък от този на лисицата…

 

Вечерта на втория ден той лежеше в леглото си с далеч по-ясна представа за това кой е, къде се намира и какво се е случило. Към седем часа Лукас влезе в стаята и донесе един стол от трапезарията. Сложи го до леглото. След миг влезе мистър Норел и седна на него.

Няколко секунди мистър Норел само изучаваше покривката на леглото с тревожен поглед. После промърмори някакъв въпрос.

Чайлдърмас не чу думите, но съвсем естествено предположи, че мистър Норел се интересува от здравето му, затова започна да обяснява, че до ден-два ще се оправи.

Мистър Норел го прекъсна и отново попита с по-рязък тон:

— Защо си правил „Скопус“ на Беласис?

— Какво? — попита Чайлдърмас.

— Лукас каза, че си правил магия — сопна се мистър Норел. — Накарах го да ми я опише. Естествено, познах „Скопус“ на Беласис^[1] — лицето му стана сърдито и подозрително, — Защо си я правил? И което е още по-важно, къде, за Бога, си я научил? Как мога да върша работата си, когато постоянно ме предават? Не е за вярване, че изобщо съм постигнал нещо, след като съм заобиколен от слуги, които учат заклинания зад гърба ми, и от ученици, които си поставят за цел да унищожат всяко мое постижение!

Чайлдърмас го погледна с леко раздразнение.

— Вие лично ме научихте.

— Аз? — възкликна мистър Норел.

— Беше преди да дойдете в Лондон, по времето, когато прекарвахте дните си в библиотеката в Хъртфю, а аз ходех из страната да ви купувам ценни книги. Тогава ме научихте на тази магия за всеки случай, ако срещна някого, който твърди, че се занимава с практическа магия. Страхувахте се, че може да има друг магьосник, който…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна мистър Норел. — Сега си спомних. Но това не обяснява защо вчера сутринта си правил тази магия на площада.

— Защото навсякъде се усещаше магия.

— Лукас нищо не е забелязал.

— В задълженията на Лукас не влиза да знае кога някой прави магия. Това е моя работа. Преживяването беше най-странното на света. Постоянно ми се струваше, че се намирам на съвсем друго място. Мисля, че за кратко бях изложен на сериозна опасност. Не разбрах добре къде е това място. Имаше някои любопитни особености — след малко ще ви ги опиша, — но със сигурност не беше Англия. Мисля, че беше Феерия. Каква магия предизвиква такъв ефект? И откъде се е взела? Възможно ли е онази жена да е била магьосница?

— Коя жена?

— Жената, която стреля по мен.

Мистър Норел нададе гневен възглас.

— Този куршум те е засегнал по-сериозно, отколкото мислех — презрително отбеляза той. — Ако жената беше магьосница, мислиш ли, че щеше толкова лесно да разстроиш плановете й? Никой от хората на площада не беше магьосник. Със сигурност не тази жена.

— Защо? Коя е тя?

Мистър Норел помълча малко. После каза:

— Съпругата на сър Уолтър Поул. Жената, която съживих.

Чайлдърмас млъкна.

— Е, смаяхте ме! — произнесе той накрая. — Мога да се сетя за няколко души, които имат основателна причина да насочат пистолет към вас, но за нищо на света не би ми хрумнало, че тази жена ще е една от тях.

— Казват, че е луда — обясни мистър Норел. — Избягала е от хората, които я наглеждат, и е дошла да ме убие, което — мисля, ще се съгласиш — е достатъчно доказателство за лудостта й — малките му сиви очички погледнаха встрани. — В края на краищата, всички ме смятат за неин благодетел.

Чайлдърмас едва го слушаше.

— Но откъде е взела пистолета? Сър Уолтър е разумен човек. Трудно ми е да си представя, че оставя оръжия на достъпни за нея места.

