Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (50)

50
„ИСТОРИЯ И ПРАКТИКА НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“

Април — краят на септември 1816 година

 

ПРИЯТЕЛИТЕ НА СТРЕЙНДЖ с успокоение научиха, че магьосникът не възнамерява да изостави удобните къщи, приличния доход и прислугата, за да тръгне да скита като циганин във вятър и дъжд, но малцина от тях одобриха новото му начинание. Те имаха сериозно основание да се боят, че Стрейндж е отхвърлил всякакви задръжки и че няма магия, която да не е готов да опита. Обещанието, дадено на Арабела, засега го държеше настрана от Кралските пътища, но никакви предупреждения на сър Уолтър не можеха да го спрат постоянно да говори и да се интересува от Джон Ъскглас и от поданиците му феи.

Към края на април тримата нови ученици на Стрейндж — почитаемият Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и учителят по танци Том Леви — вече се бяха настанили в близост до „Сохо Скуеър“ и всеки ден посещаваха дома на Стрейндж, за да изучават магия. В промеждутъците между уроците им Стрейндж работеше над книгата си или правеше магии за армията и Източноиндийската компания. Освен това беше получил поръчения от Корпорацията на Ливърпул и Обществото на търговците в Бристол.

Фактът, че Стрейндж все още работеше за различни институции — или изобщо за някого, — така вбесяваше мистър Норел, че той се оплака на премиер-министъра лорд Ливърпул.

Лорд Ливърпул не прояви съчувствие.

— Генералите могат да правят каквото пожелаят, мистър Норел. Както знаете, правителството не се меси във военните дела^[1]. Армията от години използва Стрейндж и не вижда причина да спре да го прави само защото вие сте се скарали. Що се отнася до Източно индийската компания, казаха ми, че служителите първо са се обърнали към вас, но вие се отказали да им помогнете.

Малките очички на мистър Норел бързо замигаха.

— Работата ми за правителството — за вас, милорд — поглъща голяма част от времето ми. Не мога да я пренебрегна заради делата на някаква частна компания.

— И, повярвайте ми, мистър Норел, ние сме ви признателни за това. Но все пак едва ли има нужда да ви обяснявам колко важна е Източноиндийската компания за страната ни, а тя отчаяно се нуждае от услугите на магьосник.

Компанията разполага с флотилии, оставени на милостта на бурите и лошото време, управлява обширни територии и войските й са принудени постоянно да отблъскват нападения на индийски принцове и бандити. Мистър Стрейндж се занимава с времето край бреговете и в Индийския океан и дава съвети за използване на магия на вражеските територии. Директорите на Източноиндийската компания смятат, че опитът му на Пиренейския полуостров е неоценим. Това е поредното доказателство, че Англия спешно се нуждае от още магьосници. Мистър Норел, колкото и да се стараете, не можете да бъдете навсякъде и да се занимавате с всичко — а и никой не очаква това от вас. Чух, че мистър Стрейндж е взел ученици. Много бих се радвал да чуя, че и вие възнамерявате да сторите същото.

Въпреки одобрението на лорд Ливърпул обучението на тримата млади магьосници Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви не вървеше по-гладко от обучението на Стрейндж преди шест години. Единствената разлика беше, че докато Стрейндж бе принуден да се бори с потайността на Норел, младежите трябваше постоянно да търпят унинието и безпокойството на Стрейндж.

В началото на юни първият том на „История и практика на английската магия“ беше завършен. Стрейндж го занесе на мистър Мъри и никой не се изненада, когато на другия ден съобщи на учениците си Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви, че ще се наложи да прекъснат за известно време обучението по магия, защото той заминава за чужбина.

— Мисля, че планът ви е отличен! — възкликна сър Уолтър, когато Стрейндж му каза за решението си. — Промяна на обстановката. Точно това бих ви препоръчал. Вървете! Вървете!

— Не смятате ли, че е твърде рано? — тревожно попита Стрейндж. — Ще оставя Норел да завладее Лондон, така да се каже.

— Мислите, че имаме толкова къса памет? Е, ще се постараем за няколко месеца да не ви забравим. Впрочем книгата ви скоро ще излезе и ще напомня на всички колко ни е зле без вас.

— Вярно. Книгата. На Норел ще му трябват няколко месеца да опровергае четиридесет и шест глави, а аз ще се върна много преди да е свършил.

— Къде ще отидете?

— В Италия, струва ми се. Страните от Южна Европа винаги са ме привличали. Докато бях в Испания, често оставах поразен от красотата на пейзажите — или поне мисля, че бих останал поразен, ако наоколо не гъмжеше от войници и пушек.

— Надявам се, че от време на време ще пишете? Да споделяте впечатления?

— O, няма да ви пощадя. Свещено право на пътешественика е да разсейва притеснението си от всяко дребно неудобство, като пише за него на приятелите си. Очаквайте пространни описания на всичко около мен.

Както ставаше често напоследък, Стрейндж внезапно помръкна. Безгрижното му иронично изражение в миг изчезна и той се загледа намръщен в кофата с въглища.

— Чудех се дали… — заговори той накрая. — Тоест, бих искал да ви помоля… — магьосникът изпъшка, ядосан на собствената си нерешителност. — Бихте ли предали на лейди Поул съобщение от мен? Ще ви бъда много признателен. Арабела беше силно привързана към Нейно благородие и знам, че не би искала да напусна Англия, без да изпратя няколко думи на лейди Поул.

