Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (32)

32
КРАЛЯТ

Ноември 1814 година

 

В НАЧАЛОТО НА НОЕМВРИ 1814 година мистър Норел бе удостоен с посещение от неколцина благородни джентълмени — един граф, един херцог и двама баронети, — дошли да разговарят с него по крайно деликатен въпрос, за който самите те говореха толкова дискретно, че половин час след началото на разговора мистър Норел все още нямаше и най-малката представа какво се иска от него.

Впоследствие стана ясно, че колкото и високо положение да заемаха тези джентълмени, те представляваха човек, още по-високопоставен от тях — херцога на Йорк, — и бяха дошли при мистър Норел по повод лудостта на краля. Синовете на краля наскоро бяха ходили при баща си и бяха останали потресени от тежкото му състояние, и макар че всички те бяха себични, някои — безпътни и нито един — склонен да прави каквито и да било жертви, принцовете споделиха помежду си, че са готови да дадат колкото пари и каквото им поискат, за да облекчат поне малко мъките на краля.

Но както по-рано се караха кой доктор да прегледа баща им, сега синовете на краля се караха дали да заведат при него магьосник. Основен противник на идеята беше принц-регентът. Преди много години, когато великият мистър Пит беше жив, кралят получи тежък пристъп на лудост и на негово място започна да управлява принцът, но кралят се възстанови и принцът трябваше да се прости с властта и привилегиите си. От всички неприятни ситуации на света, мислеше си принц-регентът, най-неприятната е да станеш от леглото с несигурността на човек, който не знае дали управлява Великобритания или не. Така че може би му беше простено, че иска кралят да си остане луд или поне да намери покой, какъвто само смъртта може да донесе.

Мистър Норел нямаше желание да обижда принц-регента и отказа да предостави помощта си, като добави, че много се съмнява болестта на краля да е податлива на лечение с магия. Тогава вторият син на краля, херцогът на Йорк, който беше военен, попита херцог Уелингтън дали според него мистър Стрейндж би се съгласил да посети краля.

— О, сигурен съм в това! — отвърна херцог Уелингтън. — Мистър Стрейндж се радва на всяка възможност за правене на магии. Нищо не му доставя по-голямо удоволствие. Задачите, които му поставях в Испания, му създаваха всевъзможни затруднения и макар че той много се оплакваше, ги изпълняваше с голяма готовност. Аз имам високо мнение за способностите на мистър Стрейндж. Както Ваше кралско височество знае, Испания е едно от най-нецивилизованите места на света и от единия до другия й край почти няма други пътища освен кози пътеки. Но благодарение на мистър Стрейндж моите хора разполагаха с хубави английски пътища, които ги отвеждаха навсякъде, където им се налагаше, а ако на пътя ни се изпречеше планина, гора или град, мистър Стрейндж просто ги преместваше другаде.

Херцогът на Йорк отбеляза, че кралят на Испания Фердинанд е изпратил писмо до принц-регента, в което се оплаква, че много части от кралството му са станали напълно неузнаваеми поради намесата на английския магьосник и той настоява мистър Стрейндж да се върне, за да възстанови страната в предишния й вид.

— О! — възкликна незаинтересовано херцог Уелингтън. — Значи продължават да се оплакват от това?

В резултат на този разговор във вторник сутринта Арабела Стрейндж слезе по стълбите и завари салона на дома си окупиран от синовете на краля. Те бяха петима: техни кралски височества херцозите на Йорк, на Кларънс, на Съсекс, на Кент и на Кеймбридж. Кралските синове бяха на възраст между четиридесет и петдесет години. Макар че някога бяха красиви, те много обичаха да ядат и да пият, поради което сега изглеждаха доста закръглени.

Мистър Стрейндж беше подпрял лакът на полицата над камината и прелистваше една от книгите на мистър Норел с любезно изражение на лицето, докато техни кралски височества говореха едновременно и взаимно се прекъсваха в стремежа си да опишат по-точно плачевното положение на краля.

— Ако видите как Негово величество се залива с мляко, когато се храни — с насълзени очи сподели херцогът на Кларънс на Арабела, — как се измъчва от въображаеми страхове и как води дълги разговори с мистър Пит, който отдавна е мъртъв… ех, драга моя, това не може да не ви разстрои.

Херцогът взе ръката на Арабела и започна да я гали, вероятно останал с впечатлението, че тя е салонната прислужница.

— Всички поданици на Негово величество много съжаляват за болестта му — каза Арабела. — Никой от нас не може да остане безразличен към страданието му.

— О, драга моя! — възкликна херцогът със задоволство. — Толкова съм трогнат, че го казвате! — при тези думи той залепи влажна кралска целувка на ръката й и я погледна с голяма нежност.

— Ако мистър Норел не смята, че болестта му може да се излекува с магия, честно казано, и аз не мисля, че изгледите са добри — каза Стрейндж. — Но на драго сърце ще посетя Негово величество.

— В такъв случай остава само проблемът с Уилис — отбеляза херцогът на Йорк.

— Уилис? — попита Стрейндж.

— О, да! — възкликна херцогът на Кеймбридж. — Уилис са по-безочливи, отколкото можете да си представите.

