Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (43)

43
ЧУДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МИСТЪР ХАЙД

Декември 1815 година

 

ЕДНА СУТРИН В ПЪРВАТА седмица на декември Джеръми почука на вратата на библиотеката в Ашфеър Хаус и каза, че мистър Хайд моли мистър Стрейндж да му отдели пет минути. Стрейндж се подразни, че го прекъсват. Откакто живееше на село, той се бе пристрастил към тишината и усамотението почти колкото Норел.

— О, добре! — промърмори той.

Като се забави само за да допише абзаца, да провери три-четири неща в биографията на Валънтайн Грейтрейкс, да попие мастилото от листа, да поправи няколко правописни грешки и отново да попие мастилото, Стрейндж незабавно се отправи към гостната.

Един джентълмен седеше сам до камината и замислено се взираше в огъня. Той беше мускулест, енергичен човек на около петдесет години, облечен в грубите дрехи и ботуши, характерни за джентълмен фермер. На масичката до него имаше чаша вино и чинийка с бисквити. Очевидно Джеръми беше решил, че гостът е седял сам достатъчно дълго и има нужда да се подкрепи.

Мистър Хайд и Джонатан Стрейндж бяха съседи от раждането си, но забележимите различия в състоянието и вкусовете не им позволяваха да бъдат повече от познати. Всъщност това беше първата им среща, откакто Стрейндж бе станал магьосник.

Те си стиснаха ръцете.

— Предполагам, сър — започна мистър Хайд, — че се чудите какво ме води у вас в такова време.

— Какво време?

— Много лошо, сър.

Стрейндж погледна през прозореца. Високите хълмове около Ашфеър бяха покрити със сняг. Всеки клон, всяка вейка се огъваше под снежния си товар. Дори въздухът сякаш беше побелял от студ и мъгла.

— Така е. Не бях забелязал. Не съм излизал от неделя.

— Прислужникът ви казва, че сте много зает с работата си. Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но трябва да ви съобщя нещо, което не търпи отлагане.

— О! Няма нужда да ми обяснявате. А как е… — Стрейндж млъкна и се помъчи да си спомни дали мистър Хайд има жена, деца, братя, сестри или приятели, но установи, че е абсолютно неосведомен по този въпрос. — …фермата ви? — довърши той. — Доколкото си спомням, беше край Астън.

— По-близо е до Клънбъри.

— Клънбъри. Да.

— При мен всичко е наред, мистър Стрейндж, с изключение на нещо… обезпокоително, което ми се случи преди три дни. Оттогава все се питах дали да дойда и да ви го кажа. Поисках съвет от приятелите си и жена си и те всички се съгласиха, че трябва да ви разкажа какво съм видял. Преди три дни имах работа в Уелс, оттатък границата, с Дейвид Евънс — смея да предположа, че го познавате, сър.

— Виждали сме се. Никога не съм говорил с него. Форд го познава, струва ми се (Форд беше управителят на имението на Стрейндж).

— Е, сър, с Дейвид Евънс приключихме работа към два часа и аз бързах да се прибера у дома. Навсякъде лежеше дебел слой сняг и пътищата между нашия край и Ланфеър Уотърдайн бяха в много лошо състояние. Може би не знаете, сър, но къщата на Дейвид Евънс се намира на висок склон с хубав изглед на запад, и още щом излязохме навън, видяхме големи снежни облаци да пълзят към нас. Мисис Евънс, майката на Дейви, настояваше да остана да пренощувам у тях и да се прибера на другия ден, но Евънс и аз решихме, че всичко ще мине добре, ако тръгна веднага и се прибера по най-прекия път — с други думи, ако поема нагоре към Вала и премина в Англия, преди бурята да ме е настигнала^[1].

— Към Вала? — попита Стрейндж и се намръщи. — Пътят дотам е стръмен и труден дори през лятото, а мястото е пусто, не дай Боже да ви се случи нещо. Не мисля, че аз бих предприел подобно пътуване. Но, предполагам, вие познавате нрава на тези хълмове по-добре от мен.

— Може би вие сте по-разумен от мен, сър. Докато яздех към Вала, задуха пронизващ силен вятър, вдигна вече натрупания сняг и го завъртя във въздуха. Снегът полепна по чула на коня и по палтото ми и когато погледнах надолу, видях, че целите сме бели като склона на хълма. Като всичко наоколо. Вятърът образуваше от снега призрачни фигури и ми се струваше, че съм заобиколен от танцуващи призраци, зли духове и лоши ангели като в приказките на онази арабска дама. Горкият ми кон, който иначе не е нервно животно, постоянно се плашеше от невидими неща. Както можете да си представите, вече започвах да се разкайвам, че не съм се възползвал от гостоприемството на мисис Евънс, и изведнъж чух биене на камбана.

— На камбана? — попита Стрейндж.

— Да, сър.

— Но каква може да е била тази камбана?

— Няма откъде да се вземе, сър, на това отдалечено място. Всъщност цяло чудо е, че изобщо я чух при този вой на вятъра и пръхтенето на коня.

Стрейндж реши, че мистър Хайд е дошъл, за да получи обяснение за странното биене на камбаната, и заговори за магическото значение на камбаните: как биенето на камбани се използва като зашита срещу феи и други зли духове и как зла фея може да се сплаши със звън на църковна камбана. И в същото време се знае, че феите обичат камбанния звън, феината магия често се придружава от биене на камбана и често при появата на феи се чува камбанен звън.