— Това е пистолет за дуели — от чифта, който принадлежи на сър Уолтър. Той го е държал заключен в кутия в заключено писалище в личния си кабинет. Сър Уолтър твърди, че довчера би могъл да се закълне, че жена му не знае нищо за пистолетите. Как е успяла да се сдобие с ключа — с двата ключа, — това е загадка за всички.

— На мен не ми изглежда чак толкова загадъчно. Съпругите — дори лудите съпруги — имат начини да получават каквото искат от съпрузите си.

— Но ключовете не са били у сър Уолтър. Това е най-странното. Тези пистолети са единственото оръжие в дома му и тъй като често отсъства, той, естествено, е загрижен за сигурността на съпругата си и имуществото си. Ключовете са били у иконома — високия чернокож мъж, — предполагам, се досещаш за кого говоря. Сър Уолтър не може да проумее как икономът му е допуснал такава грешка. Според него това е най-благонадеждният и най-сигурен човек на света. Разбира се, никога не се знае какво може да хрумне на прислугата — небрежно отбеляза мистър Норел, забравил, че в момента говори с прислужник, — но трудно бих могъл да предположа, че този човек ми е сърдит за нещо. Не съм разменил и три думи с него. Разбира се — продължи той, — мога да съдя лейди Поул за опит за убийство. Вчера бях твърдо решен да го направя. Но няколко души ме посъветваха да помисля за сър Уолтър. Лорд Ливърпул и мистър Ласелс също смятат така и ми се струва, че са прави. Сър Уолтър е добър приятел на английската магия. Не бих искал да го карам да съжалява, че е мой приятел. Сър Уолтър тържествено ми обеща, че ще откара жена си в провинцията, където тя няма да вижда никого и никой няма да я вижда.

Мистър Норел не си направи труда да попита за мнението на Чайлдърмас по този повод. Въпреки факта, че точно Чайлдърмас лежеше в леглото замаян от болка и загуба на кръв, а страданията на мистър Норел се състояха основно от главоболие и малка раничка на пръста, магьосникът се смяташе за по-потърпевшия от двамата.

— Тогава чия е била магията? — попита Чайлдърмас.

— Моя, разбира се! — гневно заяви мистър Норел. — Чия друга може да бъде? Това е магията, с която съживих лейди Поул. Нея си почувствал и нея ти е показал „Скопус“ на Беласис. Това беше в началото на кариерата ми и, бих казал, някои несъвършенства в магията може да са причинили подобен странен обрат, и…

— Странен обрат? — дрезгаво кресна Чайлдърмас и се задави от пристъп на кашлица. Когато си пое дъх, той каза: — Във всеки момент се страхувах, че мога да се пренеса на място, където отвсякъде лъха магия. Небето ми говореше! Всичко ми говореше! Как е станало това?

Мистър Норел повдигна вежди.

— Не знам. Може да си бил пиян.

— А виждали ли сте ме някога да изпълнявам задълженията си в пияно състояние? — попита Чайлдърмас с леден тон.

Мистър Норел отбранително сви рамене.

— Нямам ни най-малка представа какво вършиш. Струва ми се, че винаги си действал по свои закони, още от мига, в който влезе в дома ми.

— Но, разбира се, това съвсем не е странно, ако се разглежда в светлината на древната английска магия — упорстваше Чайлдърмас. — Нали сте ми казвали, че Ауреатите са гледали на дърветата, хълмовете, реките и така нататък като на живи същества със свои мисли, спомени и желания? Те са смятали, че в целия свят постоянно действа нещо подобно на магия.

— Да, някои Ауреати наистина са мислили така. Това е схващане, възприето от слугите им феи, които са приписвали част от изключителната си магическа дарба на способността си да разговарят с дървета, реки и прочие и да завързват приятелства и съюзи с тях. Но нямаме основания да вярваме, че са били прави. Моята магия не почива на никакви подобни нелепи схващания.

— Небето ми говореше — каза Чайлдърмас. — Ако това, което видях, е истина, тогава… — той млъкна.

— Тогава какво? — попита мистър Норел.

