Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jonathan Strange & Mr Norrell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)

Издание:

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006

ISBN-10: 954-733-496-4

ISBN-13: 976-954-733-496-0

История

  1. — Добавяне

52
СТАРАТА ДАМА ОТ КАНАРЕДЖО

Краят на ноември 1816 година

 

МАЛКО ПРЕДИ ДА НАПУСНЕ Англия, доктор Грейстийл бе получил писмо от приятел в Шотландия с молба, ако стигне до Венеция, да посети една стара дама, която живее там. „Това ще бъде благотворително дело — пишеше шотландецът, — тъй като тази дама някога е била богата, но сега е бедна.“ Доктор Грейстийл си спомни, че е чувал за старата дама — тя беше от странен, смесен произход, като че ли наполовина шотландка, наполовина испанка или може би наполовина ирландка, наполовина еврейка.

Доктор Грейстийл имаше намерение да я посети, но от постоянните смени на хотели и файтони, внезапните премествания и непредвидени пътувания с пристигането си във Венеция той установи, че не може да намери писмото и не си спомня добре съдържанието му. Не беше си записал и името на дамата, пазеше само листче хартия с адреса и.

Леля Грейстийл каза, че при такива затруднени обстоятелства би било най-добре да изпратят писмо на дамата, с което да я уведомят за намерението си да я посетят. Макар че, добави тя, вероятно ще изглежда доста странно, че не знаят името й — старата дама несъмнено ще ги помисли за окаяни невежи хора. Доктор Грейстийл се смути и започна да сумти и да нервничи, но не можа да измисли нищо по-добро, затова написаха бележка и я дадоха на хазяйката с молба веднага да я занесе на старата дама.

После се случи първото странно събитие в тази история: хазяйката погледна адреса, намръщи се и по причини, непонятни за доктор Грейстийл, изпрати бележката на зет си на остров Джудека.

След няколко дни същият този зет — изискан венециански адвокат — дойде при доктор Грейстийл. Съобщи му, че е изпратил бележката, както доктор Грейстийл е заръчал, но трябва да се има предвид, че дамата живее в една част на града, наречена Канареджо, в Гетото, където живеят евреите. Писмото е поверено на почтен господин евреин. Отговор няма. Как смята да постъпи доктор Грейстийл? Адвокатът ще се радва да му услужи с каквото може.

Късния следобед мис Грейстийл, леля й, доктор Грейстийл и адвокатът (името му беше синьор Тозети) потеглиха през града с гондола и минаха през онзи квартал, наричан „Сан Марко“, където жени и мъже се приготвяха за вечерните си забавления, покрай пристана на „Санта Мария Дзобениго“, където мис Грейстийл се обърна да погледне към малко светло прозорче, вероятно на стаята на Джонатан Стрейндж; покрай Риалто, където леля Грейстийл започна да цъка с език, да въздиша и да съжалява, че вижда толкова детски крачета без обувки.

При Гето Нуово слязоха от гондолата. Макар че всички къщи във Венеция бяха причудливи и стари, това важеше в още по-голяма степен за Гетото: сякаш причудливостта и старостта бяха сред стоките, които тукашните търговци предлагаха, и хората си бяха построили къщи от тях. Макар че всички улици във Венеция бяха меланхолични, улиците тук притежаваха друг вид меланхолия — сякаш тъгата на евреите и тъгата на неевреите бяха замесени от различно тесто. Къщите тук бяха съвсем прости и вратата, на която синьор Тозети почука, беше черна и скромна като врата на квакерска църква в Лондон.

Отвори им прислужник, който ги пусна да влязат в тъмна стая с ламперия от изсъхнало старинно дърво, пропито с мирис на море.

Една от вратите в стаята беше открехната. От мястото, където стоеше доктор Грейстийл, се виждаха стари и опърпани наглед книги в тънки кожени подвързии, сребърни свещници с повече разклонения от обикновените английски свещници, загадъчни кутии от лакирано дърво — неща, които, както докторът предположи, бяха свързани с еврейската религия. На стената висеше кукла или марионетка, висока и широка колкото мъж, с огромни ръце и крака, но облечена като жена, с глава, увиснала на гърдите, така че лицето й не се виждаше.