— Разбира се. Какво да й кажа?

— O, просто й предайте сърдечните ми пожелания за оздравяване. Каквото намерите за добре. Няма значение какво ще кажете. Просто й съобщете, че това е вест от съпруга на Арабела. Искам Нейно благородие да знае, че съпругът на приятелката й не я е забравил.

— С най-голямо удоволствие — отвърна сър Уолтър. — Благодаря.

Стрейндж донякъде се надяваше сър Уолтър да го покани да предаде пожеланията си лично, но това не стана. Никой не знаеше дали лейди Поул е в дома си на „Харли Стрийт“. Из града се носеше слух, че сър Уолтър я е изпратил в провинцията.

 

Стрейндж не беше сам в желанието си да замине за чужбина. Изведнъж това се превърна в мода. Твърде дълго англичаните не бяха напускали острова си, спирани от войната с Бонапарт. Твърде дълго бяха принуждавани да задоволяват копнежа си по нови гледки и чудати хора с пътувания до шотландските планини, английските езера или Дарбишир Пийк. Но сега, когато войната беше свършила, те можеха да отидат до континента и да се любуват на планини и крайбрежия от съвсем друг характер. Можеха да видят с очите си онези прочути произведения на изкуството, които дотогава бяха виждали само в книги с илюстрации. Някои отиваха в чужбина с надеждата да намерят места на континента, където животът е по-евтин, отколкото у дома. Други заминаваха, за да избягат от дългове или от скандали, а имаше и такива като Стрейндж, които отиваха да търсят спокойствие, каквото нямат в Англия.

Брюксел

12 юни 1816 година

 

Джонатан Стрейндж до Джон Сегундус

 

„Доколкото мога да съдя, аз се движа близо месец след Байрон^[2]. Във всеки град, където спираме, се сблъскваме с хотелиери, пощальони, чиновници, граждани, прислужници и дами от всякакви възрасти и прослойки, чийто ум като че ли се е размътил от краткото им общуване с Негова светлост. И макар че спътниците ми не пропускат да кажат на хората, че аз съм онова чудовищно същество, наречено английски магьосник, очевидно това е нищо в сравнение с английския поет и където и да отида, се радвам на репутацията — съвсем нова за мен, уверявам ви — на тих и кротък англичанин, който не вдига шум и не притеснява никого…“

Тази година лятото беше странно. Или по-скоро изобщо нямаше лято. Зимата се задържа чак до август. Слънцето почти не се показваше. Плътни сиви облаци забулваха небето, зли ветрове върлуваха из градове и села и съсипваха реколтата, дъждове и градушки, тук-таме разнообразявани от гръмотевици и светкавици, се изсипваха над цяла Европа. В много отношения това беше по-лошо и от зима: дългите дни отнемаха на хората утехата на тъмнината, която би могла временно да скрие всички тези нещастия.

Лондон бе почти опустял. Парламентът беше разпуснат и членовете му се оттеглиха в къщите си в провинцията, за да имат по-хубав изглед към дъжда навън. Издателят Джон Мъри седеше в дома си на „Албърмарл Стрийт“ в Лондон. По друго време гостната му беше най-оживеното място в града: в нея гъмжеше от поети, есеисти, журналисти и всички литературни величия на кралството. Но сега литературните величия бяха заминали на село. Дъждът барабанеше по прозорците, вятърът свиреше в комина. Мистър Мъри сипа още въглища в огъня и седна зад бюрото си да чете писма. Той вземаше всяко писмо поотделно и го поднасяше към лявото си око (дясното му бе почти сляпо и безполезно).

Случи се така, че точно в този ден имаше две писма от Женева, Швейцария. В първото лорд Байрон се оплакваше от Джонатан Стрейндж, а във второто Стрейндж се оплакваше от Байрон. Двамата се бяха срещали няколко пъти в дома на мистър Мъри, но не бяха общували помежду си. Преди две седмици Стрейндж бе посетил Байрон в Женева. Срещата не беше преминала успешно.

Стрейндж (напоследък изпълнен с дълбоко уважение към бракосъчетанието и всичко, което бе изгубил заедно с Арабела) не беше във възторг от начина на живот на Байрон. „Посетих Негова светлост в красивата му вила на брега на езерото. Той не беше сам. С него имаше още един поет на име Шели, мисис Шели и друга млада жена — всъщност момиче, — което се представи като мисис Клеърмонт и чиито отношения с двамата мъже не можах да проумея. Дори да знаете какви са, не ми казвайте. С тях беше и странен млад мъж, който през цялото време говореше безсмислици — някой си мистър Полидори.“

Лорд Байрон от своя страна имаше възражения срещу облеклото на Стрейндж. „Магьосникът беше в траур. Жена му е починала на Коледа, нали? Но може би той смята, че черното му придава по-загадъчен и магьоснически вид.“

След първоначалната си антипатия един към друг те бяха преминали към спорове за политика. Стрейндж пишеше: „Не знам как стана, но изведнъж се разговорихме за битката при Ватерлоо — злополучна тема за разговор, тъй като аз съм магьосникът на херцог Уелингтън, а те мразят Уелингтън и боготворят Бонапарт. С дързост, присъща на осемнадесетгодишните, мисис Клеърмонт ме полита дали не се срамувам да бъда инструмент в ръцете на толкова надменен човек. «Не» — отвърнах аз.“

Байрон пишеше: „Той е голям привърженик на херцог У. Надявам се заради вас, драги ми Мъри, книгата му да се окаже по-интересна от него самия.“

Стрейндж завършваше писмото си с думите: „Хората имат странни представи за магьосниците. Искаха да им разкажа за вампирите.“

Мистър Мъри съжали, че двамата му автори не се разбират помежду си, но като помисли, си каза, че едва ли би могло да бъде другояче, защото и двамата бяха прочути с разправиите си: Стрейндж се караше с Норел, а Байрон — практически с всички^[3].

