Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (49)

49
ДИВИ И БЕЗУМНИ

Март 1816 година

 

НЯКОЛКО ДНИ СЛЕД ПОСЕЩЕНИЕТО си при гравьорите Стрейндж покани на вечеря сър Уолтър и лорд Портисхед. Двамата джентълмени неведнъж бяха вечеряли с магьосника, но за пръв път идваха в дома на „Сохо Скуеър“ след смъртта на мисис Стрейндж. Къщата им се стори печално променена. Стрейндж като че ли беше възвърнал всичките си някогашни навици на ерген. Масите и столовете се губеха под купчини хартия. Навсякъде из къщата бяха пръснати недовършени глави от книгата му, а тапетите във всекидневната бяха изпъстрени с нахвърляни бележки.

Сър Уолтър понечи да премести купчина книги от един стол.

— Не, не! — извика Стрейндж. — Не ги местете! Те са подредени по специален ред.

— Но къде да седна? — попита озадачен сър Уолтър.

Стрейндж изпъшка нетърпеливо, сякаш желанието на госта му бе крайно безразсъдно. Въпреки това премести купчината книги и в хода на преместването само веднъж се разсея, като се зачете в една от тях. След като два пъти прочете заинтригувалия го пасаж и си записа нещо на тапета, Стрейндж отново бе в състояние да обръща внимание на гостите си.

— Много се радвам да ви видя отново в дома си, милорд — каза той на Портисхед. — Напоследък разпитвам всички за Норел — толкова, струва ми се, колкото и той разпитва за мен. Надявам се, че има какво да ми разкажете.

— Мисля, че вече ви разказах всичко — оплака се сър Уолтър.

— Да, да. Казахте ми къде е бил, с кого е говорил и как се отнасят към него министрите, но аз питам лорд Портисхед за магически неща, а вашите познания по магия могат да се поберат…

— …на малко листче хартия? — услужливо допълни сър Уолтър.

— Точно така. Хайде, милорд. Разкажете ми. С какво се занимава Норел напоследък?

— По искане на лорд Ливърпул работи по магия за предотвратяване на бъдещи опити за бягство на Наполеон Бонапарт — отвърна лорд Портисхед. — Освен това изучава „Беседи за Краля на светлината и Краля на тъмнината“. Смята, че е направил някои открития.

— Какво? — тревожно попита Стрейндж. — Нови открития в „Беседите“?^[1]

— Открил е нещо на страница 72 от изданието на Кромфърд. Ново приложение на заклинанието за призоваване на смъртта. Не ми е съвсем ясно^[2]. Изглежда, мистър Норел смята, че същият принцип може да се прилага за лечение на заболявания при хора и животни — чрез призоваване на болестта да излезе от тялото, все едно е демон.

— О, това ли! — възкликна с облекчение Стрейндж. — Да, да! Знам какво имате предвид. Аз направих този извод още миналия юни. Значи Норел едва сега е стигнал до това, а? Отлично!

— Много хора се учудват, че не е взел друг ученик след вас — продължи лорд Портисхед, — а аз знам, че е получил множество молби. Но не е удовлетворил нито една от тях. Всъщност не вярвам изобщо да е разговарял с кандидатите или да е отговорил на писмата им. Изискванията му са твърде високи, а и никой не може да се мери с вас, сър.

Стрейндж се усмихна.

— Е, аз не бих очаквал друго. Той едва понася съществуването на втори магьосник. Трети магьосник сигурно би го довършил. Аз скоро ще получа предимство. В битката за характера на английската магия силите ще бъдат неравни. Ще има само един магьосник норелит и дузини стрейнджити. Или поне толкова, колкото успея да обуча. Смятам да превърна Джеръми Джоунс в нещо като анти-Чайлдърмас. Той ще тръгне из страната и ще издири всички хора, които Норел и Чайлдърмас са принудили да се откажат от изучаване на магия, и после той и аз ще ги убедим да се върнат към заниманията си. Вече съм разговарял с неколцина млади хора. Двама-трима от тях са много обещаващи. Вторият син на лорд Чалдикът, Хенри Пърфой, е изчел много треторазредни книги за магия и петоразредни биографии на магьосници, в резултат на което разговорите с него са малко досадни, но той, бедният, няма вина за това. Другите са Уилям Хадли-Брайт, бивш адютант на Уелингтън при Ватерлоо, и един странен човек на име Том Леви, който понастоящем работи като учител по танци в Норич.