— Не мога да обясня това странно противоречие — каза той. — Магьосниците теоретици от векове размишляват над него.

Мистър Хайд изслуша тази реч с много любезен и внимателен вид. Когато Стрейндж свърши, гостът каза:

— Но камбаната беше само началото, сър.

— О! — възкликна Стрейндж с лека досада. — Добре. Продължете.

— Изкачих се толкова нависоко, че видях Вала. Той върви по цялото протежение на хребета. Имаше няколко повалени дървета и разрушени части от каменна стена. Погледнах на юг и видях една дама да върви с бърза крачка покрай Вала право към мен…

— Дама!

— Видях я съвсем ясно. Косата и беше разпусната и вятърът я вдигаше и развяваше — мистър Хайд показа с ръце как косата на дамата се развявала в снежния въздух. — Мисля, че й извиках. Сигурен съм, че тя се обърна и ме погледна, но не спря, нито забави крачка. После отново извърна глава и продължи да върви покрай Вала, заобиколена от снежните привидения. Беше облечена в черна рокля. Без шал. Без палто. И това ме накара да се уплаша за нея. Помислих, че може да я е сполетяла някаква ужасна злополука. Затова пришпорих коня нагоре с най-голямата бързина, на която бедното животно беше способно. Стараех се да не изгубя дамата от поглед, но вятърът постоянно пръскаше сняг в очите ми. Стигнах Вала — дамата никъде не се виждаше. Започнах да снова напред-назад покрай Вала. Търсех я и крещях до прегракване: бях сигурен, че е паднала в някоя пряспа или се е спънала в купчина камъни, или е стъпила в заешка дупка. Или е била отведена нанякъде от човека, който й е навредил.

— Навредил?

— Ами, сър, предположих, че някой, който е искал да й стори зло, я е завел при Вала. Напоследък се случват какви ли не ужасни неща.

— Дамата позната ли ви беше?

— Да, сър.

— Коя е тя?

— Мисис Стрейндж.

Последва секунда мълчание.

— Но това е невъзможно — каза Стрейндж озадачен. — Мистър Хайд, ако с мисис Стрейндж се беше случило нещо от обезпокоително естество, мисля, че все някой щеше да ми съобщи. Не съм чак толкова погълнат от книгите си, че да не разбера. Съжалявам, мистър Хайд, но имате грешка. Която и да е била тази бедна жена, със сигурност не е мисис Стрейндж.

Мистър Хайд поклати глава.

— Ако ми се случи да срещна вас, сър, в Шрусбъри или Лъдлоу, може да не ви позная веднага. Но бащата на мисис Стрейндж четиридесет и седем години беше помощник-свещеник в нашата енория. Познавам мисис Стрейндж — тогава мис Удхоуп — още откакто правеше първите си стъпки в двора на църквата в Клънбъри. Дори ако не се беше обърнала да ме погледне, пак щях да я позная. Щях да разпозная фигурата й, походката й, всичко.

— Какво направихте, след като изгубихте жената от поглед?

— Препуснах и дойдох направо тук, но слугата ви не ме пусна.

— Джеръми? Човекът, с когото говорихте преди малко?

— Да. Каза, че мисис Стрейндж е жива и здрава и си е у дома. Признавам, че не му повярвах, затова обиколих къщата и надникнах във всички прозорци, и накрая я видях да седи на дивана в същата тази стая — мистър Хайд посочи въпросния диван. — Беше със светлосиня рокля, а не с черна.

— Е, в това няма нищо странно. Мисис Стрейндж никога не носи черно. Това не е цвят, който според мен подхожда на млада жена.

Мистър Хайд поклати глава и се намръщи.

— Иска ми се да ви убедя, сър, че точно това видях. Но виждам, че не мога.

— А аз искам да ви го обясня. Но не мога.

На раздяла те си стиснаха ръцете. Мистър Хайд погледна сериозно домакина си и каза:

— Никога не съм й желал злото, мистър Стрейндж. Благодарен съм, че е здрава и невредима.

Стрейндж леко се поклони.

— И намерението ни е да я запазим такава. Вратата се затвори зад гърба на мистър Хайд.

Стрейндж почака няколко секунди и отиде да потърси Джеръми.

— Защо не ми каза, че е идвал и преди?

Джеръми издаде звук, подобен на презрително сумтене.

— Мислех, че не си струва да ви занимавам с такива безсмислици, сър! Дами в черни рокли се разхождат в снежни бури!

— Надявам се да не си се държал прекалено грубо с него.

— Аз ли, сър? Не, нищо подобно!

— Може да е бил пиян. Да, предполагам, че това е причината. Сигурно с Дейвид Евънс са отпразнували успешното приключване на сделката си.

Джеръми се намръщи.

— Не мисля, сър. Дейвид Евънс е методистки свещеник.

— О! Е, да. Сигурно си прав. А и всъщност не прилича на халюцинация, предизвикана от пиянство. По-скоро е нещо, което човек би си представил, ако вземе опиум, след като е чел някой от романите на мисис Радклиф.