— Трябва да внимаваме да не разгневим братята Уилис — предупреди херцогът на Кларънс, — иначе те непременно ще си отмъстят на Негово величество.

— Уилис ще имат много възражения срещу това мистър Стрейндж да посети краля — въздъхна херцогът на Кент.

Уилис бяха двама братя, които държаха лудница в Линкълншир. Те от години се грижеха за краля при всеки негов пристъп на лудост. А когато Негово величество идваше на себе си, той говореше на всички колко мрази братята Уилис и колко е недоволен от жестокото им отношение към него. Кралят дори бе накарал кралицата, херцозите и принцесите да му обещаят, че когато отново полудее, няма да го оставят в ръцете на Уилис. Но това не даде резултат. При първия признак на полудяване отново повикаха братята Уилис и те дойдоха незабавно, заключиха краля, облякоха го в усмирителна риза и му дадоха силни очистителни.

Вярвам, че читателите ми ще останат озадачени (подобно на всички останали), че един крал може да бъде толкова неспособен да управлява собствената си съдба. Но помислете с каква тревога се посреща лудостта в едно семейство. А сега си представете колко по-голяма е тревогата, когато болният е кралят на Великобритания! Ако вие или аз полудеем, това е нещастие за нас, за приятелите ни и за семействата ни. Когато един крал полудее, това е бедствие за целия народ. В миналото болестта на крал Джордж често караше народа да се чувства несигурен и да не знае кой ще управлява страната. Случаят нямаше прецедент. Никой не знаеше какво трябва да се направи. Не че харесваха или уважаваха братята Уилис — не беше така. Тайната на успеха им беше в това, че те проявиха спокойствие тогава, когато всички изпаднаха в паника. Уилис поеха отговорността, от която всички останали се опитаха да избягат. В замяна на това поискаха пълен контрол върху особата на Негово величество. Никой не можеше да разговаря с краля в отсъствието на поне един от братята Уилис. Нито кралицата, нито премиер-министърът. Нито дори тринадесетте синове и дъщери на Негово величество.

— Е — каза Стрейндж, след като всичко това му бе обяснено, — признавам, че бих предпочел да разговарям с Негово величество, без да присъстват други хора — особено такива, които се отнасят неблагосклонно към мен. Но все пак ми се е случвало да меря сили с цялата френска армия. Смея да предположа, че ще се справя с двама лекари. Оставете братята Уилис на мен.

Стрейндж отказа да обсъжда въпроса за заплащането, преди да се срещне с краля. Той не поиска пари за посещението при Негово величество, което херцозите, до един затънали в дългове от комар и натоварени с прехраната и обучението на няколко къщи с незаконни деца, сметнаха за много мило от негова страна.

Рано на следващия ден Стрейндж потегли към замъка Уиндзор на среща с краля. Беше свежа студена утрин и всичко бе потънало в плътна бяла мъгла. По пътя магьосникът произнесе три малки заклинания. Първото щеше да накара братята Уилис да проспят обичайния си час за ставане, от второто жените и слугите им щяха да забравят да ги събудят, а третото щеше да направи така, че когато най-после се събудят, нито една от дрехите и обувките им да не бъдат на местата, където са ги оставили. Две години по-рано Стрейндж би изпитал угризения да изиграе дори такава безобидна шега на двама непознати, но сега изобщо не се замисли. Подобно на много други джентълмени, ходили в Испания с херцог Уелингтън, той бе започнал неволно да подражава на Негово сиятелство, на който беше присъщо да действа по най-бързия и прекия възможен начин^[1].

Към десет часа Стрейндж прекоси река Темза по малкия дървен мост при село Дачет. Той мина по пътеката между реката и стената на двореца и влезе в град Уиндзор. На портата се представи на стражите и обясни по каква работа идва при краля. Лакей в синя униформа дойде да го отведе в покоите на Негово величество. Той беше почтителен, умен човек, каквито често са слугите в дворците, много се гордееше със замъка и всичко свързано с него. Най-голямото му удоволствие в живота се състоеше в това да развежда хората из него и да наблюдава почудата, благоговението и възторга им.

— Сигурно не идвате за пръв път в замъка, сър? — попита лакеят.

— Тъкмо обратното. Никога не съм стъпвал тук.

Човекът се стъписа.

— В такъв случай, сър, сте пропуснали да се насладите на една от най-благородните гледки, които Англия може да предложи!

— Наистина ли? Е, сега нали съм тук.

— Но сте дошли по работа, сър — отбеляза лакеят с укор, — и смея да предположа, че няма да имате възможност да разгледате всичко както трябва. Трябва да дойдете отново, сър. През лятото. А в случай че сте от женените джентълмени, позволявам си да отбележа, че дамите винаги остават особено доволни от замъка.

Той поведе Стрейндж през двор с внушителни размери. Някога във военно време този двор вероятно бе предоставял убежище на голям брой хора и добитък и все още се виждаха няколко стари сгради с непретенциозен стил, които свидетелстваха за първоначалното военно предназначение на замъка. Но с течение на времето желанието за кралски разкош и великолепие бе започнало да надделява над практичните съображения и това бе довело до построяването на прекрасна църква, която заемаше по-голямата част от двора. Тази църква (наричана параклис, но всъщност наподобяваща по-скоро катедрала) демонстрираше цялата сложност и натруфеност, характерни за готическия стил. Тя беше оградена от остри каменни подпори, увенчана с каменни връхчета и препълнена с олтари, молитвени стаи и вестиарии.