— Учител по танци? — намръщи се сър Уолтър. — Нима подобен човек е подходящ за занимания с магия? Това все пак е професия, запазена за джентълмени, нали?

— Не виждам защо. А и впрочем Леви ми допада най-много. За пръв път от години срещам човек, който гледа на магията като на занимание за удоволствие — освен това той единствен от тримата владее малко практическа магия. Благодарение на него от рамката на прозореца покараха клони и листа. Сигурно сте се запитали защо е в това странно състояние.

— Ако трябва да бъда откровен — каза сър Уолтър, — в стаята има толкова странни неща, че дори не бях забелязал рамката.

— Разбира се, Леви нямаше намерение да я остави така — обясни Стрейндж, — но след като направи магията, не успя да я развали — както впрочем и аз. Ще трябва да кажа на Джеръми да повика дърводелец.

— Радвам се, че сте намерили толкова подходящи младежи — каза сър Уолтър. — Това предвещава добро бъдеще за английската магия.

— Получих молби и от няколко млади дами — обяви Стрейндж.

— Дами! — възкликна лорд Портисхед.

— Разбира се! Няма причина жените да не изучават магия. Това е поредната заблуда на Норел.

— Хм. Много станаха напоследък — отбеляза сър Уолтър.

— Кое?

— Заблудите на Норел.

— Какво искате да кажете с това?

— Нищо, нищо! Не се засягайте. Забелязах обаче, че и вие не споменавате за бъдещи ученички.

Стрейндж въздъхна.

— От чисто практически съображения. Нищо повече. Магьосникът и ученикът му прекарват много време заедно в четене и беседи. Ако Арабела не беше покойница, мисля, че бих взел ученички. Но сега ще трябва да се съобразявам с компаньонки и всевъзможни досадни ограничения, за които в момента нямам търпение. На първо място са собствените ми изследвания.

— А каква нова магия възнамерявате да ни демонстрирате, мистър Стрейндж? — заинтригувано попита лорд Портисхед.

— А! Радвам се, че ми задавате този въпрос! Напоследък много разсъждавам върху това. Ако възраждането на английската магия продължи — или по-скоро ако не му е съдено да остане под едноличната власт на Гилбърт Норел, — аз трябва да уча нови неща. Но нови магии не се създават лесно. Мога да тръгна по Кралските пътища и да се опитам да стигна до онези страни, където магията е основно правило, а не изключение.

— Мили Боже! — възкликна сър Уолтър. — Пак същото! Обезумяхте ли? Бяхме се разбрали, струва ми се, че Кралските пътища са твърде опасни, за да оправдаят…

— Да, да! Вашето мнение ми е добре известно. Изнасяли сте ми дълги лекции на тази тема. Но не ме оставихте да довърша! Аз просто изброявам възможностите. Няма да тръгна по Кралските пътища. Дадох дума на… на Арабела, че няма да го правя^[3].

Последва мълчание. Стрейндж въздъхна и лицето му помръкна. Мислите му явно бяха заети с нещо — с някого — далеч от тук. Сър Уолтър тихо заговори:

— Винаги съм ценял високо мнението на мисис Стрейндж. Най-добре ще бъде да последвате съвета й. Стрейндж, съчувствам ви — разбирам, че искате да правите нови открития, всеки учен би искал това, — но ще се съгласите, че единственият безопасен начин за изучаване на магия е от книгите.

— Но аз нямам книги! — възкликна Стрейндж. — Всемогъщи Боже! Обещавам да бъда кротък и да си стоя у дома като стара мома, ако правителството приеме закон, с който да задължи Норел да ми покаже библиотеката си! Но тъй като правителството няма да ми направи тази услуга, не ми остава друго, освен да умножавам познанията си по всички възможни начини.

— И какво възнамерявате да правите? — попита лорд Портисхед.

— Да призова фея — отсече Стрейндж. — Вече съм правил няколко опита.

— Мистър Норел не казваше ли, че призоваването на феи е крайно рисковано? — попита сър Уолтър.

— Малко са нещата, които мистър Норел не смята за крайно рисковани — отвърна Стрейндж с известно раздразнение.

— Вярно е — спокойно отбеляза сър Уолтър. — В края на краищата, призоваването на феи от векове е неизменна част от английската магия. Всички Ауреати са го правили и всички техни последователи са се опитвали.