След като привърши с четенето на писмата, мистър Мъри реши да слезе в книжарницата. Той беше отпечатал много екземпляри от книгата на Джонатан Стрейндж и нямаше търпение да разбере как вървят. Книжарницата се държеше от човек на име Шакълтън, който изглеждаше точно така, както си представяте един книжар. От него не би излязъл добър продавач в магазин — поне не в магазин за мъжка мода или шапки, където продавачът трябва да бъде по-съобразителен от клиентите си, — но за книжар той беше идеален. Шакълтън беше човек без възраст. Беше слаб, прашен и целият изцапан с мастило. Имаше вид на учен с увлечение по абстрактното. На носа му се мъдреха очила, зад ухото му беше затъкнато паче перо, а на главата му имаше чорлава перука.

— Шакълтън, колко бройки от книгата на мистър Стрейндж сме продали днес? — попита мистър Мъри.

— Шестдесет-седемдесет, струва ми се.

— Отлично! — възкликна мистър Мъри.

Шакълтън се намръщи и побутна очилата на носа си.

— Да, така изглежда, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Шакълтън извади перото иззад ухото си.

— Много хора дойдоха втори път и си купиха по още един екземпляр.

— Още по-добре! С това темпо ще надминем продажбите на „Корсар“ на лорд Байрон! Както е тръгнало, към края на идната седмица ще трябва да печатаме още бройки!

Като забеляза, че Шакълтън е все така намръщен, мистър Мъри добави:

— Е, какво има? Може би купуват книгата за подарък на приятелите си. Шакълтън поклати глава толкова енергично, че кичурите на перуката му се разлюляха.

— Необичайно е. Не помня досега да се е случвало.

Вратата на книжарницата се отвори и влезе млад мъж. Той беше нисък на ръст и с крехко телосложение. Имаше правилни черти и, честно казано, можеше да мине за красив, ако не бяха маниерите му. Мъжът беше от онези хора, чиито идеи са твърде напористи, за да се задържат в главата, и изригват навън за ужас на околните. Той си говореше сам и изражението на лицето му постоянно се менеше. В рамките на една секунда човекът изглеждаше изненадан, обиден, решителен и гневен — емоции, вероятно предизвикани от оживени разговори, водени с въображаеми хора в главата му.

Магазините — особено лондонските магазини — са предпочитано място за всякакви безумци, затова мистър Мъри и Шакълтън тутакси застанаха нащрек. Подозренията им съвсем не се разсеяха, когато младият мъж изгледа Шакълтън с блеснали сини очи и кресна:

— Така ли се отнасяте с клиентите си? Това ли е прехвалената ви любезност?

Той се обърна към мистър Мъри със следните думи:

— Един съвет от мен, сър: не купувайте книги от тук! Тези хора лъжат и крадат!

— Лъжат и крадат? — учуди се мистър Мъри. — Не, имате грешка, сър. Сигурен съм, че можем да ви убедим в обратното.

— Ха! — възкликна младият мъж и измери мистър Мъри с поглед, с който искаше да покаже, че е разбрал, че мистър Мъри не е такъв, за какъвто го е смятал.

— Аз съм собственикът — побърза да обясни мистър Мъри. — Тук не ограбваме никого. Кажете ми какъв е проблемът и аз ще се радвам да ви услужа с каквото мога. Убеден съм, че е станало недоразумение.

Но любезните думи на мистър Мъри ни най-малко не успокоиха младия мъж. Той закрещя:

— Нима ще отречете, сър, че това учреждение ползва услугите на един мошеник и измамник — магьосник на име Стрейндж?

Мистър Мъри понечи да каже, че Стрейндж е един от авторите му, но мъжът не пожела да го изслуша.

— Отричате ли, сър, че мистър Стрейндж е направил магия на книгите си, за да могат те да изчезват и хората да си ги купуват отново? И отново! — той размаха пръст пред лицето на Шакълтън и го погледна лукаво. — Сигурно ще кажете, че не ме помните!

— Не, сър, няма да кажа подобно нещо. Много добре ви помня. Вие бяхте един от първите, които си купиха „История и практика на английската магия“, а след седмица се върнахте да купите още един екземпляр.

Младият мъж се ококори.

— Бях принуден да купя още един екземпляр! — кресна възмутено той. — Първият изчезна!

— Изчезна? — попита мистър Мъри озадачен. — Ако сте загубили книгата си, мистър… ъ-ъ-ъ, съжалявам, но не разбирам защо обвинявате книжаря.