Прислужникът влезе през открехнатата врата да говори с господаря си. Доктор Грейстийл прошепна на сестра си, че този прислужник изглежда приличен. Да, съгласи се лелята, само че не носи ливрея. Тя каза, че често е виждала прислужници да ходят по ризи и че в домове, където господарят е ерген, не може да се направи нищо за отучването им от този лош навик. Лелята недоумяваше защо тук е така и предположи, че господарят е вдовец.

— O! — възкликна доктор Грейстийл и надзърна през открехнатата врата. — Прекъснали сме вечерята му.

Почтеният господин евреин беше с дълго прашно черно палто и имаше къдрава прошарена брада, бяла коса и черна кръгла шапчица на темето. Той седеше на дълга маса, постлана със снежнобяла ленена покривка, и беше затъкнал щедро част от нея в яката на черната си роба вместо салфетка.

Лелята много се възмути от това, че доктор Грейстийл наднича през отвора на вратата и за да го накара да престане, го смушка с чадъра си. Но докторът беше дошъл в Италия да види колкото може повече неща и не виждаше причина да прави изключение за господина евреин в личната му трапезария.

Този господин очевидно не беше склонен да прекъсне вечерята си, за да обърне внимание на непознато английско семейство, и по всичко личеше, че обяснява на прислужника какво да каже.

Прислужникът се върна, поговори със синьор Тозети и когато свърши, адвокатът ниско се поклони на леля Грейстийл и обясни, че името на дамата, която търсят, е Делгадо и че тя живее на най-горния етаж на къщата. Синьор Тозети малко се подразни, че никой от слугите на господина не желае да им покаже пътя и да съобщи за пристигането им, но както се изрази, те са група смели авантюристи и със сигурност ще намерят сами стълбището за най-горния етаж.

Доктор Грейстийл и синьор Тозети взеха по една свещ. Стълбището се виеше нагоре в мрака. Те минаха покрай много врати, които макар че бяха големи, имаха причудлив и недодялан вид — защото за да поберат всички хора, къщите в Гетото бяха построени толкова високи и с толкова много етажи, колкото собствениците се бяха осмелили да направят, и за компенсация таваните бяха ниски. Зад някои врати се чуваха разговори, а зад една мъж пееше тъжна песен на неизвестен език. После се заредиха отворени врати към стаи, потънали в мрак: от всяка лъхаше хладен застоял въздух. Последната врата обаче беше затворена. Те почукаха, но никой не се обади. Извикаха, че идват при мисис Делгадо. Отговор не последва. И тъй като леля Грейстийл каза, че е глупаво да дойдат чак дотук и да се върнат, те бутнаха вратата и влязоха.

В стаята, която беше не по-голяма от таванче, цареше мизерия, каквато само старостта и крайната бедност могат да предизвикат. Всичко в нея беше счупено, напукано или окъсано. Всички цветове бяха избелели и потъмнели или каквото там е нужно, за да стане един цвят сив. През малко прозорче, отворено, за да влиза вечерният въздух, се виждаше луната и изглеждаше някак странно, че луната с чистото си бяло лице и пръсти е проявила снизхождение да надникне в тази мръсна тясна стаичка.

Но не това смути доктор Грейстийл до такава степен, че го накара да разхлаби шалчето си, да се зачерви, да пребледнее и да задиша тежко. Ако имаше нещо, което доктор Грейстийл не понасяше, това бяха котките — а стаята беше пълна с котки.

Сред котките на прашен дървен стол седеше много слаба жена. За късмет семейство Грейстийл бяха, както бе казал синьор Тозети, смели авантюристи, защото ако имаха по-слаби нерви, видът на мисис Делгадо щеше да ги ужаси. Макар да седеше изпъната като бастун — човек би помислил, че е поседнала за малко в очакване на нещо, — тя беше така белязана и обезобразена от възрастта, че почти бе загубила приликата си с останалите човешки същества и беше заприличала на други живи създания. Ръцете й, гъсто осеяни с кафяви петна, лежаха в скута й като две риби. Кожата й — бяла, почти прозрачна старческа кожа — беше тънка и сбръчкана като паяжина с вени като сини възелчета.