— Сигурен ли сте, че е възможно, сър? — попита лорд Портисхед. — Повечето авторитети смятат, че феите вече не посещават Англия.

— Да, наистина такова е разпространеното схващане — съгласи се Стрейндж, — но аз съм почти сигурен, че през ноември 1814 година, месец-два преди раздялата ми с Норел, бях в компанията на фея.

— Наистина ли? — възкликна лорд Портисхед.

— Не сте го споменавали досега — отбеляза сър Уолтър.

— Нямаше как да го спомена — каза Стрейндж. — В положението си на ученик на Норел не можех да обеля и дума за това. Той би получил истеричен пристъп при най-малкия намек за подобно нещо.

— Как изглеждаше феята, мистър Стрейндж? — попита лорд Портисхед.

— Феята ли? Не знам. Не я видях. Само я чух. Свиреше музика. С мен имаше още един човек, който, струва ми се, я чу и я видя. Представете си предимствата от срещата с фея! Никой магьосник, бил той жив или мъртъв, не може да ме научи на повече неща. Феите са източникът на всичко, към което ние, магьосниците, се стремим. Магията е естественото им състояние! Колкото до недостатъците, има само един — обичайният: нямам ни най-малка представа как да го постигна. Правил съм към дузина заклинания, опитвал съм всичко, за което съм чувал или чел, само и само да накарам феята да се върне, но напразно. Не проумявам защо Норел хаби толкова енергия да отрича нещо, което никой не може да постигне. Милорд, вие знаете ли заклинания за призоваване на феи?

— Много — отвърна лорд Портисхед, — но не се съмнявам, че вие вече сте ги опитали всичките, мистър Стрейндж. От вас, сър, очакваме да възстановите изгубеното.

— Ох! — въздъхна Стрейндж. — Понякога си мисля, че нищо не е изгубено. Истината е, че всичко се намира в библиотеката в Хъртфю.

— Казахте, че още един човек е видял и чул феята — каза сър Уолтър.

— Да.

— И доколкото разбирам, този човек не е Норел.

— Не.

— Много добре. Какво каза този човек?

— Той беше… объркан. Мислеше, че е видял ангел, но поради начина си на живот и състоянието на ума си не сметна това за толкова необикновено, колкото предполагате. Моля да ме извините, но от съображения за дискретност не мога да кажа нищо повече за обстоятелствата, при които се случи това.

— Да, да! Разбирам. Но човекът с вас е видял феята. Как е успял?

— O, ясно ми е как. Той притежава една особеност, която му позволява да вижда феи.

— Добре, не можете ли да я използвате?

Стрейндж се замисли.

— Не виждам как бих могъл. Това е чиста случайност — както едни хора имат сини очи, а други кафяви — той помълча малко. — И все пак може би не. Може би сте прав. Като се замисля, не изглежда толкова невероятно. Да вземем Ауреатите! Някои от тях са диви и безумни почти колкото феите! Спомнете си Ралф Стоукси и неговия слуга от народа на феите, Кол Том Блу! На младини Стоукси по нищо не му е отстъпвал. Може би аз съм твърде разумен, твърде питомен за магьосник. Но как човек може да полудее? Всеки ден се сблъсквам с луди хора на улицата, но досега не ми е хрумвало да се запитам как са полудели. Може би трябва да тръгна да се скитам из затънтени блата и пусти брегове. Тези места са популярни сред лудите — поне в романите и пиесите. Може би дивата Англия ще ме накара да подивея.

Стрейндж стана и отиде до прозореца, сякаш очакваше да зърне през него дивата Англия, макар че оттам се откриваше най-обикновен изглед към „Сохо Скуеър“, окъпан от ситен дъжд.

— Мисля, че ме насочихте към нещо, Поул.

— Аз? — възкликна сър Уолтър, обезпокоен от възможните последици от собствената си забележка. — Към нищо не съм ви насочвал!

— Мистър Стрейндж — разсъдливо се намеси лорд Портисхед, — не можете да говорите сериозно. Човек с вашата ерудиция да иска да става… скитник! Сър, това е много неочаквана идея.

Стрейндж скръсти ръце, отново погледна към „Сохо Скуеър“ и каза: — Е, няма да тръгна днес — после се усмихна иронично и почти заприлича на предишния Джонатан Стрейндж. — Ще изчакам да спре да вали^[4].