Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (45)

45
ПРОЛОГ КЪМ „ИСТОРИЯ И ПРАКТИКА НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“

от Джонатан Стрейндж

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ МЕСЕЦИ на 1110 година в Северна Англия се появила непозната войска. Първата вест за нея дошла от място, наречено Пенлоу, на двадесет-тридесет мили северозападно от Нюкасъл. Никой не знаел откъде е дошла — хората смятали, че нашествениците са шотландци или датчани, или може би дори французи.

До началото на декември армията превзела Нюкасъл и Дърам и продължила на запад. Стигнала до Алъндейл, малко каменно селище, разположено високо сред хълмовете на Нортумбрия, и една нощ направила бивак край блато извън града. Жителите на Алъндейл били овцевъди, не войници. Градът нямал стени, които да го пазят, а най-близките войски били на тридесет и пет мили от него и се готвели да бранят замъка Карлайл. Жителите на града стигнали до извода, че ще е най-добре да побързат да се сприятелят с чуждоземната войска. С тази задача се заели няколко красиви млади жени, група смели девойки, твърдо решени да спасят себе си и съгражданите си както могат. Но когато отишли в лагера на войската, ги обзел страх и те се разколебали.

В лагера било зловещо и тихо. Валял гъст сняг и чуждоземните войници лежали на заснежената земя загърнати в черните си пелерини. Отначало младите жени помислили, че войниците са мъртви — впечатление, подсилено от големия брой гарвани и други черни птици, накацали из лагера, както и от неподвижните пози на войниците, — но те не били мъртви: от време на време някой от тях ставал и отивал да нагледа коня си или да пропъди някоя птица, която се опитвала да го клъвне по лицето.

Когато младите жени се приближили, някакъв войник станал да ги посрещне. Една от жените преборила страха си, отишла при него и го целунала по устните. Кожата му била много бледа (блестяла като лунна светлина) и без нито един недостатък. Косата му била дълга и права като тъмен водопад. Костите на лицето му били неестествено фини и изпъкнали. Изражението му било сериозно. Сините му очи били продълговати и коси, а веждите — тънки и тъмни, като нарисувани с мастило, и странно завити по краищата. Това ни най-малко не смутило момичето. То било чувало, че всички датчани, шотландци и французи, които някога са се раждали, са приказно красиви.

Войникът приел спокойно целувката и позволил на девойката да го целуне отново. Тогава той и отвърнал. Друг войник станал от земята и отворил уста. От нея бликнала тъжна, сълзлива мелодия. Първият войник, когото девойката целунала, започнал да танцува с нея, като я побутвал на една или на друга страна с дългите си бели пръсти, за да танцува в крак с него.

Това продължило известно време, докато девойката се разгорещила от танца и спряла за малко, за да свали пелерината си. Тогава приятелките й видели, че по ръцете, лицето и краката й се стичат капчици кръв, подобни на пот, и падат на снега. Ужасени от гледката, те побягнали.

Странната войска така и не влязла в Алъндейл. През нощта тя продължила пътя си към Карлайл. На следващия ден гражданите боязливо отишли на полето, където бил разположен лагерът на войската. Там намерили девойката — цялото й тяло било бяло, останало без кръв, докато снегът наоколо бил обагрен в кървавочервено.

По тези признаци те разпознали Дийни Ший — Войската на феите. Водили се много битки и англичаните ги загубили до една. На Коледа Войската на феите стигнала до Йорк. Завладяла Нюкасъл, Дърам, Карлайл и Ланкастър. Освен източването на кръвта на девойката от Алъндейл феите почти не демонстрирали жестокостта, с която се слави народът им. От всички градове и укрепления, които превзели, само Ланкастър бил изгорен до основи. В Търск, на север от Йорк, едно прасе вбесило войник на феите, като се втурнало под краката на коня му, от което животното отстъпило назад, паднало и счупило гръбнака си. Войникът и другарите му подгонили прасето и когато го хванали, му изболи очите. Като цяло обаче навсякъде появата на Войската на феите предизвиквала бурна радост сред животните — както диви, така и питомни, сякаш във феите те разпознавали съюзник срещу общия враг — човека.

На Коледа крал Хенри свикал всички графове, епископи, абати и важни хора от кралството в дома си в Уестминстър, за да обсъдят последните събития. В онези дни феите не били непознати в Англия. На много места отдавна съществували селища на феи — едни невидими по силата на магия, други просто отбягвани от съседите християни. Съветниците на крал Хенри били единодушни, че феите са зли по природа. Те били похотливи, лъжливи и крадливи, съблазнявали млади мъже и жени, отклонявали странници от пътя им, крадели деца, добитък и зърно. Били невероятно мързеливи: макар че от хиляди години владеели занаяти като каменоделство, дърводелство и резбарство, вместо да си правят труда да строят къщи, повечето предпочитали да живеят на места, които кой знае защо наричали замъци, но които всъщност били землянки — древни могили от пръст. Феите прекарвали дните си в пиене и танци, докато ечемикът и фасулът им гниел в полето, а животните им зъзнели и измирали по студените хълмове. Всъщност всички съветници на крал Хенри се съгласили, че ако не били изключителните им магически способности и дълголетието им, почти граничещо с безсмъртие, целият народ на феите отдавна да е загинал от глад и жажда. И все лак този лекомислен, нехаен народ нападнал добре защитено християнско кралство, спечелил всички битки и превзел всички укрепления по пътя си. Това говорело за решителност, с каквато нито една фея не се славела. Никой не знаел как да си обясни това.