— Името ми, сър, е Грийн. И не съм загубил книгата. Тя изчезна. Два пъти — мистър Грийн въздъхна дълбоко като човек, който се вижда принуден да разговаря с глупаци и слабоумни идиоти. — Занесох първата книга у дома — обясни той — и я сложих на масата върху една кутия, в която държа бръсначите и нещата си за бръснене — мистър Грийн с жестове показа как слага книгата върху кутията. — Върху книгата сложих вестника, а върху вестника — месинговия свещник и едно яйце.

— Яйце? — попита мистър Мъри.

— Твърдо сварено яйце! Но когато се обърнах — след не повече от десет минути, — вестникът беше отгоре на кутията, а книгата я нямаше! Но яйцето и свещникът си бяха на местата. Затова седмица по-късно се върнах и купих още една книга, точно както казва продавачът ви. Занесох я у дома. Оставих я на полицата над камината до „Речник по практическа хирургия“ на Купър и сложих чайника върху нея. Но стана така, че докато правех чай, съборих двете книги и те паднаха в коша, където държа дрехите за пране. В понеделник Джак Бут — слугата ми — сложи в коша мръсните чаршафи. Във вторник дойде перачката да вземе нещата за пране, но когато извади чаршафите, „Речник по практическа хирургия“ на Купър беше на дъното на коша, а „История на английската магия“ я нямаше!

Тези обяснения, които подсказваха известна ексцентричност в поддържането на домакинството на мистър Грийн, като че ли внасяха някаква яснота в случилото се.

— Не може ли да сте забравили къде сте я оставили? — попита мистър Шакълтън.

— Може би перачката я е отнесла заедно с чаршафите? — предположи мистър Мъри.

— Не, не! — отсече мистър Грийн.

— Може ли някой да я е взел да я чете? Или да я е преместил? — попита Шакълтън.

Мистър Грийн се стъписа от думите му.

— Кой? — възкликна той.

— Ами… нямам представа. Мисис Грийн? Слугата ви?

— Няма мисис Грийн! С мен не живее никой! Освен Джак Бут, а Джак Бут не знае да чете!

— Тогава някой приятел?

Мистър Грийн отрече някога да е имал приятели. Мистър Мъри въздъхна.

— Шакълтън, дай на мистър Грийн още една бройка и му върни парите за втората книга — той се обърна към мистър Грийн и каза: — Радвам се, че книгата ви е харесала и искате да си я купите отново.

— Как ще ми е харесала! — кресна мистър Грийн, по-смаян от всякога. — Нямам ни най-малка представа дали ми харесва или не! Нямах възможност да я разгърна!

След като той си тръгна, мистър Мъри се повъртя из книжарницата, пусна няколко шеги за кошове за пране и твърдо сварени яйца, но мистър Шакълтън (който обичаше да се шегува не по-малко от останалите хора) не се забавляваше. Той беше замислен и угрижен и няколко пъти повтори, че става нещо странно.

След половин час мистър Мъри стоеше в стаята си на горния етаж и разглеждаше лавиците с книги. Вдигна глава и видя Шакълтън.

— Върна се — каза книжарят.

— Кой?

— Грийн. Пак беше загубил книгата. Била в десния му джоб, но докато стигне „Грейт Полтни Стрийт“, вече я нямало. Разбира се, казах му, че в Лондон има много крадци, но трябва да признаете, че…

— Да, да! Няма значение! — прекъсна го мистър Мъри. — И моята книга я няма! Погледни! Бях я сложил тук, между „Пустословия“ на Д’Израели и „Ема“ на мис Остин. Виждаш празното място. Какво става, Шакълтън?

— Магия — отсече Шакълтън. — Мислих за това и смятам, че Грийн е прав. Направена е магия — на книгите и на нас.

— Магия! — мистър Мъри се облещи от учудване. — Да, предполагам, че е възможно. Никога досега не съм изпитвал влиянието на магия и не мисля, че занапред ще ми се иска. Много свръхестествено и неприятно. Откъде, за Бога, да знаем какво да правим, след като нещата не стават така, както би трябвало?

— Е — започна Шакълтън, — на ваше място бих поговорил с другите книжари, за да разбера дали и при тях книгите изчезват. Тогава поне ще знаем дали навсякъде е така или само при нас.

Това изглеждаше разумно. След като наредиха на разносвача да пази книжарницата, мистър Мъри и Шакълтън сложиха шапките си и излязоха във вятъра и дъжда. Най-близката книжарница беше „Едуардс и Скитъринг“ на „Пикадили“. Когато стигнаха, трябваше да отстъпят встрани, за да направят път на лакей в синя ливрея. Той изнасяше от книжарницата голяма купчина книги.

Преди Мистър Мъри да успее да си помисли, че лакеят и ливреята му се струват познати, човека вече го нямаше.

Вътре завариха мистър Едуардс да води оживен разговор с Джон Чайлдърмас. Когато Мъри и Шакълтън влязоха, мистър Едуардс се обърна и ги погледна виновно, но Чайлдърмас невъзмутимо каза:

— А, мистър Мъри! Радвам се да ви видя, сър. Това ми спестява една разходка в дъжда.

— Какво става? — попита мистър Мъри. — Какво правите?

— Какво правя ли? Мистър Норел купува книги. Това е.