Лакеят поведе Стрейндж покрай стръмен хълм с гладки склонове, на чийто връх се издигаше кръглата кула, по която най-лесно разпознаваме замъка, когато го гледаме отдалеч. Те минаха през средновековна врата и влязоха в друг двор. Той беше със също толкова грамадни пропорции като първия, но докато в другия двор гъмжеше от слуги, войници и придворни, този беше тих и пуст.

— Трябваше да дойдете преди няколко години, сър — каза лакеят. — Тогава можеше да се влиза в покоите на краля и кралицата с разрешение на иконома, но поради болестта на Негово величество сега това е невъзможно.

Той поведе Стрейндж към внушителен готически вход по средата на дълга редица от каменни сгради. Докато се изкачваха по каменното стълбище, лакеят продължи да изказва съжалението си за многото препятствия, които не позволяват на Стрейндж да разгледа замъка. Той предположи, че разочарованието на госта трябва да е голямо.

— Сетих се! — изведнъж обяви лакеят. — Ще ви покажа залата „Сейнт Джордж“! О, сър, тя не представлява дори една стотна от всичко, което трябва да видите, но все пак ще ви даде представа за великолепието на замъка Уиндзор!

На върха на стълбището той зави надясно и бързо тръгна през зала, стените на която бяха украсени с мечове и пистолети. Стрейндж го последва. Влязоха в друга зала, просторна и величествена, дълга към двеста-триста фута.

— Ето! — обяви лакеят с такова задоволство, сякаш самият той я беше построил и подредил.

През високите сводести прозорци на южната стена влизаше студена матова светлина. Долната половина от стените беше облицована с крушово дърво и всички квадратни плочи на ламперията бяха украсени по краищата с резба и позлата. Горната половина от стените и таванът бяха покрити с изображения на богове и богини, крале и кралици. На тавана беше нарисуван Чарлс II, понесен към вечната си слава на бледосин облак, заобиколен от пълнички розови ангели. Генерали и дипломати полагаха трофеи в краката му, докато Юлий Цезар, Марс, Херкулес и други героични личности стояха отстрани в известно смущение, внезапно осъзнали със смразяваща яснота превъзходството на британския крал.

Всичко това беше забележително великолепно, но погледът на Стрейндж бе привлечен от огромен стенопис, който се простираше по цялото протежение на северната стена. В центъра на стенописа двама крале седяха на троновете си. Отстрани на тях стояха или коленичеха рицари, дами, придворни, пажове, богове и богини. Лявата част на картината бе окъпана в светлина. Кралят от тази страна беше силен красив мъж в разцвета на младостта си. Беше облечен в светла роба, а косата му беше златиста и къдрава. На главата му имаше лавров венец, в ръката му — скиптър. Хората и боговете, които стояха край него, бяха с шлемове, ризници, копия и мечове, сякаш художникът искаше да покаже, че този крал привлича само най-войнствените хора и богове за свои приятели. В дясната част на картината светлината помръкваше до мъждива и слаба, сякаш художникът искаше да изобрази летен здрач. Над и около фигурите блестяха звезди. Кралят от тази страна беше блед и тъмнокос. Той носеше черна роба и изражението на лицето му бе неразгадаемо. На главата си имаше корона от тъмни листа бръшлян, а в лявата си ръка държеше тънък жезъл от слонова кост. Антуражът му се състоеше предимно от магически създания: феникс, еднорог, мантикор, фавни и сатири. Но имаше и няколко загадъчни личности: фигура на мъж в подобие на монашеска роба, чиято качулка скриваше лицето му, женска фигура в тъмна мантия на звезди, закрила очите си с ръце. Между двата трона стоеше млада жена в широка бяла роба със златен шлем на главата. Войнолюбивият крал беше сложил покровителствена ръка на рамото й, тъмният крал протягаше десница към нея, а тя също бе протегнала своята ръка, така че върховете на пръстите им леко се докосваха.

— Работа на Антонио Веро, италиански джентълмен — обясни лакеят и посочи краля отляво. — Това е Едуард Трети, крал на Южна Англия — той посочи краля отдясно. — А това е кралят магьосник от Северна Англия Джон Ъскглас.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно заинтригуван. — Разбира се, виждал съм статуи на Джон Ъскглас. И гравюри в книги. Но не мисля, че досега съм го виждал на картина. А дамата между двамата крале коя е?

— Това е мисис Гуин, една от любовниците на Чарлс II. Тя символизира Британия.

— Разбирам. Предполагам, че и това е нещо — да стои на почетно място в дома на краля. Но са го облекли в римска рокля и са го изобразили хванат за ръка с някаква актриса. Чудя се какво ли би казал за това.

Лакеят поведе Стрейндж обратно през залата с оръжията към черна врата с внушителни размери, над която висеше голям изпъкнал мраморен фронтон.