Стрейндж се почувства обезпокоен от посещението на мистър Хайд. Представата за Арабела — дори за илюзорна, въображаема Арабела, — изгубена в снега и бродеща по хълмовете, го смути. Той неволно си спомни за майка си, която ходеше на самотни разходки по същите тези хълмове, за да избяга от нещастието на злополучния си брак. По време на една буря тя настина, разболя се и умря.

По-късно на вечеря Стрейндж каза на Арабела:

— Днес се срещнах с Джон Хайд. Той мисли, че те е видял миналия вторник да вървиш покрай Вала в снежна буря.

— Не!

— Да.

— Горкият човек! Сигурно доста се е стъписал.

— Мисля, че да.

— Като дойде Хенри, непременно ще навестим мистър и мисис Хайд.

— Струва ми се, че възнамеряваш да навестиш всички в Шропшир, когато дойде Хенри — отбеляза Стрейндж. — Дано не останеш разочарована.

— Разочарована? Какво имаш предвид?

— Само, че времето е лошо.

— Тогава ще кажем на Харис да кара бавно и внимателно. Но той и без това ще го направи. А и Старлинг е много спокоен кон. Старлинг не се плаши от сняг и лед. Освен това, както знаеш, има хора, които Хенри е длъжен да посети — хора, които много ще се разстроят, ако не отиде да ги види. Джени и Олуън, старите слуги на баща ми. Те не говорят за нищо друго, освен за идването на Хенри. За последен път са го виждали преди пет години, а едва ли ще доживеят да го видят след още пет, горките.

— Добре! Добре! Казах само, че времето е лошо. Това е всичко.

Но не беше съвсем всичко. Стрейндж съзнаваше, че Арабела възлага големи надежди на това гостуване. Откакто се бе омъжила, тя рядко виждаше брат си. В Лондон той не идваше на „Сохо Скуеър“ толкова често, колкото й се искаше, а когато дойдеше, не оставаше толкова дълго, колкото тя се надяваше. Но това гостуване за Коледа щеше да възроди предишната им близост. Заедно те щяха да обиколят всички места от своето детство, а Хенри бе обещал, че ще остане почти месец.

Хенри пристигна и отначало като че ли най-съкровените желания на Арабела се сбъднаха. По време на първата им вечеря заедно разговорът беше много оживен. Хенри носеше много новини от Грейт Хитхердън, селото в Нотингамшир, където беше енорийски свещеник^[2].

Грейт Хитхердън беше голямо и богато село. В околността му живееха няколко благороднически семейства. Хенри се радваше на уважението на тамошното общество. След като надълго и нашироко разказа за приятелите си и техните балове и вечери, той заключи:

— Но не искам да мислите, че пренебрегваме благотворителната дейност.

Ние сме активна общност. Има много неща, които могат да се направят, и много хора в нужда. Завчера посетих едно бедно и болно семейство и заварих в дома им мис Уоткинс, която вече раздаваше пари и добри съвети. Мис Уоткинс е много състрадателна млада дама — тук Хенри млъкна, сякаш очакваше някой да каже нещо.

Стрейндж го погледна безизразно и после изведнъж като че ли го осени мисъл.

— Е, Хенри, моля да ме извиниш. Сигурно ни смяташ за много несъобразителни. Спомена мис Уоткинс пет пъти за десет минути и нито Бел, нито аз зададохме и един въпрос за нея. Тази вечер и двамата сме малко недосетливи — от студения уелски въздух е, мозъкът ти замръзва, — но сега, когато схванах намека ти, с радост ще те разпитам за нея колкото подробно пожелаеш. Руса ли е или тъмнокоса? Мургава или бледа? Какво предпочита — пиано или арфа? Кои са любимите й книги?

Хенри, който предположи, че Стрейндж го взема на подбив, се намръщи и реши да не казва нищо повече за дамата.

Арабела стрелна съпруга си с хладен поглед и започна да разпитва по-деликатно, в резултат на което скоро изкопчи от Хенри следните сведения: мис Уоткинс се беше преместила наскоро в Грейт Хитхердън, малкото й име беше Софрония, тя живееше с настойниците си мистър и мисис Суунфърст (нейни далечни роднини), обичаше да чете (макар че Хенри не знаеше точно какво), любимият й цвят беше жълтият и не понасяше ананаси.

— А как изглежда? Хубава ли е? — попита Стрейндж.

Този въпрос видимо смути Хенри.

— Мис Уоткинс не минава за първа хубавица, не. Но като я опознаеш, разбираш, че е изключителна. Хора от двата пола, които отначало изглеждат невзрачни, могат да ни се сторят дори хубави, след като ги опознаем. Начетеност, приятни обноски и кротък нрав — тези неща с по-голяма вероятност биха допринесли за щастието на един съпруг, отколкото преходната красота.

Стрейндж и Арабела останаха изненадани от това изказване. Последва мълчание и Стрейндж попита:

— А парите?

Хенри го изгледа с кротко задоволство.

— Десет хиляди фунта — каза той.

— Скъпи ми Хенри! — възкликна Стрейндж.

По-късно, когато останаха насаме, той сподели с Арабела:

— Доколкото разбирам, трябва да поздравим Хенри за находчивостта му. Изглежда, той е открил тази дама преди всички останали. Останах с впечатление, че не я засипват с предложения — може би в лицето или фигурата й има нещо, което й пречи да се радва на всеобщ възторг.