— Ха! Ако господарят ви смята да осуети разпространението на книгата на мистър Стрейндж, като изкупи всички бройки, ще го разочаровам. Мистър Норел е богат човек, но накрая парите му ще свършат, а аз мога да печатам със същата бързина, с която той ще купува.

— Не — каза Чайлдърмас. — Не можете.

Мистър Мъри се обърна към мистър Едуардс.

— Робърт, Робърт! Защо им позволяваш да те тероризират така? Горкият мистър Едуардс изглеждаше много нещастен.

— Съжалявам, мистър Мъри, но всички книги изчезват. Наложи се да върна парите на повече от тридесет души. Губя много. А сега мистър Норел ми предложи да изкупи цялата складова наличност и да ми плати добре, и аз…

— Добре? — възкликна Шакълтън, неспособен да слуша повече. — Какво му е доброто, искам да знам? Кой според вас е направил така, че книгите да изчезват?

— Да! — съгласи се мистър Мъри, обърна се към Чайлдърмас и каза: — Няма да отречете, че всичко това е дело на мистър Норел, нали?

— Не, не. Тъкмо обратното, мистър Норел държи да поеме отговорността. Той е съставил цял списък от причини и с радост ще ги каже на всеки, който би го изслушал.

— И какви са тези причини? — хладно попита мистър Мъри.

— O, обичайните неща, предполагам — отвърна Чайлдърмас някак уклончиво. — Той подготвя писмо, в което ще ви обясни всичко.

— И мислите, че ще се задоволя с това? С писмено извинение?

— Извинение? Съмнявам се, че ще получите каквото и да било извинение.

— Смятам да говоря с адвоката си — заяви мистър Мъри. — Още днес следобед.

— Разбира се, направете го. Не сме очаквали друго. Но каквото и да стане, мистър Норел не би искал да загубите пари. Щом имате готовност да ми представите сметка за всичко, което сте похарчили за публикуването на книгата на мистър Стрейндж, аз съм упълномощен да ви връча чек за цялата сума.

Това беше неочаквано. Мистър Мъри се разкъсваше между желанието си да отвърне на Чайлдърмас по най-грубия начин и съзнанието, че Норел го лишава от голяма сума пари и би било редно да му ги плати.

Шакълтън дискретно побутна мистър Мъри, за да го предупреди да не върши нищо необмислено.

— А печалбата ми? — попита мистър Мъри, за да спечели време.

— О, искате и тя да бъде взета предвид, така ли? Мисля, че е редно. Нека поговоря с мистър Норел — с тези думи Чайлдърмас се поклони и излезе от книжарницата.

Мистър Мъри и Шакълтън нямаха причина да остават повече. Щом излязоха на улицата, мистър Мъри се обърна към Шакълтън и каза:

— Върви на „Теймз Стрийт“ (там се намираше складът, където мистър Мъри държеше стоката си) и провери дали са останали бройки от книгата на мистър Стрейндж. Не позволявай на Джаксън да ти отговори набързо и да те отпрати. Накарай го да ти ги покаже. Кажи му, че искам да ги преброи и до час да ми съобщи точната бройка.

Когато се върна на „Албърмарл Стрийт“, мистър Мъри завари в книжарницата си трима младежи. Щом го видяха, те затвориха книгите, които прелистваха, бързо го наобиколиха и заговориха в един глас. Мистър Мъри предположи, че са дошли по същата причина като мистър Грийн. Тъй като двама от тях бяха много високи, а и тримата — гръмогласни и ядосани, той направи знак на разносвача да изтича за помощ. Разносвачът стоеше неподвижно и наблюдаваше сцената с голям интерес.

Гневните възгласи като „Отчаян злодей!“ и „Презрян мошеник!“ от страна на младежите още повече смутиха мистър Мъри, но след малко той започна да проумява, че обидите са адресирани не към него, а към мистър Норел.

— Моля за извинение, господа — каза той, — но ако не ви затруднява, ще бъдете ли така любезни да ми съобщите кои сте?

Младежите се изненадаха. Те мислеха, че са по-прочути. Представиха се като тримата ученици на Стрейндж — Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви.

Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой бяха високи и хубави младежи, а Том Леви беше нисък и слаб, с тъмна коса и черни очи. Както вече бе отбелязано, Хадли-Брайт и Пърфой бяха благородни английски джентълмени, докато Том беше бивш учител по танци, чиито предци до един бяха евреи. За щастие Хадли-Брайт и Пърфой не обръщаха особено внимание на такива неща като положение и произход. Тъй като знаеха, че Том е най-талантливият сред тях, те обикновено се съветваха с него по всички въпроси на магическото обучение и освен че се обръщаха към него на малко име (докато той ги наричаше „мистър Пърфой“ и „мистър Хадли-Брайт“) и очакваха от него да прибира оставените от тях книги, двамата бяха склонни да го възприемат като равен.

— Не можем да стоим със скръстени ръце, когато този злодей, това чудовище унищожава великото дело на мистър Стрейндж! — заяви Хенри Пърфой. — Дайте ни задача, мистър Мъри! Само за това ви молим!

— И ако тази задача изисква да пронижем мистър Норел с много остра сабя, още по-добре — добави Уилям Хадли-Брайт.

— Може ли някой от вас да намери Стрейндж и да го доведе? — попита мистър Мъри.