— Не мога да ви придружа по-нататък, сър. Тук свършва моята работа и започва тази на докторите Уилис. Зад тази врата ще намерите краля — той се поклони и тръгна надолу по стълбите.

Стрейндж почука на вратата. Отвътре се чуваха звуци на клавесин и пеене.

Вратата се отвори и на прага застана висок набит мъж на тридесет или четиридесет години. Лицето му беше кръгло, бяло, осеяно с белези от шарка и капчици пот като чеширско сирене. Като цяло той поразително приличаше на човека на луната, за когото се смята, че е направен от сирене. Мъжът не се беше обръснал особено старателно и тук-таме на бялото му лице стърчаха снопчета дебели черни косми — сякаш семейство мухи се беше удавило в млякото, от което бе направено сиренето, и сега крачетата им стърчаха от него. Сюртукът му беше от дебело кафяво сукно, а ризата и шалчето — от най-грубо ленено платно. Нито една от дрехите му не бе особено чиста.

— Да? — попита той, като продължаваше да държи вратата, готов да я затвори при най-малката провокация. Обноските му съвсем не напомняха поведение на дворцов прислужник, по-скоро на санитар в лудница, защото мъжът беше точно такъв.

Стрейндж повдигна вежди, учуден от това грубо отношение. Той хладно се представи и каза, че идва при краля. Мъжът въздъхна.

— Е, сър, не мога да отрека, че ви очаквахме. Но, разбирате ли, не можете да влезете. Доктор Джон и доктор Робърт — това бяха имената на братята Уилис — не са тук. Чакаме ги от час и половина. Нямаме представа къде се губят.

— Това е много жалко — отбеляза Стрейндж, — но изобщо не ме засяга. Нямам желание да се срещам с господата, които споменахте. Моята работа е да видя краля. Нося писмо, подписано от архиепископите на Кентърбъри и Йорк, с което ми е разрешено днес да посетя Негово величество — Стрейндж размаха писмото пред лицето на мъжа.

— Но, сър, трябва да изчакате идването на доктор Джон и доктор Робърт. Те няма да позволят на никого да се меси в методите им на лечение на краля. Негово величество се нуждае преди всичко от тишина и уединение. Разговорите са особено вредни за него. Нямате представа, сър, колко сериозно можете да навредите на краля, ако говорите с него. Да речем, споменете, че навън вали. Смея да предположа, че според вас това е най-невинната забележка на света. Но тя може да наведе краля на размисъл, разбирате ли, а в лудостта си умът му се щура от едно към друго и го довежда до крайно опасна ярост. Той може да си спомни случаи от миналото, когато е валяло и слугите са му носили вести за изгубени битки, за мъртви дъщери, за синове, които са го опозорили. Та това може направо да убие краля! Искате ли да убиете краля, сър?

— Не — отвърна Стрейндж.

— Е, тогава — каза мъжът с успокояващ тон — сигурно разбирате, сър, че ще бъде много по-добре, ако изчакате доктор Джон и доктор Робърт.

— Благодаря ви, но мисля да рискувам. Заведете ме при краля, ако обичате.

— Доктор Джон и доктор Робърт много ще се ядосат — предупреди мъжът.

— Не ме интересува дали ще се ядосат — спокойно отговори Стрейндж.

Човекът много се стъписа от това.

— А сега — каза магьосникът с решителен вид, като за пореден път размаха писмото — ще ми позволите ли да видя краля или ще оспорите авторитета на двама архиепископи? Това е много сериозно провинение, наказуемо с… е, не знам точно с какво, но предполагам, че доста строго.

Мъжът въздъхна. Той повика друг човек (груб и мръсен като него) и му нареди веднага да отиде в домовете на доктор Джон и доктор Робърт, за да ги доведе. После с голямо нежелание се отмести и направи път на Стрейндж да влезе.

Стаята беше огромна. Стените бяха облицовани с дъб и украсени с пищна резба. На тавана царствени и символични образи се изтягаха върху пухкави облаци. Но мястото беше безрадостно. На пода нямаше килим и беше много студено. Обзавеждането се състоеше единствено от стол и стар клавесин. На стола с гръб към вратата седеше старец. Той беше облечен в халат от старинен пурпурен брокат. На главата му се мъдреше смачкана нощна шапка от червено кадифе, а краката му бяха обути в мръсни изтъркани чехли. Старецът свиреше с голямо въодушевление и пееше с цяло гърло на немски. Щом дочу шума от приближаващи стъпки, той спря.

— Кой е там? — попита старецът. — Кой е?

— Магьосникът, Ваше величество — каза санитарят.

Старецът като че ли обмисли думите му и после звучно произнесе:

— Това е професия, към която питая особена неприязън!

Той отново заблъска по клавишите и поднови гръмогласното си пеене. Това бе доста обезкуражаващо начало. Санитарят нагло се изкиска и излезе, като остави Стрейндж и краля сами. Стрейндж направи няколко крачки и застана така, че да вижда лицето на Негово величество.