— Но аз не мисля, че причината е само в парите — каза Арабела, която искаше да защити брат си. — Струва ми се, че има и известна симпатия, Иначе Хенри изобщо не би я погледнал.

— О, предполагам — съгласи се Стрейндж, — Хенри е много добър човек. И освен това знаеш, че аз не се меся в тези неща.

— Усмихваш се — каза Арабела, — но не знам с какво право. И аз навремето бях находчива като Хенри. Не мисля, че преди мен изобщо някоя дама е мислила да се ожени за теб — с този дълъг нос и неприветлив нрав.

— Вярно — отвърна Стрейндж замислен. — Бях забравил. Това е семеен недостатък.

На следващия ден Стрейндж остана в библиотеката, а Арабела и Хенри излязоха да посетят Джени и Олуън. Но радостта от първите им няколко дни заедно не трая дълго. Арабела скоро откри, че между нея и брат й вече няма много общи неща. Хенри беше прекарал последните седем години в малко селце. Тя, от друга страна, бе живяла в Лондон, където бе станала свидетел на някои от най-важните събития за последните години. Поддържаше приятелски отношения с не един министър от кабинета. Познаваше се с премиер-министъра и няколко пъти бе танцувала с херцог Уелингтън. Беше се срещала с кралските херцози, бе правила реверанси пред принцесите и всеки път, когато отидеше в Карлтън Хаус, получаваше усмивка и добра дума от принц-регента. Колкото до широките й познанства с всички, свързани със славното възраждане на английската магия, това се разбираше от само себе си.

Но докато тя живо се интересуваше от всички новини около брат си, той не проявяваше почти никакъв интерес към нея. Описанията на лондонския живот го караха само да отвръща любезно: „А, наистина ли?“ Веднъж, докато споделяше какво й е казал херцог Уелингтън и какво му е отговорила тя, Хенри се обърна и я погледна с вдигнати вежди и невъзмутима усмивка, които като че ли ясно казваха: „Не ти вярвам.“ Това негово поведение я нарани. Арабела не смяташе, че се хвали: подобни срещи бяха част от ежедневието й в Лондон. Тя с болка осъзна, че докато неговите писма са й доставяли радост, той е намирал нейните за скучни и превзети.

Междувременно бедният Хенри имаше свои оплаквания. Като момче той се бе възхищавал от Ашфеър Хаус. Големината и разположението на къщата, а също и високопоставеното място, което собственикът й заемаше в обществото, го изпълваха с възторг. Той с нетърпение чакаше деня, когато Джонатан Стрейндж ще я наследи, за да може да идва в Ашфеър във важното качество на приятел на господаря. Сега, след като всичко това се случи, Хенри установи, че престоят в тази къща не му допада. Ашфеър отстъпваше на много къщи, които той беше виждал през последните години. Имаше почти толкова фронтони, колкото и прозорци. Стаите бяха с ниски тавани и причудливи форми. Многото поколения обитатели бяха слагали прозорци където им хрумне, без изобщо да се замислят за външния облик на къщата, а в стаите беше тъмно, защото всички прозорци до един бяха обрасли с пълзящи рози и бръшлян. Къщата беше старомодна — тя бе, както Стрейндж се изразяваше, точно онзи вид къща, в който дамите от романите обичат да се чувстват потиснати. В последно време в Грейт Хитхердън се обновяваха много къщи и се строяха елегантни нови вили за дами и господа с вкус към пасторалната атмосфера, затова — отчасти защото Хенри не беше способен да запази нещо само за себе си, а отчасти и защото възнамеряваше скоро да се жени и мислите му бяха заети с всякакви домакински подобрения — той не можа да се въздържи и даде на Стрейндж няколко съвета в тази насока. Особено го дразнеше разположението на обора, защото, както сподели със Стрейндж, „човек трябва да мине през него, за да стигне до южния край на парка и градината. Лесно би могъл да го събориш и да го построиш другаде“.

Стрейндж не му отговори, а най-неочаквано се обърна към съпругата си: — Любов моя, надявам се, че къщата ти харесва? Боя се, че никога досега не ми е хрумвало да те попитам за това. Ако кажеш, че не ти харесва, незабавно ще се преместим другаде!

Арабела се разсмя и каза, че е съвсем доволна от къщата.

— И съжалявам, Хенри, но съм доволна от разположението на обора точно както и от всичко останало.

Хенри направи втори опит:

— Е, сигурно ще се съгласиш, че ще внесеш голямо подобрение, дори само ако отсечеш онези дървета, които растат безразборно около къщата и затъмняват всички стаи. Израснали са съвсем произволно — предполагам там, където са паднали жълъдите или семената им.

— Какво? — попита Стрейндж, който през втората част от разговора седеше с поглед, сведен към книгата си.

— Дърветата — каза Хенри.

— Кои дървета?

— Онези там — отвърна Хенри и посочи група великолепни стари дъбове, ясени и букове, които растяха пред прозореца.

— В качеството си на съседи тези дървета са много примерни. Гледат си работата и никога не ми пречат. Мисля, че и аз би трябвало да им отвръщам със същото.

— Но те закриват гледката.

— Ти също, Хенри, но все още не съм те отсякъл.