— O, разбира се! Хадли-Брайт е подходящият човек затова! — обяви Хенри Пърфой. — Той е бил адютант на херцога при Ватерлоо. Нищо на света не му допада повече от галопиране с невъзможна бързина.

— Знаете ли къде е мистър Стрейндж? — попита Том Леви.

— Преди две седмици е бил в Женева — отвърна мистър Мъри. — Тази сутрин получих писмо от него. Може още да е там. Или да е заминал за Италия.

Вратата се отвори и влезе Шакълтън. Перуката му беше обсипана с дъждовни капки, сякаш украсена със стъклени мъниста.

— Всичко е наред — обяви той на мистър Мъри. — Книгите са в балите.

— Със собствените си очи ли ги видя?

— Да. Смея да предположа, че се иска много магия, за да накараш десет хиляди книги да изчезнат.

— Да можех и аз да бъда такъв оптимист — отбеляза Том Леви. — Простете ми, мистър Мъри, но от всичко, което съм чувал за мистър Норел, захване ли се веднъж с нещо, труди се неуморно, докато го свърши. Не вярвам, че имаме време да чакаме завръщането на мистър Стрейндж.

Шакълтън се изненада, че някой се изказва така самоуверено по магически въпроси.

Мистър Мъри побърза да представи тримата ученици на Стрейндж.

— С колко време разполагаме според вас? — обърна се той към Том Леви.

— Ден. Най-много два. Със сигурност не е достатъчно, за да намерим мистър Стрейндж и да го доведем. Струва ми се, мистър Мъри, че трябва да оставите това в наши ръце, а ние ще опитаме едно-две заклинания, с които да противодействаме на мистър Норел.

— Има ли такива заклинания? — попита мистър Мъри, като гледаше недоверчиво чираците магьосници.

— O, стотици! — възкликна Хенри Пърфой.

— Знаете ли някое от тях? — попита мистър Мъри.

— Знаем за тях — каза Уилям Хадли-Брайт. — Вероятно бихме могли да съставим едно що-годе прилично заклинание. Колко прекрасно би било мистър Стрейндж да се върне от континента и да види, че ние сме спасили книгата му! Мисля, че това би му отворило очите!

— Какво ще кажете за „Невидимо еди-какво си и еди-що си“? — попита Хенри Пърфой.

— Знам за какво говорите — каза Уилям Хадли-Брайт.

— Наистина забележителна процедура на доктор Пейл — обясни Хенри Пърфой на мистър Мъри. — Обръща магията и я стоварва върху онзи, който я е направил. Книгите на мистър Норел ще изчезнат! В края на краищата, той заслужава точно това.

— Не съм сигурен, че мистър Стрейндж ще се зарадва, ако се върне и научи, че сме унищожили най-добрата магическа библиотека в Англия — каза Том. — Впрочем, за да направим „Невидимо отражение и защита“ на Пейл, трябва да конструираме Квилифон.

— Какво? — попита мистър Мъри.

— Квилифон — отговори Уилям Хадли-Брайт. — Творбите на доктор Пейл изобилстват от подобни машини за правене на магии. Струва ми се, че на външен вид е нещо средно между тромпет и вилица за препичане на хляб…

— …и на върха му има четири метални сфери, които се въртят — добави Хенри Пърфой.

— Разбирам — каза мистър Мъри.

— Конструирането на Квилифон ще отнеме твърде много време — решително заяви Том. — Предлагам да насочим вниманието си към „Профилаксис“ на Де Чийп^[4]. Тя действа много бързо и ако се направи както трябва, може да възпре за кратко магията на Норел — колкото да известим мистър Стрейндж.

Точно в този момент вратата се отвори и в книжарницата влезе мръсен работник с кожена престилка. Той малко се стъписа, когато очите на всички присъстващи се втренчиха в него. Човекът леко се поклони, подаде на Шакълтън лист хартия и бързо изскочи навън.

— Какво има, Шакълтън? — попита мистър Мъри.

— Съобщение от „Теймз Стрийт“. Разгърнали са книгите. Всичките са празни — на нито една страница не е останала и дума. Съжалявам, мистър Мъри, но „История и практика на английската магия“ е изгубена.

Уилям Хадли-Брайт пъхна ръце в джобовете и тихо подсвирна.

С напредването на времето стана ясно, че не е останал и един екземпляр от книгата на Стрейндж. Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой настояваха да извикат Норел на дуел, но им беше обяснено, че мистър Норел е възрастен джентълмен, който рядко прави физически упражения и никой не го е виждал да държи сабя или пистолет. При никакви обстоятелства не би било редно или почтено двама мъже в разцвета на силите си (един от които войник) да го викат на дуел. Хадли-Брайт и Пърфой приеха добронамерено този съвет, но Пърфой все пак се огледа в търсене на човек, който може да се мери по немощ с мистър Норел. Погледът му се спря на Шакълтън.

Дойдоха и други приятели на Стрейндж, за да споделят нещастието на мистър Мъри и да дадат воля на гнева си от стореното от мистър Норел. Пристигна лорд Портисхед и предаде дословно съдържанието на писмото, което бе изпратил до мистър Норел, за да сложи край на приятелството си с него, и на друго писмо до Ласелс, с което подава оставка като редактор на „Приятелите на английската магия“ и се отказва от абонамента си.