На това лице бе изписано цялото страдание на лудостта в съчетание със страданието на слепотата. Ирисите на очите му бяха облачно сини, а бялото — мътно като вкиснато мляко. Дълги кичури бяла коса със сиви нишки се спускаха покрай бузите му, обагрени от спукани капиляри. Докато кралят пееше, от провисналите му червени устни изскачаха пръски слюнка. Брадата му беше почти толкова дълга и бяла, колкото и косата му. Той съвсем не приличаше на портретите, които Стрейндж бе виждал, защото те бяха нарисувани по времето, когато кралят още беше с всичкия си. С дългата коса, дългата брада и дългата пурпурна роба Негово величество приличаше на трагичен и древен герой на Шекспир — или по-скоро на двама трагични и древни герои на Шекспир. С лудостта и слепотата си той беше съчетание между Лир и Глостър.

Стрейндж бе предупреден от кралските херцози, че съгласно етикета на двореца той не може да се обръща към краля, освен ако кралят не го заговори пръв. Изгледите за второто обаче не бяха големи, като се имаше предвид, че Негово величество мразеше магьосниците. Затова когато кралят спря да свири и да пее, Стрейндж каза:

— Аз съм покорен слуга на Ваше величество, Джонатан Стрейндж от Ашфеър, Шропшир. Служих като редовен магьосник на армията по време на последната война в Испания, където, радвам се да отбележа, донесох известна полза на Ваше величество. Синовете и дъщерите на Ваше величество се надяват, че моята магия би могла да донесе на Ваше величество облекчение от болестта.

— Кажете на магьосника, че не го виждам! — безгрижно възкликна кралят. Стрейндж не си направи труда да отговори на тази безсмислена забележка. Разбира се, че кралят не го виждаше, нали беше сляп.

— Но отлично виждам спътника му! — продължи Негово величество с одобрителен тон и обърна глава, сякаш за да погледне на две-три крачки отляво на Стрейндж. — Той има такава сребърна коса, че няма как да не го видя! Изглежда като дивак.

Тази реч на краля беше толкова убедителна, че Стрейндж се обърна да погледне. Разбира се, там нямаше никой.

През последните няколко дни той беше преровил книгите на Норел за нещо подходящо за състоянието на краля. Заклинанията за лекуване на лудост бяха забележително малко. Всъщност Стрейндж намери само едно и дори за него не беше сигурен, че е предназначено за тази цел. Това беше рецепта от „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк. Ормскърк твърдеше, че разсейва илюзии и поправя погрешни схващания. Стрейндж извади книгата и отново прочете заклинанието. То представляваше особено неясен вид магия, състояща се от следните думи:

 

Сложи луната на очите му и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.

Сложи рояк пчели на ушите му. Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.

Сложи сол в устата му, та да не може измамникът да го зарадва с вкуса на меда и да го погнуси с вкуса на пепелта.

Закови ръката му с железен гвоздей, та да не може той да я вдигне по повеля на измамника.

Сложи сърцето му на скришно място, тъй щото всичките му желания да са негови и измамникът да няма власт над тях.

 

Забележка. Червеният цвят може да подейства благотворно.

 

Но докато препрочиташе написаното, Стрейндж беше принуден да признае, че няма и най-малка представа какво означава^[2]. Как се очакваше магьосникът да донесе луната на болния? И ако втората част от текста беше вярна, херцозите щяха да направят по-добре, ако наемеха пчелар вместо магьосник. Освен това Стрейндж не вярваше техни кралски височества да останат доволни, ако той закове ръцете на краля с железни гвоздеи. Забележката за червения цвят също беше странна. Струваше му се, че е чувал или чел нещо за червения цвят, но в момента не можеше да си спомни какво точно.

Междувременно кралят се бе разговорил с въображаемия посетител със сребърна коса.

— Моля да ме извините, че ви взех за простосмъртен — каза той. — Може наистина да сте крал, както казвате, но ще си позволя да отбележа, че не съм чувал за никое от кралствата ви. Къде е Изгубена надежда? Къде са Сините замъци? Къде е Градът на железните ангели? Аз, от друга страна, съм крал на Великобритания, място, което всеки знае и което е отбелязано на всички карти! — Негово величество млъкна, вероятно за да чуе отговора на господина със сребърната коса, след което изведнъж извика; — О, не се гневете! Моля ви, не се гневете! Вие сте крал и аз съм крал! И двамата сме крале! И няма нужда никой от нас да се гневи! Ще ви посвиря и ще ви попея!

Той извади от джоба на халата си флейта и засвири меланхолична мелодия. За експеримент Стрейндж протегна ръка и свали червената нощна шапка на Негово величество. После се втренчи в него, за да види дали кралят става по-луд без нея, но след няколко минути наблюдение беше принуден да признае, че не вижда никаква разлика. Той отново сложи шапката на главата му.

