Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (67)

67
ГЛОГИНАТА

Февруари 1817 година

 

ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ през пусто тресавище. Насред полето се издигаше самотна крива глогина и на нея висеше човек. Той беше без палто и риза и в смъртта си показваше нещо, което вероятно бе крил приживе: странен недъг на кожата. Гърдите, гърбът и ръцете му бяха гъсто покрити със сини белези — толкова много на брой, че кожата му изглеждаше повече синя, отколкото бяла.

Чайлдърмас се приближи към дървото и се зачуди дали убиецът не си е направил някаква шега с тялото. Като моряк той беше слушал разкази за далечни места, където по най-ужасни начини изписвали признанията на престъпниците върху телата им, преди да ги екзекутират. Отдалеч белезите много приличаха на надписи, но когато се приближи, Чайлдърмас видя, че те прозират през кожата.

Той слезе от коня и завъртя тялото с лице към себе си. Лицето на мъртвия беше зачервено и подуто, очите му — изцъклени и кръвясали. Чайлдърмас се вгледа в него и скоро различи чертите на лице, което му беше познато.

— Винкулус.

Той извади джобното си ножче и сряза връвта. После свали бричовете и ботушите на Винкулус и огледа тялото: труп на заклано животно насред голо зимно тресавище.

Странните белези покриваха всеки инч от кожата: единствените изключения бяха лицето, ръцете до китките, срамните части и стъпалата. Винкулус приличаше на син човек с бели ръкавици и бяла маска. Колкото повече го гледаше Чайлдърмас, толкова по-ясно осъзнаваше, че белезите означават нещо.

— Това са Кралските писмена — произнесе той накрая. — Това е книгата на Робърт Финдхелм.

Внезапно заваляха бодливи ледени снежинки. Вятърът се усили.

Чайлдърмас помисли за Стрейндж и Норел, които бяха на двадесет мили от тук, и звучно се разсмя. Какво значение имаше кой чете книгите в Хъртфю? Най-ценната книга лежеше гола и мъртва насред снежното ветровито поле.

— Е — каза той, — значи се падна на мен, така ли? Най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.

В настоящия момент тежестта беше по-осезателна от славата. Книгата имаше крайно неудобна форма. Чайлдърмас нямаше представа откога Винкулус е мъртъв и кога ще започне да се разлага. Какво да прави? Можеше да рискува и да метне тялото на коня. Но ако случайно срещнеше някого по пътя, трудно щеше да обясни наличието на пресен труп на седлото си. Можеше да скрие тялото и да потърси кон с каруца. Колко време щеше да отнеме това? Междувременно някой можеше да открие тялото и да го вземе. В Йорк имаше лекари, които биха платили добри пари за труп, без да задават въпроси. „Мога да направя магия за укриване“ — помисли си той. Магията за укриване със сигурност щеше да скрие трупа от хорските очи, но не и от кучета, лисици и врани. Тях Чайлдърмас не можеше да заблуди с никоя от известните му магии. Веднъж вече бащата на Винкулус бе изял книгата. Чайлдърмас не искаше да рискува това да се повтори.

Най-очевидното решение беше да направи копие, но бележникът, писалката и мастилницата му бяха останали в гостната на потъналото в мрака абатство Хъртфю. Какво му оставаше? Можеше да начертае знаците с пръчка на замръзналата земя, но това не беше по-добър вариант от вече съществуващия. Ако наблизо имаше повече дървета, Чайлдърмас можеше да обели кората, да изгори няколко клона и да препише знаците с въглените върху парчетата кора. Но наблизо имаше само една крива глогина.

Той погледна джобното ножче в ръката си. Дали да не препише книгата върху собственото си тяло? Тази идея притежаваше няколко предимства. Първо, кой знае дали разположението на знаците върху тялото на Винкулус също нямат значение? Да речем, колкото по-близко до главата, толкова по-важно? Всичко беше възможно. Второ, така книгата щеше да бъде на тайно и сигурно място. Никой не би могъл да я открадне. Чайлдърмас още не беше решил дали да я покаже на Стрейндж и Норел.