— Отсега нататък, господа — обяви той на учениците на Стрейндж, — се считам за привърженик единствено на вашия лагер.

Учениците на Стрейндж увериха Негова светлост, че е постъпил правилно и че никога няма да съжалява.

В седем часа дойде Чайлдърмас. Той влезе в препълнената книжарница със същата тържественост, с каквато се влиза в църква.

— Е, колко сте загубили, мистър Мъри? — попита той, извади бележник, взе едно перо от бюрото на мистър Мъри и го топна в мастилницата.

— Приберете бележника си, мистър Чайлдърмас — отвърна издателят. — Не искам парите ви.

— Наистина ли? Внимавайте, сър, не оставяйте тези господа да ви влияят. Някои от тях са млади и безотговорни… — Чайлдърмас изгледа хладно тримата ученици на Стрейндж и неколцината униформени офицери, които стояха в книжарницата. — А други са богати и сто лири повече или по-малко са нищо за тях — той стрелна с поглед лорд Портисхед. — Но вие, мистър Мъри, сте делови човек и работата би трябвало да е първата ви грижа.

— Ха! — мистър Мъри скръсти ръце и втренчи победоносно едното си здраво око в Чайлдърмас. — Мислите, че отчаяно се нуждая от пари, но не е така. Цяла вечер получавам предложения за заеми от приятели на мистър Стрейндж. Ако поискам, мога дори да се захвана с ново начинание! Но ще ви помоля да предадете съобщение от мен на мистър Норел. То е следното: накрая ще плати, но ние ще поставим условията, не той. Ще го накараме да плати за ново издание. Ще поеме разноските по рекламата за книгата на съперника си. От това ще го заболи най-много, струва ми се.

— O, със сигурност! Ако изобщо стане — сухо отбеляза Чайлдърмас и се обърна към вратата. После спря и се загледа в килима, сякаш се двоумеше за нещо. — Ето какво ще ви кажа. Независимо как изглеждат нещата в момента, книгата не е унищожена. Аз наредих картите си и ги попитах дали са останали екземпляри от книгата. Излиза, че са останали два. Единият е у Стрейндж, а другият — у Норел.

През следващия месец в Лондон не се говореше за нищо друго, освен за поразителната магия на мистър Норел, но дали причината е била вредността на книгата на Стрейндж или завистта на мистър Норел — тук мненията се разделяха. Хората, които си бяха купили книгата, бяха ядосани от загубата й, а и мистър Норел влоши положението, като изпрати слуги по домовете им с една гвинея (стойността на книгата) и писмо, в което обясняваше основанията за изчезването на книгите. Това ядоса хората още повече, някои веднага повикаха адвокатите си и заведоха дела срещу мистър Норел^[5].

През септември министрите се завърнаха от провинцията в Лондон и, естествено, още на първото им събрание невероятните действия на мистър Норел станаха основна тема на разговор.

— Когато възложихме на мистър Норел да прави магии за нас — обади се един министър, — не сме му давали разрешение да прониква с магия в домовете на хората и да унищожава собствеността им. В известен смисъл е жалко, че го няма онзи магьоснически съд, който той все предлагаше да учредим. Как се наричаше?

— Петте дракона — каза сър Уолтър Поул.

— Предполагам, че е виновен в едно или друго магическо престъпление. — O, несъмнено! Но нямам и най-малката представа в какво. Джон Чайлдърмас сигурно знае, но се съмнявам да ни каже.

— Няма значение. Срещу него са заведени няколко дела за кражба в общите съдилища.

— Кражба! — учуди се друг министър. — Намирам за скандално, че човек, служил така предано на страната, ще бъде съден за толкова долно престъпление!

— Защо? — попита първият. — Той сам си го изпроси.

— Проблемът е — каза сър Уолтър, — че когато го помолят да се защити, мистър Норел ще започне да говори за природата на английската магия. А никой освен Стрейндж не е компетентен да спори по този въпрос. Мисля, че трябва да проявим търпение. Да почакаме, докато Стрейндж се върне.

— Което повдига нов въпрос — обади се друг министър. — В Англия има само двама магьосници. Как можем да ги съдим? Как да определим кой от двамата е прав и кой — крив?

Министрите се спогледаха озадачени.

Само премиер-министърът лорд Ливърпул не се смути.

— Ще ги познаем, тъй както познаваме останалите хора — по плодовете им^[6] — заяви той.

Последва мълчание, през което министрите си помислиха, че напоследък плодовете на мистър Норел не са много обещаващи: обида, кражба и зла умисъл.

Разбраха се секретарят на вътрешните работи да проведе разговор на четири очи с мистър Ласелс и да го помоли да предаде на мистър Норел крайното неудоволствие на премиер-министъра и останалите министри от деянието на магьосника.

Като че ли нямаше какво повече да се каже по въпроса, но министрите не можеха прекратят разговора на тази тема, без да разменят малко клюки. Всички бяха чули, че лорд Портисхед се е разделил с мистър Норел. Но сър Уолтър им разказа как Чайлдърмас, който до този момент е бил сянка на господаря си, се е разграничил от интересите на мистър Норел и се е обърнал към приятелите на Стрейндж като човек с независими възгледи, за да ги увери, че книгата не е унищожена. Сър Уолтър дълбоко въздъхна.