През следващия час и половина Стрейндж опита всички видове магия, за които можа да се сети. Произнесе заклинания за припомняне, за намиране, за събуждане, за съсредоточаване, за пропъждане на кошмари и лоши мисли, за намиране на ред сред хаоса, за намиране на път при изгубване, за излизане от заблуждение, за проницателност, за избистряне на ума, за лекуване на болест и поправяне на счупен крайник. Някои от заклинанията бяха дълги и сложни. Някои се състояха от една дума. Едни трябваше да се произнасят на глас. Други трябваше да се казват наум. Трети не съдържаха никакви думи, а представляваха един-единствен жест. Имаше заклинания, които Стрейндж и Норел използваха ежедневно под една или друга форма от пет години. Имаше такива, които не бяха използвани може би от векове. Някои се правеха с огледало, други две — с тънък наниз от капки кръв от пръста на магьосника, а за едно трябваше свещ и парче лента. Но всички те имаха едно общо нещо: не оказваха никакво въздействие върху краля.

Накрая: „О, предавам се!“ — помисли си Стрейндж. Кралят, който щастливо нехаеше за магията, насочена към него, непринудено бъбреше с господина със сребърната коса, когото само той виждаше.

— Завинаги ли сте изпратен тук или можете да си тръгнете? О, не се оставяйте да ви хванат! Тук не е приятно място за крале! Слагат ни в усмирителни ризи! Последния път, когато ми позволиха да изляза от тези покои, беше един понеделник през 1811. Казват ми, че е било преди три години, но лъжат! По мои изчисления идната събота ще станат двеста четиридесет и шест!

„Бедният нещастен джентълмен! — помисли си Стрейндж. — Затворен на това студено тъжно място без приятели и развлечения! Нищо чудно, че времето тече толкова бавно за него. Нищо чудно, че е луд!“

На глас той каза:

— За мен ще бъде удоволствие да ви изведа навън, Ваше величество, ако желаете.

Кралят прекъсна разговора си и леко завъртя глава.

— Кой каза това? — попита той.

— Аз, Ваше величество, Джонатан Стрейндж, магьосникът — Стрейндж почтително се поклони на краля, но после си спомни, че той не може да го види.

— Великобритания! Скъпото ми кралство! — възкликна Негово величество. — Как бих се радвал да го видя отново, особено сега, когато навън е лято. Всички дървета и ливади са нагиздени с най-ярките си премени и въздухът е сладък като торта с вишни!

Стрейндж погледна през прозореца към бялата ледена мъгла и скелетите на зимните дървета.

— Точно така. И за мен ще бъде голяма чест, ако Ваше величество ме придружи на разходка отвън.

Кралят като че ли се замисли върху предложението. Той свали единия си чехъл и се опита да го задържи на главата си. След като не успя, Негово величество обу отново чехъла, хвана един пискюл, който висеше на колана на халата му, и започна да го смуче замислено.

— Но откъде да знам, че не сте зъл демон, дошъл да ме изкушава? — попита той накрая с крайно разсъдителен тон.

Стрейндж не можа да намери отговор на този въпрос. Докато мислеше какво да каже, кралят продължи:

— Разбира се, ако сте зъл демон, би трябвало да знаете, че аз съм вечен и не мога да умра. Ако открия, че сте мой враг, ще тропна с крак и ще ви изпратя обратно в ада!

— Наистина ли? Ваше величество трябва да ме научи на този трик. Бих се радвал да овладея нещо толкова полезно. Но ако позволите да отбележа, след като владее такава мощна магия, Ваше величество няма защо да се страхува да ме придружи навън. Трябва да излезем колкото може по-бързо и по-незабелязано. Братята Уилис сигурно скоро ще дойдат. Ваше величество трябва да бъде много тих!

Кралят не каза нищо, но почука по върха на носа си и погледна много дяволито.

Следващата задача на Стрейндж беше да намери изход навън, като избегне санитарите. Кралят не можеше да му помогне за това. Когато го попита накъде водят различните врати, той отвърна, че една води към Америка, друга към вечно проклятие, а трета вероятно към идния петък. Затова Стрейндж избра произволна врата — онази, която според краля водеше към Америка — и бързо преведе Негово величество през няколко стаи. Таваните на всички бяха изпъстрени с изображения на английски монарси, които се носеха в небето на огнени колесници и побеждаваха фигури, символизиращи завистта, греха и непокорството и учредяващи храмове на добродетелта, дворци на вечната справедливост и други полезни институции от този род. Но макар по таваните да кипеше бурно оживление, стаите под тях бяха изоставени, пусти и потънали в прах и паяжини. Всички мебели бяха покрити с чаршафи и изглеждаха така, сякаш столовете и масите са умрели преди време и това са техните надгробни камъни.

Стигнаха до нещо като задно стълбище. Кралят, който взе твърде присърце предупреждението на Стрейндж да мълчи, държеше да слиза на пръсти по стълбите с преувеличения маниер на малко дете. Това отне известно време.

— Е, Ваше величество — весело каза Стрейндж, когато най-после стигнаха края на стълбището, — мисля, че се справихме доста добре. Не чувам шум от преследване. Херцог Уелингтън би се радвал да използва и двама ни за офицери от разузнаването. Не вярвам капитан Съмърс-Кокс или дори самият Колкхаун Грант да са минавали през вражеска територия с повече…

Думите му бяха прекъснати от много шумна и победоносна музика от флейтата на краля.

— Н… — започна Стрейндж и се ослуша за шум от стъпките на санитарите или — още по-лошо — на братята Уилис.