Истината беше, че макар Хенри да проявяваше голямо усърдие в критиките си към земите и разположението на къщата, те не бяха истинският повод за недоволството му. Това, което наистина го смущаваше, беше, че в нея витаеше магически дух. Когато Стрейндж се захвана с магия, Хенри го прие спокойно. По онова време вестите за чудните постижения на мистър Норел едва започваха да се разпространяват из кралството. Магията изглеждаше по-скоро езотеричен дял от историята, забавление за богати безделници, и Хенри все още продължаваше да я възприема в тази светлина. Той се гордееше с благополучието на Стрейндж, с богатството му, с потеклото му, но не и с магическите му способности. Хенри винаги малко се изненадваше, когато някой го поздравяваше за родството му с втория велик магьосник на епохата.

Стрейндж далеч не отговаряше на идеала на Хенри за богат английски джентълмен. Той отдавна бе изоставил всички онези занимания, с които джентълмените в английската провинция обикновено запълват времето си. Не се интересуваше нито от земеделие, нито от лов. Съседите му излизаха да стрелят — Хенри чуваше изстрелите им из заснежените гори и полета и лая на кучетата им, — но Стрейндж никога не посягаше към пушката си. Арабела трябваше с часове да го убеждава да излезе и да се поразходи за половин час. Книгите в библиотеката, принадлежала на баща му и дядо му — творби на английски, старогръцки и латински език, които всеки джентълмен държи по рафтовете си, — бяха извадени и струпани на купчини по земята, за да направят място за книгите и тетрадките на Стрейндж^[3]. Списания, посветени на магическата практика, като „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, бяха пръснати навсякъде из къщата. На една от масите в библиотеката се мъдреше голям сребърен съд, който понякога беше пълен с вода. Стрейндж често сядаше и половин час се взираше във водата, докосваше повърхността, правеше странни жестове и си водеше бележки за видяното. На друга маса сред купчина книги беше разпъната карта на Англия, на която Стрейндж отбелязваше древните феини пътища, водили някога от Англия в неизвестни земи.

Имаше и други неща, които Хенри разбираше само отчасти, но определено не харесваше. Например понякога виждаше как стаите в Ашфеър придобиват странен вид, но не разбираше, че това е защото огледалата в къщата на Стрейндж еднакво отразяват светлината отпреди половин час и отпреди сто години. А сутрин, когато се будеше, и вечер, точно преди да заспи, чуваше далечно биене на камбана — печален звук като камбаната на потънал град, чийто звън се разнася по цялата океанска шир. Хенри не се замисляше за камбанния звън — всъщност дори не си спомняше за него, — но меланхолията, която звукът навяваше, му вляеше през целия ден.

Той намираше утеха от всичките си разочарования и недоволства в непрестанното сравняване на начина на живот в Грейт Хитхердън с този в Шропшир (до голяма степен в ущърб на Шропшир) и в размисли на глас по повод упоритите кабинетни занимания на Стрейндж — „сякаш няма имущество и тепърва трябва да печели парите си“. Тези забележки той адресираше главно към Арабела, но Стрейндж често беше наблизо и много скоро Арабела изпадна в неизбежното положение на помирител между двамата.

— Когато ми трябва съвет от Хенри — мърмореше Стрейндж, — ще му го поискам. Какво му влиза в работата, питам аз, къде ще построя обора си? Или как прекарвам времето си?

— Много е досадно, любов моя — съгласи се Арабела, — и нищо чудно, че се дразниш, но само помисли…

— Аз се дразня! Той е този, който постоянно се заяжда с мен!

— Ш-шт, ш-шт! Ще те чуе. Ти положи много усилия и всеки би се съгласил, че прояви ангелско търпение. Но, знаеш ли, мисля, че той го прави от добро чувство. Просто не знае как да го изрази и въпреки всичките си недостатъци много ще ни липсва, когато си замине.

По повод последното Стрейндж не изглеждаше толкова убеден, колкото на Арабела й се искаше. Затова тя добави:

— Бъди мил с Хенри! Заради мен.

— Разбира се! Разбира се! Аз съм самото търпение. Знаеш го! Има една пословица, много стара, за това как свещениците сеят жито, а магьосниците сеят ръж на едно и също поле. Смисълът е, че свещениците и магьосниците никога няма да се разберат^[4]. Досега не съм го разбирал. Мислех, че съм в дружески отношения с лондонското духовенство. Управителят на Уестминстърското абатство и капеланът на принц-регента са много приятни хора, Но Хенри ме вбесява.

На Коледа заваля гъст и обилен сняг. Дали от пререканията през последните дни или по някаква друга причина, Арабела от сутринта се чувстваше зле, имаше главоболие и не можеше да стане от леглото. Стрейндж и Хенри бяха принудени цял ден да си правят компания един на друг. Хенри говори много за Грейт Хитхердън, а вечерта играха на екарте. Това беше игра, която и двамата обичаха и която вероятно би породила по-непринудено веселие, ако по средата на втората игра Стрейндж не обърна деветка пика, което тутакси породи у него нови идеи относно магическото значение на тази карта. Той остави играта, остави Хенри и взе картата със себе си в библиотеката, за да я изучава. Хенри остана да се развлича както намери за добре.

Стрейндж се събуди — или почти — в ранните часове на следващата сутрин. Стаята беше изпълнена със слабо сребристо сияние, което можеше да се дължи на отражението на лунната светлина в снега отвън. Стори му се, че вижда Арабела, облечена и седнала в краката му с гръб към него. Тя решеше косата си. Стрейндж й каза нещо — или поне така му се стори.