Но писмената върху тялото на Винкулус бяха заплетени и разположени нагъсто. Дори ако Чайлдърмас успееше да повтори точно всички точки, кръгчета и заврънкулки с ножа си, в което се съмняваше, щеше да се наложи да реже дълбоко, за да остави трайни белези.

Той свали палтото и сюртука си. Разкопча маншета на ризата си и нави ръкава. За проба реши да изреже един от символите на ръката на Винкулус върху собствената си ръка. Резултатът съвсем не беше обещаващ. Имаше толкова много кръв, че Чайлдърмас почти не виждаше какво прави и едва не припадна от болка.

„Мога да си позволя да пожертвам малко кръв за идеята, но написаното е толкова много, че със сигурност ще ме убие — каза си Чайлдърмас. — Освен това как ще препиша знаците на гърба? Ще метна тялото на коня и ако някой ме спре — е, в случай на нужда ще стрелям. Това е някакъв план. Не много добър, но все пак план.“

Той облече сюртука и палтото си.

Брюър се беше отдалечил малко встрани и щипеше стръкчета суха трева, оголени от вятъра. Чайлдърмас отиде при него. Извади от куфара си парче здраво въже и кутията с пистолетите. Във всеки пистолет пъхна по един куршум и насипа барут.

Обърна се да погледне трупа. Над него се беше надвесил някакъв човек — мъж. Чайлдърмас пъхна пистолетите в джобовете на палтото и се затича към тялото с викове.

Мъжът беше с черни ботуши и черно наметало. Той се бе подпрял с едно коляно на заснежената земя до Винкулус. В първия момент Чайлдърмас помисли, че е Стрейндж; но този мъж не беше толкова висок и телосложението му бе някак по-крехко. Черните му дрехи изглеждаха скъпи и екстравагантни. Но правата му черна коса бе по-дълга, отколкото се считаше за модно сред изисканите господа; тя му придаваше вид на методистки свещеник или на поет романтик.

„Познавам този човек — помисли си Чайлдърмас. — Той е магьосник. Познавам го добре, но защо не мога да си спомня името му?“ На глас каза:

— Тялото е мое, сър! Оставете го!

Мъжът вдигна глава.

— Твое ли, Джон Чайлдърмас? — попита той с лека ирония. — Мислех, че е мое.

Странно, но въпреки дрехите и властния вид речта му бе някак недодялана дори за слуха на Чайлдърмас. Мъжът говореше със северняшко произношение — в това нямаше съмнение, — но Чайлдърмас не можеше да познае какво точно. Може би от Нортумбрия, но примесено с нещо друго — с диалекта на земите отвъд Северно море и което му се стори още по-странно, със силни нотки на френски.

— Е, грешите — Чайлдърмас вдигна пистолетите си. — Ако се наложи, ще стрелям, сър. Но предпочитам да не го правя. Оставете тялото и си вървете по пътя.

Мъжът нищо не каза, само изгледа Чайлдърмас, а после сякаш се отегчи от него и отново се съсредоточи върху тялото.

Чайлдърмас се огледа за кон или екипаж — нещо, което да му подскаже как този човек се е озовал тук. Но нямаше нищо. На цялото голо поле бяха само те двамата, конят, трупът и глогината.

„Все пак някъде трябва да има карета — помисли си той. — По наметалото и ботушите му няма нито едно петънце. Изглеждат така, сякаш току-що ги е почистил лакей. Къде са слугите му?“

Тези мисли го обезпокоиха. Чайлдърмас не вярваше, че ще му бъде трудно да надвие бледия крехък джентълмен с вид на поет, но един кочияш и двама-трима здрави лакеи бяха друго нещо.

— Тези земи ваши ли са, сър? — попита той.

— Да.

— А къде е конят ви? Къде е каретата ви? Къде са слугите ви?

— Нямам кон, Джон Чайлдърмас. Нямам карета. И само един от слугите ми е тук.

— Къде?