Но нищо не се случи. Някъде наблизо се чуваше странно, неравномерно тропане и блъскане, придружено от викове и плач, сякаш биеха някого с цял наръч метли. Освен тези звуци всичко беше тихо.

Една врата излизаше на широка каменна тераса. От нея земята се спускаше стръмно надолу и в подножието на склона се простираше парк. Отдясно се виждаше дълга двойна редица от зимни дървета.

Кралят и Стрейндж тръгнаха подръка по терасата до ъгъла на замъка. Там Стрейндж намери пътека, която водеше надолу по склона към парка. Те се спуснаха по пътеката, направиха няколко крачки навътре в парка и видяха декоративно езеро, оградено с нисък каменен перваз^[3]. В центъра му се издигаше малък каменен павилион, украсен с изваяни създания. Някои приличаха на кучета — само че телата им бяха дълги и ниски като на гущери и на гърбовете им имаше шипове. Други трябваше да представляват каменни делфини, успели по някакъв начин да се закрепят за стените. На покрива половин дузина класически дами и господа лежаха в класически пози и държаха вази. Явно замисълът на архитекта беше от устите на всички тези странни животни и от вазите на покрива да тече вода и декоративно да се излива в езерото, но сега всичко беше замръзнало и тихо.

Стрейндж тъкмо се канеше да направи забележка по повод меланхоличната гледка, която представляваше това замръзнало езеро, когато дочу викове. Той се обърна и видя група хора бързо да се спускат по склона на замъка. Когато се приближиха, той видя, че са четирима: двама джентълмени, които никога не беше виждал, и двамата санитари — единият с лице като чеширско сирене, а другият, който отиде да повика братята Уилис. Всички изглеждаха ядосани.

Джентълмените бързаха надолу с важни и обидено намръщени физиономии. Те показваха всички симптоми на хора, облекли се много набързо. Единият се опитваше да закопчае копчетата на връхната си дреха, но без особен успех. Веднага щом ги закопчаеше, те отново се разкопчаваха. Той беше горе-долу на възрастта на мистър Норел и носеше старомодна перука (досущ като тази на Норел), която от време на време подскачаше и се въртеше на главата му. Но той се отличаваше от мистър Норел по това, че беше висок, хубав и имаше внушителна, горда осанка. Другият джентълмен (с няколко години по-млад от първия) се мъчеше с ботушите си, които като че ли имаха собствено мнение. Докато той се опитваше да върви напред, те го носеха в съвсем друга посока. Стрейндж можеше само да предполага, че магията, която бе направил по-рано, се е оказала по-успешна, отколкото е очаквал, и дрехите и обувките са станали напълно неподвластни на чужда воля.

Високият джентълмен (с подскачащата перука) ядосано изгледа магьосника.

— С чие разрешение кралят е излязъл навън?

Стрейндж сви рамене.

— С мое, предполагам.

— С ваше? Кой сте вие?

Тъй като не му се понрави тонът, с който се обръщаха към него, магьосникът сопнато отвърна:

— Вие кой сте?

— Аз съм доктор Джон Уилис. Това е брат ми, доктор Робърт Уилис. Ние сме кралските лекари. Носим отговорност за Негово величество по заповед на съвета на кралицата. Никой няма право да вижда Негово величество без наше позволение. Пак ви питам: кой сте?

— Аз съм Джонатан Стрейндж. Дойдох по молба на техни кралски височества херцозите на Йорк, Кларънс, Съсекс, Кент и Кеймбридж, за да видя дали Негово величество може да се излекува с магия.

— Ха! — възкликна презрително доктор Джон. — Магия! Тя се използва предимно за убиване на французи, нали?

Доктор Робърт саркастично се изсмя. Но ефектът от студеното му научно презрение значително намаля, когато ботушите му изведнъж го понесоха с такава сила, че той заби нос в едно дърво.

— Е, магьоснико — каза доктор Джон, — попаднали сте на погрешния човек, ако мислите, че можете безнаказано да пренебрегвате мен и помощниците ми. Надявам се, ще признаете, че вие залепихте с магия вратите на замъка, за да не могат хората ми да ви спрат.

— Съвсем не! — заяви Стрейндж. — Не съм направил нищо подобно! Може да е станало — отстъпи той, — защото е имало необходимост от това. Но хората ви са колкото безочливи, толкова и нехайни! Когато Негово величество и аз излязохме от замъка, те никакви не се появиха!

Първият санитар (с лице като чеширско сирене) за малко да се пръсне от гняв при тези думи.

— Не е вярно! — изкрещя той. — Доктор Джон, доктор Робърт, умолявам ви, не слушайте тези лъжи! Мартин — санитарят посочи другия помощник — напълно се беше лишил от глас. Не можеше да издаде и звук, за да вдигне тревога! — в потвърждение последният измуча и енергично размаха ръце. — Що се отнася до мен, сър, аз бях в коридора в долния край на стълбището и чух как вратата горе се отваря. Тъкмо се канех да заговоря магьосника — и да му кажа това-онова, сър, от ваше име, — когато по силата на магия се озовах в шкаф с метли и вратата се хлопна зад гърба ми…

— Какви безсмислици! — извика Стрейндж.