После отново заспа.

Към седем часа той се събуди с намерението да отиде в библиотеката и да поработи на спокойствие час-два преди ставането на Хенри. Стрейндж бързо стана, отиде в гардеробната си и позвъни на Джеръми Джоунс, за да дойде да го избръсне.

В осем часа прислужницата на Арабела, Джанет Хюз, почука на вратата на спалнята й. Отговор не последва и като реши, че господарката й може все още да страда от главоболие, Джанет си тръгна.

В десет часа Стрейндж и Хенри закусиха заедно. Хенри беше решил да посвети деня си на лов и не можеше да убеди Стрейндж да го придружи.

— Не, не. Имам работа, но това няма защо да те спира. В края на краищата, ти познаваш тукашните полета и гори не по-зле от мен. Мога да ти заема пушката си, а съм сигурен, че кучета ще се намерят.

Джеръми Джоунс влезе и каза, че пак е дошъл мистър Хайд. Очаквал го в коридора и искал незабавно да говори със Стрейндж.

— О, какво иска този път? — промърмори Стрейндж.

Мистър Хайд влезе запъхтян и пребледнял от тревога.

Изведнъж Хенри възкликна:

— Какво, за Бога, прави този човек? Ще излиза ли или ще влиза?

Един от множеството източници на раздразнение за Хенри в Ашфеър беше, че прислугата рядко се държеше със степента на почтителност, която според него подобаваше на такова богато домакинство. В този случай Джеръми Джоунс бе тръгнал да излиза от стаята, но на вратата се беше спрял и припряно си шепнеше с друг слуга, който стоеше в коридора.

Стрейндж погледна към вратата, въздъхна и каза:

— Хенри, наистина няма значение. Мистър Хайд, аз…

Междувременно мистър Хайд, чието вълнение се усили от чакането, извика:

— Преди час видях мисис Стрейндж на уелските хълмове! Хенри подскочи и погледна Стрейндж.

Стрейндж изгледа хладно мистър Хайд и каза:

— Няма нищо, Хенри. Наистина няма нищо.

Мистър Хайд трепна при тези думи, но благодарение на упорития си нрав успя да ги преглътне.

— Видях я при замъка Идрис и точно като миналия път мисис Стрейндж вървеше с гръб към мен и не можах да зърна лицето й. Опитах се да я проследя и да я настигна, но я изгубих от поглед. Знам, че миналия път изглеждаше като видение — илюзия, родена от собствения ми мозък в снежната виелица, — но днес е ясно и тихо и съм сигурен, че видях мисис Стрейндж — така ясно, както виждам вас, сър.

— Миналия път? — попита Хенри озадачен.

Стрейндж нетърпеливо благодари на мистър Хайд, че е бил така добър да им съобщи за това… (той не можа да намери думата, която търсеше).

— Но тъй като знам, че мисис Стрейндж е на сигурно място в дома ми, надявам се, няма да се учудите, ако…

Джеръми внезапно нахлу в стаята. Отиде право при Стрейндж, наведе се и зашепна в ухото му.

— Хайде, човече, говори! Кажи какво има! — възкликна Хенри.

Джеръми колебливо погледна към господаря си, но Стрейндж не каза нищо. Той закри устата си с ръка и очите му зашариха из стаята, сякаш бе силно развълнуван от не особено приятна новина.

Джеръми каза:

— Мисис Стрейндж не е в къщата, сър. Не знаем къде е.

Хенри заразпитва мистър Хайд за това, което бе видял на хълмовете, и едва му оставяше време да отговори, преди да зададе следващия въпрос. Джеръми Джоунс ги гледаше и се мръщеше. Междувременно Стрейндж седеше в мълчание и гледаше пред себе си. Изведнъж скочи и бързо излезе от стаята.

— Мистър Стрейндж! — извика мистър Хайд. — Къде отивате?

— Стрейндж! — провикна се Хенри.

Тъй като нищо не можеха да решат и да направят без него, те нямаха друг избор, освен да го последват. Стрейндж се изкачи по стълбите към библиотеката на първия етаж и се запъти право към големия сребърен съд, който стоеше на масата.

— Донеси вода — заповяда той на Джеръми Джоунс. Джеръми Джоунс донесе кана с вода и напълни съда.

Стрейндж произнесе една-единствена дума и стаята сякаш притъмня и се изпълни със сенки. В същия момент водата в съда стана по-тъмна и леко матова.

Притъмняването ужаси Хенри.

— Стрейндж! — извика той. — Какво правим тук? Смрачава се! Сестра ми е отвън. Не бива да оставаме в къщата и минута повече! — Хенри се обърна към Джеръми Джоунс като единствения от присъстващите, който имаше някакво влияние над Стрейндж. — Кажи му да престане! Трябва да тръгнем да я търсим!

— Тихо, Хенри — каза Стрейндж.

Той два пъти прокара пръст по повърхността на водата. Появиха се две бляскави светли ивици и я разделиха на четири. Стрейндж направи знак над една от четвъргините. В нея се появиха звезди, още ивици, жилки и нишки светлина. Той се вгледа във водата. После направи знак над втората четвъртина. Появиха се други светли шарки. Стрейндж повтори процедурата с третата и четвъртата част. Ивиците светлина се промениха. Те се раздвижиха и заблестяха, на моменти заприличваха на писмена, друг път — на знаци върху карта или на съзвездия.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита мистър Хайд озадачен.