Без да откъсва поглед от тялото, мъжът вдигна ръка и посочи напред с тънък бял пръст.

Чайлдърмас погледна в недоумение зад гърба си. Нямаше никого. Само вятър над заснеженото тресавище. Какво имаше предвид мъжът? Да не би вятъра или снега? Чайлдърмас беше чувал за средновековни магьосници, които смятаха природните сили за свои слуги. Изведнъж проумя.

— Какво? Не, сър, грешите! Аз не съм ваш слуга!

— Ти сам го заяви преди три дни — каза мъжът.

Имаше само един човек, който би могъл да се нарече господар на Чайлдърмас. Дали това не беше Норел под някаква неочаквана форма? Аспект на Норел? Чайлдърмас знаеше, че в миналото магьосниците са променяли облика си, за да изтъкнат отделни черти от характера си. Той се помъчи да отгатне коя черта от характера на Гилбърт Норел би могла да се въплъти в блед красив мъж със загадъчен акцент и властен вид. Хрумна му, че напоследък се случват доста странни неща, но това е прекалено.

— Сър! — кресна Чайлдърмас. — Предупредих ви! Оставете тялото!

Мъжът се надвеси още по-ниско над Винкулус. Извади нещо от устата си — мъничък бисер светлина, леко обагрен в сребристо-розово — и го сложи в устата на Винкулус. Тялото потрепери. Не беше треперене на болен човек, но не беше и треперене на здрав: приличаше на трепета на гола бреза при първия полъх на пролетта.

— Отдръпнете се от тялото, сър! — извика Чайлдърмас. — Няма да предупреждавам повече!

Мъжът дори не си направи труда да го погледне. Той прокара пръст по тялото, сякаш пишеше върху него.

Чайлдърмас насочи единия си пистолет малко встрани от лявото му рамо с намерението да го сплаши. Пистолетът произведе съвършен изстрел, разнесе се дим и мирис на барут, от цевта изскочиха искри.

Но оловният куршум не полетя, а като насън увисна във въздуха. Завъртя се, уголеми се и промени формата си. Изведнъж му поникнаха криле, той се превърна в птица и отлетя. В същия миг съзнанието на Чайлдърмас утихна и застина, сякаш беше от камък.

Мъжът прокара пръст по тялото на Винкулус и всички шарки и символи се завъртяха, сякаш бяха написани върху вода. Повтори движението още няколко пъти и когато резултатът го задоволи, спря и се изправи.

— Грешиш — каза мъжът. — Той не е мъртъв.

Приближи се и застана точно пред Чайлдърмас. Безцеремонно, като родител, който иска да почисти изцапаното лице на детето си, мъжът наплюнчи пръст и начерта някакви символи по клепачите, устните и сърцето му. После блъсна лявата му ръка и пистолетът падна на земята. Мъжът начерта символ върху дланта. Обърна се да си върви, но се сети за нещо, погледна назад и прокара пръст по раната на лицето на Чайлдърмас.

Вятърът подхвана падащите снежинки и ги завъртя във въздуха. Брюър изпръхтя, сякаш нещо го бе смутило. За кратко снегът и сенките оформиха картина, изобразяваща строен тъмнокос мъж с наметало и ботуши. В следващия миг картината изчезна.

Чайлдърмас примигна.

— Какво търся тук? — запита се той ядосан. — И защо си говоря сам? Сега не е моментът да се заплесвам!

Във въздуха се носеше мирис на барут. Един от пистолетите му лежеше в снега. Чайлдърмас го вдигна и почувства, че е още топъл, сякаш наскоро беше стрелял с него. Това му се стори странно, но той нямаше време да се чуди, защото някакъв шум го накара да вдигне глава.

Винкулус се надигаше от земята. Правеше го тромаво, с неловки движения, като новородено, което все още не знае как да си служи с крайниците. Той се изправи със залитане, като главата му току се килваше настрана. Отвори уста и закрещя срещу Чайлдърмас. Но звукът, който излезе от гърлото му, не беше звук, а по-скоро безплътната му обвивка.