— Безсмислици, така ли? — кресна човекът. — Сигурно не вие сте накарали метлите в шкафа да ме набият! Целият съм в синини!

Това поне бе съвсем очевидно. Лицето и ръцете на мъжа бяха целите в червени петна!

— Виждате ли, магьоснико? — победоносно възкликна доктор Джон. — Какво ще кажете сега, когато всичките ви машинации са изобличени?

— О, нима? — сопна се Стрейндж. — Той сам се е наранил, за да направи историята си по-убедителна!

Кралят наду с всичка сила флейтата си.

— Бъдете сигурен — каза доктор Джон, — че съветът на кралицата скоро ще научи за безобразията ви! — после извика: — Ваше величество! Елате тук!

Кралят пъргаво се скри зад Стрейндж.

— Ще ви бъда задължен, ако върнете краля под моя опека — отсече доктор Джон.

— Няма да направя такова нещо — заяви Стрейндж.

— И знаете как да лекувате луди, така ли? — подигравателно попита доктор Робърт. — Изучавали ли сте това заболяване?

— Знам, че като държиш човек сам, като го лишаваш от физически упражнения и чист въздух, не можеш да излекуваш нищо — каза Стрейндж. — Това е варварство! И куче не бих държал при тези условия.

— Като говорите така — отвърна доктор Робърт, — само проявявате невежеството си. Усамотението и спокойствието, срещу които така яростно се опълчвате, са крайъгълните камъни на цялата ни система на лечение.

— О! — възкликна Стрейндж. — Наричате това система, така ли? И в какво се състои вашата система?

— Съществуват три основни принципа — заяви доктор Робърт. — Сплашване…

Кралят изсвири няколко меланхолични ноти на флейтата си… — …Изолация…

…Които прераснаха в самотна мелодия…

— …И ограничение.

…Завършваща с протяжен тон, подобен на въздишка.

— По този начин — продължи доктор Робърт — всички възможни източници на вълнение се потискат и пациентът не получава материал, от който да изгражда фантазиите си и погрешните си представи.

— Накрая — допълни доктор Джон — с налагане на волята си върху пациента лекарят провежда лечението си. Именно силата на характера му определя успеха или провала на начинанието. Много хора са виждали как баща ни усмирява луди само с поглед.

— Наистина ли? — учуди се Стрейндж, заинтригуван напук на себе си. — Никога преди не съм мислил за това, но нещо подобно има и в магията. В множество случаи успехът на магията зависи от силата на характера на магьосника.

— Така ли? — попита доктор Джон, като погледна наляво.

— Да. Да вземем например Мартин Пейл. Той… — Стрейндж неволно проследи погледа на доктор Джон. Един от санитарите — онзи, който можеше да говори — се промъкваше към декоративното езеро, където стоеше кралят, с нещо светло в ръце. Отначало Стрейндж не можа да отгатне какво е. После обаче го разпозна. Беше усмирителна риза.

Изведнъж се случиха няколко неща. Стрейндж изкрещя, без да знае какво точно, другият санитар се втурна към краля, братята Уилис се опитаха да задържат магьосника, кралят произведе тревожни и пискливи звуци с флейтата си и в същото време се разнесе странен шум, сякаш стотина души кашляха едновременно.

Всички се сепнаха и се огледаха. Шумът като че ли идваше от малкия каменен павилион в центъра на замръзналото езеро. Изведнъж от устата на каменните създания изригнаха гъсти бели облаци, сякаш всички те издишаха едновременно. Облаците заискриха и заблестяха със слаба матова светлина, след което се посипаха по леда с тих звън.

Възцари се мълчание, незабавно последвано от ужасен звук, сякаш мраморни блокове се разбиваха на късове. Каменните създания се откъснаха от стените на павилиона и запълзяха и заподскачаха по леда към братята Уилис. Изцъклените им каменни очи се завъртяха в орбитите си. Те отвориха каменните си усти и от всяко каменно гърло изригна струя вода. Размятаха каменни опашки и сковано затропаха с каменните си крака. Оловните тръби, които отвеждаха водата до устите им, се проточиха след тях.

Братята Уилис и санитарите гледаха и не проумяваха какво става. Гротескните създания пълзяха, влачейки тръбите с вода след себе си, и поливаха лекарите. Братята Уилис пищяха и подскачаха — повече от ужас, отколкото от болка.

Санитарите побягнаха, а за Уилис не можеше да става и дума да остават повече при краля. От студения въздух мокрите им дрехи започнаха да се превръщат в ледена кора.

— Магьосник! — извика доктор Джон, докато бягаше назад към замъка. — Ха! Това е синоним на лъжец! Лорд Ливърпул ще научи за това, магьоснико! Ще научи как сте се отнесли с кралските лекари! О! О! — той би казал и повече, но каменните фигури от покрива на павилиона се изправиха и започнаха да го замерят с камъни.

Стрейндж изпрати братята Уилис с презрителна усмивка. Но той изглеждаше по-самоуверен, отколкото беше в действителност. Истината бе, че Стрейндж се чувстваше крайно неловко. Каквато и магия да беше направена тук, тя не бе негово дело.