— Да я намерим — отвърна Стрейндж. — Поне това е идеята.

Той докосна една от четвъртините. Веднага шарките в останалите части изчезнаха. Светлите ивици започнаха да се разрастват, докато изпълниха цялата повърхност. Стрейндж я раздели на четвъртини, вгледа се и докосна една от тях. Той повтори процедурата няколко пъти. Шарките ставаха все по-гъсти и все повече заприличваха на карта. Но колкото повече напредваше Стрейндж, толкова по-колебливо ставаше изражението на лицето му и толкова по-малко убеден изглеждаше в нещата, които виждаше в съда.

След няколко минути Хенри не издържа и извика:

— За Бога, сега не е време за магии! Арабела се е изгубила! Стрейндж, умолявам те! Остави тези глупости и да вървим да я търсим!

Стрейндж нищо не отвърна, само погледна ядосано и плесна по водата. Шарките и звездите мигом изчезнаха. Той пое дълбоко дъх и започна отначало. Този път действаше по-уверено и бързо стигна до нещо, което му се стори съществено. Но вместо да извлече полезни сведения от видяното, Стрейндж седна и се загледа във водата с учудване и недоумение.

— Какво има? — тревожно попита мистър Хайд. — Мистър Стрейндж, виждате ли жена си?

— Не проумявам нищо от това, което магията ми казва! Тя твърди, че Арабела не е в Англия. Нито в Уелс. Нито в Шотландия. Нито във Франция. Не мога да я разчета правилно. Прав си, Хенри. Губя си времето тук, Джеръми, донеси ботушите и палтото ми!

Изведнъж на повърхността на водата се появи видение. В древна мрачна зала танцуваха група красиви мъже и жени. Но тъй като Стрейндж не видя каква връзка има това с Арабела, той плесна по водата. Видението изчезна.

Отвън дебел слой сняг покриваше света. Всичко беше замръзнало, неподвижно и смълчано. Първо трябваше да се претърси землището на Ашфеър. Когато се оказа, че там няма дори птичка, Стрейндж, Хенри, мистър Хайд и слугите се заеха да претърсват пътищата.

Три прислужници се върнаха обратно в къщата и отидоха на тавана, където никой не се бе качвал още от годините, когато Стрейндж беше малко момче. Те взеха брадва и чук и отвориха раклите, които стояха заключени от петдесет години. Надзърнаха във всички шкафове и скринове, някои от които трудно биха побрали дете, а какво остава за възрастна жена.

Някои слуги се втурнаха към къщите в село Клън. Други яхнаха коне и препуснаха към Клънтън, Пърслоу, Клънбъри и Уиткот. Скоро нямаше къща в околността, в която да не знаеха, че мисис Стрейндж е изчезнала, и нямаше домакинство, което да не е изпратило някого да помага в търсенето. Междувременно жените в къщите поддържаха добре огъня и правеха всевъзможни приготовления, за да може ако доведат мисис Стрейндж в техния дом, тя незабавно да получи всичката топлина, храна и удобства, които човек би могъл да поеме наведнъж.

Още в първия час към тях се присъедини капитан Джон Еъртън от 12-и полк на леките драгуни, воювал с Уелингтън и Стрейндж на Пиренейския полуостров и при Ватерлоо. Неговите земи бяха в съседство с тези на Стрейндж. Двамата бяха връстници и съседи от цяла вечност, но капитан Еъртън беше срамежлив и резервиран джентълмен и те едва ли разменяха повече от двадесет думи годишно. В тази кризисна ситуация той пристигна с карти и с тържественото обещание да помогне на Стрейндж и Хенри с всичко, което е във възможностите му.

Скоро стана ясно, че мистър Хайд не е единственият човек, видял Арабела. Двама работници — Мартин Оукли и Оуън Булбридж — също я бяха видели. Джеръми Джоунс научи това от приятели на работниците, затова веднага яхна първия попаднал кон и препусна през заснежените полета към бреговете на река Клън, където Оукли и Булбридж се бяха присъединили към търсенето. Джеръми почти насила ги подкара обратно към село Клън, за да се срещнат с капитан Еъртън, мистър Хайд, Хенри Удхоуп и Стрейндж.

Джентълмените установиха, че разказът на Оукли и Булбридж странно противоречи на разказаното от мистър Хайд. Мистър Хайд видял Арабела да се движи в северна посока по голите заснежени хълмове на замъка Идрис. Това се случило точно в девет часа и точно както миналия път мистър Хайд бе дочул камбанен звън.

От друга страна, Оукли и Булбридж я видели да върви с бърза крачка между тъмните голи дървета на около пет мили източно от замъка Идрис, но и двамата твърдяха, че това е станало точно в девет часа.

Капитан Еъртън се намръщи и попита Оукли и Булбридж как са разбрали, че е девет часа, след като за разлика от мистър Хайд никой от тях няма джобен часовник. Оукли отвърна, че са решили, че трябва да е девет, защото са чули звън на камбани. Според Оукли звънът е идвал от църквата „Сейнт Джордж“ в Клън. Булбридж обаче каза, че не е идвал от „Сейнт Джордж“, защото те са чули звън на много камбани, а там камбаната е една. Каза още, че звънът е бил тъжен, погребален звън, но когато го помолиха да обясни какво има предвид, Булбридж не можа.