При влизането им тя не се надигна и с нищо не показа, че ги е забелязала. Но вероятно не ги беше чула. Макар че в стаята бе тихо, тишината на петдесет котки е особена, сякаш петдесет тишини са струпани една върху друга.

Семейство Грейстийл и синьор Тозети бяха хора на действието, затова седнаха в отвратителната тясна стаичка и лелята с любезна усмивка и искрено желание да накара всички да се чувстват непринудено се обърна към старата дама:

— Скъпа мисис Делгадо, надявам се да ни простите, че идваме без покана, но племенницата ми и аз искахме да ви поднесем почитанията си — лелята направи пауза, за да даде възможност на старата дама да отговори, но мисис Делгадо не каза нищо. — Колко чист е въздухът у вас, мадам! Моя близка приятелка, мис Уайлсмит, живее в малка стаичка на горния етаж на къща, която се намира на „Куийнс Скуеър“ в Бат — стаичка съвсем като вашата, мисис Делгадо, — и казва, че лятно време не би я заменила с най-хубавата къща в града, защото може да се наслаждава на бриза както никъде другаде и да се радва на прохлада, докато важните особи се задушават в богатите си апартаменти. Там е чисто и спретнато и всичко й е подръка. И единственото й оплакване е, че момичето на втория етаж все оставя горещ чайник на стълбите — което, както знаете, мисис Делгадо, може да бъде крайно неприятно, ако случайно допрете крака си до него. Вие имате ли неприятности с изкачването на стълбите, мадам?

Последва мълчание. Или по-скоро минаха няколко секунди, изпълнени с дишането на петдесет котки.

Доктор Грейстийл попи с кърпа потта от челото си и се размърда в потните си дрехи.

— Дойдохме тук, мадам — започна той, — по молба на мистър Джон Маккийн от Абърдийншър. Той иска да ви напомни за себе си. Надява се, че сте добре и ви изпраща най-сърдечни пожелания за здраве.

Доктор Грейстийл говореше по-високо от обикновено, защото беше започнал да подозира, че старата дама е глуха. Това обаче не даде никакъв друг резултат, освен че смути котките, много от които започнаха да обикалят из стаята, да се търкат една в друга и козината им да хвърля искри в полумрака. Една черна котка скочи отнякъде върху облегалката на стола на доктор Грейстийл и тръгна по ръба й като по въже.

Доктор Грейстийл се опомни от ужаса си и каза:

— Желаете ли да предадем някакви сведения за здравето и състоянието ви на мистър Маккийн, мадам?

Старицата мълчеше.

Тогава мис Грейстийл се обади:

— Радвам се, мадам — каза тя, — че сте заобиколена от толкова добри приятели. Това сигурно е голяма утеха за вас. Ето, малката рижа котка в краката ви — колко е изящна! И как изискано мие муцунката си! Как я наричате?

Старицата не отговори.

Подтикнат от многозначителния поглед на доктор Грейстийл, венецианският адвокат започна да повтаря нещата, които вече бяха казани, но този път на италиански. Единствената разлика беше, че сега старата дама вече дори не ги гледаше, а наблюдаваше една голяма сива котка, която на свой ред съзерцаваше друга, бяла котка, която пък на свой ред се взираше в луната.

— Предайте й, че й нося пари — каза доктор Грейстийл на адвоката. — Те са подарък от Джон Маккийн. Кажете й, че не бива да ми благодари… — докторът енергично махна с ръка, сякаш проявите на щедрост и благотворителност бяха комари, които той искаше да пропъди.

— Мистър Тозети — възкликна леля Грейстийл, — зле ли ви е? Блед сте, сър. Искате ли чаша вода? Сигурна съм, че мисис Делгадо би могла да ви донесе.

— Не, мадамина Грейстийл, не ми е зле, а ми е… — синьор Тозети се огледа из стаята в търсене на точната дума — …страшно — прошепна той.

— Страшно? — попита шепнешком доктор Грейстийл. — Защо? От какво?

— Ах, синьор доторе, това място е ужасно! — все така шепнешком отвърна адвокатът и очите му уплашено се спряха първо на една котка, която ближеше лапа и се готвеше да измие муцунката си, а после на старицата, сякаш синьор Тозети очакваше и тя да направи същото.