Това определено бе най-странното нещо, което Чайлдърмас беше виждал през живота си: гол син мъж с подути от кръв очи крещеше беззвучно насред заснежено поле. Гледката бе толкова невероятна, че в първия момент не му хрумваше как да постъпи. Зачуди се дали да не опита едно заклинание на Джилс де Марстън, наречено Възстановяване на изгубения покой, но след като помисли, се сети за нещо по-добро. Извади бутилката кларе, която Лукас му беше дал, и я показа на Винкулус. Последният се успокои и впери поглед в нея.

След четвърт час двамата седяха на земята под глогината, пиеха вино и ядяха ябълки. Винкулус беше облякъл ризата и бричовете си и се бе загърнал в одеяло от седлото на Брюър. Беше се възстановил от обесването с изненадваща бързина. Очите му все още бяха кръвясали, но не изглеждаха така зловещо както преди. Гласът му бе дрезгав и думите му току заглъхваха сред ожесточени пристъпи на кашлица, но се разбираше какво казва.

— Някой се е опитал да ви обеси — съобщи му Чайлдърмас. — Не знам нито кой, нито защо. За щастие ви открих навреме и прерязах въжето.

Докато говореше, той чувстваше как в съзнанието му се оформя смътен въпрос. Представи си Винкулус мъртъв на земята и тънък бял пръст, сочещ към него, Чайлдърмас. Кой го сочеше с пръст? Споменът му се изплъзваше.

— Е, кажете ми — продължи той, — как човек се превръща в книга? Знам, че баща ви е взел книгата на Робърт Финдхелм със заръката да я занесе на един човек в Дарбишир.

— На последния човек в Англия, който знаел да чете Кралските букви — дрезгаво отвърна Винкулус.

— Но баща ви не я занесъл, защото я изял след едно надпиване в Шефилд.

Винкулус отпи голяма глътка от бутилката вино и избърса уста с опакото на дланта си.

— След четири години съм се родил аз и Кралските букви са били изписани по невръстното ми телце. Когато станах на седемнадесет, отидох да потърся човека от Дарбишир — той беше доживял да го намеря. Каква нощ беше! Звездна лятна нощ, в която Кралската книга и Четецът на Кралските букви се срещнаха и пиха вино заедно! Седяхме навръх хълма в Бретън, гледахме ширналата се долу Англия и той прочете по мен съдбата й.

— И това беше пророчеството, което казахте на Стрейндж и Норел?

Обхванат от нов пристъп на кашлица, Винкулус кимна. Когато отново беше в състояние да говори, той допълни:

— И на безименния роб.

— На кого? — попита Чайлдърмас намръщен. — Кой е този?

— Един човек — отвърна Винкулус. — В задачата ми влизаше да разкажа историята му. Той е започнал като роб. Скоро ще стане крал. Истинското му име се е изгубило при раждането му.

Чайлдърмас се замисли над това описание.

— За Джон Ъскглас ли говорите? — попита той.

Винкулус изпъшка с досада.

— Ако говорех за Джон Ъскглас, така щях да кажа! Не, не. Той не е магьосник. Просто човек като всички останали — той помисли малко и добави: — Само че черен.

— Никога не съм чувал за него — каза Чайлдърмас. Винкулус го погледна учуден.

— Естествено. Цял живот сте стояли в джоба на магьосника от „Мейфеър“. Знаете само каквото той знае.

— Е, и? — засегна се Чайлдърмас. — Много важно! Норел е умен човек, Стрейндж — също. И те като останалите хора имат недостатъци, но въпреки всичко постиженията им са забележителни. Грешите, аз съм слуга на Джон Ъскглас. Или щях да бъда, ако той беше тук. Но трябва да признаете, че възраждането на английската магия е тяхна заслуга, не негова.

— Тяхна заслуга! — повтори Винкулус с насмешка. — Тяхна? Още ли не разбирате? Те са магия, направена от Джон Ъскглас. Никога не са били друго. Той я прави и сега!