В слабостта си Чайлдърмас разсъждаваше на глас. Той искаше да каже, че ако това, което е видял, е истина, тогава всичко, което Стрейндж и Норел са правили досега, е детска игра, а магията е далеч по-непозната и по-страшна, отколкото някой от тях предполага. Стрейндж и Норел просто пускаха лястовички от хартия в уютен салон, докато истинската магия се стрелкаше, кръжеше и се рееше на огромни криле в безбрежно небе високо, високо над главите им.

Но Чайлдърмас осъзна, че мистър Норел едва ли ще приветства подобни идеи, затова не каза нищо.

Незнайно как мистър Норел като че ли отгатна мислите му.

— О! — възкликна той с неочаквано вълнение. — Много добре! Значи и ти мислиш така? В такъв случай те съветвам незабавно да се присъединиш към Стрейндж и Мъри, и всички останали предатели! Мисля, че идеите им особено ще допаднат на сегашното ти разположение на духа! Не се съмнявам, че те с радост ще те приемат. Тъкмо ще можеш да им откриеш всичките ми тайни! Смея да предположа, че щедро ще те възнаградят за това. Аз ще бъда разорен, а…

— Мистър Норел, успокойте се. Нямам намерение да си търся нова работа. Вие сте последният господар, на когото възнамерявам да служа.

Последва нова кратка пауза, която може би даде на мистър Норел време да помисли за това колко неуместно е да се кара с човека, спасил живота му предишния ден. Той каза с по-разсъдлив тон:

— Предполагам, никой още не ти е съобщил. Съпругата на Стрейндж е мъртва.

— Какво?

— Мъртва е. Научих вестта от сър Уолтър. Доколкото разбрах, излязла на разходка в снега. Крайно неблагоразумно. Два дни по-късно издъхнала.

Чайлдърмас почувства хлад. Изведнъж зловещият пейзаж стана странно осезаем, съвсем под кожата на Англия. Той почти се видя отново на древния път…

 

…и Арабела Стрейндж вървеше по пътя. Беше с гръб към него и крачеше сама из студените сиви земи, под магическото говорещо небе…

 

— Научих — продължи мистър Норел, без изобщо да забелязва внезапната бледност и затруднено дишане на Чайлдърмас, — че лейди Поул силно се разстроила от смъртта на мисис Стрейндж. Душевното й разстройство преминало всякакви разумни граници. Изглежда, двете са били приятелки. Нямах представа. Ако го знаех по-рано, може би щях… — той млъкна и лицето му се оживи от необяснимо вълнение. — Но вече няма значение — едната е луда, а другата е мъртва. Доколкото сър Уолтър може да съди, лейди Поул като че ли ме смята отговорен по някакъв начин за смъртта на мисис Стрейндж — мистър Норел млъкна. После, сякаш за да пропъди всяко съмнение по въпроса, добави: — Което, разбира се, е нелепо.

Точно в този момент в стаята влязоха двама видни лекари, които мистър Норел беше наел да се грижат за Чайлдърмас. Те останаха изненадани, като видяха магьосника в стаята — изненадани и приятно развълнувани. Усмихнатите им лица, поклоните и киманията говореха за това колко са очаровани от снизхождението, което според тях този велик човек проявява, като навестява слугата си. Лекарите му казаха, че рядко попадат в дом, където господарят е толкова загрижен за здравето на подчинените си, а слугите са така привързани към господарите си — привързаност, която почива не толкова на дълг, колкото на уважение и топли чувства.

Мистър Норел бе също толкова податлив на ласкателства, колкото и повечето мъже, затова започна да му се струва, че може би наистина прави нещо необичайно добродетелно. Той протегна ръка с намерението дружески и снизходително да потупа Чайлдърмас по рамото. Но когато срещна ледения поглед на секретаря си, размисли, изкашля се и излезе от стаята. Чайлдърмас го проследи с поглед.

„Всички магьосници лъжат, а този най-много от всички“ — казваше Винкулус.