Двата разказа съвпадаха във всички други детайли. В нито един нямаше небивалици за черни рокли. И тримата мъже казаха, че Арабела е била облечена в бяла рокля, както и всички се съгласиха, че е вървяла доста бързо. Никой от тях не беше видял лицето й.

Капитан Еъртън изпрати мъжете да претърсват тъмната заснежена гора на групи от по четирима и петима. Помоли жените да донесат фенери и топли дрехи и изпрати конници да огледат високите голи хълмове около замъка Идрис. Избра мистър Хайд, който не би се задоволил с по-малко, да води групата. Десет минути след като Оукли и Булбридж разказаха какво са видели, всички групи бяха тръгнали. Търсиха, докато имаше дневна светлина, но тя не се задържа дълго. Бяха изминали едва пет дни от зимното слънцестоене: в три часа светлината започваше да отслабва, в четири ставаше тъмно.

Хората се върнаха в дома на Стрейндж, където капитан Еъртън възнамеряваше да направи равносметка на постигнатото дотук и да вземе решение какво да правят по-нататък. Няколко от живеещите наблизо дами също бяха там. Те се опитаха да чакат в домовете си новини за съдбата на мисис Стрейндж и установиха, че това е самотно и тревожно занимание. Дамите дойдоха в Ашфеър отчасти да предложат помощта си, но най-вече да намерят утеха в компанията на останалите.

Последни пристигнаха Стрейндж и Джеръми Джоунс. Те дойдоха с кални ботуши направо от обора. Стрейндж беше с посивяло като пепел лице и хлътнали очи. Той говореше и се движеше като насън. Може би дори нямаше да се сети да седне, ако Джеръми Джоунс не го бе побутнал към един стол.

Капитан Еъртън разгъна картите си на масата и започна да разпитва всяка от групите къде е била и какво е открила — което беше абсолютно нищо.

Всеки от присъстващите се замисли, че старателно изрисуваните линии и думи на картите в действителност са заледени езера и реки, смълчани гори, замръзнали долчинки и високи голи хълмове и всеки от тях си спомни колко много овце, крави и диви животни са измрели през този сезон.

— Мисля, че през нощта се събудих… — внезапно се обади дрезгав глас.

Присъстващите се огледаха.

Стрейндж продължаваше да седи на стола, където Джеръми го беше настанил. Ръцете му висяха отпуснати покрай тялото, погледът му беше забит в пода.

— Мисля, че през нощта се събудих. Не знам точно по кое време. Арабела седеше на леглото в краката ми. Беше облечена.

— Не го казахте по-рано — отбеляза мистър Хайд.

— Бях забравил. Мислех, че съм сънувал.

— Не разбирам — каза капитан Еъртън. — Нима искате да кажете, че мисис Стрейндж е напуснала дома ви през нощта?

Стрейндж се опита да намери отговор на този съвсем разумен въпрос, но не успя.

— Но, разбира се — обади се мистър Хайд, — на сутринта не може да не сте видели дали си е у дома или не!

— Тук беше. Разбира се, че беше тук. Нелепо е да се предполага… Поне… — Стрейндж млъкна. — Тоест, когато станах, мислех за книгата си, а в стаята беше тъмно.

Неколцина от присъстващите си казаха, че като съпруг Джонатан Стрейндж е ако не напълно безразличен, то поне необяснимо ненаблюдателен по отношение на съпругата си, и някои започнаха да го поглеждат със съмнение и да прехвърлят в главите си всички причини, които биха накарали една явно предана съпруга внезапно да побегне навън в снега. Тежки думи? Жесток нрав? Страховити гледки, съпътстващи работата на магьосника — призраци, демони, чудовища? Внезапно разкритие, че мъжът й има любовница и половин дузина незаконородени деца?

Изведнъж откъм коридора се разнесе вик, след което никой не можа да каже чий глас е бил това. Няколко от съседите на Стрейндж, които стояха най-близо до вратата, отидоха да видят какво става. После техните възгласи привлякоха останалите.

Отначало в коридора беше тъмно, но след минута донесоха свещи и всички видяха, че някой стои в подножието на стълбището.

Беше Арабела.

Хенри се втурна да я прегърне, мистър Хайд и мистър Еъртън й казаха колко се радват да я видят здрава и невредима, други хора започнаха да изразяват учудването си и да споделят с всеки желаещ да ги чуе, че не са имали и най-малката представа, че тя е в коридора. Няколко дами и прислужници се скупчиха около нея и я обсипаха с въпроси. Добре ли е? Къде е ходила? Изгубила ли се е? Случило ли се е нещо, което да я разстрои?

После, както понякога се случва, няколко души забелязаха едновременно нещо доста странно: Стрейндж не й каза нищо, не тръгна към нея — нито впрочем тя му каза нещо или тръгна към него.

Магьосникът стоеше и мълчаливо се взираше в съпругата си. Изведнъж възкликна:

— Мили Боже, Арабела! С какво си облечена?

Дори на колебливата примигваща светлина от свещите ясно се виждаше, че тя е с черна рокля.