През януари Войската на феите излязла от Йорк и поела на юг. Спряла при Трент. Точно там, край Нюарк, на бреговете на Трент, крал Хенри и армията му влезли в битка с Дийни Ший.

Преди битката из редиците на кралската армия задухал магически вятър и се разнесла омайна музика, която накарала много коне да побягнат и да преминат на страната на феите, повечето със злополучните си ездачи на гръб. После всички войници дочули гласовете на любимите си — майки, бащи, деца, жени, — които ги викали да се завърнат у дома. От небето се спуснало ято гарвани — те кълвали лицата на англичаните и ги заслепявали с черните си криле. Английските войници трябвало да преодоляват не само бойните умения и жестокостта на Ший, но и собствения си страх от неземната магия. Нищо чудно, че битката била кратка и крал Хенри я загубил. В мига, в който се възцарила тишина и станало ясно, че Хенри е претърпял поражение, всички птици на мили околовръст запели от радост.

Кралят и съветниците му зачакали да се появи предводителят или кралят на феите. Редиците на Дийни Ший се разполовили — някой излизал напред.

Той бил на по-малко от петнадесет години. И той като Дийни Ший бил облечен в опърпани дрехи от груба черна вълна. И неговата коса била тъмна, дълга и права. И той не говорел нито английски, нито френски — двата езика, разпространени в Англия по това време, — само някакъв диалект на Феерия^[1]. Лицето му било бледо, красиво и сериозно, но за всички присъстващи било очевидно, че той е човек, а не фея.

По думите на норманските и английските графове и рицари, които го видели в онзи ден, той бил почти нецивилизован. Не бил виждал през живота си нито лъжица, нито стол, нито железен чайник, нито сребърна монета, нито восъчна свещ. В нито един клан или кралство на феите по това време нямало такива изискани предмети. Когато крал Хенри и момчето се срещнали, за да си поделят Англия, Хенри седял на дървена пейка и пиел вино от сребърна чаша, а момчето седяло на пода и пиело овче мляко от каменна купа. Хроникьорът Ордерик Виталис, разказал за събитието тридесет години по-късно, описва ужаса на придворните на крал Хенри, когато насред тези важни преговори един воин от Дийни Ший се надвесил над момчето и започнал грижливо да пощи мръсната му коса.

Във Войската на феите бил и младият нормански рицар Томас от Дъндейл^[2]. Макар че дълги години бил държан в плен във Феерия, той помнел достатъчно добре родния си език (френски), за да помогне на момчето и на крал Хенри да се разберат помежду си.

Крал Хенри попитал за името на момчето.

То отвърнало, че няма име^[3].

Крал Хенри го попитал защо е тръгнало на война срещу Англия.

Момчето отвърнало, че е единственият оцелял член на семейство нормански благородници, на които бащата на крал Хенри — Вилхелм Завоевателят — дал земи в Северна Англия. Земите и животът на мъжете от семейството били отнети от зъл враг на име Юбер дьо Котантен. Момчето казало, че няколко години по-рано баща му поискал от Вилхелм II (брат и предшественик на крал Хенри) да въздаде правосъдие, но напразно. Скоро след това баща му бил убит. Момчето казало, че хората на Юбер го взели още като бебе и го изоставили в гората. Дийни Ший го намерили и го отвели със себе си във Феерия. И сега то се завърнало.

Момчето притежавало типичната за младите хора вяра в абсолютната справедливост на своето дело и в абсолютната несправедливост на делото на всички останали. То си било внушило, че онази част от Англия, разположена между реките Туид и Трент, е справедлива компенсация за това, че норманските крале не са пожелали да накажат убийците на семейството му. Единствено по тази причина крал Хенри се простил със северната половина от кралството си.

Момчето казало, че вече е крал във Феерия. То назовало името на краля, който бил негов сюзерен. Никой не го разбрал^[4].

Същия ден момчето сложило начало на царуване, продължило триста години. Още на четиринадесет години то създало магическата система, която използваме и до днес. Или по-скоро бихме използвали, ако можехме, но повечето от знанията му не са достигнали до нас. Неговата магия е съвършена смесица между магията на феите и човешката организираност — а силата на двете е впрегната в служба на присъщата му ожесточена решителност. Не можем да обясним как и защо едно откраднато християнско дете изведнъж става най-великият магьосник на своето време. Други деца, родени преди и след него, също са държани в плен във Феерия, но нито едно от тях не се възползва от наученото там по начина, по който го прави той. В сравнение с неговите постижения всичките ни усилия изглеждат посредствени и незначителни.

Мистър Норел от „Хановер Скуеър“ твърди, че съвременната магия трябва да се отърси от всичко свързано с Джон Ъскглас, тъй както старо палто се изтръсква от молците и прахта. Какво ще остане според него? Премахнете Джон Ъскглас — и ще останете с празни ръце.

Из „История и практика на английската магия“, том I, Джонатан Стрейндж, изд. Джон Мъри, 1816.