— Не мога да се отърся от мисълта, че в много отношения това е лош знак. Норел никога не е умеел да общува с хората, а сега най-близките му приятели го изоставиха — първо Стрейндж, после Джон Мъри и накрая Портисхед. Ако Чайлдърмас и Норел се скарат, ще остане само Хенри Ласелс.

Същата вечер приятелите на Стрейндж седнаха и му написаха възмутени писма. Писмата щяха да стигнат до Италия за две седмици, но Стрейндж пътуваше толкова много, че докато го намерят, можеха да минат още две седмици. Отначало приятелите на Стрейндж бяха убедени, че още щом ги прочете, той ще се разгневи и незабавно ще отпътува за Англия, готов да се бори с Норел в съда и в пресата. Но през септември получиха новини, които им подсказаха, че в края на краищата може би ще им се наложи да почакат.

Докато пътуваше към Италия, Стрейндж като че ли беше в относително добро разположение на духа. Писмата му бяха пълни с весели безсмислици. Но щом пристигна, настроението му се промени. За пръв път след смъртта на Арабела той нямаше никаква работа и нищо не го разсейваше от самотата му на вдовец. Нищо в гледките наоколо не го радваше и няколко седмици Стрейндж като че ли намираше утеха единствено в смяната на обстановката^[7]. В началото на септември той спря в Генуа. Там му хареса повече, отколкото в другите италиански градове, през които беше минал, затова остана почти седмица. През това време в хотела, в който бе отседнал, се настани английско семейство. Макар че беше споделил със сър Уолтър намерението си да избягва компанията на англичани, докато пътува из чужбина, Стрейндж се запозна с това семейство. Не след дълго започна да пише писма до Англия, в които хвалеше обноските, ума и любезността на Грейстийл. В края на седмицата той замина за Болоня, но не намери нищо интересно там и скоро се върна в Генуа, за да прекара със семейство Грейстийл остатъка от месеца и после всички заедно да отпътуват за Венеция.

Естествено, приятелите на Стрейндж много се зарадваха, че той е намерил приятни хора, с които да общува, но най-силно ги заинтригува това, че в писмата си Стрейндж често споменаваше за дъщерята на семейството, млада и неомъжена, чиято компания явно му доставяше особено удоволствие. На неколцина от приятелите му едновременно хрумна интересна мисъл: дали той отново да не се ожени? Една хубава млада съпруга би могла да излекува унинието му по-добре от всеки друг и най-вече да го отвлича от мисли за тъмната зловеща магия, която така го занимаваше.

 

Положението на мистър Норел беше по-тежко от това на Стрейндж. Джентълмен на име Найт бе отворил училище за магьосници на „Хенриета Стрийт“ в „Ковънт Гардън“. Мистър Найт не беше магьосник практик и не се представяше за такъв. Обявата му предлагаше на младите господа „солидно образование по теоретична магия и история на английската магия, основано на същите принципи, насочвали нашия най-виден магьосник мистър Норел в обучението на бележития му ученик Джонатан Стрейндж“. Мистър Ласелс написа гневно писмо до мистър Найт, в което заяви, че училището на мистър Найт не може да бъде основано на принципите, посочени в обявата, защото тези принципи са известни единствено на мистър Норел и на мистър Стрейндж. Ласелс заплаши, че ще изобличи Найт като измамник, ако незабавно не разпусне училището.

В отговор мистър Найт изпрати любезно писмо, в което се извиняваше, че не е съгласен с мистър Ласелс. Той казваше, че всъщност системата на обучение на мистър Норел е широко известна. Мистър Найт насочи вниманието на мистър Ласелс към страница 47 от есенния брой на „Приятелите на английската магия“ за 1810 година, където лорд Портисхед пише, че единствената основа за обучение на магьосници, която мистър Норел одобрява, е системата, съставена от Франсис Сътън-Гроув. Мистър Найт (който се обявяваше за искрен почитател на мистър Норел) си беше купил „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Сътън-Гроув и я беше изучил. Той се възползваше от случая да попита дали мистър Норел би му оказал честта да стане гостуващ преподавател и да изнася лекции и така нататък. Намерението му било да обучава четирима младежи, но бил засипан от толкова молби, че се видял принуден да наеме още една къща, за да настани всички, и да назначи повече учители, които да преподават. Имало предложения за откриване на още училища в Бат, Честър и Нюкасъл.

Още по-лоши от училищата бяха магазините. На няколко места в Лондон започнаха да се продават магически филтри, магически огледала и сребърни легени, които, както твърдяха производителите им, бяха специално пригодени за извикване на видения. Мистър Норел направи каквото можа, за да спре търговията, с гневни филипики срещу магазините в „Приятелите на английската магия“. Той убеди редакторите на всички останали магически издания, над които имаше влияние, да публикуват статии, в които да обяснят, че никога не е имало такива неща като магически огледала и че при магиите, които магьосниците правят с помощта на огледала (а те и без това са малко и мистър Норел не ги одобрява), се използват обикновени огледала. Въпреки всичко магическите предмети продължаваха да се продават с бързината, с която продавачите ги излагаха на рафтовете, и някои търговци се замисляха дали да не се откажат от останалата търговия и да не запълнят целия магазин с магически приспособления.