Мис Грейстийл прошепна, че в стремежа си да засвидетелстват внимание към мисис Делгадо са дошли всичките накуп и без предупреждение. Очевидно е, че те са първите и посетители от години. Нищо чудно, че жената временно се е объркала. Подложили са я на твърде тежко изпитание!

— О, Флора! — зашепна в отговор леля й. — Помисли само! Прекарала е години наред без никаква компания!

Това, че всички шепнеха едновременно в тясната стаичка, където старицата седеше на три крачки от тях, се стори много нелепо на доктор Грейстийл и като не знаеше какво друго да направи, започна да се гневи на спътниците си, поради което сестра му и дъщеря му решиха, че е време да си вървят.

Лелята настоя да се сбогуват продължително и сърдечно със старата дама и да й кажат, че ще се върнат, когато тя се почувства по-добре, което лелята се надяваше да стане скоро.

На излизане те се обърнаха. В този момент на перваза на прозореца се появи още една котка, стиснала в устата си нещо неподвижно и щръкнало — нещо, което поразително приличаше на мъртва птица. Старата дама нададе тих весел писък и в изненадващ прилив на енергия скочи от стола си. Това беше най-странният звук на света и по нищо не приличаше на човешка реч. Той накара синьор Тозети на свой ред да изпищи от ужас и да затвори вратата, в резултат на което никой не видя по-нататъшните действия на старицата[1].

Бележки

[1] По-късно синьор Тозети призна на семейство Грейстийл, че си е спомнил коя е старата дама от Канареджо. Често чувал да говорят за нея из града, но преди да я види с очите си, мислел, че това с само легенда, приказка за сплашване на младите и наивните. Баща й бил евреин, а майка й била потомка на половината народи в Европа. Като дете тя изучавала няколко езика и ги владеела отлично. Можела да стане учителка по каквото пожелае. Но тя учела за удоволствие. На шестнадесет години говорела не само френски, италиански и немски, които са част от обучението на всяка дама, но и всички езици на цивилизования (и нецивилизования) свят. Знаела езика на шотландските планинци (който наподобява пеене). Говорела баски — език, който рядко се запечатва в съзнанието на чуждоземните и колкото и често и продължително да го слушат, след това не могат да си спомнят и дума от него. Изучила дори езика на една непозната страна, която, както синьор Тозети бил чувал, според някои хора все още съществува, но никой на света не може да каже къде се намира (името на тази страна е Уелс). Тя пътувала но света и се представяла пред крале и кралици, херцози и херцогини, принцове и епископи, графове и графини и с всички тези хора разговаряла на родните им езици, и всички я смятали за чудо. Накрая дошла във Венеция.

Но така и не се научила на умереност. Жаждата й за знания била равна на жаждата и за други неща и тя се омъжила за човек, който бил същият като нея. Дамата и съпругът и ходели в „Карневале“ и забравяли да си тръгнат. Пропилели цялото си богатство на хазарт в „Ридотос“. Пропилели здравето си по други удоволствия. И една сутрин, когато всички канали на Венеция били сребристи и розови от изгрева на слънцето, съпругът й легнал на мокрите камъни на „Фондамента ден Мори“ и издъхнал, и никой не могъл да го спаси. И може би за съпругата му било най-добре да го последва, тъй като нямала пари и не знаела къде да отиде. Но евреите си спомнили, че някога дамата участвала в тяхната благотворителност, защото донякъде и самата тя бяла еврейка (макар и никога по-рано да не го признавала), или може би проявили съчувствие към нея като към онеправдана (защото евреите във Венеция са страдали много). Каквато и да била причината, те я подслонили в Гетото. Има различни истории за това какво станало по-нататък, но всички си съвпадат в едно: че дамата живяла сред евреи, без да бъде част от общността. Тя водела самотен живот и дали вината за това е нейна или тяхна — не знам. Минавало време, а тя не говорела с ни една жива душа и вятърът на лудостта я подхванал и отвял всичките й езици. И тя забравила италианския, забравила английския, забравила латинския, забравила баския, забравяла уелския, забравила всички езици на света, освен котешкия — а него, казват, владеела превъзходно.